190 бавно и мъчително се усвояват практиките за отлагане и за размяна. След това те се превръщат, със средствата на абстрактните метафори, в ритуали и
приказки за жертвоприношението, които звучат по следния начин:
„Представете си една могъща Фигура на Небето – Някой, който вижда всичко и отсъжда дали си лош или добър. Ако му предложиш нещо, на което държиш, Той ще бъде доволен. Но ако Той остане недоволен, самият Ад ще се изсипе на главата ти. Затова се постарай. Учи се да правиш жертви и да споделяш, и се упражнявай, докато не станеш експерт. Тогава всичко ще ти бъде наред“.
186
Никой не е казвал тези неща наистина, не и по този прост и директен начин. Но те са вплетени в подтекста на
ритуалните практики, а после и в историите.
Най-напред се появяват
действието (тъй като човекът е произлязъл от животното, което може да действа, но не и да мисли) и
имплицитните несъзнавани ценности (тъй като действията, които предхождат мисленето, се
мотивират от някакви, макар и неизразими, ценности). В продължение на много хиляди години хората наблюдават как едни от тях успяват, а други се провалят. Обмисляйки видяното, те стигат до заключение:
Успешните сред нас отлагат удоволствието. И не само това – те умеят да се договарят с бъдещето. Оформя се една страхотна идея, която става все по-ясно изразена и разбираема в историите, в които се появява: Каква е разликата между успешния и неуспешния човек?
Сполучливата жертва, разбира се.
Успешният прави жертви и затова животът му става все по-добър. С течение на времето въпросите се конкретизират и разширяват едновременно: Каква е най-голямата жертва?
Кое е най-голямото добро, до което тази жертва може да доведе? А отговорите стават все по-дълбоки и проницателни.
Богът в западната традиция, подобно на много други богове, изисква жертви. Вече видяхме защо. Понякога обаче Той отива прекалено далеч.
Всевишният изисква не просто някаква жертва, той иска да пожертваш онова, което ти е най-скъпо. Тази идея е най-ярко изобразена (и най- смущаващо очевидна) в историята за Авраам и Исак. Авраам, когото Господ обича, отдавна копнее за син. След дълго отлагане Той му го обещава въпреки някои невъзможни обстоятелства като старостта и безплодието.
Няколко години по-късно, когато чудотворно
роденият Исак е още дете,
Господ сякаш се обръща на сто и осемдесет градуса и показва неразумно, варварско отношение, изисквайки от верния си слуга да му принесе в жертва сина си. Историята обаче има щастлив край: Бог изпраща ангел, който да спре покорната ръка на Авраам, и приема да получи в жертва един овен вместо Исак. Това е нещо много хубаво, но не дава отговор на въпроса, който
186
Забележете, че
това е напълно вярно, независимо дали тази могъща фигура „на небето“ съществува наистина :) –
Б.а. 191 сега ни интересува: Защо Господ трябва да отива толкова далеч? Необходимо ли е Той, или животът, да отправя такива сурови изисквания?
Ще започнем анализа си с едно очевидно само по себе си, банално, но подценявано твърдение:
Понякога животът просто не върви. Изглежда, главният виновник за това е жестоката реалност, която допуска да има чума и глад, робство и предателство. Но ето къде е уловката:
понякога, когато Сподели с приятели: