120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Не! не! Живее всемогъщий дух –
а с него аз в изкуството живея... Домогвайки се до амбициозната творческа свръхцел – да сроди българина със света, да открие пред стеснения кръгозор на довчерашния роб големите хоризонти на западната култура, на европейската цивилизация, Пенчо Славейков създава т.нар. си „философски” поеми. Замисълът на автора е да представи на неизкушения и необременен с особени познания български читател една своеобразна поетическа история на изкуството в образи и картини, в която да вгради и своите визии за твореца и неговото творение, за смисъла и предназначението на човека. Тези поеми открояват най-същественото в естетическите представи на отделните културни епохи: приоритета на човешкото тяло като носител на божествената красота през Античността („Фрина”), антропоцентризма, извисяващ човека до Бога през Ренесанса („Микел Анжело”), просветителските идеи за духовно и нравствено усъвършенстване („Cis moll”), романтичната изключителност и трагизъм на личността („Сърце на сърцата”). Обобщеното послание във всички споменати творби внушава основните постановки от философията на Шопенхауер и Ницше за страданието като път към себепознанието и духовното извисяване; за културния героизъм и божественото наместничество на твореца (Свръхчовека) сред нищите духом; за женската красота като моментна проява на абсолютното съвършенство. Тези идеи сродяват философските поетически текстове на Славейков с т. нар. му „битови” поеми, вдъхновени от фолклора („Ралица”, „Бойко”, „Луд гидия”, „Неразделни”, „Чумави”). За разлика от тя обаче философските поеми остават обяснимо непопулярни за своето време (с чуждостта и отвлечеността на проблематиката си, с прекомерната си разсъдъчност и експлицитност, с елитарната си насоченост). Но за днешния образован читател те са интелектуално предизвикателство и шанс да се докосне до същността на едно светоусещане, ориентирано изцяло към духовните сфери на битието, към идеалното. В общи линии „Cis moll” следва композиционния модел на останалите философски поеми на Славейков – пролог, епически разказ и епилог. Още на паратекстово равнище е въведен мотивът за съдбата – заглавието обозначава тоналността, в която е издържана Бетховеновата Пета симфония, интерпретираща темата за съдбата, а епиграфът насочва пряко към тази тема („So pocht das Schicksal an die Pforte.” – в превод от немски: „Така съдбата чука на вратата.”). Този мотив и по-нататък в поемата звучи в различни смислови нюанси в най-драматичните моменти. Отказът на Славейков да остави епиграфа без превод, в неговия чуждоезичен оригинал, е значещ и отвежда към елитарните му представи за изкуството. Очевидно художественият текст е адресиран към ерудирания тип читатели с богат интелектуален потенциал. Аудиторията има необходимото предварително познание както за Бетховен, така и за неговото музикално творчество, и оттук-нататък поемата ще съсредоточава вниманието й не толкова върху биографичните елементи, колкото върху философските търсения и екзистенциалните питания за Смисъла и Идеала. Прологът изпълнява функцията на експозиция и „вижда” лирическия герой в съзерцание на вечността през „рой трепетни звездици”, в опит да намери и познае себе си на фона на космическата хармония и безкрайността. „Отворений прозорец” обозначава границата между човешкия свят - тленен и проблематичен, и света отвъд земното битие – безсмъртен и безкраен, примамлив със своята яснота и подреденост, но в същото време тайнствен. Още в началото си поетическият текст въвежда антитезата като основна реторическа фигура в изграждането на сложния психологически портрет на гения: Нощта бе ясна; но злокобен мрак се сбираше Бетховену в душата – и той кръз него нищо не съзря. Хаос владее в съзнанието на героя, мрак е обсебил духовните му пространства. Това е образният еквивалент на отчаянието, причинено от жестокия удар на съдбата. На великия композитор е отнето онова, с което той осмисля човешкото си присъствие в света. Вътрешният, духовният пейзаж контрастно се съотнася с външния, природния. Ясната нощ още повече сгъстява злокобния мрак в душата. Героят е видян в екстремна екзистенциална ситуация, изправен пред важен избор. Вътрешният монолог насочва вниманието към удара на съдбата, лишила твореца от основанието на неговото съществуване – възможността да твори, т.е. да „бъде”, да живее: - За мене всичко свършено е вече! Слепеца няма слънцето да види. Интересното е, че тук сетивата са подменени. Загубата на слух е представена метафорично чрез загубата на зрение. Светът тотално помръква за Бетховен. Битието му се обезсмисля и се трансформира в небитие. Знаците на смъртта стават все по-релефни („безпросветна нощ”, „загубил безвъзвратно”, „залязоха навеки/на слънцето лучите”). Оксиморонът „мъртвец приживе” също чертае контурите на духовната агония на героя, на резигнацията му. Със загубата на слуха той е загубил опорите и ориентирите си в света, загубил е самия себе си, духовната си цялостност. Подобна липса е гибелна за човека. Усещането за безперспективност става все по-силно. Немилостивата съдба изпраща на сломения дух своите мрачни призраци, които злокобно се надсмиват и злорадстват, изричайки трагическата ирония: „Твореца на хармонията глух!” И пак по силата на полюсните преливания геният – „хранител на душата” – проговаря сред бездната на най-силното отчаяние, когато витае сянката на приближаващата смърт. Смъртта и покоят в нея се оказват знак на слабостта, на малодушното бягство от болката. Възвисяващата сила на страданието е тази, която ще спаси духа и ще възвърне равновесието на човека. Думите на Бетховен зазвучават със силата на парадокса, обединяващ противоречивите същности: Де гордото съзнание – че грей величие в човешката неволя?! Аргументите на това твърдение, въведено въпросително-императивно, също търсят парадокса: ... И Омир бил е сляп;... Те водят съзнанието към прозрение. Един слепец може да вижда по-ясно от хиляди зрящи, защото Душата е, която вижда. Един глух може да твори божествена музика, защото онова, което има връзка с „Висший слух”, е пак в Душата, в нейната Светая Светих. Така чрез своя герой поетът утвърждава страданието като стожер на живота. Този мотив несъмнено има и своите автобиографични проекции (стоическите „битки” на Пенчо Славейков с физическия недъг и духовните победи над него). Той ни е познат и от философските построения на Фридрих Ницше, както и от поетическата им интерпретация е други творби от сборника „Епически песни” („Ралица”, „Бойко”). Щрих след щрих поемата гради психологическия и нравствен портрет на лирическия герой, вплитайки в темата за надмогнатата болка и духовния стоицизъм на силната личност темата за Идеала, който сродява човека с „общия живот на естеството” и го прави равноценна част от мирозданието. Едно послание, разчетено и откроено още от Мара Белчева: „... това са химни за човека – човека, утвърдил себе си чрез страдание и творчество, издигнал се с крилата на неволята над живота и смъртта, достигнал щастие, като се отрича от всяка мисъл за лично благо, обзет от една страст само – неутолимата жажда за идеал... Неговият поглед ослепява за всичко дребно, преходно и суетно”. Съдбовното прозрение за Идеала, даряващ със Смисъл земния дял на човека, е видяно като Божие откровение. Бог сам просветлява Духа и показва пътя на своите избраници, за да може чрез тях да приобщи към Себе си човечеството: ...божий пръст на нов насочва път ... Така надмогнатото страдание открива „за нови чувства нови звукове”, ражда съвършенството. Тази висота е достигната от „великата душа” във „велика скръб”. И оттласналият се от покоя на смъртта постига отново своята цялостност, своето ново равновесие – „покой на дух възмогнат”. Така прозрелият отвъд видимостта и елементарната логика на нещата тържествува над иронията на съдбата. Бетховен не само побеждава страдащата плът и продължава напред, давайки живот на гениални творения, но и създава „нов закон... за хармонията”. Така той се превръща в първосъздател на творчески светове, в своеобразен демиург, пратеник Божий на земята. Мощният дух на гения обезсилва стечението на обстоятелствата и заживява във вечността с осъзнатото си лично предназначение: Ти имаш свой особен дял ... Формулата „ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир” снема в себе си тайнството на твореца, съвместил човешкото с божественото. Така той се превръща в животворящата връзка между два свята, в медиатор, призван да дари „хорските сърца” със светлината на отвъдното и по този начин да ги възвиси към селенията на Духа, на чистия Идеал, на Вечността. Чрез това свое послание поемата преодолява противоречието между временното и вечното. Драматизмът е заменен от покоя. Душевното напрежение е елиминирано от завладяващата успокоеност на Духа. Един Дух, открил, че тленният свят на смъртта може да бъде надмогнат посредством служенето на Идеала, посредством инициацията в тайнството на Творчеството, посредством духовното извисяване и пътуване към „другия бряг” – на истината, красотата и абсолютното съвършенство. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|