12 правила за живота
Изтегляне 3.6 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
КУРСОВА ЗАДАЧА, Kursova rabota na tema Organizacionnata kultura na moia rabotodatel Kaufland Bylgariia (2)
| физическото наказание. Първо, трябва да отбележим, че има широко разпространен консенсус за това, че някои форми на лошо поведение, особено кражбата и насилието, са дълбоко нередни и трябва да бъдат санкционирани. Второ, почти всяка от тези санкции включва наказанието в една от многобройните му психологически или чисто физически форми. Ли- шаването от свобода причинява болка, която е близка по характер с болката от физическата травма. Същото важи и за използването на социалната изолация (към която спада и отстраняването на детето от играта). Обяснение за това дава невробиологията. И в трите случая се активират едни и същи области от мозъка и за облекчаване на болката се използва един и същ клас медикаменти – опиатите. 170 Затворът е ясен пример за физическо наказание, особено затварянето в единична килия, дори когато няма данни за друго насилие. И трето, трябва да отбележим, че някои неправилни действия трябва незабавно и ефективно да бъдат прекъснати, за да не се случи нещо още по-лошо. Какво е най-подходящото наказание за детето, което не спира да бърка с вилица в контакта? Или за детето, което, заливайки се от смях, се втурва да тича из оживения паркинг на супермаркета? Отговорът е прост: всяко нещо, в рамките на разумното, разбира се, което ще го спре по най- бързия начин. Защото алтернативата може да е фатална. Примерите с контакта и с паркинга са твърде очевидни. Но същото се отнася и за социалната сфера и това ни отвежда до четвъртия аргумент, свързан с извиненията за физическото наказание. Наказанията за лошо поведение стават все по-сурови с порастването на децата и в повечето случаи онези от тях, които остават неефективно социализирани до четиригодишна възраст, биват наказвани от обществото след това, в периода на юношеството или в ранната зрялост. Много от децата, които до четиригодишна възраст не са дисциплинирани, са били прекалено агресивни по природа още на две години. Статистиката показва, че в сравнение с връстниците си те са много по-склонни да ритат, удрят и хапят, и да вземат чужди играчки (нещо, което на по-късен етап наричаме кражба). Това са около 5% от момчетата и много 170 Panksepp, J. (1998). Affective neuroscience: The foundations of human and animal emotions. New York: Oxford University Press. 164 по-малък процент от момичетата. 171 Повтаряйки лекомислено магическото заклинание „Няма извинение за физическото наказание“, ние подхранваме заблудата, че нашите невинни малки ангелчета изведнъж, като с магическа пръчка, са се превърнали в истински дяволи в периода на пубертета. Имайте предвид, че правите мечешка услуга на детето си, когато игнорирате лошото му поведение (особено ако то е по-агресивно по темперамент). Да подкрепяте теорията, че няма извинение за физическото наказание, означава също (и това е пето) да приемате, че е възможно думата „не“ да доведе до желания резултат в отсъствието на заплаха от наказание. Една жена може да каже „не“ на по-силния самовлюбен мъж само защото зад нея стоят обществените норми, законът и държавата. Родителят може да каже „не“, когато детето поиска трето парче от тортата, само защото е по-едър, по- силен и по-способен от детето (и защото зад неговия авторитет също стои законът и държавата). И за да завършим този анализ, думата „не“ винаги означава: „Ако продължаваш да правиш това, което правиш, ще ти се случи нещо, което изобщо няма да ти хареса“. И това е всичко. А в по-лошия случай тя може да означава: „Поредната безсмислена глупост, изречена от един незаслужаващ внимание възрастен“. Или в най-лошия случай: „Всички възрастни са слаби и безполезни“. Това е изключително лош урок, тъй като съдбата на всяко дете е да стане възрастен и тъй като повечето неща, които се научават без лично да се опариш, са обяснени от възрастните, чрез пример или чрез думи. Какво може да очаква от бъдещето едно дете, което не зачита и презира възрастните? Защо му е да пораства? Това е историята на Питър Пан, който смята, че всички възрастни са копие на капитан Хук, деспотични и ужасени от собствената си смъртност (помните ли лакомия крокодил, глътнал един часовник?). Единственият случай, когато „не“ означава „не“ в отсъствието на насилие, е, когато се изрича от една цивилизована личност към друга цивилизована личност. А какво да кажем за идеята, че да удряш детето, значи да го учиш да удря другите? Глупости. Това е твърде опростено заключение. Като начало, глаголът „удрям“ е прекалено елементарен, за да опише дисциплиниращото поведение от страна на ефективния родител. Ако действието „удрям“ обхващаше целия диапазон на физическата сила, тогава не би имало разлика между дъждовните капки и атомните бомби. Силата е от значение – както и контекстът, – освен ако не сте от хората, които предпочитат да останат слепи и наивни по този въпрос. Всяко дете разбира каква е разликата между злото куче, което хапе, без да го предизвикаш, и собственото му куче, което може лекичко да го гризне по ръката, докато се опитва на шега, но твърде 171 Tremblay, R. E., Nagin, D. S., Seguin, J. R., Zoccolillo, M., Zelazo, P. D., Boivin, M.,... Japel, C. (2004). „Physical aggression during early childhood: trajectories and predictors.“ Pediatrics, 114, 43-50. 165 невнимателно, да му вземе кокала. Когато един човек удря друг човек, не можем да пренебрегнем въпроса колко силен е бил ударът и какво го е предизвикало. Точният момент също е част от контекста и е от изключителна важност. Ако пернете с пръст двегодишното си дете веднага след като е ударило бебето по главата с дървено кубче, то ще направи връзката и в бъдеще ще се замисли, преди да го стори отново. А това е добър резултат. Фактът, че майка му го е пернала с пръст, няма да го накара да заключи, че може да продължи да удря бебето. Двегодишното дете не е глупаво. То просто ревнува и освен това е импулсивно и неопитно. От друга страна, как иначе да защитите по-малкото му братче или сестричка? Ако не го дисциплинирате, тогава ще страда бебето. Може би години наред. Тормозът ще продължи, защото не правите нищо, за да го спрете. Ще избягвате конфликта, който е единственият път към мира. Ще се преструвате, че не забелязвате. А след време, когато по-малкото дете ви упрекне (може би вече като възрастен), вие ще се оправдаете: „Не знаех нищо за това“. Но истината ще е, че не сте знаели просто защото не сте искали да знаете. Отказали сте да поемете отговорност за дисциплината, прикривайки вината си с постоянна демонстрация на доброта. Но както знаем, във всяка захаросана къщичка живее една Баба Яга, която яде деца. Докъде ни води всичко това? До решението да дисциплинираме ефективно или да дисциплинираме неефективно, но не и да се откажем изцяло от дисциплината. Защото в такъв случай природата и обществото ще накажат с драконови мерки всички грешки, които не са коригирани в детството. Така че ето няколко практически насоки: отстраняването на детето от играта може да бъде изключително ефективна форма на наказание, особено ако непослушното дете бъде поканено обратно веднага щом овладее гнева си. Ядосаното дете трябва да остане само, докато се успокои. След това трябва да му позволите да се върне към нормалния си живот. По този начин печели детето, а не неговият гняв. Правилото гласи: „Заповядай при нас, когато си готов да се държиш добре“. Това е чудесна сделка за детето, за родителя и за обществото. Вие ще можете да прецените дали детето наистина се е овладяло. Ще го харесвате отново, въпреки че по-рано се е държало зле. Ако все още се чувствате ядосани, има два варианта. Или детето не се разкайва напълно за грешката си, или пък вие трябва да обърнете внимание на неумението си да прощавате. Ако детето ви е едно от онези малки дяволчета, които ще ви се изсмеят и ще избягат от стаята си, където са наказани, се налага да добавите и физическо ограничение. Например хванете го внимателно, но здраво над лактите, докато спре да се върти и започне да ви слуша. Ако не се укроти, може да се наложи да го плеснете по дупето. При децата, които преминават всички граници, показвайки завидна изобретателност, шамарът демонстрира 166 сериозност от страна на отговорния родител. За съжаление, има ситуации, в които и това не помага, защото някои деца проявяват прекомерна решител- ност, любопитство и инат. Или защото лошото поведение е стигнало пре- калено далеч. Ако не се замисляте сериозно върху тези проблеми, вие сте родител, който бяга от отговорност. Вие прехвърляте вашата „мръсна работа“ на някой друг, който ще я свърши много „по-мръсно“ от вас. Изтегляне 3.6 Mb. Сподели с приятели:
|