№78. Видове искове – установителен, осъдителен и конститутивен

№78.
Видове искове – установителен, осъдителен и
конститутивен.

I. Установителен иск (УИ) е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши граждански спор със сила на пресъдено не­що. Търсената с него защита се изчерпва в силата на пресъдено нещо, с която спорното право (правоотношение) се потвърждава или отрича. Затова УИ изразява в най-чист вид същността на исковия процес.

Функцията на УИ е да брани гражданските права само срещу това смущение, което правният спор предизвиква (§ 211; 758-75 ВДА IX 30; 562-69 ВДА VI 29). УИ цели да внесе яснота, определеност и безспор­ност в гражданските отношения, като разпръсне „облаците на съмнени­ето", обкръжаващи спорното право, преди да се е стигнало до по-остри форми на правонарушение. Спрямо тях УИ се явява като превенция. Стигнало ли се е до тях, преди той да бъде предявен, той става безпред­метен, защото влиза в действие по-интензивен способ за защита - осъ­дителният иск. Спрямо него УИ е субсидиарен (по-долу III 3). Понеже правните спорове бързо прерастват в нарушаване на граждански права, УИ са много по-редки от осъдителните. От друга страна, УИ е най-приспособеното средство за защита срещу правната привидност (ни­щожност и особено симулативност, 753-85-1, Б VIII 33), заплашваща интересите на страните и на третите лица, респ. срещу принудително изпълнение, осъществявано без изпълняемо право (§ 184-186).

Същността и функцията на УИ обясняват защо в сравнение с дру­гите искове той е най-широко допустим с оглед на предмет и легитими­рани страни.

II. Спор може да възникне относно всяко гражданско право. Зато­ва УИ е допустим относно всякакви граждански права или правоотно­шения (чл. 97, ал. 1), докато предмет на осъдителен иск могат да бъдат само притезания (§ 41 II), а на конститутивен иск - само потестативни права (§ 42 П 1).

Когато законът говори за правоотношения, той има предвид сложни правоотно­шения, включващи комплекс от права и задължения. Защото иначе всяко субективно право е мислимо само със задължението, което му съответства, а те заедно винаги об­разуват едно елементарно правоотношение (например вземане за наем за изтеклия ме­сец и съответстващото му задължение на наемателя, които заедно се включват в слож­ното наемно правоотношение). Естеството на правоотношението е без значение. Пред­мет на УИ могат да бъдат: вещни, облигационни, наследствени, семейноправни, търгов­ски и трудови правоотношения (760-89-Ш, Б 1990 III 27; 3289-97-1У, Сб. 96).

III. Като предпоставка за допустимост на УИ чл. 97, ал. 1 нароч­но подчертава изискването за интерес от установяването, макар че ин­тересът от търсената с иска защита е процесуална предпоставка на всички искове. Законът постъпва така, защото само чрез изискването за интерес от установяването могат да се обособят от безчетната маса граждански правоотношения тия, които се нуждаят от съдебно устано­вяване, като същевременно се очертаят лицата, легитимирани да го търсят (вж. т. IV).

1. За да съществува интерес от УИ, е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право. Всяка от двете форми на правен спор (§ 2 II) поражда нужда от защита чрез УИ, защото смущава нормалното упражняване на правата на ищеца.

Такъв е случаят, когато се оспорва собствеността (796-67-1, Сб. 65) или граница­та на владян от него имот (1950-68-1). Такъв е също случаят, когато нищожна или от­носително недействителна сделка смущава правното положение на ищеца. Той има ин­терес да разкрие с УИ нищожността или пък относителната недействителност на про­дажба на негова вещ. Материалноправната непротивопоставимост на тази продажба не лишава истинския собственик от интереса да предяви УИ (753-85-1, Б VIII 33; 133-85-II, Б IX 41; обратно: 1881-167-1, Сб.104; Не е нужно интересът да е непосредствен. Дос­татъчен е евентуален интерес (154-62-1, Сб. 105; 451-70-11, Сб. 141: налице е интерес от иск за дирене или оспорване на бащинството на осиновено дете - осиновяването може да бъде отменено, а междувременно искът би се погасил поради изтичане на законния срок). Опасността трети лица да придобият по силата на чл. 17, ал. 2 и 3 ЗЗД права, противопоставими на собственика, обосновава неговия интерес да предяви иск за разкри­ване на персонална симулация срещу подставеното лице даже когато то не оспорва соб­ствеността (419-75-1, Сб. 50). Възможността спорът да се реши във висящ или предсто­ящ делбен процес не лишава носителя на право на собственост (опр. 41-85-1У-Б VIII 38) или на правото по чл. 12, ал. 2 ЗН (2004-84-11, Б VIII 38) от интерес да предяви УИ вън от делбения процес. Липсва обаче интерес от УИ относно размера на наследствен дял, определен от закона и неоспорван от сънаследниците (1983-78-11, Сб. 126).

2. Интересът от УИ най-добре се разкрива, когато по делото ответ­никът оспорва претендираното от ищеца право или претендира право­то, което ищецът отрича. Никаква нужда от доказване на интереса тога­ва не съществува. Когато обаче ответникът признава иска, с това инте­ресът от предявения УИ не отпада. Защото за него е решаващо извън-съдебното оспорване (43-90-11, Б VIII 27; 2101-95-1У, Сб. 144).

Иначе злоумишленият ответник леко би осуетявал търсената защита чрез съдеб­ни признания, след които би подновявал извънсъдебното оспорване. Признанието на УИ обаче, ако е свързано с твърдение, че ответникът никога не е оспорвал предявеното от ищеца право, налага доказване на интереса от УИ, т. е. наличността на сериозно извънсъдебно оспорване.

Излишно е да се доказва интересът от УИ във всички случаи, кога­то се касае за предвидени от самия закон УИ (например искове за дире­не и оспорване на произход; искове по чл. 97, ал. З и 4, 1315-96-П Сб. 74; искове по чл. 252, 254, 255, 336 и 359).

3. Липсва интерес от УИ, когато спорното право може да бъде пре­дявено чрез осъдителен или конститутивен иск (409-71-111, Сб. 205; 24-70-, Сб. 49; 39-84 ВДА XIII 27; 552-85-Ш, Б Х 39; 1019-96-1У, Сб. 101). Защото и чрез тези искове ще се разреши със сила на пресъдено нещо гражданският спор, но едновременно с това ще се постигнат и присъ­щите им защитни цели. Ето защо спрямо тези права, които могат да бъ­дат предмет на другите искове, УИ е субсидиарна форма за защита (758-75 ВДА IX 30; 1812-95-1У, Сб. 128, МАД 9-97, БЗ 97-Х1, с. 94). Тя влиза в действие, когато те са недопустими. В случая на чл. 252 креди­торът предявява с УИ своето изискуемо вземане, защото разполага с из­пълнителен лист, така че няма нужда от осъдителен иск (§ 184 III).

Със субсидиарността на УИ обаче не трябва да се прекалява. Възможността да се търси връщане на даденото по нищожен договор с осъдителен иск не изключва допус­тимостта на УИ, че договорът е нищожен - ВАД 98-93-У1-74; ВАД 45-95, БЗ 96 Х 3; (обратно: 1881-67-1, Сб. 104); владеенето на вещта от трето лице не изключва УИ за собственост срещу ответника, щом той оспорва собствеността (380-64 ВДА IV 64); УИ за съсобственост срещу владеещите имота ответници е допустим, тъй като с него ище­цът ще прекъсне придобивната давност в тяхна полза и установи ли, че е съсобственик, ще почне да владее имота чрез тях (чл. 31, ал. 2 ЗС), като може да търси обезщетение за ползването на своята част от имота, без да има интерес лично да ползва имота и пора­ди това да го държи (обратно: 1445-66-1, Сб. 74); ако осъдителният иск е преждевреме­нен, той може да бъде уважен като УИ, щом като ответникът оспорва вземането (обрат­но: 1828-68-1); след прекратяване на брака с развод всеки от съпрузите има правен ин­терес да води установителен иск против бившия си съпруг за част от влога му, набран по време на брака, щом като съпругът титуляр на влога оспорва приноса на ищеца за набиране на влога (43-90-11, Б VIII 27).

Изобщо изискването за интерес от УИ трябва да се прилага не строго, а с широ­та (за такъв подход вж. 154-62-1, Сб. 105 и 416-62-1, Сб. 48). Защото даже и да не е би­ла нужна, силата на пресъдено нещо не е безполезна. Затова стигнало ли се е до влязло в сила решение по УИ, то не може да бъде обезсилено само под предлог, че е липсвал интерес от УИ. Още по-малко може да му се отрича силата на пресъдено нещо (369-79-1, Сб. 36; обратно: 192-60 ВДА П 49).

IV. Кой е надлежна страна по УИ, се определя от чл. 97, ал. 1 с формулата, че всеки, който има интерес от установяване на действи­телното правно положение, може да предяви УИ, т. е. има право на УИ. С тази формула не се напуска общият критерий на типичната процесу­ална легитимация, а именно принадлежността на засегнатото от прав­ния спор право. Защото заинтересуван да предяви УИ е именно този, чието право се засяга от правния спор. Това не е само носителят на спорното право, който го предявява с положителен УИ. Легитимиран е и този, чието право се засяга от правото, претендирано от друго лице, например длъжникът по изпълнението, срещу когото взискателят е на­сочил едно несъществуващо притезание (чл. 254, 255, 417). Надлежният ответник по УИ се определя също от интереса от УИ. Той трябва да бъде насочен срещу лицето, чието неоснователно оспорване или чиято неоснователна претенция са предизвикали правния спор и с това нужда­та от защита (тълк. р. 51-67-ОСГК, Сб. 12; 3289-97-1У, Сб. 96; такова лице може да бъде и държавата, ако тя претендира като свой имота, владян от ищеца). Трябва да се подчертае, че при отрицателен УИ над­лежен ответник е винаги носителят на отричаното с иска право. А ко­гато като ищец се явява трето лице, което не участва в отричаното пра­воотношение, надлежни ответници са субектите на това правоотноше­ние, респ. тези лица, които са непосредствено заинтересувани от същес­твуването на правоотношението (срв. чл. 336 и 359, както и исковете на трети лица за разкриване на симулативността на увреждаща ги сделка). Следователно особеното при правото на УИ не е, че то не принадлежи на участниците в спорното материално правоотношение. Особеното се състои в това, че с право на УИ се ползват и лица, които не са субекти на правоотношението, предмет на УИ, без да имат при това качеството на процесуални субституенти. УИ се характеризира спрямо другите ис­кове с най-широк кръг от надлежни страни.

Тази широка легитимация отговаря на съдържанието на търсената с УИ защита. Насочен единствено към установяване на действителното правно положение, УИ трябва да бъде открит пред всеки, който има интерес от него. А такъв интерес имат не само су­бектите на спорното правоотношение, а всички тези трети, чужди на правоотношени­ето лица, чиито права зависят от съществуването или несъществуването на спорното правоотношение. Челно място между тези трети лица заемат кредиторите, чието удов­летворяване предпоставя, от една страна, че в полза на техния длъжник съществуват определени секвестируеми имуществени права, а, от друга - че спрямо техния длъжник не съществуват други вземания, които да конкурират с техните вземания. Затова кредито­рът често фигурира като надлежна страна по УИ, имащи за предмет правоотношения, в които неговият длъжник участва като субект (срв. чл. 336, 359, както и исковете за уста­новяване нищожността на сключени от длъжника договори или предприети от него ед­ностранни изявления - например отказ от наследство, вж. 1793-62-1У, Сб. 224 и 2488-63-1, Сб. 116). Наемателят има интерес да установи, че договорът за продажба на наето­то жилище е недействителен (така спр. 57-81-1, Сб. 26; обратно: 11-79-Ш, Сб. 142).

V. Различаваме няколко вида УИ. 1. Според това, дали УИ цели да установи съществуването или несъществуването на спорното право, той бива в първия случай положи­телен, а във втория - отрицателен.

Положителен УИ е: искът на взискателя по чл. 252, че неговото вземане същест­вува (§ 184 III); искът на един от съпрузите срещу другия, че между тях съществува брач­но правоотношение (чл. 258 и § 123 I 3). Отрицателни УИ са: исковете по чл. 254, 255, 359, че вземането на взискателя не съществува; искът по чл. 336 и 417; искът по чл. 258, че между страните по иска няма брачно правоотношение; искът за обявяване нищож­ността на отказ от наследство (1793-62- IV, Сб. 224; 2488-63-1, Сб. 116); искът че не се дължи обезщетение за имота, придаден по регулация въз основа на чл. 114, ал. 1 ЗТСУ, защото е изтекла погасителната давност (127-88-ОСКГ, Б 1989-28) и т. н.

Казаното обяснява защо и по двата иска разпределението на доказателствената тежест е едно и също. Защото то зависи не от ролята на ищец или на ответник, която страната има по делото, а от нейното отношение към спорното право: дали тя твър­ди, че то съществува, или отрича неговото съществуване (§ 56 I 2). Затова не ищецът, а ответникът по УИ, че вземането не съществува, трябва да докаже, че то е възникнало, а ищецът трябва да докаже, че е платил (1436-62-1У, Сб. 214). Понеже нищожността на сделката е един правопрепятстващ факт, ищецът по иск за обявяване нищожността трябва да я докаже.

2. Особен вид УИ относно преюдициално правоотношение е инци­дентният УИ. Той ще бъде разгледан наред с усложненията в предме­та на исковия процес (§ 90).

VI. Отделно от УИ за правоотношения трябва да бъдат разгледани УИ за факти, които законът допуска не общо, а само по изключение в изрично предвидени от закона случаи, като сочи фактите, които могат да се установят с УИ.

1. Такива факти сочи преди всичко чл. 97, ал. 3 и 4.

а. Той допуска първо иск, целящ да се установи истинността или неистинността на документ. Понятията истински или неистински до­кумент, които чл. 97, ал. З използва, са същите, с които законът си слу­жи при инцидентното оспорване на истинността на документа (чл. 154-156 и § 59 IV; 1315-96-11, Сб. 74). Целта на иска е, преди да се стигне до съдебен процес, в който документът може да бъде използван, да се раз­чисти спорът дали той е истински, или неистински. Този иск е допустим и когато неистинността на документа е предизвикана с престъпление. Чл. 182, б. „д" в случая не важи.

б. Според чл. 97, ал. 4 допустим е УИ за престъпно деяние, което е от значение за гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение по чл. 231, б. „б" и „в", когато срещу дееца не може да се образува наказателно преследване поради пречките по чл. 21 НПК или образуваното наказателно дело е било поради тези пречки прекратено, а също така и когато извършителят на деянието е останал неоткрит. Ос­нованията по чл. 21 НПК, които са пречка, осуетяваща наказателния процес, са за УИ по чл. 97, ал. 4 особени, важащи само за него положи­телни процесуални предпоставки. Всяка от тях го прави допустим в ка­чеството му на сурогат на недопустимия наказателен процес (§10 II 1).

Такъв не е случаят обаче при пречките по чл. 21, ал.1, т. 1, 6 и 7 НПК. Когато де­янието не е престъпление (т. 1), то може да бъде направо установено по повод на иска, за който е от значение (арг. чл. 182, б. „д"), така че за него е недопустим отделен УИ (II-67-ОСГК, Сб. 3; 739-71-Ш, Сб. 208; 3-81-ПП, Сб. 4). Ако за деянието има висящ нака­зателен процес или влязла в сила присъда (т. 6), УИ по чл. 97, ал. 4 е недопустим. Вляз­лата в сила присъда ще трябва да се вземе предвид, респ. ще трябва да се изчака завър­шване на висящия процес. Хипотезата на т. 7 би следвало да се приравни на т. 1 на ал. 1 от чл. 21 НПК предвид дисквалификацията на деянието като престъпление.

Недопустим е искът по чл. 97, ал. 4 и когато чрез него се цели да бъде възобновен наказателен процес, защото за него важи особеният ред на чл. 254 НПК (477-67-11, Сб. 59; 2774-96-ГУ, Сб. 96). Дали УИ по чл. 97, ал. 4 е допустим, т. е. дали е налице ня­коя от пречките по НПК, решава самостоятелно съдът, сезиран с иска. Той не е обвър­зан от становището на прокуратурата по този въпрос и затова не е длъжен да го изчак­ва. Затова искът е допустим, макар прокуратурата да е прекратила наказателното прес­ледване поради липса на данни, че деецът е извършил деянието (1468-66-1, Сб. 75) или че то не е престъпление (тълк. р. 142-66-ОСГК). Допустим е УИ и ако наказателното дело е било спряно по чл. 22, т. 1 и 2 НПК (1490-81-П, Сб. 55).

Легитимирани като ответници по иска по чл. 97, ал. 4 са: а) лице­то, за което се претендира да е извършило престъплението, респ. него­вите наследници, ако то е починало; б) лицето, на което ще бъде проти­вопоставено престъпното обстоятелство като основание за права или за отмяна на изгодно за него решение. Ако извършителят на престъплени­ето не е открит, искът следва да се предяви само срещу лицето по т. „б" (тълк. 20-68-ОСГК).

2. Други искове за факти, допуснати от нашето право, са: исковете за произход по чл. 31-41 СК (така и 2062-61-II, Сб. 140; за разликата между иск за оспорване на произход и иск по чл. 97, ал. З ГПК във връзка с чл. 124 ЗЛС (отм.) за оспорване истинността на акта за раждане като официален документ вж. 968-98-1У, Б 98 VII-VIII, 35); искът за установяване на трудова злополука (установяването се ограничава до фак­та на злополуката, без да обхваща констатацията дали тя е трудова; тази констатация е от компетентността на пенсионната комисия: 1222-67-1П, Сб. 211; 435-87-Ш, Б 198824; 365-89-111, Б Х 26; искът за установяване на трудов стаж - Указ за установяване на трудов стаж по съдебен ред (Изв., бр. 104 от 29.12.1961 г.).

3. И за УИ за факти важи изискването за интерес от установяването. Затова е не­допустим иск за трудов стаж, ако стажът е пенсионно ирелевантен: 1647 и 2568-59-П, Сб. 251 и 310; 2776-60-Ш, Сб. 334; 520-89-111, Б 1990 V 22.

Легитимацията по УИ за факти, както при другите УИ, произтича от интереса от съществуването или несъществуването на факта.

4. Когато относно съответния факт (например трудова злополука) са налице усло­вията както за УИ, така и за установяването му по реда на охранителното производст­во за установяване на факти (чл. 436 и следа, вж. § 207), исковият ред като особен спря­мо общодостъпното охранително производство трябва да бъде предпочетен. Той дава по-големи гаранции за правилно установяване на факта и поражда сила на пресъдено нещо (вж. 72-60-ОСГК, Сб. 16).

5. УИ за друга факти, които законът не е въздигнал изрично в пред­мет на УИ, са недопустими. Те са неподведомствени на съдилищата и противоречат на изискванията за процесуална икономия. Ако биха били допустими, те биха размножили ненужно делата. Защото всеки факт, ре­левантен за гражданско правоотношение, може да бъде проверен и ус­тановен по повод на делото относно това правоотношение.

Затова са недопустими: иск за размера на трудовото възнаграждение (1046-60-1, Сб. 76; 1475-65-Ш); иск, че не е имало в учреждението-ответник съкращаване на щата (1188-60-1, Сб. 90); иск, че са били предадени и приети определени стоки между отчет­ници (432-61-IV); иск за датата на предварителен договор (931-61-IV, Сб. 252); иск за установяване на транспортна злополука (409-71-Ш, Сб. 205; 2186-75-1, Сб. 93); иск за фактическо брачно съжителство (1604-71-1, Сб. 50); иск, че помещението е жилищно (739-83-П, Сб. 203); иск, че едно лице е било издържано от друго (339-78-111, Сб. 154); иск за определяне категорията труд, изпълнявана от ищеца (757-83-111, Сб. 204); иск, че е подадена молба за закупуване на наето от държавата жилище (30-97-1У, Сб. 69).

Когато обаче фактът е релевантен за гражданско правоотношение, съдът е длъжен чрез тълкуване на исковата молба и особено чрез разяснителни въпроси до ищеца да про­вери дали ищецът цели да установи само факта, или пък цели чрез него да установи пра­воотношението, което този факт поражда. Обратната практика, която само въз основа на текста на исковата молба приема, че е недопустим иск, че ищецът е сключил трудов дого­вор (44-60-111, Сб. 252), или че в негова полза е била издадена заповед за жилищно наста­няване (180-68-1), не би могла да бъде споделена. Тя е в състояние да прегради пътя за за­щита чрез съдебно установяване на гражданските правоотношения, които от тези факти произтичат (трудово, наемно правоотношение). Затова на прав път са: а) 2111-65-1, Сб. 144 (обратно: 206-60-1, Сб. 47; 552-85-Ш, Б Х 39), че е допустим иск за установяване, че са из­вършени подобрения в определен размер, защото се касае всъщност за установяване на вземане, произтичащо от подобренията; б) 210-68-Ш, според което е допустим иск, че с плащане е погасено задължение, защото се цели да се установи несъществуване на взема­не и в) 3335-96-ГУ, Сб. 116, че между страните има редовно сключен договор за продажба.

VII. Важна особеност на всички УИ е, че тяхното предявяване е без­срочно (така: 2488-63-1, Сб. 16; обратно: 1793-62-1У, Сб. 224).

Не може отнапред да се определи кога ще възникне интерес от установяването. Такъв може да възникне и относно отдавна погасени правоотношения, обуславящи оба­че настоящи правоотношения. От друга страна, предмет на установяване могат да бъ­дат непогасими по давност правоотношения, каквито са семейноправните и личните правоотношения. Затова УИ трябва да бъде открит и достъпен без ограничение във вре­мето. Законът обаче може да предвиди за някои УИ нарочни срокове. Такъв е случаят с установителните искове за дирене и оспорване на бащинство или на припознаване (чл. 33, 37-39, 41 СК, опр. 78-90-П; Б Х 23), както и с иска за установяване на трудова злополука.

Макар и да не се погасява сам по давност, УИ може да прекъсне погасителната давност относно материалното право, за което е предя­вен (1302-66-1, Сб. 68). Той е по-енергична форма за съдебно упражня­ване на правото, отколкото възражението, а то е достатъчно, за да се прекъсне давността (чл. 116, б. „б" ЗЗД).

§ 41. ОСЪДИТЕЛЕН ИСК

I. С осъдителния иск (ОИ) ищецът иска от съда:

а) да установи със сила на пресъдено нещо, че в полза на ищеца срещу ответника същест­вува неудовлетворено гражданско притезание;

б) да допусне принуди­телно удовлетворяване на притезанието срещу ответника (за понятие­то притезание вж. § 146 I). Допускането на принудително удовлетворя­ване срещу ответника намира израз в неговото осъждане. Затова ОИ включва винаги искане да се осъди ответникът.

Защитата, която се търси с ОИ, включва в себе си защитата, която се търси с установителния иск, но не се изчерпва с нея. Затова, докато решението по установителен иск се ползва само със сила на пресъдено нещо, решението по ОИ се ползва не само със сила на пресъдено, но и с изпълнителна сила (§ 75). С такава сила се ползва обаче само реше­нието, с което ОИ се уважава. То установява наличността на неудов­летворено притезание и допуска принудителното му удовлетворяване. Решението, с което ОИ се отхвърля, отрича наличността на такова при­тезание и затова се ползва само със сила на пресъдено нещо, която бра­ни ответника срещу неоснователната претенция на ищеца.

Понеже се ползва с изпълнителна сила, осъдителното решение е изпълнително основание (§ 150 II 1). От тази гледна точка бихме могли да определим ОИ като искане да се издаде в полза на ищеца срещу от­ветника изпълнително основание, удостоверяващо нуждаещо се от удовлетворяване притезание със сила на пресъдено нещо. Така се обяс­нява и наименованието, което някои процесуалисти дават на ОИ, а именно „изпълнителен иск" или „иск за изпълнение".

Функцията на ОИ е да открие пред ищеца вратите на принудител­ното изпълнение. От същността и функцията на ОИ се определят него­вият предмет, както и кои са надлежни страни по него.

II. Предмет на ОИ по правило е: а) претендирало от ищеца изискуемо притезание за определена престация от страна на ответника; или б) претендирала от ищеца отговорност на ответника със своя вещ за чужд дълг (чл. 149, ал. 2 ЗЗД). Само тези права могат да бъдат предмет на ОИ, защото само те могат да бъдат предмет на търсеното с ОИ при­нудително изпълнение (§ 146 I).

Предметът на ОИ е в сравнение с предмета на установителния иск много по-ограничен. Въпреки това ОИ на практика се използва много по-често от установителния иск, защото случаите на нужда от ОИ възникват много по-често и нуждата от защита чрез ОИ е по-остра. Осъдителни са: искът за цената на продадена вещ, за наема на жилище, за трудово възнаграждение, за издръжка, ревандикационният, владелческият иск и др.

1. Дали притезанието е изискуемо, ни казва гражданското право. ОИ относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен. Той не е недопустим (обратно: 1232-55-1У), а е неоснователен. Този, който няма право да иска доброволно изпълнение, очевидно няма право да ис­ка принудително изпълнение, а към него е насочен ОИ.

Настъпи ли обаче изискуемостта на притезанието в течение на исковия процес и остане ли притезанието неудовлетворено, ОИ трябва да бъде уважен. Защото съдът е длъжен да вземе предвид и тези факти, които са настъпили след предявяване на иска, Щом като те са от значение за спорното право (чл. 188, ал. 3). Преждевременният ОИ Ще бъде отхвърлен само ако до приключване на устните състезания изискуемостта не е настъпила. Отхвърлянето не е пречка да се предяви нов ОИ, след като изискуемостта настъпи. Налице ще бъде нов факт, така че отвод за пресъдено нещо не може да бъде предявен (чл. 255 и § 72 V 5).

2. В някои случаи законът допуска да се предявява и уважава ОИ, макар че притезанието още не е станало изискуемо.

а. Според чл. 97, ал. 2 може да се предяви ОИ за повтарящи се за­дължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановява­не на осъдителното решение. Интересът от такъв ОИ се състои в опасе­нието, че длъжникът може да бъде неизправен относно всяко следващо плащане, така че да наложи да се водят редица последователни ОИ за всяко последващо плащане.

Първото плащане обаче трябва да е станало изискуемо. При това изискуемостта на следващите плащания трябва да зависи само от настъпването на срока, но не и от предварителното или едновременното изпълнение на насрещна престация от страна на ищеца. Иначе осъждането за бъдещи платежи ще противоречи на материалноправните отношения между страните по делото и ще злепостави ответника. Затова ОИ по чл. 97, ал. 2 е възможен при задължения: за издръжка; за прехрана срещу вече прехвърлен имот; за застрахователни премии (чл. 387, ал. 4 ТЗ); за периодично дължимо обезщетение при непозволено увреждане. Не може обаче да бъде уважен ОИ за още неизискуемо трудо­во възнаграждение по трудов договор (817-59-111, Сб. 347), защото трудовото възнаг­раждение се дължи срещу вече престиран труд.

б. Подвид на иска по чл. 97, ал. 2 представлява ОИ да се изоста­вят занапред такива действия, с които ответникът нарушава правото на ищеца (например да се осъди ответникът да не преминава през имота на ищеца; да не употребява неговото име - чл. 266). Решението по такъв ОИ ще бъде изпълнено по реда на чл. 422 (§ 180).

в. При едновременност на престациите по двустранен договор никоя от двете страни не може да иска изпълнение, докато сама не изпълни (чл. 90, ал. 1 ЗЗД). За да не се стигне обаче при спор до необходимостта ищецът да изпълни своето задължение дълго време преди ответникът да изпълни, чл. 90, ал. 1 ЗЗД допуска да се предяви ОИ за едновременно изпълнение на насрещните престации. При такъв иск осъждането на ответника ще стане под условието, че ищецът изпълни своето задължение (чл. 242). По същия начин следва да се постъпи, когато ответникът предявява срещу иска за връща­не на вещта право на задържане.

г. До ОИ относно притезание, което не само е неизискуемо, но даже още не е въз­никнало, се идва, когато ОИ се съединява с друг иск, чието уважаване ще породи и ще направи изискуемо притезанието, предмет на ОИ. Такъв е например случаят, когато се предявява иск за унищожаване или разваляне на договор и с него се съединява ОИ за връщане на даденото от ищеца или пък се предявява иск по чл. 19, ал. З ЗЗД и с него се съединява иск за осъждане на ответника да предаде владението на имота, който ще бъ­де придобит от ищеца въз основа на конститутивното решение (вж. 650-67-11, Сб. 141). До ОИ за вземане, което може да възникне след решението, се идва и в случая на чл. 414, ал. 2: ревандикира се движима вещ, като се търси нейната равностойност, ако в де­ня на принудителното изпълнение не бъде намерена или бъде унищожена, респ. повре­дена (114-63-ОСГК, Сб. З и трайната практика на ВДА: 144, 344, 755-64 IV 260, 265, 264, 579-65 IV 261; вж. § 176 Ш). Такъв е и обратният иск (§ 91; 1470-74-1, Сб. 82). Тези слу­чаи сочат, че е достатъчно вероятното възникване на право, за да стане допустима не­говата защита, от което следва, че не трябва да се догматизира правилото, според кое­то ОИ предпоставя нарушено право.

III. Интересът от ОИ е предпоставка за неговата допустимост, та­ка че липсата му налага да се прекрати делото по ОИ.

Интересът от ОИ е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетво­рява. Истинността на това твърдение не може да се проверява по повод на отвод на ответника за липса на интерес. Дали вземането съществува и дали то е изискуемо, е въпрос не на допустимост, а на основателност на иска. На него ще се отговори с решението, т. е. не в началото, а в края на процеса. Затова проверката на интереса при ОИ не поставя особени проблеми. Той е налице и във всички случаи, когато законът допуска ОИ относно неизискуемо притезание.

За разлика от установителния иск интересът от ОИ ще е налице, ако ответникът нарушава правото на ищеца, макар и да не оспорва неговото съществуване (2536-66-1, Сб. 127: владелецът на ревандикираната вещ не оспорва собствеността, но не връща вещта; длъжникът не оспорва дълга, но не плаща).

Ако кредиторът вече разполага с право на принудително изпълнение, защото при­тезанието му е удостоверено с несьдебно изпълнително основание (вписване в счето­водни книги; нотариален акт; запис на заповед и др. - вж. чл. 237 и § 150 II 6-10), ще е налице интерес от ОИ, ако длъжникът оспорва задължението. Несъдебното изпълнител­но основание не се ползва със сила на пресъдено нещо. Нея кредиторът ще получи чрез ОИ. Ако длъжникът не оспорва задължението, липсва интерес от ОИ. С право на при­нудително изпълнение кредиторът вече разполага (2902-73-1, Сб. 87; 59-74-ОСГК, Сб. 14; 1246-82-1, Сб. 57; ПМ, 1976, III 90: същото важи и когато ищецът може да встъпи по силата на чл. 326, ал. 1 в изпълнителния лист на взискателя). Според трайната практи­ка на ВДА (545-60-11 79 и 305-64-1У 348; 754-75 IX 25), щом кредиторът разполага с несъдебно изпълнително основание, той няма право на ОИ независимо от това, дали вземането е спорно, или не. В същия смисъл тълк. р. 59-74-ОСГК, Сб. 14: спорът, дали притезанието съществува, ще се реши по повод защитата на длъжника срещу принуди­телното изпълнение. Също: 213-76-1, Сб. 31.

Ще липсва интерес от ОИ, когато с него се търси осъждане за такива притезания, за осъществяването на които не е допустимо принудително изпълнение, тъй като в него е смисълът на ОИ (2902-73-1, Сб. 87). Такъв е случаят при естествените задължения, при задълженията да се престира работна сила (срв. чл. 421, ал. 2; § 146 V 2), да се пла­ти застрахователна премия (чл. 387, ал. 2 - 3, но не и ал. 4 ТЗ).

IV. Легитимиран да предяви ОИ е по правило само носителят на неудовлетвореното притезание. Това подчертава чл. 97, ал. 1 с форму­лата, че всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, кога­то е нарушено. И процесуалният субституент може да предяви ОИ, но ще иска осъждане не в своя полза, а в полза на носителя на притезани­ето (§ 79 II 1). Надлежен ответник по ОИ е само това лице, срещу кое­то се търси принудително изпълнение (чието осъждане се иска). Това е лицето, за което се твърди, че е длъжник или че отговаря със своя вещ за чужд дълг. Неговите права са заплашени от търсеното принудително изпълнение и затова то е легитимирано да ги брани, оспорвайки ОИ. Твърде ограничената легитимация по ОИ в сравнение с легитимацията по установителни искове пряка последица от целения с ОИ ефект: пра­во на принудително изпълнение в полза на ищеца срещу ответника. А чрез него принудително ще бъде доставена една престация. Затова по­начало само този, който материалноправно е овластен да я получи и който е материалноправно задължен да я даде (разбира се, съобразно с твърденията на ищеца), са надлежни страни по ОИ.

§ 42. КОНСТИТУТИВЕН ИСК

I. В редица случаи материалното право овластява един от субектите на гражданско правоотношение да предизвика с едностранно свое изявление промяна в правната сфера на другия субект на правоотношението, която е независима от неговата воля. Понеже съдържат в себе си власт да се наложи правната промяна, тези права се наричат потестативни (преобразуващи). Такива са например правото да се развали двустранен договор (чл. 87 ЗЗД); правото да се унищожи опорочена правна сделка (чл. 32 ЗЗД); правото да се прекрати брак (чл. 99 СК) или трудов договор (чл. 326 328, 330 КТ).

Едностранното изявление, с което се упражнява потестативно право, може даде повод за спор дали това право е съществувало и дали то е надлежно упражнено (например дали предприятието е имало право да уволни работника). Тоя спор създава несигурност дали целената правна промяна е настъпила. Ето защо, когато се касае за правоотношения, които е желателно да бъдат стабилни или които са от значение за правата на трети лица, законодателят предпочита да се подложи потестативното право на предварителна съдебна проверка, като целената с него правна промяна се допуска само ако се окаже, че то съществува. Тогава тя може да претендира стабилност и безспорност. В такива случаи се касае за потестативни права, които могат да се упражнят само съдебно (чл. 19, ал. З, 87, ал. З, 227, ал. З ЗЗД; чл. 70, 72, 95, 154, ал. 1, т. 5, 252, т. 4 и 5 ТЗ; чл. 43 ЗК; чл. 64, 97, 99 и 105 СК и т. н.). В сравнение с потестативните права, които се осъществяват чрез из-вънсъдебно изявление на правоимащия, те са с по-малък интензитет, защото целената с тях правна промяна е опосредена съдебна проверка и съдебно решение.

Искът, с който се предявява потестативно право, което може да се упражни само чрез съд, като се иска от съда да го потвърди със сила на пресъдено нещо и да постанови следващата от него промяна гражданските правоотношения между спорещите страни, се нарича конститутивен иск (КИ).

Защитата, която се търси с него, включва в себе си защитата, която се търси с установителния иск: разрешаване на спора относно потестативното право със сила на пресъдено нещо. Наред с това обаче с КИ се търси нещо повече: да се предизвика промяна в гражданските правоотношения между страните по делото. В този конститутивен ефект (създаване на ново правно положение) се състои специфичното на КИ и на конститутивното решение (§ 76 I). При него на преден план излиза търсената правна промяна, като съдебното установяване на правото тя да се предизвика се явява като условие, мълчаливо включено в искането да се създаде новото правно положение. Същевременно обаче не друго, а именно разрешаването на спора относно потестативното право със сила на пресъдено нещо придава на съдебната намеса при КИ качеството на правосъдие. Чрез него спорното потестативно право се защитава, като се установява и осъществява. Не трябва да се забравя, че по правило двете страни могат да предизвикат правната промяна по взаимно съгласие (изключение: иск по чл. 97 СК), така че КИ става необходим, когато в противоречие с действителното правно положение другата страна не дава съгласието си за дължимата правна промяна (например не дава съгласие: да се сключи окончателният договор по чл. 19 ЗЗД; да се развали договорът по чл. 87, ал. З ЗЗД; да се извърши доброволна делба на съсобствен имот; да се възстанови на работа незаконно уволненият работник и т. н.).

Съпоставим ли КИ с осъдителния иск, виждаме, че търсената с КИ защита е много по-пълна, отколкото защитата, търсена с осъдителния иск. Защото осъдителното решение открива само възможност за принудително изпълнение, а не доставя дължимото на правоимащия. Напротив, конститутивното решение дава на правоимащия дължимата правна промяна. След конститутивното решение правоимащият не се нуждае от друго защитно производство, по реда на което да осъществи потестативното си право. Той получава чрез конститутивното решение цялата възможна защита, от която се нуждае. Казано образно, то е самоизпълняемо. Понеже конститутивното решение удовлетворява потестативното право, едновременно с това то го погасява. От тази гледна точка КИ е средство за принудително осъществяване на тия потестативни права, които се упражняват съдебно.

Ако КИ бъде отхвърлен, делото ще завърши с установително решение, отричащо потестативното право със сила на пресъдено нещо.

II. Същността и функцията на КИ предопределят: предмета, интереса и легитимацията при КИ.

1. Предмет на КИ могат да бъдат само потестативни права, и то такива, които не могат да се упражняват извънсъдебно, а само съдебно. Тези права предпоставят нарочно (изрично или мълчаливо - вж. 1733-66-1, Сб. 86) овластяване от закона.

Затова с КИ ищецът може да си послужи само в случаите, предвидени от закона. Ето защо в сравнение с другите искове тяхното приложно поле е най-ограничено. С обща власт да променя гражданските отношения съдът не разполага. Съдът обаче не може да прекратява делото по КИ под предлог, че законът не предвижда потестативно право от рода на това, което ищецът предявява. Спорът между страните може да се състои именно в това, дали законът предвижда спорното потестативно право. На този спор съдът трябва да отговори по същество (със сила на пресъдено нещо).

При т. нар. искове за реално изпълнение (иск на доставчика да бъде осъден купувачът да вдигне стоката и да я плати) няма потестативно право и затова те не са КИ . Те са обикновени осъдителни искове, чието уважаване поражда изпълнителна сила, но не и гражданскоправна промяна. Прехвърлянето на собствеността върху стоката настъпва поради нейното отделяне от доставчика, а претендираното одобряване на стоката от купувача, което се замествало от решението, е всъщност преклудиране на непредявените или отхвърляне на неоснователните възражения на купувача за недостатъци на стоката, т. е. последица от силата на пресъдено нещо, с която се установява правото на доставчика да получи цената. Напротив, исковете по чл. 26, ал. 2, чл. 28 и 29 СК са конститутивни (вж. 2365-78-П, Сб. 130); неприемливо е становището, застъпено от р. 3283-78-П, Сб. 134, че искът по чл. 29 СК е осъдителен; вземането за част от стойността на вещите на ответника се създава със съдебното решение, уважаващо иска.

Не са предмет на КИ и на образувания по него процес нито правоотношенията, чиято промяна се търси, нито правните последици, в които се състои търсената промяна. Върху това трябва да се настои, за да се разбере, че в резултат на КИ със сила на пресъдено нещо се установява само съществуването или несъществуването на предявеното от ищеца потестативно право (72 IV 3).

2. Всякога, когато ищецът твърди, че в негова полза съществува потестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване, е налице интерес от предявения КИ. Защото ищецът не разполага с друг път, за да постигне дължимата правна промяна. Затова е налице интерес от КИ, целящ да се придобие собствеността на вещ, която ищецът само владее (2487-65-1, Сб. 124). Липсва интерес от КИ, когато целената с него промяна е настъпила по силата на други факти (чл. 94, т. 1 СК) или може да бъде постигната чрез извънсъдебно изявление на ищеца (например разваляне на предварителен договор за продажба по чл. 87, ал. 1 ЗЗД- 286-85-П, Б IX 37).

3. Надлежни страни по КИ са лицето, което претендира, че е носител на потестативното право, и лицето, в чиято правна сфера ищецът цели да предизвика правна промяна. То е легитимирано да се брани срещу нея, ако счита, че тя е за него неизгодна (10-67-ОСГК, Сб. 2; 169-85-ОСГК, Б 1986 IV 15: легитимирани ответници по иска по чл. 135 ЗЗД са длъжникът и третото лице, чиито права ще бъдат засегнати, ако искът бъде уважен). Когато потестативното право не е строго лично, то може да бъде предявено съдебно и от процесуален субституент (чл. 134 ЗЗД и § 79 I; 85 III 1 в).

III. КИ трябва да бъдат отграничавани от други случаи на конститутивна намеса на правораздавателни органи в гражданските отношения.

а. Не сме пред КИ и решение при конститутивните охранителни актове. Докато конститутивното решение принудително осъществява потестативното право и е поради това защита спрямо носителя му и санкция спрямо противната страна, конститутивният охранителен акт (назначаване на представител - чл. 16; разрешаване на сделки от името на непълнолетен - чл. 73, ал. 2 СК) създава изгодна за молителя правна промяна, без да посяга върху правната сфера на друго лице. Той не е акт на правораздаване, а на безспорна администрация на гражданските отношения (§ 7 VI и 197).

б. Не сме пред КИ и решение: при спорове на кого от съпрузите да се предостави семейното жилище (чл. 107 СК); какви мерки да се вземат в интерес на децата (чл. 72, 76, 77, ал. 1, 106 СК). Правната промяна, която при тези спорове се постановява, е акт на спорна администрация на гражданските отношения, а не на защита на права (§ 7 VI). Нито една от двете страни няма право да иска спрямо другата определена уредба на бъдещите им отношения, докато търсената с КИ промяна е дължима. Съдът не разполага с оперативна самостоятелност, когато я постановява. Установи ли се потестативното право, той е длъжен да постанови такава промяна на правоотношенията между спорещите, която отговаря точно на съдържанието на потестативното право.

То предопределя границите на властта на съда (799-66-111, Сб. 222: съдът може да отмени незаконната заповед за уволнение, но не може да я измени; нито може да задължи предприятието да назначи работника на друга работа; 2043-65-Ш, Сб. 244;1086-65-1, Сб. 70 и 1910-68-1: съдът може да отмени незаконното решение на КСК, но не може да го замени с друго). Такава предопределеност липсва при актовете на администрация на гражданските отношения. Тяхното съдържание се определя по съображения за целесъобразност съобразно с целта на акта (§ 76 V 3).

IV. Дължимостта и предопределеността на търсената с КИ промяна в гражданските отношения между спорещите е съображението да се отрича обособяването на КИ в самостоятелна категория искове и да се причисляват те към установителните или осъдителните искове. Според това схващане съдебното решение не може да бъде юридически факт, създаващ, изменящ или погасяващ граждански правоотношения. Правната промяна при КИ настъпва не въз основа на съдебното решение, а въз основа на признатото с него потестативно право.

Вярно е, че ако потестативното право не съществува, влязлото в сила конститутивно решение ще бъде порочно и ще бъде отменено чрез извънредните средства за отмяна. Но докато отмяната не бъде постигната, конститутивното решение предизвиква правната промяна и я поддържа в сила. Тя важи независимо от претендираната негова неправилност. От друга страна, само въз основа на потестативното право, когато то подлежи на съдебно упражнение, правната промяна не може да бъде постигната. Тя трябва да бъде съдебно постановена, за да настъпи. Казаното сочи, че непосредственият източник на правната промяна е конститутивно решение. Потестативното право обуславя правната промяна само косвено - посредством конститутивното решение. Само от тази гледна точка е оправдано да се заключи, че потестативното право заедно с конститутивното решение образуват опората на постановената от съда правна промяна.

Безсъмнената обусловеност на правната промяна от конститутивното решение (бракът като правна връзка продължава да съществува до бракоразводното решение, макар и да е дълбоко разстроен) налага да се обособи КИ като самостоятелен способ за защита. При КИ тясната връзка между материално право и процес особено ярко проличава. Защото КИ и процес са единствената форма за живот на тия потестативни права, при които правната промяна може да бъде постигната само с акт на правораздавателния орган, а не и с договор между страните (чл. 97 СК). Отричането на КИ пречи да се разкрие една от най-интересните връзки между материално право и процес. То създава риска да не се съзрат и приложат на практика съществените разлики между КИ, от една страна, и установителните и осъдителни актове, от друга страна.'