120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| „Една, че две, че три – усилни
и паметни години....................” Съчетани с назоваването в заглавието, встъпителните стихове заявяват и тематичните насоки на произведението – разказ за изпитанията на човешката делнична устойчивост, за всекидневните грижи и борба с немилостивата природа, с космическите стихии. В тъканта на стихотворението ясно се открояват два подхода: повествователен и лирически. Те жанрово дефинират творбата като поема и я съотнасят към традицията, установена още от Н. Геров и Г. С. Раковски, и доразвита от П. Р. Славейков, Ив. Вазов, Ст. Михайловски и Пенчо Славейков. „Градушка” е изградена от шест композиционни цялости, всяка от които притежава своя завършеност. Преходите се осъществяват чрез смислови или емоционално-психологически противопоставяния и открояват същностния подход в постигането на внушенията – непрекъснатото съотнасяне на конкретното към обобщаващото, на битовото към битийното и на временното към универсалното. Тази типологична особеност е заложена още в интродукцията на творбата. Представена като монолог изповед на изстрадалото и трагично безпомощно пред природните и социални злини човешко съзнание, тя откроява неизменните тегоби на българския селянин, същността на житейската му философия, опорите на духовната му и религиозна вяра. Повествователно-констативният характер на първите два стиха е непосредно съчетан с трагичното питане-колебание-убеждение: „Боже,/за някой грях ръце всесилни/подигна ти и нас наказа”. Вграждането на анжамбмана (разкъсване на синтактично-интонационната цялостност между съседни стихове) от своя страна придава на размисъла – споделяне и изповед – внушение за спонтанност, откровеност и емоционална обостреност. Протяжното съчинително натрупване на времевите отрязъци („Една, че две, че три...”), оценъчният смисъл и градирането на определенията („усилни и паметни”) не само открояват идеята за безкрайността и мъчителната повторяемост на Злото. Те задават и параметрите на основните психологически внушения в творбата, подготвят прехода от осмислянето на конкретния природен и битов факт към проникновението за философската същина на битието. Реторичното обръщение към Бога – съдник на земната греховност и висша овъзмездяваща сила – е само прелюдия към всеобемащото трагично обобщение за мъченическата орис на човека: Кой ли може неволя клетнишка изказа, макар че вчерашна се дума? Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло не гладува, ни жадува! Поетични знакови носители на трагичното световъзприятие в случая стават реторичната изказност („Кой ли може...”), императивното възкликване („Да беше...”), изпъстрянето на речта с народноразговорна лексика („мор”, „чума”, „гърло не гладува, ни жадува”), графичното разколебаване на стиховата организация. Те подчертават и естеството на чувството, и непосредността на размисъла, и драматичната обостреност на съзнанието. Самото алтернативно полагане „Да беше мор, да беше чума...” недвусмислено обозначава степента на отчаянието, трагиката на съществуването. От друга страна, то е и встъпление към събитийния план, предпоставена теза за съдържателна обосновка; философско обобщение, осмислящо посоките на следващите внушения. Алтернативното противопоставяне е и мярата, според която се оценяват действителните, катастрофични и пагубни последици от природното бедствие. Първата строфа графично е оразличена от останалите чрез полагането й в кавички. Обозначаването й по този начин (като вграждане в цялостния текст на „чужди” мисли – цитиране) маркира една от специфичните особености на творбата – движението на говорната позиция. Заместването на субекта-обект (споделящият, изповядващ се в началото на поемата селяк, който същевременно е и обект на природното въздействие) от лирическия говорител (разказвач, свидетел и „скрит” оценител) позволява постигането както на различна оценъчност, така и на правдоподобност и многопосочност в смисловите внушения. Втората строфа е въведена чрез рязък контраст. Противостоенето е постигнато както чрез промяна на изобразителния и изразителен план, така и чрез подмяна на лирическия субект. Трагичната изповед на анонимния представител на лирическия колектив е заместена от спокойния, обективен и дори ведър разказ на „повествователя”. Антитезността се налага още с встъпителното противопоставяне – „Но мина…”. Развиването й следва чрез образното открояване на отминаващите „зима снеговита”, „пролет дъждовита” и на установяващото се „знойно лято”, което позлатява с живителните си лъчи „злачните” широти, „тучните” ниви, но и душата на селяка, отруденото му, вечно трепетно и тревожно очакващо сърце: Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|