ПРАВИЛО 6. ПРЕДИ ДА КРИТИКУВАТЕ СВЕТА, ВЪВЕДЕТЕ

171 верую:
174
Духът, чиято същност е вечно да отрича.
Как иначе? Което се създава,
достойно да отмре след време става.
Защо да го създаваме тогава?
И моята стихия е такава,
че ако трябва да се назовава,
навярно името ѝ би било:
разруха, грях, или – накратко – Зло.
109
Гьоте счита тези пълни с омраза думи за толкова важни, толкова определящи за отмъстителната и разрушителна природа на човека, че
Мефистофел ги повтаря, формулирани малко по-различно, във Втора част на пиесата, добавена години по-късно.
175
Хората често разсъждават по този мефистофелски начин, макар че разрушителните им мисли рядко водят до бруталните действия на масовите убийци от началното училище, гимназията и киносалона. Всеки път, когато преживяваме несправедливост, когато се сблъскваме с трагедия или ставаме жертва на чужди машинации, когато изпитваме ужаса и болката от собствената ни склонност да нараняваме, изкушението да поставим под съмнение Битието и да го заклеймим като напълно погрешно предателски се надига от мрака. Защо трябва невинни хора да страдат по този начин? Що за прокълнато и ужасно място е тази планета?
Животът наистина е труден. Обречени сме да изпитваме болка и да преживяваме разруха. Понякога, разбира се, страданието е плод на собствените ни грешки, като доброволна слепота, лоши решения или просто озлобление. В такива случаи, когато е ясно, че си го причиняваме сами, то ни се струва справедливо. Вероятно ще потвърдите, че всеки получава каквото си е заслужил. Но дори да е истина, това е слаба утеха. Понякога онези, които страдат, трябва само да променят поведението си и животът им ще поеме в не толкова трагична посока. Проблемът е, че човекът има ограничен контрол.
Нашата уязвимост към отчаянието, болестите, остаряването и смъртта е универсална. Но в крайна сметка не ние сме се направили толкова крехки.
Чия е вината тогава?
Хората, които са тежко болни (или още по-лошо, имат болни деца), неизбежно стигат до този въпрос, независимо дали са религиозни или не.
174
Гьоте, Й.В. Фауст: Първа част; прев. Валери Петров, изд. „Захарий Стоянов“,
София, 2012 г.
175
Гьоте, Й.В. Фауст: Втора част; прев. Валери Петров, изд. „Захарий Стоянов“,
София, 2012 г.

172
Както и онези, които са притиснати от огромната бюрократична машина и преживяват тежка данъчна проверка или са въвлечени в безкраен съдебен процес или развод. Потребността да обвинят някого или нещо за непоносимото състояние на Битието си измъчва много хора, не само очевидно страдащите. Дори колос като Лев Толстой, когато е на върха на своята слава, влиятелност и творческа мощ, започва да се съмнява в стойността на човешкото съществуване. Размишленията му звучат така:
Положението ми беше ужасно. Аз знаех, че нищо няма да намеря
по пътя на разумното знание, освен отричане на живота, а там,
във вярата – нищо, освен отричане на разума, което е още по-
невъзможно, отколкото отричането на живота. Според
разумното знание излизаше така, че животът е зло и хората
знаят това, от хората зависи да не живеят, а те са живели и
живеят, и самият аз съм живял, въпреки че знаех вече отдавна, че
животът е безсмислица и е зло.
176
Въпреки усилията си Толстой успява да намери само четири начина да избяга от тези мисли. Първият изход е детинското незнание и пренебрегване на проблема. Вторият е преследване на безсмислено удоволствие. Третият изход се състои в това – „въпреки че разбираш злото и безсмислицата на живота, продължаваш да живееш, знаейки предварително, че нищо от това няма да излезе“. Тази конкретна форма на бягство той определя като слабост:
„Хора от този сорт знаят, че смъртта е по-добра от живота, но нямайки сили да постъпят разумно – възможно най-бързо да свършат с лъжата и да се самоубият, сякаш все чакат нещо“. Само четвъртият изход е „изходът на силата и енергията. Той се състои в това – разбирайки, че животът е зло и безсмислица, да го унищожиш“. Толстой продължава нишката на мисълта си:
Така постъпват рядко силните и последователни хора. Разбирайки
цялата глупост на шегата, която им е причинена, и разбирайки, че
благата на мъртвите са по-добри от благата на живите и че по-
добре е да не бъдеш, така и постъпват и свършват веднъж
завинаги с тази глупава шега, за радост има средства: примка на
шията, вода, нож, за да прободеш сърцето, влакове на релсите.
Толстой не е бил достатъчно песимистичен. Глупостта на шегата, която ни
176
Толстой, Л. Изповед; прев. Ангел Йосифов Иванов. Източник: http://friendsoftherainbow.net/node/1130

173 е причинена, не е мотив единствено за самоубийство. Тя е мотив и за убийство – за масови убийства, много често последвани от самоубийство.
Този екзистенциален протест е значително по-ефективен. Може да звучи невероятно, но към месец юни 2016 година в Съединените щати за 1260 дни е имало 1000 масови убийства (определят се като такива, ако четири или повече души, без стрелеца, са убити при един инцидент).
177
Това означава, че в продължение на повече от три години в пет от всеки шест дни е ставал по един такъв инцидент. Всички казват: „Не разбираме какво се случва“. Как е възможно все още да се преструваме? Преди повече от един век Толстой е разбирал. Древните автори на библейската история за Каин и Авел също са разбирали, и то преди повече от двайсет столетия. Те описват убийството като първото действие, с което започва историята след Едем. И то не е просто убийство, а братоубийство – убийство на човек, който не просто е невинен, но е идеален и добър; убийство, извършено умишлено, за отмъщение на създателя на вселената. Днешните убийци ни казват същото, но с малко по- различни думи. Ще се осмели ли някой накрая да каже, че това е червеят в сърцевината на ябълката? Но ние не искаме и да чуем, защото от истината боли най-много. Даже такъв велик ум като бележития руски писател не намира изход за себе си. Как да се справим ние, при положение че личност от ранга на Толстой признава поражението си? Години наред той крие от себе си и оръжие, и въжета, за да не се поддаде на изкушението да ги използва.
Как може пробуденият човек да се справи с възмущението си от света?

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: