Преосмисленото ренесансово разбиране за твореца в поемата на Пенчо Славейков „Микел Анжело” (Анализ) Работни въпроси: 1. Какво е Славейковото разбиране за същността на творчеството и личността на твореца? 2. По какъв начин са съпоставени средновековно и ренесансово в творбата? 3. С какво ренесансовият светоглед привлича Славейков? 4. Как е интерпретиран проблемът за отношението между конкретно- историческо и универсално в творбата? Един от основните идейно-естетически акценти в поезията на Пенчо Славейков е същността на творческия процес. Този въпрос като цяло попада в по-широкия контекст на философската идея за смисъла на човешката екзистенция. Поетът е дълбоко убеден, че човекът трябва сам да постигне себе си, да изживее своята предопределеност. Изпитанията, на които съдбата подлага личността в индивидуалното й битие, са тези, които формират и укрепват духа й, водят я към себепознание и съвършенство. Затова и Славейков приема християнската идея за страданието като път към себепостигане, но се противопоставя на пасивността, проповядвана от средновековните мъченици и отшелници. Човекът сам може да превъзмогне своята ограниченост в материалното (телесното; тленното) и чрез духовното си начало да достигне до вечността, до идеите на нещата във философски смисъл.
Личността на твореца е тази, която в най-висока степен емблематизира този изконен човешки стремеж. Тя се свързва с идеята за духовното мисионерство и пророческата сила на гения, надмогващ слабостта на човешката природа и достигащ до сферите на божественото. Затова във философските си поеми („Микел Анжело”, „Cis moll”, „Сърце на сърцата”) Славейков проблематизира битието на онези редки личности, които са концентрирали в себе си духовните изяви на човечеството и живеят в света на Идеите. Поетът се опитва да се докосне до същността на гения, да изгради универсалния му облик, въплътил общочовешкия стремеж към вечността.
Мъчителният път, който Славейков извървява, за да се домогне до истинската същност на създателя, откриваме в творческата история на поемата „Микел Анжело”. От написването си през 1890 г. („Творец, афреска от М. Анжело, посветена К. Величкову”) до издаването си през 1907 г. в „Епически песни” творбата търпи многократни промени. Редакциите са по посока открояване на идеалното и общовалидното в образа на художника. Според Славейков обликът на всеки творец е еманация както на определени културно-историческа епоха и национално съзнание, така и на човешкия дух изобщо. Честото разминаване между универсалността на творчеките идеи и конкретните изисквания на съответната културна епоха поражда мотива за самотата на художника и невъзможността да бъде разбран от съвременниците си. В този смисъл евангелските слова: „Никой пророк не е признат в родината си.” изразяват идеята за уединеността на гения в неговите шдвремеви търсения.
Не е случайно, че във философските си поеми Пенчо Славейков представя твореца в миг на прозрение. Моментът на драматични колебания, силно вътрешно напрежение и терзания на лутащия се дух предизвикват неговия интерес и изграждат сюжетно-композиционната и идейно-смисловата цялост на произведенията. Творческото неудовлетворение и породеното от него страдание водят до свръхнапрежение на духовните сетива и до просветление за истинните стойности на изкуството. Това прави от твореца не просто надарен занаятчия, а съзидател, сътворяващ нов свят, надарен със свое собствено битие. Затова персонажите на Славейков са положени в контекста на конкретноисторическото, но те същевременно го надмогват, достигайки до сферата на универсалните ценностни измерения на човешката духовност.
Началото на поемата – „Микел Анжело” въвежда в историческия контекст на Ренесанса. Това е епохата, когато човекът преосмисля себе си и същността на творческия процес (възприеман до момента като извънперсонапен, като еманация на божественото и като недостижим за несъвършената човешка природа). В неговия акт се смята, че човекът може да играе само ролята на подражател, на занаятчия, създаващ от готов материал, тъй като съзиданието принадлежи единствено на Бог.
Средновековните нагласи, свързани с творчеството, се откриват още в началото на произведението – Микел Анжело не усеща живота в своите скулптури:
