Анатомия на духа Каролайн Мис За книгата
Любовта към себе си -път кьм Божествеиото
Изтегляне 1.31 Mb.
|
Свързани:
Африкански приказки
| Любовта към себе си -път кьм Божествеиото
Изразът “Ако не можеш да обичаш себе си, не можеш да обичаш никой друг" е добре известен. Въпреки това, любовта към себе си остава неясно понятие за много хора и често пъти намира материалния си израз в скъпи вещи и разточителни отпуски. Но да награждаваш себе си с екскурзии и играчки, е проява на любов от третата чакра - да изразяваш признателност към себе си, доставяйки си физическо удоволствие. Такава награда е приятна, но може да ни попречи да установим контакт с по-дълбоките емоционални трепети на сърцето, които стават осезаеми, когато трябва да оценим една връзка, работа или друго вълнуващо събитие, което засяга сърцето. Любовта към себе си като предизвикателство на четвъртата чакра изначава да се вслушваме в емоционалните послания и духовните напътствия. Първообразът, към който нашето сърце най-често ни насочва, за да излекуваме болката, е този на “нараненото дете”. „Нараненото дете” вьв всеки от нас включва разрушените или осакатени емоционални модели на нашите ранни години, моделите на болезнени спомени, негативните нагласи и недостоверната представа за собствената личност. Като зрели индивиди може несъзнателно да продължим да действаме в рамките на тези модели, макар и в нова форма. Страхът от изоставяне например, се превръща в ревност, а сексуалното насилие в дисфункционална сексуалност, която често пъти води до повторения на същите прояви на насилие спрямо собствените деца. Негативните преостави за себе си в детството в по-късна еъзраст могат да се превърнат в източник на заболявания като анорексия, затлъстяване, алкохолизъм и други зависимости, както и на натраплив страх от провал. Тези модели могат да увредят нашите емоционални взаимоотношения, личния и професионалния ни живот, здравето ни. Любовта към себе си започва с противопоставянето ни на тази първообразна сила в психиката и детронирането на нараненото дете в нас. Нелекувани, нашите рани ни задържат в миналото. Дерек, бизнесмен, 37-годишен, посещаваше един от моите семинари, защото искаше да преодолее някои болезнени спомени от своето детство. Като дете, Дерек бил жестоко малтретиран. Често бит, лишаван от храна, когато бил гладен, той също така бил принуждаван да носи прекалено малки обувки за наказание. След като завършил средното училище, Дерек напуснал своя дом, изкарал колеж и после станал търговец. Когато се запознах с него, имаше щастлив брак и две малки деца. Както се изрази, било дошло време да се занимае с детските си спомени, които до този момент успявал да държи на разстояние - както и родителите си. Бащата на Дерек бил починал неотдавна и майка му изгаряла от желание отново да установи връзка с него. Дерек се съгласил да се видят и още на първата среща пожелал да узнае защо тя и баща му са се отнасяли така жестоко с него през детстките му години. Отначало майката на Дерек отричала всякакво насилие, но най-накрая хвърлила цялата вина за няколкото случая, които успяла да си спомни върху бащата, като казала, че ако е знаела колко нещастен бил Дерек, щяла да направи нещо. После се разчувствала и го попитала как може да се държи така сурово с нея, при положение, че наскоро е останала вдовица. Тази реакция е много характерна за злоупотребяващ родител, изправен лице в лице със своето пораснало дете. Дерек слушаше с голямо внимание моите лекции за индивидуалните и племенни спомени. Според него родителите му не били лоши, каза ми той, а само наплашени и може би не съзнавали последиците от своето поведение. В края на семинара каза, че му е дадено много, върху което да мисли и е благодарен за това. Четири-пет месеца след семинара, Дерек ми изпрати писмо от няколко реда. Решил, че животът е твърде кратък, за да таи лоши спомени и че предпочита да мисли за завръщането на майка си в своя живот като за възможност да й покаже, чрез собствения си брак и бащинство, един по-любвеобилен начин на живот. Редовно се срещал с нея и вярвал, че един ден „всичко ще се оправи". Историята на Дерек свидетелства за целебното напътствие, чийто източник е сефира Тиферет, подсказващо му, че трябва да преразгледа емоционалните си спомени. Както винаги при всички нас, напътствието дойде в момент, когато Дерек беше узрял, за да му се подчини. Подчиняването на собственото интуитивно напътствие е най-висша форма на здравна профилактика. Духовните енергии на неговото сърце го предупредиха, че спомените могат да започнат да увреждат физическото му здраве. Интуитивната система на всеки от нас функционира по този начин; рядко се случва да не сигнализира за негативните флуиди, които могат да ни навредят, или да ни покаже как можем да освободим тези негативни енергии, преди да са се превърнали във физическо заболяване. Прошката лекува. В живота и проповедите на Исус, прошката е духовен акт на сьвьршенство, но сьщо и физически лечебен акт. Прошката не е само възможност, но и необходимост за излекуването. Исус винаги първо е лекувал емоционалните страдания на своите пациенти; физическото излекуване е следвало естествено. Много теолози и учители в неделните училища обясняват изцеленията на Исус като божествена награда за покаялите се. Въпреки това прошката е крайно необходим духовен акт, към който наистина трябва да пристъпим, за да отворим себе си напълно за лечебната сила на любовта. Любовта към себе си означава за свое собствено добро да простим на хората от нашето минало, така че раните да се затворят, защото нашите рани не предизвикват болка у онези, които са ни наранили; те са болезнени само за нас. Когато се освободим от властта на миналите страдания, получаваме възможност да преминем от детските взаимоотношения с Божественото на първите три чакри към съучастие с Божествбеното в изразяването на любовта и състраданието на четвъртата чакра. Енергиите на четвъртата чакра ни тласкат към духовна зрялост, отвъд диалога родител-дете с Божественото, отвъд молитвите за обяснение на събитията, отвъд страха от неочакваното. Нараненото дете вижда Бога като оператор на вселенския механизъм, който разпределя наградите и наказанията и може логично да обясни всички мъчителни преживявания. Нараненото дете не разбира, че всички преживявания, независимо колко са мъчителни, носят духовни прозрения. Докато разсъждаваме като наранено дете, няма да обичаме безусловно и винаги ще се страхуваме да не ни изоставят. Нашата култура, като цяло, е на път да се излекува от значението, което придава на раните и мъченичеството. Но дори да проумеем силата, получена от нашите рани, за нас оствба трудноразбираемо как да освободим тази негативна енергия и как да станем „ненаранени" и силни. Нашата култура е “култура на четвъртата чакра”, която все още не е излязла от своите рани, за да навлезе във възрастта на доховната зрялост! Изтегляне 1.31 Mb. Сподели с приятели:
|