ТРЯБВА ДА УМРЕМ, ЗА ДА ЖИВЕЕМ

18. ТРЯБВА ДА УМРЕМ, ЗА ДА ЖИВЕЕМ

„Нека да умра – за да не би да умра, без да ми дадеш възможност да видя лицето Ти” – това беше молитвата на Св. Августин.

„Не скривай лицето Си от мене” – извика той в една агония на желанието. „О! Да бих могъл да се успокоя в Тебе! О, да можеше да влезеш в сърцето ми и да го опияниш така, че да забравя своите немощи и да те прегърна, единствено мое съкровище!”

Желанието да се умре, да се премахне от пътя тази непроницаема форма, така че да не скрива от нас прекрасното Божие лице е нещо, което веднага се разбира от повярвалия с жадуващо сърце. Да се умре, за да не умрем. Тук няма противоречие, защото има два вида умиране – умиране, което трябва да се търси и умиране, което трябва да се избягва на всяка цена.

За Августин, вкусено вътрешно, виждането на Бога беше самият живот, а смъртта беше точно обратното. Да се съществува в пълно затъмнение под сянката на природата без усещаното Присъствие беше нетърпимо обстоятелство. Всичко, което крие Божието лице от него, трябва да се махне от пътя, даже неговото самолюбие, неговото най-скъпо „его”, неговите най-ценни съкровища. Така че той се моли: „Нека да умра.”

Смелата молитва на великия светия беше чута и както можеше да се очаква, беше отговорена с една пълнота от щедрост, характерна за Бога. Той умря с вида смърт, за която Павел свидетелствува: „Съразпнах се с Христа и сега аз живея, но не аз, а Христос живее в мен”. Животът и благовестието му продължиха и неговото присъствие е винаги тук, в книгите му, в църквата, в историята; но колкото и да е странно, той е чудно прозрачен; собствената му личност се вижда едва, тъй като светлината на Христа свети през него с един вид целебно великолепие.

Имаше и такива, които си мислеха, че за да се отстранят от пътя е необходимо да се отдръпнат от обществото; така те отричаха всички естествени човешки отношения и отиваха в пустинята или планината, или пък в отшелническата обител да постят, да се трудят и да се борят за умъртвяване на плътта си. Въпреки че намерението им беше добро, невъзможно е да се препоръча техния метод. Защото не е библейско да се вярва, че старата Адамова природа може да бъде победена по този начин. Тя е твърде силна, за да бъде убита чрез омаломощаване на тялото или отслабване на чувствата. Тя изисква нещо не по-малко от кръста.

Във всяко християнско сърце има един кръст и един трон и християнинът е на трона, докато се постави на кръста; ако пренебрегне кръста, той ще остане върху трона. Вероятно това е в основата на отстъплението и светщината между евангелските повярвали днес. Ние оставаме царе вътре в царството на човешката душа и носим своята станиолова корона с цялата гордост на Цезар; но ние се обричаме на сенки, немощ и духовно безплодие.

Ако не искаме да умрем, ние трябва да умрем и тази смърт ще означава придобивката на онези нетленни съкровища, които светиите толкова ценяха. Неразпнатата ни плът иска да ни ограби откъм сърдечна чистота, христоподобност на характера, духовно виждане, плодоносене; и повече от всичко това, тя иска да скрие от нас видението на Божия лик, това видение, което беше светлината на света и ще бъде съвършенството в небесата.

19. ХРИСТОС УМРЯ ЗА НАШИТЕ СЪРЦА

Човешкото сърце живее чрез своите симпатии и чувства. В деня, който ще изпита делата на всичките човеци, няма да се вземе много предвид колко знаем. Тогава ще има значение какво и кого сме обичали – значение повече от всичко друго. Поради тази причина ние не можем да отделим достатъчно голяма грижа за състоянието на вътрешния ни живот.

Жизнено важното място на моралните симпатии в човешкия характер не получава в днешно време вниманието, което заслужава от нашите религиозни учители. Ние сме потопени в днешно време в дълъг ледников период, през които се поставя незаслужено ударение върху обективната истина за сметка на субективната опитност. Климатът в евангелските кръгове е определено мразовит. Правим сериозна грешка, че взимаме един другиго за критерий, според който да съдим нашия духовен живот, вместо да се сравняваме с библейските светии и с великите Божии възлюбени, чиито набожни дела и вдъхновени химни остават като свят парфюм, много след като самите те са оставили тази земя.

Причината за тази голяма грешка не е трудно да се открие. Движението към обективната истина и избягването на религиозното чувство фактически беше отстъпление от фанатизма. Обичащите Библията християни преди половин век бяха отблъснати от грубите прояви на религиозната плът, която имаше изисквания спрямо най-възвишените религиозни опитности и като резултат побягнаха от огъня към дълбокия мраз. Библейските учители се страхуваха да признаят валидността на религиозните симпатии. Текстът стана тест за правоверие и фундаментализъм, най-влиятелната школа на евангелското християнство, премина към текстуализъм. Вътрешният живот беше пренебрегнат заради непрекъснатото занимание с истината, а истината беше разглеждана само като доктринална истина. Не беше разрешено никакво друго значение на думата. Спечели обективизмът. Човешкото сърце се прикриваше в своя студен зимник, засрамено да покаже истинското си лице.

Както можеше да се предвиди, това имаше за последица постоянното влошаване на християнското богослужение от една страна и от друга –въздигането на религиозното развлечение като източник на умствено удоволствие. Мъдрите водачи трябваше да знаят, че човешкото сърце не можеше да съществува в празно пространство. Ако хората нямат радост в сърцата си, те ще я потърсят някъде другаде. Ако на християните е забранено да вкусят от виното на Духа, те ще се обърнат за радост към виното на плътта. И точно това е, което фундаменталното християнство (както и така наречените „групи на пълното Евангелие”) правеха през последния четвърт век. Божият народ се обърна към развлеченията на света, за да се опита да изстиска малко сок от тях за успокоение на своите сухи и безрадостни сърца. Сега пеенето на „евангелско буги” предлага на много личности единствената религиозна радост, която познават. Други кротко изтриват очите си при „евангелски” филми и навсякъде процъфтява безбройно число удоволствия, заплатени с пожертвуваните десятъци от личности, които трябва да могат да мислят по-добре. Нашите учители отнеха правото ни да бъдем щастливи в Бога и човешкото сърце изля своето ужасно отмъщение в един плътски гуляй, от който евангелската църква няма да се съвземе скоро, ако въобще някога може да го стори. За голям брой изповядали християни днес Святият Дух не е необходимост. Те се научиха да развеселяват своите сърца и да топлят ръцете си на други огньове. И множество издатели и различни видове „продуценти” дебелеят от тяхната простъпка. Човешкото сърце с божествената си възможност за свято удоволствие не бива повече да става жертва на страх и лошо поучение. Христос умря за нашите сърца и Святият Дух иска да дойде и да ги задоволи.

Нека да подражаваме на Исак и отново да отворим изворите, които отците ни изкопаха и които бяха запушени от сатана. Водата е там, студена, сладка и утоляваща жаждата. Те отново ще потекат при докосването на честната лопата. Кой ще започне да копае?