12 правила за живота
Изтегляне 3.6 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
КУРСОВА ЗАДАЧА, Kursova rabota na tema Organizacionnata kultura na moia rabotodatel Kaufland Bylgariia (2)
| Добро и зло Щом очите им се отварят, Адам и Ева осъзнават нещо повече от своята голота и от неизбежната присъда: живот в страдание. Те придобиват способността да различават Доброто от Злото (змията изкушава жената с думите: „Но знае Бог, че в деня, когато ядете от него (забранения плод), ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото“). Какво може да означава това? При толкова много размишления по този въпрос останало ли е нещо непроучено и неразбрано? Всъщност контекстът на историята подсказва, че градините, змиите, неподчинението, плодовете, сексуалността и голотата са част от отговора. На вярната следа в крайна сметка ме наведе последното от този списък – голотата. Но това беше процес, който продължи няколко години. Кучетата са хищници. Котките също. Те убиват, за да се хранят. Звучи жестоко, нали? Въпреки това ние ги отглеждаме като домашни любимци, грижим се за тях и им даваме лекарства, когато са болни. Защо го правим ли? Да, те са хищници, но това е част от природата им. Инстинкт, за който не носят отговорност. Правят го, защото са гладни, а не защото са зли. Те не притежават силата на разума, въображението и, преди всичко, самосъзнанието, необходими за уникалния размах на човешката жестокост. Защо това е така? Отговорът е съвсем прост. За разлика от нас, хищниците не осъзнават своята фундаментална слабост и уязвимост – те не осъзнават факта, че нямат власт над болката и смъртта. Ние обаче знаем много добре как, къде и защо можем да бъдем наранени. Това е дефиниция за човешкото самосъзнание, не по-лоша от всяка друга. Ние осъзнаваме неоспоримия факт на своята беззащитност, преходност и тленност. Най-страшното не е в това, че можем да изпитваме болка, отвращение от себе си, срам и ужас, а в това, че го знаем. Ние знаем кои неща ни носят страдание. Знаем по какъв начин някой може да ни причини болка и страх – и тъкмо затова знаем точно как да ги причиняваме на другите. Знаем кое ни кара да се чувстваме напълно разголени и как някой може да се възползва от това. А това означава, че знаем също кое кара другите да се чувстват разголени и как да се възползваме от 86 този факт. Ние сме способни съзнателно да всяваме страх у хората. Да ги нараняваме и унижаваме заради слабости, които познаваме твърде добре. Можем да ги изтезаваме – в буквалния смисъл на думата – бавно, изкусно и безжалостно. А това е много по-страшно от дивата природа на хищника. Това е качествено изменение в модела на разбиране. Катаклизъм, който по своите размери може да се сравни с развитието на самосъзнание. Това е преломният момент, когато познанието за Добро и Зло прониква в света. Това е втората все още незараснала пукнатина в структурата на Съществуването. Това е транс- формация на самото Битие в морално изпитание – отново последица от развитието на твърде фино самосъзнание. Само човекът би могъл да измисли уреди за мъчение като „желязната девица“, уреда за разтягане на тялото или за смазване на палците. Само човекът е способен да причинява страдание заради самото страдание. Това е най-точната дефиниция на злото, която бих могъл да формулирам. Това не е по силите на животните, но определено е във властта на хората с присъщата им жестокост и полубожествени възможности. С това осъзнаване ние до голяма степен узаконяваме идеята за Първородния грях (която не се слави с популярност в съвременните интелектуални кръгове). Кой би се осмелил да каже, че не е имало елемент на доброволен избор в нашето еволюционно, индивидуално и теологично развитие? Нима нашите предци не са избирали и подлагали на селекция своите сексуални партньори? Нима не са избрали съзнанието, самосъзнанието и разбирането за моралното? И кой може да отрече усещането за екзистенциална вина, вплетено в самата тъкан на човешкото съществуване? Не е ли очевидно, че именно тази вина – усещането за вродена греховност и потенциалът да постъпваме грешно – е онази малка крачка, която може да превърне нормалния човек в психопат? Човекът притежава огромен потенциал да постъпва грешно. Това е свойство, присъщо изключително на света на живото. Ние можем и действително влошаваме нещата – доброволно, с ясното разбиране какво точно правим (естествено, случва се да грешим и неволно, по непредпазливост или от предумишлено невежество). В светлината на този страховит потенциал и склонност към вършене на злини, нима има нещо чудно във вътрешната ни съпротива да се погрижим за себе си или за някой друг? Нима е странно, че понякога се съмняваме дали целият този замисъл около сътворяването на човека изобщо си струва? Ние отдавна се отнасяме с подозрение към собствената си природа, и то не без основание. Преди хиляди години древните обитатели на Месопотамия вярвали, че човешкият род е произлязъл от кръвта на Кингу, най-страховитото чудовище, което великата Богиня на хаоса успява да сътвори в изблик на отмъстителност и желание за 87 разруха. 96 В този ред на мисли, как да не поставим под съмнение ценността на собственото си съществуване и на Битието като цяло? Как да приемем болестта, застигаща нас самите или пък другиго, без да си зададем въпроса дали предписването на спасително лекарство е оправдано от морална гледна точка? Никой не познава тъмната страна на индивида по-добре от самия индивид. При това положение, когато сме болни, как да повярваме, че заслужаваме да се погрижим за себе си? Може би щеше да е най-добре, ако Човекът изобщо не беше създаван. Нещо повече, може би светът трябва да се прочисти от всяко човешко присъствие, за да може Битието и съзнанието да се върнат към невинната жестокост на животинския вид. Убеден съм, че този, който твърди, че никога не е пожелавал подобно нещо, просто не се е допитвал до паметта си, нито се е сблъсквал с най-мрачните си фантазии. Какво може да се направи тогава? Изтегляне 3.6 Mb. Сподели с приятели:
|