1. коренът на праведния 3 трябва да дадем време на бога 4

42. ОТВЪД ПЕСЕНТА

 Съществува широко разпространена сред християните представа, че песента е възможно най-добрия израз на радост от Бога в душата на човека.

Тази идея е толкова близо до истината, че оспорването й или поставянето й под съмнение може да изглежда като духовно оскърбление. Нямам желание да скубя крилете на религиозните мухи само заради тръпката, която може да ми донесе подобно садистично действие. Сигурно в главата на всеки един от нас има стотици грешни представи. Те са толкова незначителни, че не заслужават внимание. Те са като безвредни и съвсем незначителни физически недостатъци, които всеки има, и не си струва сериозните хора да ги споменават.

Идеята, че песента е върховен израз на всяко духовно преживяване не е маловажна и трябва да бъде разглеждана в светлината на Писанията и християнските свидетелства.

Библията и свидетелствата на хиляди светии показват, че съществува преживяване отвъд песента. Има наслади, на които сърцето може да се радва във величественото и страховито божие присъствие и няма думи, с които да ги изрази. Те са сред нещата в живота на християнина, които не могат да бъдат изказани с думи. Не са много тези, които изпитват подобни наслади, тъй като малцина знаят, че е възможно. Представата за неизказаното хваление е била изгубена за това поколение християни. Нивото на нашия живот е толкова ниско, че никой не очаква да опознае дълбините на душата преди Господ да се завърне. Така че ние се задоволяваме с това да чакаме и докато чакаме сме свикнали да ободряваме сърцата си с песни.

Далеч съм от това да отрека умението да се пее. Самото сътворение се е състояло с взрив на песен; Христос възкръсна и пя заедно с братята си, а на нас е обещано, че тези, които обитават в пръстта, ще се издигнат и ще пеят при възкресението. Библията е музикална книга и освен нея трябва да имаме добра книга с химни. И все пак има нещо отвъд песента.

Библията и историята на християнството пишат доста за мълчанието, но днес никой не мисли за това. Шумът поддържа жива обичайната служба в кръговете на благовестието. Вдигайки много религиозна врява, ние уверяваме колебливите си сърца, че всичко е наред. Обратно – тишината ни се струва подозрителна и гледаме на нея като на доказателство, че събранието ни е “мъртво”. Дори най-посветените вярващи изглежда мислят, че трябва да щурмуват небесата с мощни викове и силна врява, иначе молитвите им ще бъдат безрезултатни. Не всяко мълчание е духовно. Някои християни мълчат, защото нямат какво да кажат; други –  защото това, което имат да кажат, не може да бъде изразено с думи. Сега ще говорим за вторите.

В изкупеното сърце, което е позволило на Святия Дух да го владее напълно, развитието ще бъде следното: първо, многословно хваление в проза, молитва или свидетелстване; после, когато възхищението се издигне над изразните възможности на езика, идва песента; после, когато душата е обзета от дълбоко възхищение и се чувства благословена от нечувано блаженство, идва мълчанието.

С риск да бъда наречен екстремист или съмнителен фанатик, ще изразя своето зряло виждане. В кратките моменти на мълчание, по време на внушителното божие присъствие, е възможно да имаме повече духовен напредък, отколкото през годините на обучение. Докато все още владеем душевните си способности, винаги ще съществува естествен воал между нас и божието лице. Само когато прехвалената ни мъдрост се сблъска и се разбие в спираща дъха среща с Всезнаещия, ще ни бъде позволено наистина да го опознаем; когато смазаната и безмълвна душа получи божествено знание като светкавица върху светлочувствителна платка. Излагането може да е кратко, но резултатите са завинаги.

43. ТРИ СТЕПЕНИ НА ЛЮБОВ

Когато християни използват думите “божия любов” почти винаги става въпрос за любовта на Бог към нас. Трябва да помним обаче, че могат да означават и нашата любов към него.

Първата и най-голяма заповед е да обичаме Бог с цялата сила на личността си. Любовта произлиза от него, защото е негова собствена. Все пак ни е позволено да я уловим и отразим по такъв начин, че тя да стане наистина наша. Така както слънчевата светлина се отразява от луната и става лунна светлина.

Според някои религиозни мислители християнската любов към Бога се дели на два вида: любов от признателност и любов от възхищение.

Любовта, която извира от благодарността, намираме в Псалм 116:1: “Обичам Господ, защото той чу гласа и молитвите ми”, както и в 1 Йоан 4:19: “Ние го обичаме, защото първо той ни обикна’. Това е изцяло подходяща и законна любов и е съвсем приемлива за Бога, независимо, че е едно от най-обикновените и незрели религиозни чувства. Любовта, която е следствие от благодарност за получени ползи, не може да не съдържа в себе си елементи на егоизъм. Най-малкото е на границата на егоизма и е трудно да я различим от него поради простия факт, че е предизвикана единствено от получените дарове и не би съществувала без тях.

Любовта поради превъзходството на Бога е по-висша степен на любов. Тя е събудена от признанието, че Бог е славен и великолепен и в нея има силен елемент на възхищение: “Възлюбеният ми е бял и румен, личи и между десет хиляди… устата му са много сладки; и той целият е прелестен.” (Песен на песните 5:10, 16)

Тази любов към божествените превъзходства се различава от любовта, извираща от благодарност, защото е по-издигната и елементът на егоизъм е почти изчезнал. Можем да отбележим обаче, че имат нещо общо: и двата вида любов имат причина за съществуването си . Любов, която има причини за съществуване, е разумна и не е достигнала до състоянието на пълна чистота. Това не е съвършената любов.

Трябва да продължим любовта си към Бога отвъд любовта от благодарност или поради превъзходство. Има една любов в напреднал етап, който е далеч отвъд другите два.

На човешко ниво е съвсем обичайно да се намери любов, която се издига над благодарността и възхищението. Майката на едно ненормално дете например може да го обича със съвсем неразбираема привързаност. Детето не предизвиква у нея благодарност, защото не притежава никакви блага. Безпомощното дете е само товар от деня на раждането си. Майката не може да намери в него нещо, което да предизвиква възхищение. Въпреки всичко любовта й е нещо чудесно и страшно. Нежните й чувства са приютили детето вътре в нея до такава степен, че тя се чувства едно с него. Наистина емоционално те представляват едно цяло. Нейният и неговият живот са по-силно съединени, отколкото по време на бременността. Това е така, защото обединението на сърцата винаги е по-хубаво от всичко, което може да се изпита чрез плът и кръв.

Можем да обобщим казаното до тук. Тази любов има един надхвърлящ рамките на разума елемент, който не може и не се опитва да обясни съществуването си. Тази любов не казва: “Аз обичам, защото…”, а само прошепва: “Аз обичам.” За съвършената любов думата “защото” е непозната.

В религиозния ни живот идва време, когато обичаме Бога заради самия него, без изобщо да се сещаме за благословенията му. Тогава сърцето не се обосновава с възхищение или привързаност. Любовта може да тръгне от ниско ниво и бързо да се издигне до висотата на сляпо обожание, където основанията нямат място и сърцето се покланя в блаженство без да разсъждава. Може само да възкликне: “Свят, свят, свят!” въпреки че почти не разбира какво означава това.

Независимо че това изглежда много мистично и нереално, ние нищо не доказваме и не правим усилие да защитим позицията си. Само тези, които са изпитали това, могат да разберат. Мнозинството християни днес ще отминат безмълвно и ще го отхвърлят като нещо нелепо. Така да бъде. Четейки това някои ще разпознаят точното описание на огряните от слънчева светлина върхове където, поне за кратко, те вече са били и където често копнеят да се върнат. Такова преживяване не се нуждае от доказване.

44. ИМАМЕ НУЖДА ОТ СТУДЕНИ ГЛАВИ

 

Две противоположни и опасни крайности трябва да бъдат разпознати и отхвърлени в църквата: студеното сърце и горещата глава. Често горещата глава е по- лоша поради очевидно вредните последици от действията й.

Човешкото сърце е еретично по своята същност и ако не е добре обучено от писанията и напълно осветено от обитаващия в него Дух, съвсем сигурно е, че ще внесе собствените си възгледи в религиозните си вярвания и навици. Възможно е например да смеси ревността на Духа с разгорещеността на плътта и да обърка искрите на прегрялото си въображение с отблясъците на истинското Shekinah (Божие присъствие). Това може да бъде извънредно опасно, особено когато се случва с религиозните водачи.

Вярно е, че Езекиил веднъж е бил огорчен и с разпален дух, обаче няма и намек, че умът му не е бил спокоен, тъй като е казал единствено: “…но мощната Господна ръка беше върху мен.” (Езекиил 3:14). Здравата ръка на Бога възпира трескавия човешки дух от действието на способностите, които не одобрява и които водят до крайно и неблагоразумно поведение.

В похвалното си желание да видим огъня на Петдесятница отново да гори сред нас, понякога сме виновни за това, че преувеличаваме фактите. Обикновено посочваме ревността на големите светии, тяхната страстна любов, пламтящото им желание, а пропускаме да отбележим други отличителни черти на характера им: спокойната им, стабилна преценка и соления им здрав разум. Не можем да отхвърлим това, че по- голямата част от реформаторите, съживителите и мистиците от миналото са били необикновено уравновесени и хладнокръвни хора. След толкова години още можем да усетим разпаления дух на Джон Уесли. Който обаче си направи труда да прочете написаното от него, ще види, че е бил способен да направи най-спокойната и балансирана преценка за всяко нещо. Същото може да се каже и за Фини, и за много други хора. Техният пример служи днес за насърчаване на хладните сърца за да се стремят към небесния огън.

Можем да кажем без каквато и да е уговорка, че е невъзможно огънят да е твърде много, щом това е истински Божи огън; също така е сигурно, що се отнася до религиозните неща, че не е възможно хладният разум да е в излишък, ако е осветен от Духа. Историята на църковните съживления разкрива колко вредна може да бъде горещата глава. Едва ли е имало съживление, споходило църквата, което да не е било възпрепятствано от много хора, които са се опитвали да го подпомогнат. Става опасно когато едно движение стане достатъчно голямо и излезе от контрола на тези, които Бог е използвал за да го създаде. В този момент се появяват и действат привържениците на крайните мерки, които се носят по вълната на съживителната сила в името на местната слава. Изведнъж, всичко се измества встрани от центъра. Това, което е било близо до истинския резултат, става основен резултат; това, което е било преходно и нежелано, се приема за истинския Божи печат в раздвижването. Богатите архиви биха могли да ни покажат колко много съживления са били убити по същия начин. Много от нас от собствен опит знаят такива случаи, които изобщо не са влезли в архивите. Едва ли между дарбите на Духа има друга с по-голямо практическо значение от тази за разпознаване на духовете. Тя трябва да бъде високо ценена и искрено желана, защото е задължителна в тези критични времена. Тази дарба ще ни направи способни да различаваме плявата от житото и проявите на плътта от действията на Духа. Поради липсата й много от добрите Божи хора продължават да преследват светулки в заблудата си, че следват облака и огъня. Те вършат това във вреда на собствените си души и в същото време смущават душите и на другите. Много хора вярват, че всичко е от Бога щом има странен или поне свръхестествен привкус. Винаги ще има други, които да не се заблуждават в това. Има хора, които мислят в една или друга крайност; те се вглеждат отблизо в подробностите и не успяват да видят голямата картина. Те ще повярват на всичко, стига да е необичайно или поне малко тайнствено. Огънят им не е голям, но те го поддържат на едно ниво, на което успяват да произведат учудващо голямо количество топлина.

Свещениците, които влизаха в светилището за да принасят жертви, нямаха право да обличат дрехи, предизвикващи изпотяване. (Езекиил 44:18) Човешката пот не може да добави нищо към делото на Духа, особено когато е предизвикана от нервно напрежение. Най- горещият огън на Бога е хладен когато докосне изкупения ум. Той кара сърцето да свети, но умът остава напълно спокоен.

Живеем в дни на голям религиозен смут. Добре е да помним, че “Бог не ни е дал дух на страх, а на сила, любов и здрав разум” (2 Тимотей 1:7) Нека любовта продължава да гори все по- силно като в същото време ние живеем кротко и мъдро. Да оставим огъня там, където му е мястото - в пещта. Прекалено нажеженият комин ще създаде по-голямо вълнение от добре контролираната пещ, но има опасност да подпали къщата. Затова пещта трябва да е гореща, а коминът - хладен.

45. МОЖЕМ ДА СИ ПОЗВОЛИМ ДА ЧАКАМЕ

 

Казват, че светът върви напред и времената се менят. Този изтъркан израз се използва за да оправдае навика да се отхвърля всичко старо и да се приема всичко ново. Очевидно никой не си дава сметка, че единствената вина на старото е, че е старо; а единственото достойнство на новото е, че е ново.

Изглежда съвсем забравяме нещо: светът се движи, времената се менят, но хората винаги остават същите. Както махалото стои неподвижно закачено в горния край докато се люлее напред-назад, така човечеството остава непроменено докато се движи в определения му път. Хората си остават същите докато се променят, така както и различните стилове дамски дрехи. Независимо каква е днешната мода, ако само изчакаме малко, ще се върне това, което е било модерно преди няколко години. “Новият” стил ще бъде приветстван въодушевено сякаш съвсем доскоро всички не са били увлечени от него.

Отговорният човек няма да отрече, че има някои подобрения, дошли в резултат на препускането на човечеството през годините и като такива могат да означават развитие и напредък. Водачите ни обаче не са ни обяснили към какво точно напредваме. Би било трудно да покажем, че се движим към някаква цел без дори да знаем къде и каква е тази цел и дали изобщо съществува.

За християнина, свикнал да наблюдава живота отгоре и да разбира всички неща в светлината на вечната им стойност, съвременната трескава отдаденост на най-новите изобретения и събитията от последните дни, изглеждат много смешни. Единственото сравнение, което ни идва наум в момента, е това с изключително сериозния и решителен до фанатизъм дакел, останал без дъх от преследване на опашката си, която не е там, защото някой я е отрязал. Прибавете към картината и голям брой други очилати и тържествени дакели, които пишат книги за да докажат че това, което прави разочарованото кученце, е прогрес.

Християните често биват наричани реакционери, защото не проявяват никакъв ентусиазъм от новите методи, които някои мислят, че ще ни донесат нов златен век. Те не биха се събрали на едно място и не биха галопирали във всички посоки всеки път когато някой наскоро появил се покровител на движещия се в кръг напредък, изнесе реч. Точно за това светът не може да им прости.

Няма защо да се учудваме. Истинският християнин и без това е различен от другите. Той чувства върховна любов към Един, когото никой не е виждал; говори интимно всеки ден с Някой, когото не може да види; очаква да отиде на небето благодарение на заслугите на Друг; изпразва себе си, за да бъде пълен; признава, че е грешен, за да бъде обявен за праведен; снишава се за да бъде извисен, най-силен е когато е най-слаб; най-богат когато е най-беден и най-щастлив, когато се чувства най-зле. Той умира за да може да живее; отказва се за да има, подарява за да задържи, вижда невидимото, чува това, което не се чува и знае това, което надминава знанието. В същото време обърква критиците си с невероятната си практичност: фермата му може да е най-продуктивната, дейността му – най-добре ръководена и занаятчийските му умения – признати за най-добри в квартала.

Човекът, който е срещнал Бог, не търси нищо – той вече го е намерил. Не търси светлината – светлината вече блести над него. Увереността му може би изглежда фанатизирана, но тя идва от опита. Набожността му не е основана на слухове. Той не е копие, а оригинал от ръката на Святия Дух. Тук не сме описали някакъв превъзходен светец; това е просто един истински християнин, който е далеч от съвършенството и има още много да учи. Прякото познанство с Бога го спасява от нервното боричкане и катерене, с което светът е зает и което е натрапено на обществото като напредък.

Несъмнено все още ще чуваме множество тенекиени свирки и ще виждаме много паради, маршируващи към Четирите свободи, Всеобщото братство на човечеството или Века на атомния напредък. От нас ще се очаква да влезем в крачка с тях. Нека да бъдем предпазливи. ние очакваме знак на тромпет, който ще ни повика далеч от тази врява и ще задвижи поредица от събития, които накрая ще доведат до ново небе и нова земя.

Ние можем да си позволим да чакаме.

46. БОГ, ПЪРВИЯТ И ПОСЛЕДНИЯТ

 

Бог винаги е първи и със сигурност ще бъде последен.

Казвам това не за да го дръпна надолу в потока на времето и да го въвлека в постоянното движение на света. Той стои над творението си и е извън времето; но за удобство на тези, които е създал, що се отнася до самия него, той си е послужил с времеви понятия. Бог казва, че е алфа и омега, началото и края, първия и последния.

Бог е дал на човека право на решаващо мнение по много въпроси, но никога не му е позволено да каже първата или последната дума.Това е изключително право на Бога и той никога няма да го преотстъпи на създанията си.

Човек няма право да каже къде и кога да се роди. Бог е определил това без да се е съветвал с него. Един ден малкият човек се осъзнава и приема факта, че съществува. Преди това не е имал изобщо какво да каже. След това започва да се перчи, да се хвали и да изказва предизвикателните си искания за лична свобода. Окуражен от звука на собствения си глас, той прогласява независимостта си от Бога и сам се определя като атеист или агностик. Забавлявай се, малки човеко; ти само си бръщолевиш в промеждутъка между началото и края; не си имал думата в началото, няма да я имаш и в края. Бог си запазва правото да довърши това, което е започнал. Ти си в ръцете му, независимо дали искаш или не.

Това знание би могло едновременно да ни смири и окуражи. Би могло да ни смири когато си спомним колко сме крехки и напълно зависими от Бога. То би могло да ни окуражи като знаем с не по-малка увереност, че след като всичко друго отмине, все още ще имаме Бога.

Адам стана жива душа, но това се случи без да го иска. Бог го пожела и изпълни желанието си като направи Адам жива душа. В това Бог беше първи. Когато Адам извърши грях и разби целия си живот, Бог пак беше там. Може би Адам не е знаел, но целят му бъдещ мир се основаваше на това, че Бог беше там и след като той съгреши. Бог, който беше в началото на живота на Адам, остана там и в края му. Бог беше последен.

Ще бъде много мъдро от наша страна да започнем да живеем в светлината на тази чудесна и ужасна истина: Бог е първия и последния. Ако хората помнеха това, цели народи биха се спасили от трагичните и кървави последици на много зли решения. Ако държавниците си вземаха поука въз основа на това знание, не биха били толкова непокорни и високомерни; ако царе и диктатори мислеха трезво върху тази истина, биха стъпвали по-тихо и по-малко биха говорили като богове. Защото те всъщност не са толкова значими и имат много по-малко свобода на действие, отколкото бленуват.

Шели пише за пътника, който видял в пустинята два огромни крака без тяло и близо до тях, полу-зарито в пясъка, счупено лице с “нацупена уста и студено заповедническо и насмешливо изражение”.. На пиедестала, където някога стоял гордият образ, пишело: “Казвам се Озимандий, цар на царете: вие, могъщи, погледнете делата ми и забравете всяка надежда”. Поетът продължава:

Нищо друго не остава освен гниенето

на тази огромна развалина,

лежаща сред безкрая на

самотните и равни пясъци.

Шели е прав само с едно изключение: още нещо е останало и това е Бог. Първо той е бил на това място, наблюдавайки с нежна милост този обезумял цар, хвалещ се безсрамно в сянката на надгробния камък. Той е бил там и когато небесните ветрове са свалили статуята на земята и пясъците са покрили доказателството за човешкия упадък с наметало от състрадание. Последно там е бил Бог.

1 Фундаментализъм: консервативно течение в протестантството, което отхвърля всяка критика на библията;

2“по-дълбок живот” Според Wikipedia, това е движение, известно най-много с твърденията за божествено изцеление и църква с едноличен водач, базирана в Лагос, Нигерия. www.dclm.org

Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116

Изтегляне 1.12 Mb.

Сподели с приятели: