12 правила за живота

89
е това, което бе в началото;
край извора на дългата река
гласът на скрития водопад
и на децата в ябълковото дърво,
невидими, защото не са били търсени,
но чути, получути, в покоя между две вълни на морето.
Бързо, хайде, тук, сега, винаги -
в състояние на съвършена простота
(което струва не по-малко от всичко)
и всичко ще бъде добро,
и всеки ред на нещата ще бъде добър,
щом езиците на пламъка са сплетени
в короната – във възела от огън, –
щом огънят и розата станат едно.

Т. С. Елиът, Литъл Гидинг, „Четири квартета“, 1943 97
За да се погрижим както трябва за себе си, първо трябва да започнем да се уважаваме – нещо, което ни е много трудно, защото (най-вече в собствените си очи) ние сме грешни същества. Ако можехме да живеем в Истина; ако можехме да изричаме Истината, тогава отново бихме тръгнали рамо до рамо с Бог, бихме уважавали и себе си, и другите, и целия свят. Само тогава ще бъдем способни да се отнасяме с истинска грижа към себе си. Ще бъдем способни да спасим света и да поправим нещата. Да превърнем земята в Рай, в какъвто искаме да живеят любимите ни хора, а не в Ад, на който с презрението и омразата си обричаме всички.
По местата, където преди две хиляди години възниква християнството, населението е било много по-варварско, отколкото е сега. По онова време физическите сблъсъци са нещо нормално. Човешките жертвоприношения, включително и на деца, са често срещано явление дори за развити общества, каквото е това на древен Картаген.
98
В Рим публичните състезания се превръщат в смъртоносни схватки, по време на които проливането на кръв е обичайна картина. Вероятността в днешно време един човек, живеещ в държава с функционираща демокрация, да убие или да бъде убит е нищожно малка в сравнение с тази в древните общества (или в някои неуредени размирни краища на съвременния свят).
99
В древността основният морален
97
Превод: Владимир Левчев, 1993 г. – Б.пр.
98
Salisbury, J. E. (1997). Perpetua's passion: The death and memory of a young Roman
woman. New York: Routledge.
99
Пинкър, C. По-добрите ангели на нашата природа: Защо насилието е намаляло; прев. Елена Филипова. София, изд. „Изток-Запад“, 2015 г. Очаквайте скоро на

90 въпрос пред обществото е свързан с контролиране на насилието, на неудържимия егоизъм и на съпътстващата го безразсъдна алчност и жестокост. Индивиди с подобни агресивни наклонности има и днес, разбира се. Те обаче са наясно, че такова поведение е повече от неприемливо, и се стараят да се контролират, защото в противен случай срещат сериозни социални затруднения.
Днес обаче ние сме изправени пред един различен проблем, който е нетипичен за онези значително по-сурови времена. Склонни сме с лека ръка да обобщаваме, че хората са арогантни, егоистични същества, които се интересуват единствено от себе си. Цинизмът, който превръща тази представа в универсална заблуда, е на мода и е широко разпространен. Не мисля обаче, че хората, които възприемат света по този начин, са чак толкова много. При повечето се наблюдава обратният проблем: те изнемогват под ужасното бреме на насочените навътре, към самите тях, погнуса, презрение и срам. Така, вместо да показват нарцисизъм и да надуват балона на своята важност, те изобщо не се ценят и не се грижат за себе си с нужното внимание.
По мое мнение голяма част от хората не вярват, че заслужават да получат най-добрата грижа и внимание. Те осъзнават с болезнена яснота своите недостатъци и грешки (обективни или преувеличени), срамуват се и се съмняват в собствената си ценност. Вярват, че другите хора не бива да страдат, и за да им помогнат, се раздават прилежно и разточително. Те проявяват същото внимание дори към животните около себе си, но рядко към самите себе си.
Факт е, че идеята за благородната саможертва е дълбоко вкоренена в западната култура (поне доколкото Западът е повлиян от християнството, а то се опира на подражанието на някой, който е извършил акт на абсолютна саможертва). В такъв случай всяко твърдение, че Златното правило
100
не гласи „жертвай себе си заради другите“, изглежда съмнително. Но има и нещо друго. Архетипната смърт на Исус е пример за това как да приемаме храбро житейската преходност, предателството и деспотизма – как да продължаваме да вървим заедно с Бог въпреки страшния товар на самосъзнанието, – а не повеля да жертваме себе си в услуга на другите. Да жертваме себе си в името на Бог (или на върховното добро, ако щете), не означава да страдаме мълчаливо и охотно, когато някой друг – индивид или организация – непрестанно изисква от нас повече, отколкото предлага в замяна. Това значи да подкрепяме деспотизма и да позволяваме да се отнасят с нас като с роби. Да страдаш заради един насилник, не е никаква добродетел, дори този насилник да си самият ти.

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: