ПРАВИЛО 9. СЛУШАЙТЕ. ПРИЕМЕТЕ, ЧЕ СЪБЕСЕДНИКЪТ ВИ

249 появи в кабинета ми за уговорения си час
238
и след кратко встъпление обяви:
– Струва ми се, че ме изнасилиха.
Трудно е да прецениш как да реагираш на подобно твърдение, тъй като тези инциденти често са обвити в известна мистерия. Алкохолът нерядко е важен фактор в случаите на сексуално насилие. Той може да замъгли разсъдъка. Това е и една от причините хората да пият. Алкохолът временно облекчава ужасното бреме на самосъзнанието. Пияните хора знаят какво бъдеще ги очаква, но то не ги тревожи. А това е удивително. Истинско чудо.
Те могат да се веселят, сякаш утре не съществува. Но тъй като това утре винаги настъпва (така е в повечето случаи), пияните хора се оказват забъркани в неприятности. Преценката им се замъглява. Озовават се на опасни места в компанията на лекомислени хора. Да, те се забавляват. Но освен това ги изнасилват. Ето защо веднага се усъмних, че нещо такова може да се е случило. Как иначе да разбирам фразата „струва ми се“? Но това не е краят на историята. Жената добави още една, допълнителна подробност:
„Пет пъти“. Ако първото изречение ме озадачи, то второто действително ме стъписа. Пет пъти ли? Какво може да значи това?
Клиентката ми разказа как отишла в един бар и изпила няколко питиета.
Някой я заговорил. В крайна сметка се озовали в неговия или в нейния апартамент. Неизбежно вечерта достигнала до своята сексуална кулминация.
На другия ден тя се събудила объркана. Какво точно се било случило?
Чувствала се несигурна – несигурна за собствените си мотиви, за неговите мотиви и за света като цяло. Госпожица С. (ще я наречем така) беше толкова неопределена, че изглеждаше недействителна. Като призрак в човешка форма. За сметка на това се обличаше строго и делово. Знаеше как да направи добро впечатление от пръв поглед. Благодарение на това беше успяла да се промъкне в една правителствена комисия, ангажирана с проект за изграждане на главен участък от транспортната инфраструктура (макар да не разбираше нито от държавни дела, нито от пътно строителство). Освен това в местното обществено радио беше водеща на предаване, посветено на малкия бизнес, въпреки че никога не е имала истинска работа, нито пък разбираше от предприемачество. През целия си пълнолетен живот тя е била на социални помощи.
Като малка не получавала и капка внимание от родителите си. Израснала с четирима братя, които я тормозели. Приятели нямаше – нито сега, нито в миналото. Партньор също. Тя никога не е имала с кого да разговаря и затова не умееше да мисли самостоятелно (това не е рядко срещано явление). Тя нямаше свой Аз. Приличаше на ходеща какофония от несвързани
238
Тук също спестявам голяма част от подробностите по случая, за да запазя анонимността на участниците, като успоредно с това се опитвам да предам основния смисъл на събитията. – Б.а.

250 преживявания. Преди време се опитах да ѝ помогна да си намери работа.
Попитах я дали има автобиография. Отговори ми утвърдително. Поисках да ми я покаже. На следващия сеанс тя донесе автобиографията. Състоеше се от петдесет страници, поставени в класьор и разделени на секции с помощта на картонени разделители – от онези, които отстрани имат малък цветен индекс за заглавието. Имаше раздел „Моите мечти“. Както и „Книгите, които съм прочела“. В „Моите мечти“ беше преразказала даже многочислените си сънища. Другият раздел включваше опис и кратки резюмета на прочетените от нея книги. Това беше „автобиографията“, която госпожица С. предложи да изпрати на потенциалните си работодатели (или която беше изпращала, кой знае). Трудно е да се определи до каква степен трябва да си никой, за да живееш в свят, в който един класьор, съдържащ петдесет индексирани страници с изредени мечти и заглавия на книги, отговаря на представата ти за автобиография. Госпожица С. не знаеше нищо за себе си. Тя не знаеше нищо и за другите. И изобщо за света. Приличаше на филм, чиято картина не е на фокус. Отчаяно очакваше онази завръзка и история, която би осмислила живота ѝ.
Ако добавите малко захар в съд със студена вода и разбъркате, захарта ще се разтвори. Тя ще се разтвори още по-добре, ако затоплите водата. А ако я загреете достатъчно, за да кипне, тогава ще можете да добавите още захар, която също ще се разтвори. Ако след това отстраните водата от котлона и постепенно я охладите, без да бъркате и разклащате, ще надхитрите водата и тя ще съдържа повече разтворена захар, отколкото, ако през цялото време беше останала студена. Това се нарича свръхнаситен разтвор. Ако в такъв разтвор поставите дори само едно кристалче захар, излишната захар ще започне внезапно и бурно да кристализира. Сякаш настоява за ред.
Клиентката ми реагираше като този свръхнаситен разтвор. Благодарение на хора като нея всички форми на психотерапия, които се практикуват днес, постигат някакви резултати. Понякога хората са толкова объркани, че всяка достатъчно подредена система за тълкуване може да внесе ред в психиката и да подобри живота им. Така всички несъвместими аспекти на живота им се свързват и съгласуват посредством един дисциплиниращ подход – който и да е дисциплиниращ подход. Ако личността ви се е разпаднала на парчета
(или пък никога не е била цялостна), бихте могли да преустроите и подредите живота си, като използвате принципите на Фройд, Юнг, Адлер, Роджърс или на бихейвиоризма. Тогава поне ще намерите смисъл. Поне ще бъдете по- следователни. Ще има поне едно нещо, за което ви бива, ако не и за всичко.
С брадва не можеш да поправиш счупената кола, но можеш да отсечеш дърво. И това е нещо.
Приблизително по същото време, когато общувах с тази клиентка, в медиите пламна разгорещена дискусия около най-различни истории за

251 възстановени спомени – повечето от които, свързани със сексуално насилие.
Дискусията бързо прерасна в спор: бяха ли това истински свидетелства за преживяна травма? Или представляваха ретроспективни конструкции, които клиничните клиенти си измислят под волния или неволен натиск от страна на непредпазливи терапевти и в които отчаяно се вкопчват, търсейки поне една причина за нещастията си? В някои ситуации вероятно ставаше дума за първото. А в други – за второто. Във всеки случай, съмнението, с което клиентката ми говореше за сексуалните си преживявания, показваше ясно и точно с каква лекота един фалшив спомен може да бъде „посаден“ в менталния ландшафт. Миналото може да изглежда застинало, но от психо- логическа гледна точка то не е такова. Неговото съдържание е необятно и вероятно трябва да преразгледаме радикално начина, по който организираме и подреждаме това съдържание.
Представете си един филм, в който се случват само лоши неща. Накрая обаче всичко се нарежда. Проблемите се решават. Задоволително щастли- вият завършек може да промени смисъла на предходните събития. Те придобиват стойност през призмата на този завършек. А сега си представете друг филм. Случват се много неща – всичките вълнуващи и интересни, но са прекалено много. След деветдесет минути вече си мислите: „Чудесен филм, наистина, но се случват толкова много неща. Искрено се надявам, че режисьорът ще успее да свърже всички тези събития и да доведе действието до убедителна развръзка.“ Но това не се случва. Историята приключва внезапно, сякаш незавършена, или толкова предсказуемо, че краят е скучно клише. Тръгвате си подразнени и разочаровани. Вече дори не помните, че действието е било увлекателно и сте се забавлявали почти до самия край.
Настоящето може да промени миналото, а бъдещето може да промени настоящето.
На практика вие помните отделни части от миналото, а други забравяте. За едни неща имате ясен спомен, но не и за други, макар да не отстъпват по важност на първите. По същия начин в настоящето вие забелязвате определени аспекти на заобикалящата ви действителност и не осъзнавате други. Вие систематизирате опита си, като свързвате някои елементи в обща картина и ги отделяте от останалите. Този процес се подчинява на една загадъчна произволност. Така че вие не създавате подробна и обективна хроника на миналото. Защото не можете. Вие не знаете достатъчно. Не възприемате достатъчно. Не сте обективни. Това е така по простата причина, че вие сте живи. Вие сте субективни. Имате собствени неотменни интереси, или най-малкото – интерес към себе си. Кое именно трябва да бъде включено в миналото? Къде минава границата между събитията?

252
Сексуалното насилие над деца е сериозно разпространено.
239
Но не чак толкова, колкото смятат някои слабо подготвени психотерапевти. И освен това то невинаги създава тежко травмирани възрастни.
240
Хората показват различна степен на устойчивост. Това, което може да съсипе един човек, ще накара друг просто да свие рамене. Но терапевтите, чиито познания за Фройд са оскъдни и „втора ръка“, по презумпция приемат, че всеки клиент, страдащ от болезнена тревожност, трябва да е преживял сексуално насилие в детството си. Как иначе да се обясни тази тревожност? И те започват да дълбаят, да предполагат, налучкват и гадаят, да подсказват, натрапват и внушават. Те преувеличават значението на едни факти и подценяват важ- ността на други. Подкастрят и преиначават фактите по такъв начин, че да паснат на теорията им.
241
И накрая убеждават клиента си, че е жертва на сексуално насилие – той само трябва да си спомни. Тогава клиентът действително започва да си „припомня“. И естествено, да обвинява. Но понякога той си „спомня“ неща, които никога не са се случили, и обвинява хора, които са невинни. Има ли полза от това? Да, има. За терапевта.
Теорията му остава непокътната. А клиентът претърпява косвени щети.
Оказва се, че хората често са готови да причинят сериозни косвени щети само за да защитят теорията си.
Когато госпожица С. се появи в кабинета ми, за да говорим за сексуалните ѝ преживявания, вече знаех тези неща. Докато слушах за нейните странствания из баровете за самотници, които всеки път завършваха по един и същ начин, си мислех: „Всичко около теб е толкова неясно и размито, сякаш не си тук. Живееш в царството на хаоса и на подземния свят.
По едно и също време си на десет различни места. Всеки може да те улови за ръката и да те отведе където си пожелае“. В края на краищата, ако не си главният герой в собствената си трагедия, ще получиш второстепенна роля в нечия чужда драма – но така рискуваш да ти дадат най-неприятната, самотна и трагична роля. Щом чух и последната част от историята на госпожица С., отново потънах в размисъл: „Ти имаш нормални сексуални желания. Но си ужасно самотна. И сексуално неудовлетворена. Страхуваш се от мъжете и не знаеш нищо за света, нито за себе си. Блуждаеш наоколо като сянка и чакаш нещастието да се случи. И то се случва. Това нещастие е животът ти“.
Мислех си: „Част от теб иска да бъде зависима. Да бъде отново дете.
239
Finkelhor, D., Hotaling, G., Lewis, I.A. & Smith, C. (1990). „Sexual abuse in a national survey of adult men and women: prevalence, characteristics, and risk factors.“ Child Abuse &
Neglect, 14,19-28 240
Rind, B., Tromovitch, P. & Bauserman, R. (1998). „A meta-analytic examination of assumed properties of child sexual abuse using college samples.“ Psychological Bulletin, 124,
22-53.
241
Loftus, E.F. (1997). „Creating false memories.“ Scientific American, 277, 70-75.

253
Братята ти са се държали лошо с теб, а баща ти те е пренебрегвал. И част от теб иска да отмъсти на всички мъже. Изпитваш вина. Но и срам. И в същото време вълнение и трепет. Коя си ти? Какво си преживяла? Какво се е случило?“. Каква беше обективната истина ли? Нямаше как да разбера. Такъв начин не съществува. Както не съществува и обективен наблюдател. Или разказ за миналото, който е напълно изчерпателен и точен. Такова нещо просто няма и не може да съществува. Има само откъслечни свидетелства и фрагментарни гледни точки – разбира се, някои са по-достоверни от други.
Споменът не е описание на обективното минало. Споменът е инструмент.
Миналото предлага тези инструменти или ориентири, за да укажат пътя към бъдещето. Ако знаете, че се е случило нещо лошо, и сте разбрали какво е довело до него, ще направите всичко възможно да не повтаряте грешките на миналото. За това именно служи паметта. А не за да „помним миналото“.
Паметта служи за това да не повтаряме една и съща грешка отново и отново.
„Единият вариант е да улесня живота на госпожица С. – продължих разсъжденията си. – Ще ѝ кажа, че има пълното основание да подозира, че е изнасилена, и че съмненията ѝ за случилото се са поредното доказателство, че обстоятелствата в живота ѝ постепенно и неотклонно я поставят в ролята на жертва. Ще ѝ обясня, че даже законът задължава сексуалните ѝ партньори да се уверят, че съгласието ѝ не е повлияно от алкохола. Ще ѝ кажа, че срещу нея безспорно е било извършено подсъдно насилие, освен ако не е дала изрично и словесно съгласие за всяко от тези сексуални действия. Просто ще я уверя, че е невинна жертва.“ Наистина, можех да ѝ кажа всичко това и то щеше да е вярно. Самата тя щеше да го приеме като чиста истина и да го помни до края на живота си. Това би я превърнало в нов човек с ново минало и нова съдба.
„Но има и друг вариант – казах си. – Ще обясня на госпожица С“ че е истинско ходещо бедствие. Че не може да се подвизава из баровете като куртизанка, изпаднала в кома, че е заплаха и за себе си, и за околните и че е крайно време да се събуди. Какво по дяволите очаква, когато обикаля баровете за самотници, прекалява с алкохола и си тръгва с непознати, с които прави груб и насилствен (или даже нежен и внимателен) секс?“ А на езика на философията бих ѝ казал, че тя е „бледоликият престъпник“ на Ницше – тоест човек, който в един момент нарушава свещения закон, а в следващия бяга от разплатата. И това също щеше да е вярно. Тя щеше да го приеме за истина и да го запомни.
Ако бях привърженик на лявата идеология с нейния призив за социална справедливост, щях да ѝ разкажа първата история. Ако вместо това симпа- тизирах на консервативната идеология, бих разказал втората. И в единия, и в другия случай (за мое удовлетворение) реакцията ѝ би потвърдила, че това, което съм ѝ разказал, е истина – цялата и неопровержима истина.

254
Това вече щеше да е съвет.

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: