12 правила за живота

174
Е, може наистина да е дело на Господ – или на сляпата, безсмислена съдба, ако предпочитате това обяснение. Очевидно имате всички основания да мислите така. Но до какво води този начин на мислене? Масовите убийци смятат, че самото страдание, присъщо на живота, им дава правото да съдят и да търсят възмездие, както ясно посочват двамата младежи от гимназия
„Колъмбайн“:
179
Предпочитам да умра, отколкото да предам убежденията си. Преди
да напусна това безполезно място, ще убия всеки, когото смятам за
недостоен да живее. Ако някога си ми направил мръсно и те видя
отново, приготви се да умреш. Може да се гавриш с другите и да ти
се размине. Но с мен не може. Аз никога не забравям кой ми е навредил.
Един от най-отмъстителните убийци на двайсети век, ужасяващият Карл
Панцрам, е бил подложен на изнасилвания, мъчения и предателства в изправителната институция в Минесота, натоварена с „превъзпитанието“ на малолетния престъпник. От там излиза един изпълнен с ярост обирджия, подпалвач, насилник и сериен убиец. Той умишлено и последователно се стреми да сее разруха, като дори си води сметка за паричната стойност на щетите, нанесени от палежите му. В самото начало омразата му е насочена към хората, които са го наранили. Озлоблението му обаче продължава да расте, докато не обхваща цялото човечество. И това не е всичко. В основата си разрушителните му стремежи са насочени към самия Бог. Може да звучи крайно, но е истина. Панцрам изнасилва, убива и унищожава, за да изрази яростта си към Битието. Постъпва така, сякаш Някой е отговорен за ставащото по света. Същото нещо се случва и в историята за Каин и Авел.
Даровете на Каин са отхвърлени. Той се обръща към Бог и негодува срещу
Битието, което Той е създал. Но Бог не приема жалбите му. Той казва на
Каин, че сам е виновен за своите беди. В гнева си Каин убива Авел, който е любимец на Господ (и в интерес на истината, кумир за Каин). Каин, естествено, завижда за успеха на брат си. Но главната причина да погуби
Авел е да си отмъсти на Бог. Ето какво се случва, когато хората преминат всички граници в желанието си за отмъщение. И това е истинската поука от тази история.
Реакцията на Панирам (и това е най-ужасното) е напълно разбираема. От историята за миналото му можем да заключим, че той е един от онези „силни и последователни хора“, за които говори Толстой. В действията си той демонстрира сила, последователност и липса на страх. Има куража да приложи на дело разбиранията си. Възможно ли е човек като него да прости
179
Цитатът е взет от: https://schoolshooters.info/sites/default/files/harrisjournal_l.3.pdf

175 и да забрави, като се има предвид през какво е преминал? Хората преживяват ужасни неща. Нищо чудно, че тръгват да си отмъщават. При това положение отмъщението придобива смисъл на морална необходимост. По какво се различава то от желанието за справедливост? Когато си преживял ужасна жестокост, да простиш, не е ли проява на слабост? Или просто е липса на воля? Тези въпроси не спират да ме измъчват. От друга страна, има хора, които въпреки кошмарното си миналото правят добро, а не зло. Макар че това е подвиг, който изглежда свръхчовешки.
Познавам такива хора. Един от тях, който сега е уважаван художник, е излязъл от такова „училище“, като описаното от Панцрам – само че този мъж попаднал в него на крехката и невинна петгодишна възраст веднага след дълъг престой в болница, където се лекувал едновременно от дребна шарка, заушка и варицела. Неспособен да общува на „езика“ на това училище, изолиран от семейството си, подложен на сексуално насилие, на глад и въобще на всякакъв тормоз, той излязъл от там изпълнен с гняв и без пукната пара. След това започнал сам да си вреди с наркотици, алкохол и други форми на саморазрушително поведение. Презирал всички – и Господ, и себе си, и сляпата съдба. Но един ден той сложи точка на всичко това. Отказа алкохола. Отказа се да мрази (макар че в редки случаи омразата все още припламва в него). Той възроди художествените традиции на етноса си и започна да обучава млади хора, които да поемат по неговите стъпки.
Изработи петнайсетметров тотемен стълб, за да напомня за преживяното от него, и дванайсетметрово кану от цял дънер, каквито може би вече не се правят. После събра цялото си семейство и организира голямо тържество – със стотици поканени, с почерпка и танци, – което продължи шестнайсет часа. И всичко това, за да изрази скръбта си и да се помири с миналото. Беше решил да стане добър човек и беше направил невъзможното, за да заживее като такъв.
Имах клиентка, която беше имала тежко детство. Майка ѝ починала, докато тя била още малка. Наложило се да я отгледа баба ѝ, която била сприхава стара вещица и мислела само за това как изглеждат в очите на хората. Държала се лошо с нея и я наказвала за достойнствата ѝ: креативност, чувствителност, интелигентност. Върху внучката си тя изливала негодуванието от несъмнено тежкия си живот. Клиентката ми се разбирала по-добре с баща си, но той бил наркоман и починал в големи мъки, докато тя се грижела за него. Тя имаше син. Момчето не беше наследило недостатъците на семейството си. То се превърна в честен, самостоятелен, умен и трудолюбив млад мъж. Вместо да разшири дупката в социалната тъкан на живота, която беше наследила, и да я предаде на сина си, тази жена заши скъсаното. С други думи, тя отказа да наследи греховете на предците си. Да, това е напълно възможно.

176

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: