120 литературни разработки
БЕЗНАДЕЖДНАТА ЖАЛБА ПО РОДНОТО
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| БЕЗНАДЕЖДНАТА ЖАЛБА ПО РОДНОТО
(Анализ на Яворовото стихотворение „Заточеници”) Работни въпроси: 1. Към кой период от Яворовата лирика се отнася стихотворението „Заточеници”? 2. Какъв традиционен за българската литература мотив подема то и как той е осмислен в творчеството на предходниците? 3. По какъв повод е създадено стихотворението? Какви смислови послания са вложени в него? 4. Прочетете стихотворението на Хр. Смилянов „Прости” (с подзаглавие „Подрумск те заточеници”). Помислете в каква степен Яворовият текст е повлиян от него и в какво е оригиналната му стойност? Прости, о роден край, за сетен път прости! Под нас морето пей, шуми с вълни си ледни, в безсилен яд за мъст сърцето в нас трепти. -Родино! Близко са минутите последни!... ...Прости, о край злочест, о люлка на скръбта! Прости! - ний на дългът служители смирени – пред грозния палач с усмивка на уста смъртта ще призовем от теб отдалечени... Прости! Далеч от теб за наште младини гроб хладен ще открий обятия ненаситни... Но ти изчезна веч...с зефирните вълни там поздрав ни прати от брегове ти китни! 5. Каква е основната тема на Яворовото стихотворение „Заточеници” и къде първоначално е зададена тя? 6. Как започва стихотворението и каква е функцията на природното описание? 7. Какво е родината за героите и как е представен нейният образ? 8. Какви са смисловите послания на третата строфа? Какво е състоянието на лирическите герои и от какво е породено то? Съпоставете изживяванията на Яворовите герои с изживяванията на Ботевите и Вазовите изгнаници? 9. Защо в четвъртата строфа Яворов отново въвежда природно описание? 10. Какви са смисловите и емоционални параметри на финалната строфа? Обобщете анализационните си наблюдения, като очертаете творческия принос на Яворов в осмислянето на мотива за изгнаничеството. Писано в края на 1901 г., стихотворението „Заточеници” и смислово, и поетически се отнася към първия период от Яворовото лирическо наследство. Както емблематичните текстове „На нивата”, „Градушка”, „Арменци”, и то се характеризира с открита социална идейност, с реалистична поетика, с превръщане на проблема за човешкото страдание в основополагащ. В духа на ботевско-вазовската традиция стихотворението „Заточеници” отново подема мотивите за болката на истинските родолюбци от мъченическата орис на отечеството, за патриотичния дълг, възприеман като свръхповеля, за родината като сакрална ценност. И то осмисля проблемите за необходимата лична саможертва в нейно име като свръхсмисъл на индивидуалния живот и за разлъчването от отечеството като мъчително отнемане на най-съкровените лични идеали. За разлика от Ботев и Вазов обаче, при които мисълта за родината предполага за изгнаника възможност за активно действие, за осъществена личностна реализация и сбъднати патриотични мечти, в Яворовата творба този мотив звучи със страдапческа обреченост – като невъзможно постигане копнежите, като трагическа отделеност от „своето”, като безнадеждна жалба по него. Създаването на стихотворението, по думите на Вл. Василев, е провокирано конкретен житейски факт – заточването след солунските атентати на 40 „македонски българи” в Подрумкале (Мапа Азия). Че творбата е обвързана с конкретиката на македоноосвободителните борби доказва и нейното посвещение: „Т. Алексанрову” – близък приятел на Яворов и деен участник в организираните опити за освобождение на все още поробеното население. Реалната първооснова обаче е само повод, който предизвиква раждането на една от най-популярните Яворови елегии. В нея индивидуалното страдание, личните мъки и тъга зазвучават с обобщаващ смисъл, обемайки чувствата и настроенията на всеки искрен патриот, разлъчен от родината. Към творческата история на стихотворението може да се добави и друг интересен факт. Според свидетелствата на Г. Найденова (племенница на твореца), в Яворовия архив е запазено стихотворение, поместено като уводно във в. „Реформи”, (бр. 33, г. ІІ от 28.09.1900 г.) – „Прости” от Ружкин (Хр. Смилянов). Него Яворов специално е подчертал. Беглата съпоставка между този текст и създадената една година по-късно от Пейо творба „Заточеници” предизвиква впечатление за безспорни родства. Те се съдържат както в основните мотиви – прощаване с отечеството, съзнание за безвъзвратна и окончателна раздяла с него, издигане на патриотичния дълг във висша синовна повеля, така и в образната система ( образите на родния край и родината, на морето, на вълните, на питисника – враг и палач, на отдалечаващите се брегове). Родствено е и определящо емоционално-интонационно звучене – скръб, трагично-драматична напрегнатост от отнетото право за пълноценна лична реализация, болка и покруса от неизбежната раздяла със „своето”. Въпреки тези очевидни родства обаче „Заточеници” се отличава със своя оригинална поетичност. Тя е откроима и в преосмислената образност (трансформации в образа на морето, на вълните ), подчинена на единна елегично-емоционална гама, и в окрупнения, разгърнат лик на родината, и в подменения основен мотив за прошката с този за драматичното откъсване и разлъчване от отечеството в „Заточеници”. Преодолени са декларативността и схематизмът, клишираните образни внушения – „грознияпалач”, „с усмивка на уста”, „поздрав ни прати” и т.н. Не на последно място типично яворовски са и съвършената музикалност на стиха, хармоничното единство на чувствата и лирическата овладяност на словото. С подобни достойнства цитираното като своеобразен аналог стихотворение не се отличава. По своето смислово и емоционално звучене „Заточеници” се отнася към жанра на елегията. Основното чувство, което доминира във всеки негов стих, е чувствот на тъга, болка, на мъчително, но сякаш вече овладяно и прието съзнание за неизбежно разлъчване от родината. Обозначило още в заглавието основния лирически субекбект – „заточениците” – стихотворението паратекстово задава основните насоки на внушенията. То оформя обобщения образ на изгнаниците, превърнали съдбата на отечествотвото в свръхцел на съществуването си, но същевременно принудени да живеят далеч от него. Мотивът за изгнаничеството не е нов за българската литература. Той функционира още във възрожденското творчество (поезията на Д. Чинтулов, на Хр. Ботев), в прозата на Ив. Вазов („Немили-недраги”). В „Заточеници” този мотив само е подет отново, за да докаже за сетен път как в многократно експлоатираната идейност може да зазвучи ново, оригинално внушение. Въпреки традиционната си тематика Яворовият поетически текст се откроява с различен творчески подход в осмислянето на проблема. Традиционният мотив е развит не в неговите битово-житейски проявления, а като психологическа рефлексия. Акцентите са поставени не върху същността на ситуацията, а върху нейните духовни и емоционални отеквания. Героите са представени в мига на тяхното разлъчване от родината – не когато „своето” е спомен (Вазов – „Немили-недраги”), свръхкопнеж и магнетичен идеал (Хр. Ботев – „На прощаване”), а когато то е още зримо пространство, усетна форма, постижима стойност. За разлика от героите на Ботев и Вазов, които са откъснати от родината, но пътят им към нея е възможен и открит, Яворовите заточеници са обречени на вечна разлъка със „своето”. Така преобърнат, мотивът за пътя, за изгнаничеството предпоставя и нова емоционална атмосфера. Ако Ботевите и Вазовите творби, обвързани с подобна проблематика, са белязани от знака на надеждата, от оптимизма на предстоящото, от въодушевлението на очакването, то Яворовият текст е последователно издържан в минорната гама. Тъгата, скръбта, безнадеждността са неговите същински душевни определители. Задаването на основните емоционални параметри в стихотворението започва още с първата строфа. Изградена под формата на обективен природен рисунък, без конкретни смислови алюзии с темата на творбата, със символната си натовареност строфата асоциативно провокира елегично настроение. Самото времево фиксиране („заник”), употребата на експресивното определение „уморени”, цялата притихналост на обстановката, както и „чезненето”, стопяването на родните брегове в „мъгли далеко” подсъзнателно отключват представите за някаква трагична предначертаност, за изчерпване на жизнената активност и подменянето й с тишината и покоя на Нищото, на Безвремието. Като в някаква приказна призрачна картина корабът самотник се отдалечава в необятната морска шир (символен знак на безкрая, на тайнственото и неизвестното), отнасяйки със себе си надеждите за близост и съприкосновение със „своето”, драгоценното. Образите на заника, на морето и кораба имат ключова роля в смисловите внушения на първата строфа. Привидно еднозначни в своята реалистична обрисовка, те всъщност пораждат духовни и емоционални очаквания, които впоследствие се превръщат в психологически еквивалент на колективното душевно състояние на героите. Подбирането на времевия момент – залеза, граница между отминаващия ден и настъпващата вечер (респективно нощ) – сам по себе си предполага прехода между активната, творческа сила на съзиданието и нейното отмиране, притихването на жизнеността, потъването в покоя на небитието и в мрака на съня. Именно сънят е територията, в която несбъднатите лични очаквания, отнетите възможности, непостигнатите мечти, неизпитаните радости могат да се изживеят от заточените души. Реално откъснати от най-святата си любов, насилствено дистанцирани от най-свидното си пространство, само в условната реалност на съновидението изгнаниците могат да се докоснат до загубеното. Мъчителното прозрение „вода и суша – необятен, света ще бъде сън за нас” както в текстовата логика, така и в лирическото съзнание произтича от трагичната убеденост, че „някога за път обратен едва ли ще удари час”. Дори вметнатият израз „едва ли” не разколебава, а само потвърждава това безнадеждно съзнание, белязало цялата емоционална атмосфера на творбата. Както в повечето Яворови творби, така и в „Заточеници”, постигането на смисловите внушения се осъществява чрез непрекъснатото преливане между конкретно означаващото, духовно изразяващото и условно обобщаващото. Във втората строфа то се откроява в образа на родното, представено като свят, постижим само в условните форми на съня, но и като пространство, обозримо в реални обектни знаци – Вардар, Дунав, Марица, Балкана, Странджа, Пирин. Дори в изграждането на визията за реалния свят обаче правдоподобието е твърде подвижно. Съчетаването на емблематични за родното телесни знаци има за цел да „обслужи” не обектната, а духовно-психологическата истина. Пре-иначен и преструктуриран, с разместени пространствени положености и окрупнени измерения, родният свят маркира не представата за реалните зрими форми на отечеството, а тази за духовната му и емоционална всеобемност. Защото именно изпълването на вътрешния мир на героите от мащабния образ на родното, неговото превръщане в съдържание и свръхсмисъл на съществуването им внушава истинската сила на мъката, страданието, на трагичното отчаяние, родено от раздялата с Родината. Образът на родното е изграден в типичните за литературната ни традиция топосни определители. И ако в произведенията на предходниците (Чинтулов, Ботев, Вазов) те са символен знак на активното личностно и колективно себеразгръщане, на възможността за отвоюване на свободата, в „Заточеници” са само маркери на прекършения порив, на отнетата перспектива, на обезсмисленото съществуване. От основания за живеене те са превърнати вече само в спомен и опора в чакането на смъртта: Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|