120 литературни разработки
Увод в поетиката на Яворов
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Увод в поетиката на Яворов
В творчеството на големите поети вечните екзистенциални въпроси за света и човека се преплитат със съдбоносните събития на времето. Двете основни тенденции в българския литературно-исторически процес от края на XIX и началото на XX век – отмирането на реалистичния художествен метод и появата и утвърждаването на символизма – уникално и драматично намират своето отражение в житейската съдба, идейно-естетическите възгледи и поетическата практика на един от най-значимите български творци – Пейо Яворов. Руско-турската война (1877-1878) осъществява най-съкровеното в идеала на Възраждането. Освобождението става факт. Възстановяването на независимата българска държава стимулира обществено-икономическите, социално-политическите, но и културни промени. Обществото е завладяно от духа на предприемачеството и от стремежа за бърза и лесна печалба. Загърбени са възрожденските нравствено-етични ценности, разпадат се патриархалните устои на морала. Настъпва дълбока духовна и нравствена криза. Човекът, останал сам и изгубил своите опори, трескаво търси спасение и възстановяване на хармонията в своя вътрешен свят. Постепенно у него се формира ново, модерно съзнание, чието средоточие става личността като неповторима индивидуалност. Творецът осъзнава като висш философски и нравствен идеал своята духовна свобода. Литературата от средство за национална и културна себеизява се превръща в цел сама за себе си, в самодостатъчен и самоизчерпващ се свят. Социалноангажираната проблематика отстъпва място на интереса към интимния свят на човека; екстровертната нагласа на творците е заменена от интровертна; предметно-реалистичната образност се претопява в абстрактни и смътни видения и идеи; наследеният от Възраждането гражданско-патри-отичен оптимизъм е пометен от трагичните прозрения за света и човека, за безсмислието на реалното битие. Настъпва ерата на модернизма. Яворов започва литературната си дейност в традициите на социално-реалистичната поезия, но сложната обществено-историческа и социално-психологическа ситуация в България на границата между двете столетия предизвиква неговия дълбок идейно-естетически и духовен прелом и отваря пътя към символистичния изказ. Така погледнато неговото индивидуално творческо развитие събира в себе си и отразява основните тенденции на националния литературно-исторически процес, регистрира идейно-философската и художествено-естетическата преорентация на българската литература. Това дава основание на литературната критика да обособява два отделни периода в творческото развитие на Яворов: първи, социално-реалистичен, с доминиращи патриотични и хуманистични мотиви и неоромантична, битово-реалистична поетика, и втори, модернистичен, в който човешкото битие е преосмислено в духа на символизма, с присъщата му метафорична образност. В началото на творческия си път, под влияние на народническите си настроения, Яворов създава стихотворения предимно със социална насоченост. Тези ранни творби обективират света в неговите национални, обществени и битови измерения. Лирическият субект в тази поезия е изцяло обърнат към проблемите на социума. Но още тук се долавя драматизмът, който ще се превърне по-късно в отличителна особеност на Яворовия поетически свят. Това са стихове – рефлексия на конфликта между човека и света, конфликт социален („Май”, „На нивата”, „Градушка”) или национално-патриотичен и екзистенциален („Арменци”, „Заточеници”, „Хайдушки песни”). За поета човекът е обречен на страдание, на изпитания, като изкупление за свои конкретни или предвечно човешки грехове; поставен е сред космическото битие, самотен и безпокоен, в страх и недоумение, орисан да изживява и радостта на съзиданието, и мъката на унищожението, да познае и двете лица на битието – добро и зло, да осмисли живота в неговото драматично и противоречиво единство. Злото намира своите конкретни проекции в лицето на немилостивата природа, държавата мащеха, неосъществимия порив на човека към действие, несподелената любов, изгубената родина, съзнанието за отроденост и бездомност. Като цяло нагласата на ранната Яворова лирика е екстровертна, обърната навън, към конфликтността на битието извън Аза, но в нея живее усещането за лишеност от основни опори и ценностни ориентири и все по-често се прокрадва желанието да се разгадаят загадките на битието, да се премине отвъд видимото. В търсене на това отвъдвидимо и Абсолютно лирическият герой на Яворов изживява драмата на модерната душа, трагизма на познанието и себепознанието. Той непрекъснато се сблъсква с мрачните тайни на света, трескаво дирещ, но и безкрайно сам, осъзнал релативността и диалектиката на живота и смъртта. Двузначността на екзистенцията прави невъзможна нейната познаваемост, нейната единственост, а това ражда Яворовото страдание и скепсис. Той се чувства сиротен, обречен, безроден, изначално бездомен, самотен скиталец („Лист отбрулен”). Отегчен от заобикалящата го действителност, уморен и безсилен, копнее за усамотение, а неговият ум „блуждае ослепен” („Желание”). Тези усещания предпоставят кошмарите на лирическия му герой в „Есенни мотиви”, който, сам, в ада на липсата на човешко присъствие, макар и възжелал „пустинни самоти”, жадуващ за успокоение и просветление, открива само „хаосни простори”. Постепенно меланхолията на поета се превръща в негова потребност. Изтерзан от мрака на света навън, обезверен, изгубил ориентири, той търси подобни настроения и вътре в себе си. Основен източник за поетическото му вдъхновение вече е не външният свят, а тайната на неговата душа, вечните въпроси за живота и смъртта. Така Яворов започва да черпи поезия не от „естественото”, а от „пропастите на духа”. В стиховете му все по-често се долавя една смътна тревога, чувство, че е призван за нещо възвишено, но животът е „мъртво бездушен” и човек е обречен на вечно страдание и самота. Ясният смисъл на образите и светлината отстъпват място на скепсиса на една „отчаяна душа”, чиито „болезнени самоанализи” намират израз в сложни, загадъчни, отвлечени образи. Поезията му става „поезия на намеците”, чието значение не е в обективното познание, а във внушението, сугестията. Душата тревожно търси да разреши „същината на битието, проблема на греха, истината и лъжата”, но не намира отговори на „свръхземните въпроси” и това й създава усещане за вечно недостигане до същинското, за раздвоение. Тя се превръща в „робиня суеверна на безверенум”, обиква хаоса, тъмнината, проклятието. Яворов става „поет на нощта и душевните бездни” (Д-р Кръстев). Проекция на тези настроения е стихотворението „Нощ”. То е своеобразен синтез на личната и социалната трагика на твореца, пролог към „новите слова, новите настроения” в поезията, нов тип поетическа изповед. Нощта нахлува в поезията на Яворов (и в българската литература като цяло), а заедно с нея и „тъмнината”, знак за раздвоението и неспокойствието на човека, символ на скръбта, болката, отчуждението, екзистенциалната безизходица. Творбата разгръща болезненото изживяване на борбата между добро и зло, драматичното изстрадване на истините за човешкото битие, себедиренето, терзанията на едно съзнание, което, сред „хаос и тревога”, в „бясна фъртуна” и „страхотни мъгли”, сред „чудовища ужасни”, „демонски смях” и „подземни писъци”, се мята между кошмарите и действителността. Отроден, безприютен, несретник, изгубил и сетните си опори-майката, родината и любовта (единствени ипостаси на доброто у Яворов), човекът е изправен пред смъртта – рай и ад. Почвата за идейно-естетическата преориентация на твореца е подготвена. Крушението на социалните и националните идеали на Яворов след въстанието от 1903 г. променя проблематиката, естетиката и поетиката на лириката му. Дълбоката идейна, житейска и душевна криза на поета намира израз в стихосбирката „Безсъници” (1907), начало на т. нар. втори, символистичен етап в творчеството му, който включва и излезлия по-късно, през 1910 г, цикъл „Прозрения” в книгата „Порид сенките на облаците”. В стихосбирката е включена и „Песен на песента ми”, сложно оркестрирана философска поема, отпечатана още през 1906 г. и често посочвана като програмна творба, прокламираща появата на нова школа – символизма. Стихотворението е показателно не толкова за стриктното придържане и прилагане на някакви идейни принципи, колкото за творческо и интуитивно възприемане на новата естетика. То е доказателство, че Яворов стига до символизма не по пътя на абстрактните философски тези, а чрез личностното изживяване. Песимизмът и скепсисът му са следствие на изострени мирогледни противоречия и търсене на някакъв изход „отвъд сребровъздушните стени на кръгозора”. Те са за твореца не изход и спасение, а негова социална, нравствена и творческа трагедия. Поетът „чезне за доброто”, но среща само „ледения мраз”. Страдащ и самотен. Той усеща и изживява тази самота и като екзистенциална драма, и като фатално предопределение („Ледена стена”). Трагизмът произтича от нарушените връзки със света. Промененият философско-нравствен модел на Яворовата поезия довежда и до промяна в поетиката. Стиховете придобиват напрегнат и тревожен ритъм, а образите – халюцинираща призрачност. Повторенията, замяната на римата, начупената линия на стиха, паузите, честите анжамбмани, звуковите (асонанс, апитерация) и композиционни структури (кръгова, огледална, на принципа на градацията, на антитезата) стават психограма на една душа, която напразно търси истината в света – създаден в „лъжа и грях”. Яворовият лирически герой се чувства „разблудно чадо”, „несретник безприютен”, „сляп отдавна”, а животът му се превръща в „скитане”, „блуждаене”, вечно дирене, бродене, лутане между върхове и бездни, между полети и падения. Негово перманентно състояние и същност става страданието, осъзнато и като заложено в човека („Нощ”, „Среднощен вихър”, „Аз страдам”), и като изначална човешка самота („Без път”, „Слова”, „Песента на човека”, „Самота”), и като изкупление на грехове и житейска равносметка („Нощ”, „Дохожда час”), и като неспирно терзание и порив („Към върха”, „Песента на човека”), и като съмнение и лутане без посока („Към върха”, „Без път”, „В часа на синята мъгла”), и като мрак, обреченост и безизходност („Предчувствие”, „Угасна слънце”), и като смърт. Смъртта като мотив в поезията на Яворов се свързва с копнежа да премине отвъд видимото, да познае инобитието. Нейният призрак е зов на вечността, който мами и заплашва човека („Зов”), но е и страх от неизбежното („Смъртта”). Не е случайно това тежнение на поета към смъртта, защото тя е атмосферата, в която се разиграват и житейската му, и духовната му драма. Така, в страданието, се раждат „двете души” на Яворов, „ангел и демон” – знак за драмата на раздвоената личност. Релативността на външния свят е проекция на двойствения свят на човека („Може би”), който се раздвоява и самоанализира, защото противоречията са вътрешноприсъщи на духа му. За да изрази това състояние, той използва характерни неологизми (радост-горест, истини-лъжи, добро-и-зло), експресивни оксиморони („дни в нощта”, „ти в пламък ще се вледениш”, „зора сред нощ”), богата антитезност (ден-нощ, ангел-демон, загадка-прозрение), подчертано отрицателни конструкции, („бездомен”, „безприютен”, „неволник”...), контрастна цветова символика (черно-бяло), отвлечена метафорична образност, сложни символи от различен тип – библейски, митологически, приказен, екзотичен. Характерни метафори на това раздвоение, на непостигането на скритата същина на нещата, на изплъзващата се истина стават нощта, сянката, кошмарът, видението, сънят, маската, заключената стая, сфинксът. Нощта със синонимните си назовавания мрак, здрач, тъмнина е и персонификация на Злото, хаоса и смъртта, и пространство на „безсъниците” и родените в тях „прозрения” за загадката на битието („Дни в нощта”, „Угасна слънце”). С нея се асоциират и сянката, видението, сънят. Стената е образното съответствие на екзистенциалната самота, на трагичната предопределе-ност на човешкото съществуване, на алиенацията на човека, духовната му смърт, невъзможността да се себепостигне („Ледената стена”), а маската символизира извечната, но скрита тайна на битието, измамната същност на живота и смъртта, привидно възможното и същевременно непостижимо познание. Оттук произтича и скептицизмът, въплътен в митологичните образи на Сфинкса и новозаветния апостол Тома. Яворовият лирически човек изживява сложно и противоречиво, в нейната двуполюсна същност не само своята социална, национална, екзистенциална и душевна драма, но и своята любов. В неговата човешка екзистенция любовта играе разнообразни, дори противоположни роли, отразявайки както потенциалната безкрайност на духовните търсения на поета, така и реалната му отчужденост от тази безкрайност. Любовното изживяване варира от тихата мечтателност и платоничното чувство до бурната, изпепеляваща страст и плътската освободеност. За Яворов любовта е и спасителен бряг на човека („Благовещение”); и свят на светлина („Две хубави очи”); и съзидание („Ще бъдеш в бяло”); и копнеж по красотата, който влива живителни сили („Ела”); и мелодия, сън, мечта („Благовещение”); и молитва за добро и чистота („Две хубави очи”); и знак за доброто у човека („Не бой се и ела”). Но тя е и тъмна загадка, която го унищожава. Самата тя, светлина в страданието, е страдание, защото щастието е непостижимо. Тя е обречена и неосъществима, защото влюбените са осъдени на разминаване, символно внушено чрез образите на сенките и съня. Често любовта е съчетание на крайности – едновременно и радост, и болка; и порив за единение, и страх от близостта („Среща”); и живот, и смърт („Стон”). Яворовото страдание, породено от любовта, черпи сила от нея. Двузначен, крайно противоречив е и образът на любимата. В редица творби тя е идеализирана и естетизирана. Приема вида на безплътен ангел, спасение, мечта. Тя е серафична, нереална, чиста, вълшебница, въплъщение на женствеността („Вълшебница”, „Ела”, „Блян”, „Пръстен с опал”, „Ще бъдеш в бяло”). Колкото и съвършено да изглежда любимото същество обаче, то е част от греховната земя, следователно – преходно, тленно, безпомощно да устои на жаждата за плътски страсти. Затова жената е и „чудовище”, дете на греха, белязана с тъмното, земното („Чудовище”, „Демон”, „Две хубави очи”). За Яворов неразрешимото противоречие у любимата е, че тя е едновременно плът и дух, които нямат своята пресечна точка. Така, с порива си към разгадаване на тайните на битието в неговата изначална вътрешна конфликтност, със стремежа си да определи мястото на човека в света и съзнанието за непостижимост докрай, в осмислянето на релативността на живота и смъртта, с осъзнаването на крайността на реалното, плътското и безкрайността на духовното, с превръщане на „свръхземните въпроси” в интимна човешка болка Яворовата поезия утвърждава личността като средище на доброто и злото, на рая и ада. Яворов е едно от най-енигматичните творчески присъствия в нашата литература. Боготворен от мнозина, разбран от малцина, признат от всички, той продължава да е предизвикателство за изследователите. И напразно се мъчим да обясним неговите философски прозрения за истините в света и човека с превратностите на епохата, която слага отпечатък върху неговите житейска съдба, идейно-естетическа ориентация и душевно-психологическа нагласа. Той е този, който слага отпечатък върху времето и във времето. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|