120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
- Навигация на страницата:
- Пенчо-Славейковото стихотворение „Ни лъх не дъхва над полени” от цикъла „Сън за щастие” (Анализ) Работни въпроси
| IV. Заключение
1. Какъв Пенчо-Славейков идеал въплъщава покоят на пейзажа в миниатюрата „Спи езерото”? 2. Какъв е приносът на твореца в областта на лирическата миниатюра? Пенчо-Славейковото стихотворение „Ни лъх не дъхва над полени” от цикъла „Сън за щастие” (Анализ) Работни въпроси: 1. Какви са мястото и ролята на сборника „Сън за щастие” в контекста на Пенчо-Слабейковата лирика? Какви междутекстови връзки с други творби на поета откривате? 2. Защо поезията в книгата се определя като поезия на съзерцанието и настроението, на мига покой след движение? Какво е основното настроение? 3. Как бихте определили в жанрово отношение лирическите късове и защо? Кое налага четенето им като цялостен и единен макротест? 4. Каква е връзката между пейзажа и състоянието на лирическия субект? Какви видове миниатюри можете да откроите в зависимост от позицията на лирическия субект в цикъла? Към кой от тях отнасяте „Ни лъх не дъхва...”? 5. Защо миниатюрата „Ни лъх не дъхва...” се определя като програмна? 6. Какъв основен образ въвежда и разгръща лирическият текст и как са постигнати внушенията? 7. Как разчитате метафората „сън за щастие”, озаглавила и целия сборник? 8. Каква концепция на Пенчо Словейков за същността на човешкото битие, за екзистенциалните ценности и за мястото и ролята на човека разкрива творбата? Сборникът „Сън за щастие” е най-лиричната и интимна изповед на Пенчо Славейков, вдъхновена от красотата на природата, от бляна за щастие и от идеала за хармония. Тя е осъществена в оригинална, модерна поетическа форма, която още с появата си през 1888 г. в първия си вариант е оценена като интересно за времето си явление. Цикълът е авторепликата на твореца към стихосбирката му „Момини сълзи” и бележи началото на любовната лирика в българската литература. Преработена в окончателен вариант, книгата излиза едва през 1907 г. В нея са включени 93 миниатюри, организирани в единен цикъл и разгръщащи образа на човешкия път от младостта през зрелостта към старостта. Това посочва и един от най-първите й изследователи – Б. Пенев, който разглежда „Сън а щастие” като „една лирична поема с пролог – гордостта и вярата в зорите на ранна шдост, и епилог – със самотния гроб на бляновете”. Поетическият стил в цикъла носи отпечатъка на меланхолична съзерцателност, мечтателност, елегична успокоеност. Вниманието на твореца е насочено към интимните човешки преживявания. Лирическите късове се отличават с философска вглъбеност и емоционално-психологическа насоченост. Няма ги така характерните за Вазов мащабни епически изображения, остри драматични конфликти, преклонение пред родната природа като част от сакралното национално пространство и пантеистичен възторг. Всяка от лирическите песни поставя и коментира основен екзистенциален проблем, редставя живота в неговото многообразие от ситуации, чувства, настроения. Но живота, разбиран като поредица от мигове – на покой или тревога, на надежда или разочарование, на радост или тъга, на любов или мечта за любов, уловени в тяхната мимолетност. Този специфичен подход създава усещането, че лирическият субект не въздейства, не променя околния свят, а само го съзерцава в стремежа си да разгадае и догони постоянно променящото се битие. Затова поезията в „Сън за щастие” често е определяна като оезия на съзерцанието и настроението, на мига покой след движението. Същевременно не съзерцаването на живота в неговите проявления поражда у лирическия Аз определено настроение, по-скоро неговото състояние на духа, настроение, вътрешна нагласа намират аналог в конкретна житейска ситуация. Това дава основание миниатюрите да се определят като „пейзажи на душата”, при които чрез метафоричен поетически език се постига не само и не толкова одухотворяване и персонификация, а субективизация на човешките емоции. Лирическият цикъл внушава усещане за силно, неповторимо човешко присъствие. Субектът носи вглъбено отношение към себе си и света и към света у себе си. Чувствата му са тихи, приглушени, сподавени, не драматично раздвоени, а мъдро овладяни. Според структурата и позицията на лирическия Аз в цикъла се открояват няколко вида миниатюри – с пряко изявено присъствие на лирически субект (най-често Аз-лирическа изповед), пейзаж – обективна, сетивна природна картина, без реално човешко присъствие, но внушаваща човешко състояние и пейзаж – аналог на душата на лирическия субект. „Ни лъх не дъхва над полени” – критиката често я определя като програмна миниатюра не само защото е встъпителна, но и защото в нея е заложен концептуалният модел на цялата книга. Тя отваря композиционната рамка на цикъла и въвежда един от основните образи – този на пътя, чието хоризонтално разгръщане в „Сън за щастие” проследява човешкия живот. Именно пътят е този, който по думите на Св. Игов „динамизира пространството на лирическия свят и свързва отделните миниатюри в единно лирическо произведение”. Първата строфа на стихотворението разгръща времепространството, в което е ситуиран и ще се реализира лирическият субект. Спокойствието и неподвижността на природата са разкрити чрез последователно движение на погледа и по хоризонтала („ни лъх не дъхва над полени,/ни трепва лист по дървеса”), и по вертикала („огледва ведър лик небото/в море от бисерна роса”). Създава се усещането за обемане на целия околен свят, затворен от огледалното си съответствие и застинал в миг покой. Внушението се подсилва от натрупването на отрицания – „ни”, „не”, от употребата на глаголи, изразяващи мимолетно, едва доловимо движение – „дъхва”, „трепва”, от алитерацията на приглушените сонори „л” и „н” и вътрешната рима „лъх” – „дъхва”, алюзиращи притихналост, беззвучна Лирическият говорител – лирически Аз, реално не присъства, но неговата позиция и отношение към описаната картина са ясно доловими. Макар и да е изобразен обективен пейзаж, излъчващ статичност, ведрина и простор, отрицателните конструкции, поетизмите („дървеса”, „небо”), метафорите („огледва ведър лик”, „море от бисерна роса”) и инверсията в третия стих говорят за съзерцаване и субективизиране на природата. Впечатлението за статичност се разрушава още в началото на втората строфа. Тя доразгръща и утвърждава усещането за ведрост и свежест, което излъчва картината, като подема и нов мотив – мотива за началото на житейския път, неназован пряко в първите два стиха, а чрез контекстовите си синоними „зори”, „ранил на път”, „утро”. Тирето в края на втория стих сигнализира за по-нататъшното развитие на мотива, а инверсията „и милва ми душата бодра/за лек път охолна мечта” го откроява като основен в творбата От този момент насетне пътят става фукционален за творбата (а и за целия цикъл) като организиращ композиционен и смислово-експресивен елемент. Той създава усещането за динамика и „задвижва” промяната и в пространството – „към родния кът”, и във времето – от „в зори” на „лятно утро” към „почивка тиха” в „ясна вечер”. При това пътят присъства и с конкретната си предметност, и като метафора на житейската пътека на човека с нейните начало (утрото – младостта) и край (вечерта – смъртта). С появата на мотива за пътуването се появява и лирическият герой – Азът, лирическа двойник на автора, въведен с глагола „дишам” – метафора за живот (живеене). Пейзажно-изобразителното начало отстъпва на душевно-психологическия анализ, към който на сочва ключовият образ „душата бодра”. Такова лирическо движение от външното обектно съзерцание към субективното изживяване е характерна особеност на целия цикъл и има своя аналог още в заглавието му – „Сън за щастие”. Във втората строфа природата е субективизирана, тя е проекция на определено състояние на лирическия субект, подчинена е на лично преживяване. Нейните спокойствие, красота и свежест създават бодрост и оптимизъм у Аза, настройват го да бъде чувствителен към битието и да диша с диханието на всемира. Същевременно провокират у него „охолна мечта”за „лек път” – метафора на бляна за щастие и хармония. Успоредявайки обективния и субективния план на изображение и изразявайки лирическия си субект чрез външнопластичните елементи на природния свят, творецът акцентира единството между човека и мирозданието, внушава представата за битието като завършен, хармоничен свят, обогатен от духовното излъчване на човека. Третата строфа подема и преосмисля образа на пътя. В нея намират своя синтез всички мотиви от предходните две строфи, но разгърнати на ново равнище. Ако в края на втората епитетът „лек” разкрива ведрата и оптимистична нагласа, очакванията на Аза, който е в началото на своя път – младостта, то анафоричното повторение на синтагмата „лек път” във финалната строфа прави скок във времето и представя лирическия субект в проспекция, в заника на своя живот, изправен пред житейска равносметка за изминатия път. Пространствената динамика на пътя и пътуването към дома е съчетана с времевата динамика на прехода от утрото към вечерта. В тази строфа думата „път” губи основното си значение и изразява вече не реално придвижване в пространството, а движение на мисълта. Този процес е маркиран и езиково – пейзажното описание е изцяло подменено от описание на състоянието на духа, назовано с две абстрактни съществителни – „сън за щастие”. Неслучайно синтагмата озаглавява целия цикъл миниатюри. Тя е метафора на стремежа на субекта към вътрешно равновесие на духа – единствен път за себепостигане и себеотстояване, но единствено възможен в смъртта. Метафорите знаци, чрез които се осмисля хармонията в човешкото битие, са „почивка тиха”, „ясна вечер”, „родний кът”. В тях е въплътен битийно-ценностният идеал на лирическия Аз – копнежът по спокоен залез и завръщането към родното, към корените. Те го карат да гледа на смъртта мъдро-оп-тимистично, като желан пристан на почивка, където ще се осъществи неговият „сън за щастие”. В този смисъл миниатюрата „Ни лъх не дъхва над полени” е програмна творба – тя не само въвежда в основните мотиви и образи на целия цикъл, но и въплъщава концепцията на П. П. Славейков за същността на човешкото битие, за екзистенциалните ценности, за мястото и ролята на човека, за постигнатата в бляна хармония. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|