12 правила за живота
Изтегляне 3.6 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
КУРСОВА ЗАДАЧА
| Слушащият човек Човекът, който слуша, може да отразява мнението на тълпата. Той може да направи това, без да говори. Може да го направи, оставяйки говорещия да се вслуша в самия себе си. Този подход се препоръчва от Фройд. Той слагал пациента да легне на кушетката и го оставял да гледа тавана над себе си с блуждаещ ум, изговаряйки всяка мисъл, която се мярка в съзнанието му. Това е методът на свободните асоциации. Психоаналитиците от школата на Фройд прилагат този метод, за да не допуснат личните им предубеждения и оценки да преминат в психичното пространство на пациента. По тази причина Фройд не сядал лице в лице с пациентите си. Той не искал емоцията, изписана на лицето му, колкото и слаба да е тя, да влияе на спонтанните им размишления. Фройд основателно се опасявал, че личните му оценки – и нещо по-лошо, собствените му нерешени проблеми – съзнателно или несъзнателно ще намерят отражение в думите и в реакциите му. Страхувал се, че това ще окаже пагубен ефект върху напредъка на пациентите му. Пак по тази причина той настоявал, че психоаналитикът също трябва да се подлага на психоанализа. Той искал онези, които практикуват неговия метод, да разкрият и отстранят поне част от своите „слепи петна“ и предразсъдъци, за да не навредят на пациентите. И е имал основания за това. Все пак Фройд е бил гений. Доказателство за което е фактът, че хората все още го мразят. Но трябва да отбележим, че препоръчваният от него безпристрастен и леко дистанциран подход има някои недостатъци. Мнозина от хората, които търсят терапия, не просто искат, но се нуждаят от по-близки, по-лични взаимоотношения (макар че това също крие опасности). Ето защо в практиката си, подобно на повечето клинични психолози, предпочитам да използвам формата на разговора вместо метода на Фройд. За клиентите ми може да е полезно да виждат реакциите ми. За да ги предпазя обаче от нежеланото въздействие, което биха могли да предизвикат тези реакции, се опитвам да определя правилно целта си, така че отговорите ми да се пораждат от най-добрите намерения и мотивация. Старая се да искам най-доброто за клиентите си (каквото и да е то). Давам всичко от себе си за това. Опитвам се да изчистя ума си и да оставя настрана личните си тревоги. Така мога да се съсредоточа върху това, което би било най-добро за тях, като същевременно следя внимателно за онези неуловими признаци, които могат да ми подскажат, че не разбирам правилно кое е най-доброто за тях. „Най-доброто“ е нещо, което се определя чрез договаряне, а не чрез предположения от моя страна. То трябва да се дефинира изключително внимателно, за да се ограничи рискът от прекалено скъсяване на дистанцията по време на сеанс. Ето как протича работата ми: клиентът говори, а аз 258 слушам. Понякога отговарям. Много често тези отговори са почти неуловими, тоест невербални. Клиентът седи срещу мен и така имаме визуален контакт. Това ни дава възможност да виждаме изражението на другия. Клиентът може да види ефекта, който думите му оказват върху мен, и аз също мога да наблюдавам ефекта, който моите отговори предизвикват у него. По този начин клиентът може да реагира на моята реакция. Например той казва: „Мразя жена си“. Думите са изречени и увисват във въздуха. Те изплуват от подземния свят, материализират се от хаоса и намират изява във видимия свят. Вече са реални. Станали са познаваеми и конкретни и е трудно да бъдат пренебрегнати. Клиентът се стряска от собствените си думи. И вижда същата реакция, отразена в очите ми. Забелязал това, той се връща отново на пътя на здравомислието. „Един момент – казва той. – Не исках да кажа това. Изразих се прекалено жестоко. По-точно е да се каже, че понякога мразя жена си. Мразя я, когато не ми казва какво иска. Майка ми постоянно се държеше така. Това побъркваше баща ми. Побъркваше всички ни, ако трябва да съм честен. Дори нея самата! Тя беше добър човек, но беше изпълнена с негодувание. Добре че жена ми не е толкова тежък случай като нея. Съвсем не. Даже напротив! Сега като се замисля, жена ми обикновено ми казва какво иска, но се ядосвам, когато не го прави, защото майка ми подлудяваше всички около себе си, като непрекъснато се преструваше на мъченица. Това наистина ме дразнеше. Вероятно реагирам пресилено, когато виждам макар и намек за същото поведение у жена ми. Боже мой, та аз реагирам точно като баща ми, когато майка ми го вбесяваше! Но това не съм аз и раздразнението ми няма нищо общо с жена ми! Най-добре да ѝ го кажа.“ От всичко това разбирам, че до този момент клиентът е проектирал образа на майка си върху жена си. Забелязвам също, че, макар и несъзнателно, е възприел ролята на баща си. Клиентът също го забелязва. Личността му започва да се откроява, мъглата около нея леко се разпръсва, той вече не напомня толкова много на необработено парче дърво. С други думи, той успява да зашие едно от скъсаните места в тъканта на своята душевност. Накрая клиентът ми казва: „Това беше добър сеанс, доктор Питърсън“. Аз кимвам. Понякога най- умният отговор е просто да замълчиш. Дори когато не говоря, аз съм съюзник и опонент. Правя го без да искам. Дори най-мимолетният израз на лицето ми издава какво си мисля. Това значи да общуваш, както правилно отбелязва Фройд, даже когато мълчиш. По време на сеансите аз мълча, но и говоря. Как разбирам кога е необходимо да се обадя ли? Както вече споменах, първата стъпка е да вляза в подходяща умствена настройка. Определям правилните цели с идеята, че искам нещата да се подобрят. Умът ми е изцяло подчинен на постигането на тези цели. Той се стреми да участва по такъв начин в терапевтичния диалог, че да се 259 придвижва към набелязаните цели. Аз наблюдавам какво се случва вътре в мен и в зависимост от това разкривам своите реакции. Това е първото пра- вило. Докато клиентът говори, в ума ми от време на време се оформя някаква мисъл или краткотрайна картина – обикновено във връзка с нещо, което същият клиент е споменал по-рано или в предишен сеанс. След това споделям с него конкретната мисъл или картина. И най-важното, правя го безпристрастно. Например: „Забелязах, че това, което каза, ме наведе на еди- каква си мисъл или осъзнаване“. След това го обсъждаме заедно. Опитваме се да установим какъв е смисълът на реакцията ми и дали има отношение към клиента. Понякога тази реакция е свързана единствено с мен, което потвърждава опасенията на Фройд. Понякога обаче това е естествената реакция на човек, който е безпристрастен, но положително настроен към споделеното лично признание, направено от друг човек. Това е нещо важно, а в някои случаи има коригиращ ефект. Понякога личността, която претър- пява корекция, съм аз. Трябва да умеете да се разбирате с другите хора. Един от тях е психо- терапевтът. Добрият терапевт ще ви каже истината за това, което мисли (нещо съвсем различно е да ви каже, че това, което мисли, е истина). Тогава ще получите откровено мнение поне от един човек. Това не е толкова лесно и не е за подценяване. Всъщност то е ключът към психотерапевтичния процес: двама души, които си казват истината; двама души, които слушат. Изтегляне 3.6 Mb. Сподели с приятели:
|