120 литературни разработки

VI. Оценяване ролята и значението на произведението както в индивидуалното творчест­во на поета, така и в цялостния литературен развой. Въпроси

Изтегляне 2.95 Mb. страница 79/101 Дата 28.05.2023 Размер 2.95 Mb. #117864

Навигация на страницата:

• Общуването между твореца и творението в Яворовото стихотворение „Песен на песента ми” (Анализ) Работни въпроси

VI. Оценяване ролята и значението на произведението както в индивидуалното творчест­во на поета, така и в цялостния литературен развой. Въпроси: 1. Какви типични за Яворовия натюрел идейни, образни и поетични внушения утвърждава поемата и какви нови моменти бележи? 2. Каква връзка със съществуващата литературна традиция се засвидетелства в нея и какви нови идейно-естетически и поетични хоризонти чертае? 3. Кое дава основание да се твърди, че творчеството на Яворов е преломно за литературно-поетичната ни традиция? Общуването между твореца и творението в Яворовото стихотворение „Песен на песента ми” (Анализ) Работни въпроси: 1. Как проблемът за творчеството се съотнася с човешкия стремеж към осмисляне на битието? 2. Какви характерни за модерниситичната поезия мотиви съдържа Яворовото стихотворение „Песен на песента ми” 3. Какви са внушенията на заглавието и какви аналогии поражда то? 4. Как идеята за притежанието се свързва с отношението „творец – творение”? 5. Чрез кои свои особености текстът постига усещането за диалогичност и за драматургичност. Каква е ролята на персонифицирането на образа на песента? Защо творецът и творението се мислят чрез опозицията „мъжко – женско”? 6. Какви интерперетации предполага образът на блудницата? 7. Как присъства идеята за познанието? 8. Как мотивът за завръщането се свързва с отношението „творец – творение”? 9. Кои особености на стихотворението предопределят „манифестния” му характер? 10. Как отношението „творец – творение” е поставено в социума? 11. Как в „Песен на песента ми” присъства мотивът за страданието? 12. Какви са финалните внушения на текста? Как е постигната идеята за възможното единение между твореца и творението? Проблемът за творчеството е основен в опита за осмисляне на човешкото съществуване. Фигурата на твореца и отношенията между твореца и творението занимават човешкото съзнание през всички епохи. И традиционната, и модерната култура проблематизират творчеството като самобитен акт, отреждат на твореца специфично място в духовното пространство, визират творението като ценност. Яворовият текст „Песен на песента ми” може да бъде възприет като синтезиращ характерни за модернистичната поезия мотиви – за творчеството, за отношенията между твореца и творението, за драматизма на социалната им поставеност, за противоречивостта на „индивидуалната душа” и т.н. Чрез открояващата се повторителност („Песен на песента ми”) заглавието акцентира върху символиката на песента и произтичащите от нея многопланови внушения, свързани с духовното, изначалното и вечното. И в контекста на родната, и в контекста на общоевропейската култура символиката на песента би могла да бъде разчитана във всички тези посоки. Както отбелязва още Божан Ангелов, заглавието провокира аналогия със Соломоновата „Песен на песните”. Биха могли да се породят и аналогии с епоса. И ако четенето (само на ниво заглавие) за епическия текст е възможно да звучи като възхваляващ разказ за..., а за Соломоновия – като „най-прекрасната песен”, то Яворовото заглавие отвежда към сложната взаимовръзка между възпяването и обекта на възпяване, между пеенето като акт на увековечаване и песента като елемент от вечността. Към тези отношения чрез кратката форма на притежателното местоиме-ние за 1 л. ед. ч. заглавието прибавя и ключовата фигура на твореца. Притежанието е заявено граматически, за да бъде по-късно абсолютизирано и проследено в различни измерения – творецът като властващ върху своето творение и творението като обсебващо своя създател. А първоличната форма на изказа откроява още в заглавието гласа на твореца. Последвалият текст разколебава първоличната форма и я заменя с ти-формата, създаваща усещане за диалогичност и за драматургичност. Персонифицирането на образа на песента, заявено още в първия стих, допълва и окончателно изгражда представата за общуването между твореца и творението като интимно, игрово, белязано от сложното преплитане на мъжкото и женското начало – Той, Поетът, и Тя, Песента, са персонажи от модернистична драматургия, натоварени със символни значения. Първият стих сякаш е продължение на прекъснат диалог. Тонът му съдържа и упрек, и нежност. Лирическият глас повелява и покровителства, властва и приютява. Това е Неговият глас, гласът на Поета, който се обръща към Нея, Песента, определена като „блудница несретна”. Образът на блудницата би могъл да бъде разчетен в библейски план, обвързан с мотива за завръщането и натоварен с противоречиви внушения, вариращи между представите за развратност и непорочност („пред невинността ли думи на съблазън/безсрамно ти не шепна,/без срам остала навсегда!”; „Разврата ли не чух невинността ти да осмива”). Противоречиви са и чувствата, владеещи образа на твореца – с гнева от измяната се преплита великодушието на прошката. Наведената глава е красноречив жест на покаяние, предизвикващ опрощение. А способността да прости в своята „самотност неприветна” превръща творческия Аз в абсолютното – висше и недосегаемо – пространство, в което творението се завръща. Времевите ориентири допълват представата за абсолютност на общуването между поета и песента. Началната фраза „най-сетне ти се връщаш” е показателна за състоялото се в минал момент общуване и за продължителното очакване на неговото повторно случване. Очакването е белязано от нетърпение, но не и от съмнение – завръщането е сигурно, защото творецът и творението са невъзможни в своята разчлененост. И поетът не само чувства, но и знае това. Идеята за познанието е въведена директно и категорично – „Аз всичко знам”. Творецът е вездесъщ, така както е вездесъщ първосъздателят, Богът. Познанието е негова същност, но е постижимо и извън него. „Но знай и ти” е не просто подтик към възможното познание, но и повелително настояване за него. Защото чрез познанието е възможно единението. „Ела при мен, ела у мен” е продължение на призива за близост. Към мотива за завръщането, поставящ отношенията „творец – творение” във времето, се прибавят отново ориентири за пространство. Проблемът за мястото е зададен чрез два въпроса, акцентиращи върху пространствеността чрез анафоричното повторение „къде” – въпроси, предшествани от настояването за отговор, от търсенето на диалог „кажи ми”. Пространствената поставеност е още веднъж преплетена с времевата. Ретроспективното обръщане към миналото чрез реториката на въпроса допълва представата за продължителното и многоаспектно общуване между твореца и творението. Връзката „поет-песен” е положена в социума и е обвързана с различни обществени явления, както е обвързано всяко модерно общуване. В контекста на националната история – политическа, културна, литературна – тази част от текста може да бъде разчетена като авторова равносметка, като вглеждане в своя художествен свят, като акт от процеса на се-бепознание и като жест в диалога на модерната личност с общността. Тази посока на прочит отвежда към разбирането за „Песен на песента ми” като за манифест. Идейните и естетическите послания обаче не закрепостяват текста в идеологията и естетиката на символизма. Талант като Яворовия е нелодвластен на литературно-исторически класификации. Неговите проявления кореспондират повече с вечността, отколкото с конкретната културна епоха; техният досег с изначалното и с бъдното е много по-впечатляващ от общуването с настоящето. Опитът да се визират и да се анализират времевите ориентири на текста установява, че творбата удържа миналото и настоящето на границата на разчленимостта (или на неразчленимостта). Ретроспективното на пръв поглед вглеждане в миналото е съчетано с реториката на въпросите, явно указващи диалога в настоящето. Връщането към миналото е съпроводено със самооценка. Социалната поставеност на песента, творението, провокира размисли за социалната поставеност на поета, създателя. Иронизирането на социалните и нравствените роли на песента се трансформира в самоирония, насочена към лирическия Аз. А самоиронията е белег за висока степен на самопознание. Иронията и самоиронията означават разколебаване на визията за себе си, за собственото творение; означават липса на одобрение и отвеждат към неизбежна промяна, т.е. функционират като белег за развитие. Словесната забрана „надире не поглеждай” е последвана именно от поглеждане „надире”, но рамкирано от мотива за завръщането, което е положено изцяло в настоящето. Механизмът на забраната и нарушаването й от самия лирически говорител въздейства и чрез своята повтореност. И ако първата ретроспекция разгръща образа на завръщащата се блудница към нейния първообраз – скитницата, непокорна в своята безпросветност, то втората насочва към метаморфозата на твореца – от мъдър и знаещ към първичен; от съзидателен към разрушаващ, от сътворяващ, богоподобен към демоничен („Разбойник същ, подире ти вървях... Безсилен в ревност, силен в злобата си бях”). В нея се съдържа един от най-драматичните епизоди, маркиращи общуването между твореца и творението – този, в който знаещият се оказва невежа, създателят се пита „Какво тя мрази и обича”. Всесилният творец е безсилен и безпомощен пред своето творение, защото творческият акт е извисяване, последвано от бездната на самотата; защото чудото на раждането е съпътствано от ужаса на раздялата. В този миг творецът е изгубил своята идентичност („Гласа ти вредом стъпките ми заглуши”) и вместо до хармония със света е достигнал до падение: „Претърсвах аз,/претър-свах ги тогаз -/на миг пленените души./Напразно търсих истина у тях, създадени в лъжа и грях./Напразно дирих и лъжата – бог на вселената, душа в душата.” Драматизмът на личността, породен от краха на илюзиите, от осъзнатата невъзможност за постигане на диалог със света, е изразен чрез повторенията в различна последователност на антони-мичната двойка „истина – лъжа”, чрез изповедния първоличен тон, чрез преобръщането на устойчиви библейски представи (Бог-истина, лъжа-Бог). Човешката природа на твореца, съчетаваща порива към възвишеното с влечението към низкото, предопределя неговата противоречивост и извежда като безспорно едно единствено чувство, едно единствено състояние, превърнало се в емблематично и същностно – страданието: „Страдание! Едно страдание безлично/жалко, безразлично,/там негде по средата/на истината и лъжата”. Невъзможно е броденето из Яворовия поетически свят без спиране на мотива за страданието, белязал и житейската, и творческата съдба на поета. „Песен на песента ми” съдържа едно от най-нетипичните проявления на мотива – „страдание безлично, жалко, безразлично” – страданието на безпътния, на лутащия се между духовната мощ на твореца и крехката боязън на самотника. Натрупването на определения синоними е характерно за цялата творба. Чрез него текстът нюансира своите внушения, акцентирайки върху сложните състояния на творческия дух – състояния на крайности и на полюсни настроения, лутащи се между възторг и отчаяние, екстаз от единението и непреодолимата самотност. Бездната на страданието „там негде по средата на истината и лъжата” маркира финала на втората ретроспекция. Думата изречение „Страдание!”, придружена с удивителния знак, създава усещане за категоричност и всеобхватност на състоянието, достигащи до абсолютност. А многоточието допълва представата за безкрайност и неназовимост на чувството. Мощта на словото се проявява отново, когато лирическото време се отъждествява с настоящето. Съчинителният съюз осъществява прехода, а разговорното „ей” (вм. ето) провокира чувството за спонтанност, за истинност и достоверност на споделеното. „И ей ме днес: погледай, връх е – самота” е ключова фраза в текста. Типичната за Яворов противоречивост тук е изведена на множество равнища – сблъскват се чувството за волност и обреченост, изповедността и диалогизмът, разговорността и патетиката... Страданието е превърнало самотата от бездна във връх, объркаността – в прозрение, стона в – химн. Усещането за тържественост се подсилва от промяната на глаголния вид – трикратното „се връщаш” се променя в „и ти се върна”. В рамките на поетическия текст се случва чудото на единението между поета и песента. Във финалната част на стихотворението звучат отчетливите акорди на грандиозното, необозримото и необхватното чрез словото сливане между твореца и творението, което може да бъде положено единствено в безграничността на Вселената: „Че няма дух и няма вещ/вън от гърдите мои – пещ/на живия вселенен плам/на цялата вселена храм”. Образът на твореца е издигнат до абсолютността на първосъздателя. Той, богоизбраният, се е превърнал от жрец във властелин. Преминал през изпитанията на самотата, усетил празнотата от липсата на връзка с творението, събрал в сърцето си „зло, страдание, живот”, той се е подготвил за прехождането във Вечността. Земните истини лъжи са изпепелени, за да бъде разпален чрез „кървав пламък” вечният огън. Оксиморонът „истина – лъжа” внушава и разколебаността, и устойчивостта на ценностите, формирани от човешкия опит в реалността, но осъществими единствено в духовното пространство, необезпокоявани от греховността и преходността на тленното. От огъня на вечността ще пламнат „дърво и камък”, „сред кървав пламък и сред дим, сред задух нетърпим” ще се осъществи откъсването от земното. Апокалиптичната картина отвежда към „хладния покой и вечната забрава”. В опозицията „земно-небесно” с устойчивите внушения за преходност и вечност, Яворовият лирически субект категорично избира небесното: „Небето в твоя поглед ще се отразява/Душа за него ще копней”; „копнение за мир небесен”. Единствено там „сред пламъци и адски дим” е откриваем смисълът, единствено там самотата е победима. Типично по яворовски („аз не живея, аз горя”) „горенето” е утвърдено като единствено възможна форма на живот, единствено в него е постижима красотата, единствено то е пътят към надмогването на самотата. Многократното повторение на числителното „двама” във финалната строфа наслагва усещането за общност, а притежателното местоимение във финалния стих превръща заложената в заглавието идея за притежанието в поанта. Ако заглавието на текста бъде възприето като негово начало, образът на песента се откроява не само като ключов и емблематичен, но и като рамкиращ един „текст откровение” (Вл. Атанасов). А откриването на тази рамка отключва разбирането на Яворовата представа за творчеството и за единението между твореца и творението като за обект на стремленията на лирическия Аз. Тогава типичното Яворово „копнение” се оказва копнение за хармония, а настояването „Бъди при мен, бъди у мен” – повеля за постигането й. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели: