12 правила за живота
Всички мразят аритметиката
Изтегляне 3.6 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
КУРСОВА ЗАДАЧА
| Всички мразят аритметиката Клиентите от клиничната ми практика често идват при мен, за да говорят за ежедневните си семейни проблеми. Обикновените, рутинни тревоги крият една опасност. Заради своето обичайно и предсказуемо проявление те изглеждат тривиални. Но тази тривиалност е измамна. Тя се състои от нещата, които се случват всеки ден и постепенно оформят живота ни, а времето, което ден след ден прекарваме по един и същ начин, тревожно расте. Наскоро един баща сподели с мен 141 , че изпитва огромни затруднения всяка вечер, когато слага сина си да си легне. Четиресет и пет минути от този ритуал обикновено преминавали в разправии. Направихме някои изчисления. Четиресет и пет минути на ден, седем дни в седмицата – това прави около триста минути или пет часа на седмица. Пет часа, умножени по четири седмици в месеца – това са двайсет часа на месец. Двайсет часа на месец по дванайсет месеца в годината прави двеста и четиресет часа на година. Това са шест (40-часови) работни седмици. Клиентът ми прекарваше шест работни седмици в годината в безрезултат- ни и мъчителни спорове със сина си. Излишно е да споменавам, че и двамата страдаха от това. Дори да имате най-добри намерения, дори да сте мили и търпеливи по характер, ще бъде невъзможно да запазите добри отношения с някого, с когото се карате шест седмици в годината. Неизбежно ще се натрупа огорчение. Но дори да не се случи, това е време, пропиляно в неприятни преживявания, време, което може да се използва за нещо по- продуктивно, полезно и забавно, както и не толкова стресиращо. Как да тълкуваме тези ситуации? Кой е виновен: родителят или детето? Природата или обществото? И има ли нещо, което може да се направи? Според някои източникът на тези проблеми е светът на възрастните – в частност родителят или обществото като цяло. „Лоши деца няма – смятат тези хора, – има само лоши родители.“ Когато идеализираният образ на невинното дете изникне в ума, тази идея изглежда напълно оправдана. Децата са очарователни и открити, изпълнени са с радост, доверие и обич и затова е толкова лесно да хвърлим вината върху възрастните. Но тази склонност е наивно романтична и опасна. Тя е едностранчива – особено когато става дума за родителите на проблемни деца. Такава е също и склонността безкритично да виним обществото за човешката поквара. Това 141 Тук, както и на други места в книгата, давам примери от клиничния си опит (или от личния, както видяхме по-горе). Постарах се да запазя непокътната поуката от тези истории, премълчавайки много подробности, за да не наруша неприкосновеността на личния живот. Надявам се, че съм успял да постигна правилния баланс. – Б.а. 144 заключение измества проблема назад във времето. Не обяснява и не решава нищо. Ако покварено е обществото, а не индивидите, които го съставят, тогава откъде е дошла покварата? Как се е разпространила? Това е една ограничена, дълбоко идеологическа теория. Още по-тревожно е твърдението, произтичащо от презумпцията за обществена поквара, че всички проблеми на индивида, дори най-рядко срещаните, трябва да се решават чрез културно преструктуриране, колкото и радикално да е то. Обществото ни все по-често се сблъсква с призива да разрушим стабилизиращите традиции, за да включим в обществото онези малцинствени групи, неспособни или нежелаещи да се впишат в категориите, на които се опират дори възприятията ни. Това не е хубаво. Не може всеки личен проблем да се решава чрез социална революция, тъй като революциите са дестабилизиращи и опасни. Научили сме се да живеем заедно и да организираме сложните си общества бавно и постепенно, в продължение на големи периоди от време, и все още не разбираме напълно защо тази организация работи. Променяйки лекомислено обществените порядки в името на някакъв идеологически лозунг (каквито има много), вероятно ще създадем много повече проблеми, отколкото да постигнем нещо положително. Защото дори най-малките революции причиняват страдание. Например, когато либерализирахме толкова радикално закона за разводите през 60-те години на миналия век, постигнахме ли нещо добро? Не съм убеден, че това е мнението на децата, чийто живот беше разбит заради хипотетичната свобода, която донесе този опит за разкрепостяване. Страхът и ужасът дебнат зад стените, които нашите предци мъдро са издигнали. Ние ги рушим и се излагаме на опасност. Несъзнателно се плъзгаме по тънък лед, а отдолу, в дълбоките студени води дебнат чудовища, каквито не можем и да си представим. Струва ми се, че днешните родители са ужасени от децата си (не на последно място, защото ги смятат за проводник на хипотетичната социална тирания). Едновременно с това те са лишени от признание за ролята им на доброжелателни и необходими посредници на дисциплината, реда и общоприетите правила. Смутени и потиснати, те живеят в могъщата сянка на юношеския дух от 60-те – едно десетилетие, чиито крайности доведоха до развенчаване на зрелостта, до необоснована липса на вяра в съществуването на компетентна власт и до неспособност да се прави разлика между отговорната свобода и хаоса, породен от липсата на зрялост. Родителите станаха силно чувствителни към краткосрочното емоционално страдание на децата си. При това страхът, че може да им навредят, нарасна болезнено и стана вреден. Вероятно ще възразите: по-добре това, отколкото обратното. Но катастрофата обикновено се спотайва в крайните прояви на всеки морален модел. |