12 правила за живота

142 излязат и други фактори. Понякога несъзнаваната омраза (всъщност тя невинаги е толкова несъзнавана) превъзхожда родителската загриженост към детето, независимо от пола, характера или ситуацията.
Познавах едно четиригодишно момче, което най-редовно оставяха да стои гладно. Когато бавачката му получи някаква травма и нямаше кой да го гледа през деня, временно всички съседи се редувахме да се грижим за него. Майка му го остави у нас и ни предупреди, че през целия ден синът ѝ няма да хапне нищо.
– Това е нормално – добави тя.
Не, не е нормално (в случай че не е очевидно). Това четиригодишно момченце часове наред следваше навсякъде жена ми и я гледаше с отчаяние и обожание, след като тя вложи цялата си упоритост, търпение и състра- дание, за да успее да го нахрани на обяд, като през цялото време го поощря- ваше и не му позволяваше да се откаже. То седеше на сложената за обяд маса с всички нас – жена ми и аз, двете ни деца и две съседски деца, които гледахме през деня – и в началото отказваше да отвори уста. Тами държеше лъжицата пред него и чакаше търпеливо, докато момчето въртеше глава, използвайки защитните методи, типични за едно непослушно и лишено от грижи невръстно дете.
Тя не му позволи да се откаже. Галеше го по главата всеки път, когато склоняваше да отвори уста и да преглътне храната, и при всеки успех го хвалеше, че е „добро момче“. Жена ми наистина вярваше, че той е добро дете.
Едно много сладко, но травмирано дете. След десет не чак толкова мъчителни минути чинията му беше празна. Всички наблюдавахме в напрегнато мълчание. Това беше момент на живот и смърт.
– Ето виж – каза Тами и вдигна чинията. – Изяде си всичко.
Това момче, което при първата ни среща се криеше в ъгъла и гледаше унило; което отказваше да общува с другите деца; постоянно се мръщеше и не реагираше, когато го закачах и гъделичках – същото това момче сега се усмихваше широко и лъчезарно. Радостта му се предаде на всички около масата. Оттогава са минали двайсет години, но този спомен все още ме кара да се просълзявам. През остатъка от деня детето вървеше по петите на жена ми като кученце и нито веднъж не я изпусна от поглед. Щом Тами седнеше някъде, то се настаняваше в скута ѝ, сгушваше се в нея и отново се отваряше за света, като отчаяно търсеше любовта, която дълго му беше отказвана. По- късно същия ден (за съжаление, прекалено скоро) майка му отново се появи.
Тя влезе в стаята, в която се бяхме събрали, и щом видя детето, сгушено в скута на жена ми, презрително каза:
– О, супермама...
Черното ѝ каменно сърце не трепна. После си тръгна, влачейки за ръка обреченото си дете. Тя беше психолог. Има неща, които се виждат и с

143 половин око. Нищо чудно, че хората предпочитат да останат слепи.

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: