1. Материали за изпита за адвокати и младши адвокати
в) допустими доказателства
Изтегляне 1.18 Mb.
|
Свързани:
ПИСМЕН ИЗПИТ ЗА АДВОКАТИ
| в) допустими доказателства.
Касационното обжалване в административното правосъдие бе възстановено въз основа на Конституцията от 1991 г., но едва със Закона за Върховния административен съд от 1997 г. и реформата в ГПК от същата 1997 г. Според правилата на този закон (чл. 38, чл. 39 и чл. 40) в касационното производство се допускат само писмени доказателства, а Върховният административен съд се произнася по посочените в жалбата касационни основания, но, ако отмени първоинстанционното решение, може да реши делото по същество, освен когато отменя това решение поради съществени нарушения на процесуални правила. Трябва да си припомним, обаче, че до АПК административното правосъдие обхващаше само съдебните производства по оспорване на административни актове. Затова и касационното производство по ЗВАС бе уредено с оглед на това съдържание на административното правосъдие. Все пак този закон отчита обстоятелството, че по административни дела производството е двуинстанционно, поради което допуска писмени доказателства в касационното производство като своеобразен коректив на липсата на въззивно (т.е. на второ по фактите) съдебно производство. Такъв коректив в АПК няма, макар че и в него производството по административни дела е двуинстанционно (изрично – чл. 131). А чл. 220 дори е със заглавие “Забрана за фактически установявания” и гласи: “Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение”. Правило, типично за чистото контролно-отменително касационно производство, но касационно производство, което се развива след две други съдебни производства по същество (по фактите), и двете имащи за непосредствена цел разглеждането и решаването на материалноправния спор, поради което второто (въззивното производство) образно е наречено в правната литература “втора по ред първа инстанция” или “втора първа инстанция”. Според проф. Живко Сталев “въведеното у нас с реформата на ГПК през 1997 г. въззивно обжалване спада към пълното въззивно обжалване” (за разлика от настоящото, което е ограничено), при което обжалващият “може да изтъква пред въззивния съд нови факти и доказателства, които е пропуснал да представи пред първата инстанция, т.е. да поправя чрез въззивното обжалване собствените си грешки, допуснати при първоинстанционното разглеждане на делото”. При такава процесуална възможност за поправяне на допуснатите пред първата инстанция грешки в доказването на релевантните за спора факти, касационното производство може да бъде възприето като производство, чиято единствена цел е да провери дали въззивното решение не страда от пороци. При две инстанции по фактите, можем да приемем, че “касационният съд не проверява и не преценява фактите по делото”, защото “той е обвързан относно фактическата страна с това, което е приел въззивният съд”. Забраната за фактически установявания по чл. 220 АПК при съдебните производства по оспорване на административни актове не би могла да има негативни последици, защото при тях има две инстанции по фактите – административният орган в производството по издаване на административния акт е длъжен да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая (чл. 35) и да събере служебно, да провери и да прецени доказателствата за тях (чл. 36, ал. 1 и ал. 3); първоинстанционният съд, макар само по искане на страните, също събира доказателства за релевантните факти; така че касационният съд в тези производства наистина не е необходимо да прави фактически установявания. Това е имал предвид българският законодател при регламентирането на касационното производство в Закона за административното правосъдие и Наредбата-закон за административното правосъдие, още повече че в тези закони то е било уредено и като извънреден способ за контрол над влезли в сила и станали окончателни съдебни решения и решения на административни юрисдикции. Но АПК за първи път в историята на българското административно правосъдие въвежда в него и искови производства, които пренесе от ГПК. При тези производства няма предходна фаза пред административен орган, който служебно да събира доказателства за релевантните факти, а първата съдебна инстанция е единственият съд по същество (съд по фактите). Няма въззивно производство, в което да се отстранят волно или неволно допуснатите грешки в доказването пред първата инстанция. Следователно, страните в исковите производства по АПК са поставени в значително по-неблагоприятно положение откъм процесуални възможности от страните в исковите производства по ГПК, а това е очевидно несправедливо. Затова е необходимо в кратък срок от време да направи изменение в правилата на чл. 220, като се въведе коректив на липсата на въззивна инстанция по исковите производства, т.е. на втори съд по същество (съд по фактите). Според мен би било достатъчно законодателят да измени чл. 219 така: “Чл. 219. (1) В касационното производство се допускат само писмени доказателства. (2) Пред касационната инстанция в производството по оспорване на административен акт се допускат писмени доказателства само за установяване на касационните основания.” Тази редакция на чл. 219 ще бъде в унисон и с правилото на чл. 222, ал. 2, т. 2, според което касационната инстанция връща делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, когато трябва да се установят факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно. Щом се връща делото за ново разглеждане това означава, че първоинстанционното съдебно решение по него е било отменено като неправилно, а щом трябва да се установяват факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно, това означава, че фактите са по съществото на материалния спор, а не по касационните основания – касационното основание е вече констатирано и реализирано. Тогава как са били събрани писмени доказателства в касационното производство, щом като те са за обстоятелства, несвързани с касационните основания? Очевидно е, че сега правилата на чл. 219, ал. 2 и на чл. 222, ал. 2, т. 2 не само не са в синхрон, но и взаимно си противоречат. До законодателното отстраняване на това противоречие то следва да бъде преодоляно в съдебната практика на ВАС чрез приоритетно прилагане на чл. 222, ал. 2, т. 2 АПК. В касационното производство по АПК все пак са допустими доказателства, но само писмени. Тези доказателства, обаче, са допустими когато с тях се цели да бъдат установени инвокираните с жалбата касационни основания (чл. 219, ал. 1). Следователно, предметът на доказването в касационното производство е различен от този в първоинстанционното производство, така, както предметът на касационната проверка (чл. 218) е различен от предмета на съдебната проверка в първата инстанция (при оспорването на адм. актове – чл. 168; при исковите производства липсва изрична разпоредба, но се приема, че при тях това е спорното субективно материално право и този предмет определя и предмета на доказването в тези производства). Предметът на доказване в касационното производство са конкретните пороци на първоинстанционното съдебно решение, инвокирани с касационната жалба или протест. С други думи, предметът на доказване в касационното производство е липсата на такъв елемент от фактическия състав на съдебното решение, в резултат на която проявената властническа воля е опорочена – липсва правораздавателна власт, липсва редовно или валидно сезиране (правото на оспорване или правото на иск не са редовно или валидно упражнени), липсва конституционно дължимото съответствие на решението с истината (дали формалната или обективната – отговорът ще бъде даден от ВАС). Изтегляне 1.18 Mb. Сподели с приятели:
|