120 литературни разработки
ИЗ ДЕБРИТЕ НА ЕДНА ТРАГИЧНА ИЗПОВЕД
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| ИЗ ДЕБРИТЕ НА ЕДНА ТРАГИЧНА ИЗПОВЕД
(Анализ на Яворовото стихотворение „Две души” Работни въпроси: 1. Какво определя усещането за раздвоеност в лириката на Яворов? 2. Какви смислови наслоения носи опозицията „живея – горя”? 3. Какво е символното значение на огъня за разгръщане смисъла на творбата? 4. Как е внушено чувството за безизходица и обреченост? 5. В какво открива лирическият Аз възможността за постигане на покоя във вътрешния си свят? Сложен, противоречив, изпълнен с колизии и драматично двуполюсен е душевният мир на Яворов. Лириката му е белязана със знака на раздвоението, което носи усещане за страдание, за безпътица и несигурност. Тя е съкровена изповед, изпята в мрак и самота, изповед, търсеща разбиране и досег с един чужд и враждебен свят. Най-драматично и силно тази изповедност разтърсва в стихотворението „Две души”. Още първият стих заявява Аза като противопоставящ се, изразява позицията му на утвърждаване чрез отрицание : „Аз не живея...”. Акцентът попада не върху Аз, даже не върху „живея”. Той удря върху „не”, за да възбуди асоциация, да „впрегне” мисълта на читателя извън смисъла на конкретното времепространство на живеенето и да го отпрати към тъмните дълбини на духовния микрокосмос, раздиран от противоречия, кипящ и неспокоен, и да го накара да почувства вика „аз горя”. „Аз горя” е като отрицание на битуването, като раздвоение и търсене, като кармична предопределеност. Читателят е изправен пред едно много интересно противопоставяне: „живот – горене”, което трябва да се схваща като бинарна опозиция. На пръв прочит горенето се асоциира с движение, огън, дух, кипеж, точно както и живота. Но тук „живея” е поставено в друга смислова плоскост – „живот – тлен”, и доколкото тленност и тлеене (догаряне) имат едно и също семантично ядро, то опозицията „живея – горя” придобива ново и логично звучене. Раздвоението на лирическия човек в поезията на Яворов се предопределя от дълбока духовна и нравствена криза, от липсата на цялост и устои. Разтърсено, трагично припознало се, разголило драмата на раздвоената си същност, съзнанието на лирическия Аз сякаш изчерпва цялата си вътрешна психологическа енергия в акта на непосредната си изповед пред себе си и света: Аз не живея: аз горя. Непримирими в гърдите ми се борят две души: душата на ангел и демон. В гърди ми те пламъци дишат и плам ме суши. След тази първа строфа, хаотично и почти халюциниращо, съзнанието броди и улавя в пространството на неспокойния микрокосмос отделни образи, асоциативно привлечени визии. Лишени от конкретика, те подсилват внушението за хаос, мрак и отчаяна нецялост в душата на Аза. Виденията се наслагват откъслечни, фрагментарни, но означени с обща емоционална натовареност, не носещи, а пораждащи смиели. Като „каменът” с „туптящи две сърца” – оксиморонно съчетание, свързващо жива и нежива материя в подсилване на усещането за раздвоение. Изначалната бинарност на света – „добро – зло”, „светло – тъмно”, „високо – ниско”, функционира в човешкото съзнание като категориална система. Читателят се сблъсква с абсолютната разколебаност на лирическия човек именно в тази система. В душата на Аза се борят за надмощие двете критични крайности – ангел и демон, отказвайки му правото на духовна хармония и цялост. Единствената постоянно натрапваща се нишка, която настоява за смисъла на творбата, е затворена в образа на огъня, свързан в една асоциативна верига и с пепелта (догарянето). Неслучайно „горя” и „пламък” се повтарят в стихотворението пет пъти, „пепел” – три пъти едва в три строфи. Огънят бележи всичко, което се случва „тук” и „сега” в битието и в опита за близост с другите: И пламва двоен пламък дето се докосна, и в каменът аз чуя две сърца... Пламъкът е символ на непосилността и болката от битието, на страданието и липсата на опори. Пепелта от своя страна съпътства миналото, враждебното и чуждото: Навсякъде всявга раздвоя несносна на чезнещи в пепел враждебни лица. Именно „пепелта” придава значение на незначителност, обричайки го на забвение и разпиляване по водите на времето. Невъзможността на Аза да открие своята идентичност, неговата неувереност в стойността на собственото му съществуване резонират във финалния стих, където пепелта, като синоним на разпиляването и липсата на смисъл и устойчивост, сякаш „застила” следата отвъд: „... и ще бъде следата ми пепел из тъмен безкрай”. Наслагва се алюзията за обреченост, за безсмислие на битието, за забвение след края. Целостта и душевната хармония, толкова търсени и непостижими, се оказват единствено възможни след смъртта, „из тъмен безкрай”, като сливане с космическото начало. „Две души” е интимна изповед равносметка на страдащия, неспокоен, раздвоен Аз. Раздвоен между добро и зло, между светлина и мрак, между демоничното и ангелското начало, той е сам, търсещ и обезверен. Затова е и така трагична тази изповед, белязана със знака на обреченост и безпътица; затова и финалът й отново повтаря началото – като алюзия за един необратимо затворен кръг: Аз сам не живея – горя! – и ще бъде следата ми пепел из тъмен безкрай. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|