188 живеят в
историята, а не в Рая. Те трябва да се трудят. За да умилостивят
Господ, трябва да му принасят жертви и за тази цел разполагат с олтар и подходящи ритуали. Но нещата се усложняват.
Бог одобрява жертвите на Авел, но не и тези на Каин. Той често възнаграждава Авел, но никога брат му. Не става много ясно каква е причината (макар че текстът загатва, че Каин не влага сърце в работата си). Може би това, което Каин предлага, е с ниско качество. А може би проблемът е в завистта към брат му. Или Бог просто е бил изнервен по някакви негови си причини. Всичко това е напълно реалистично, включително и мъглявите обяснения в текста. Не всички жертви са с еднакво качество. Да не говорим, че много често жертвите с очевидно високо качество не се награждават с по-добро бъдеще – отново не става ясно защо. Защо Господ е недоволен? Какво трябва да се промени, за да бъде умилостивен?
Това са трудни въпроси, които всеки от нас непрекъснато си задава, дори да не го осъзнава.
Тези въпроси остават неуловими в потока на мислите.
Осъзнаването, че отлагайки удоволствието, можем да извлечем полза, ни е осенило бавно и мъчително. То влиза в пълно противоречие с най-дълбоките ни древни животински инстинкти, които изискват незабавно удовлетворение
(особено в условия на оскъдица, които са нещо обичайно и неизбежно). И за да стане още по-сложно, подобно отлагане придобива смисъл само ако цивилизацията е
достатъчно стабилна, за да може да гарантира, че отложената награда ще е налична в съответното бъдеще време. Усилията ни ще бъдат напразни, ако някой съсипе или, още по-лошо, открадне запасите ни. По тази причина вълкът е готов да погълне девет килограма месо на едно- единствено хранене. Никой вълк не си мисли: „Ох, как мразя да преяждам!
Ще си оставя малко за другата седмица“. При това положение как да стане така, че тези две трудно осъществими, но необходими обстоятелства
(отлагането, от
една страна, и бъдещата стабилност на обществото, от друга) да се проявят едновременно?
Да разгледаме една еволюционна прогресия от животното до човека.
Примерът съдържа някои неточности в детайлите, но по същество е достатъчно коректен за нашите цели. Най-напред има излишък от храна.
Източникът може да са огромни трупове, на мамути или други гигантски тревопасни. (По онова време сме изяли доста мамути. А може би и всичките.)
След угощение, особено с такова грамадно животно, обикновено остава малко и за после. Първоначално това е изключение, но постепенно започваме да оценяваме по достойнство идеята да си оставим „за после“. Тогава за пръв път се прокрадва плахата мисъл да направим малка жертва: „Ако си оставя малко,
въпреки че искам всичко сега, по-късно няма да гладувам“. Плахата мисъл набира смелост: „Ако си оставя за после, няма да се наложи да гладуваме – нито аз, нито хората, на които държа“. И още малко: „Не мога
189 да изям цял мамут, нито да съхранявам прекалено дълго каквото ми остане.
Бих могъл обаче да го споделя с другите. Може би, когато те имат мамут, а аз нямам, ще си спомнят добрината ми и ще ми дадат малко от своя. А това означава, че ще имам малко мамут за сега и малко мамут
за после. Струва ми се добра идея.
Освен това, споделяйки храната си, бих могъл да спечеля доверието на тези хора. Тогава ще си живеем доста добре, като разменяме различни неща помежду си“. По този начин обикновеният „мамут“ се превръща в „мамут за после“, а този „мамут за после“ се превръща в „лична репутация“. Така се стига до появата на „социален договор“ между хората.
Споделянето не означава да дадеш нещо, на което държиш, и да не получиш нищо в замяна. Макар че децата, които отказват да споделят играчките си, се страхуват точно от това. По-правилно е да се каже, че споделянето поставя началото на процес на размяна. Детето, което не умее да споделя (или разменя), не
може да има приятели, защото приятелските отношения са форма на размяна. Веднъж Бенджамин Франклин предложил на хора, които отскоро живеят на ново място, да поискат услуга от някой съсед, като цитирал старата максима:
„Този, който ти е направил добрина, Сподели с приятели: