Ангел димов злодеяния на кобургите в българия второ преработено и допълнено издание

1. 
   Злодеяния на цар Борис Трети след първия (9 юни 1923 г.) военен монархо-фашистки преврат в България
   

Цар Борис Трети е бил посредствен ученик, с оскъдно образование. В присъствието на негови съученици баща му саркастично го наричал “глупак”, който нямал умствени способности дори да си “взема изпитите”¹. Още от малък Борис е бил подготвян за владетел, който вместо да си напряга мозъка може с държавни пари да си купува чужди знания и съвети. Усъвършенствани са вродените черти на характера му – дребнавост, лицемерие, потайност, подлост, конспиративност, рушветчийство (за държавна сметка).

При формирането на характера на цар Борис Трети голямо влияние е оказвала и про-явилата се още в детските му години слабост на сърцето. Задъхванията, които получавал при най-малки физически натоварвания по-раждали у него чувство за малоценност.

След смъртта на цар Борис Трети него-вият брат княз Кирил споделил, че когато били деца баща им цар Фердинанд ги карал (щом му „скимнеше”) поотделно да изтеглят до „най-високата точка на градината” на двореца едно малко „топче” (вероятно макет), подарено от френска оръжейна фирма². Обикновено княз Кирил успявал да изтегли топчето и получавал похвали, а хилавият княз Борис едва стигал „до средата на пътеката” и баща му го обсипвал с „обидни епитети” и ругатни.

Още като ерген цар Борис Трети е страдал от ишиас и подагра. Към края на 20-те години на ХХ век той е поискал от шефа на дворцовата служба “Интендантство” да му построят къща в с. Баня, Карловско, където да прави минерални бани. Такива водни бани правел периодично и в Банкя Софийско, а слънчеви - в черноморския дворец „Евксиноград”.

По сведения на Любомир Лулчев (дове-рен царски съветник и изповедник от религи-озното братство на Петър Дънов) Царят периодично страдал от болки в краката, изпадал в „депресивно състояние” и ежедневно пиел лекарства.

На 5 май 1939 г Царят толкова страдал от хроничните си болести, че изпитвал страх дали ще може да издържи да стои известно време прав на предстоящия на следващия ден (Гергьовден) военен парад. Извикал в къщата (кв. Изток”) на сестра си Евдокия своя изповедник Лулчев, който му препоръчал да яде „картофена чорба” и да пие „гореща вода с лимон”. През следващата 1940 година Царят непрекъснато се оплаквал на Лулчев, че здравословното му състояние все повече се влошава. Споделял, че „акумулаторите му (сърцето и белият дроб) са празни вече”, че „хич го нямало, съвсем съсипан бил” и т.н.

Дворцови шефове са ангажирали за негов личен лекар германския проф. Зайц, който често идвал (за сметка на българската държава) в София, за да го преглежда и лекува.

По време на германо-съветската война, прочутият български хирург и министър на вътрешните работи и народното здраве (12.VІ –2.ІХ.1944 г.) проф. Александър Станишев е раз-казал на немския пълномощен министър в София Адолф Бекерле как с цар Борис Трети са изкачили Мусала (на планината Рила). Царят го изпреварил с няколко минути, но на върха той бил „блед, изтощен и с ускорен пулс” ³.

Здравословното състояние на цар Борис Трети се влошавало и от пиенето на алкохол. Това се оказало противопоказно за неговите хронични болести. В публикувано съобщение на асистент от катедрата по съдебна медици-на е посочено, че направената (с негово участие) аутопсия на починалия цар показвала чувствително увреждане на черния му дроб от прекалена употреба на алкохол (евксиноград-ска ракия, коняк и бели вина). За пристрасте-ността на цар Борис Трети към чашката бил информиран (чрез свои адютанти) и живеещия в Кобург цар Фердинанд. В писмата си до сина той го съветвал: „не се отдавай много на спорт, гуляи или пиянство, защото чувам, че не знаеш мярката на пиенето” ⁴.

Когато бях ученик и войник (през 50-те години на ХХ век) и свирих на тромпет, съм чувал, че любимата песен на цар Борис Трети била „Разлъка” (текст и музика К. Щъркелов). Понеже и тогава бях трезвеник, се питах какво го е карало да се наслаждава на тази песен, чийто текст на първия припев е:

„Налейте да пия от мъка,

едничкият смисъл е там” ⁵.

Може би болестното състояние на цар Борис Трети е в основата на неговото суеверие. Той например бездействал в петък и на 7-о и 13-о месечно число. Вярвал в гадания, ясновидство и други мошеничества и шарлата-нии. Търсил утеха в окултизма (вяра в съществуването на тайнствени сили, достъпни само за „избрани” хора) и религиозно-мистичното учение, наричано „дъновизъм” (по името на богослова Петър Дънов, комуто принадлежи умопобърканата фраза: „Няма човек в България, който да свети повече от мене”) ⁶.

На базата на това религиозно „учение” било формирано обществено сдружение, наречено „Всемирно бяло братство” с „върховен ръководител” някакъв ирационален Христос. При изгрева на слънцето и под звуците на музика „братята” (предимно с душевни страдания) правят телесни упражнения.

Още от 20-те години на ХХ век Царят се ограждал (чрез своя адютант Първан Драга-нов, секретарката си Надя Стоянова и нейния баща ген. Алекси Стоянов) с дъновисти като Любомир Лулчев. Връзките му с тях станали по-неразривни след като се оженил (края на 1930 г.).

Изглежда цар Борис Трети бил много зависим от дъновистите, щом пред интимния си изповедник Любомир Лулчев наричал царица Йоана (по майчина линия черногорка) „пепе-лянка” ⁷. Той му доверявал най-интимните си тайни в брака. Когато царицата прекарвала по няколко месеца в Италия, Царят почти ежедневно изпращал до Софийския квартал „Изгрев” кола, която докарвала Лулчев в двореца, за да гадае дали тя не му изневерява.

Той (Царят) продължавал да се среща с Лулчев, въпреки че царицата не можела да го понася. Не отстъпил и пред нейния натиск (чрез кавги, сръдни, дворцови сцени и скандали) да махне личната си секретарка Надя Стоянова, която била заклета стара мома и дъновистка. Предпочел да изведе сестра си Евдокия от дворцовата сграда, изпълнявайки ултиматума на царицата, която му заявила, че „не може да търпи тази кобра” ⁸.

Дъновисткият съветник на цар Борис Трети Любомир Лулчев е водил записки, които дават представа за отношенията в Кобургското семейство. По време на Втората световна война той бил изумен, когато пристигналата от Германия Евдокия, предавайки писмо от баща си цар Фердинанд, възкликнала за него: „Ей, много живее този човек!” (тогава Фердинанд е бил на около 80 години). При тези думи Лулчев писал „аз потръпнах, защото тя говореше като за чужд човек. Това съм забелязал и в Царя, а също и в писмата на Фердинанд, някои от които по-рано, преди 5–6 години, бяха безобразни и пълни с ненавист” ⁹.

През последните години от своя живот цар Борис Трети бил толкова зависим от дъновистите, че почти винаги изпълнявал исканията им за назначаване на министри, дипломати, сановници и други висши държавни и обществени служители. Те оказвали голямо въздействие върху Царя и при вземането на политически решения, включи-телно за присъединяването на България към Тристранния военен пакт (Германия, Италия и Япония).

Всичко това е оставило дълбок отпечатък върху душевния мир на младия (24-годишен) тогава цар Борис Трети. Засилило е унаследената му мнителност, подозрителност и параноичност към околните и особено спрямо превъзхождащите го в умствено отношение български политици.

През четвъртвековното (1918–1943 г.) си царуване цар Борис Трети е поставял над всичко грижата да крепи Кобургската династия на българска земя. В името на тази династия и на “негово величество” (и с парафите му) са избити със съд или “из засада” десетки хиляди свидни чада на доверчивия български народ.

Почти всяко политическо решение или действие на цар Борис Трети е било продиктувано от династични, егоистично-индивидуални интереси. Макар външно да е симулирал любов към българските си поданици, той винаги е бил готов да ги пожертва за запазване на монархичния обществен строй у нас и за укрепване царската власт на своята фамилия. Пък и би било наивно да се вярва, че той, чужденецът, може да обича българския народ така силно, както са го обичали преданите му до смърт собствени синове и дъщери. По-скоро цар Борис Трети е провеждал политика, посредством която се е надявал да избегне царския банкрут на своя баща и да запази невредим трона на наследника си Симеон.

При четвъртвековното царуване на цар Борис Трети българската държава е била ръководена директно от царския дворец и дворцовата камарила. Известно ограничаване на самодържавието и царската му власт е постигано само при самостоятелното управле-ние (1919–1923 г.) на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) и през неколкомесечната фашистка диктатура, установена на 19 май 1934 г. чрез военен антидинастичен преврат на някои висши офицери, начело с Кимон Георгиев от така наречения политически кръг “Звено”.

Цар Борис Трети успял (с лукавство и лицемерие) да приспи вниманието и на добродушния миинистър–председател Александър Стамболийски. Това постигнал предимно като проявявал фалшива загриженост за личната му „охрана” и безопасност, давал му „съвети” да пази в тайна времето и маршрута на всяко свое пътуване, носил му „нови” лекарства; молил го за изпълнение на дребни услуги.

По време на посещение във Франкфурт на Майн (Германия) министър-председателят Александър Стамболийски накарал придружа-ващия го сестреник Константин Муравиев (син на брата на съпругата на Стамболийски Милена) да купи от един спортен магазин палто от еленова кожа и бяло вълнено поясче. На въпроса защо купува тези неща, той отговорил: „За царчето са. Страда от колит, а пътува в открит автомобил. Сам каза, че му трябват такива дрехи” ¹⁰.

Няколко месеца преди Деветоюнския военен монархофашистки преврат (1923 г.) посланикът на българското царство в Париж ген. Михаил Савов казал на Константин Муравиев (тогава министър на отбраната), че цар Борис ІІІ не е „царче, а змия усойница”. Бащата беше кръвопиец и синът няма да падне по-долу¹¹. Разказал как преди атаката на Одрин (март 1913 г.) помолил цар Фердинанд да „прибере” сина си княз Борис от главната квартира на командването (където бил командирован), тъй като станал „непоносим”.

Пак при земеделското управление у нас се развихрил дворцов скандал, който потвърждавал змийските черти в характера на цар Борис Трети. Неговият флигел-адютант Христо Калфов снимал (по царско указание) оригинала на издадената от ген. Михаил Савов заповед за извършеното на 16 юни 1913 г. настъпление срещу съюзническите сръбски войски, а също и негов доклад, написан в „германофилски дух” и изпратен от Виена до цар Фердинанд¹². След това пратил тези копия на правителствата на Франция и Англия. Целта е била да бъде оневинен цар Фердинанд, който устно е наредил на въпросната фатална дата да бъдат нападнати сръбските войски и да започне Междусъюзническата война, довела до Първата национална катастрофа в нашата страна.

Деветоюнският (1923 г.) военен монархо-фашистки преврат у нас е инспириран и подготвен от Цар Борис Трети. В тази завера негови посредници са били дворцови адютанти и съветници. Вследствие на този преврат е свалено законно избраното земеделско правителство. Зверски е убит и посечен намиращият се в родното си село (Славовица, Пазарджишко) министър-председател Александър Стамболийски.

През 1935 г. в унгарски курорт цар Фердинанд споделил на Стефан Даскалов (брат на известния земеделски политик Райко Даскалов), че синът му (цар Борис Трети) „е наследил всички пороци на италианското си потекло; дребнав, отмъстителен, фалшив и коварен”. У него „италианска черта” била и „влечението към съзаклятие” ¹³.

След Първата световна война Александър Стамболийски е изчаквал благо-приятен момент за реализация на републиканската идея. Той се е съобразявал с решенията на правителствата на държавите победителки (Англия, Франция), които крепяли българската монархична институция и “царчето” (както гальовно го е наричал по-възрастния Стамболийски) за “инфилтрация” на руския болшевизъм на Балканите.

Отдаденият в служба на народа политик Александър Стамболийски се опасявал, че евентуалното провъзгласяване на българска република може да бъде използвано от Съглашението (Франция и Англия) за окупиране на България и за нейното превръщане във военна база срещу южните граници на Русия. Френският и други западни посланици у нас му „препоръчали” вместо да работи за превръщането на българското царство в република, да предприеме мерки, щото да не бъде накърняван „престижът на царя”.

Водената от Александър Стамболийски политика на еволюционно премахване на българската монархия и “царчето” е израз на неговото благородство и великодушие към причинилата му непростими злини и страдания Сакскобургготска династия. Той би могъл (въпреки отправяните му заплахи от дипломати на западни държави) подобно на тогавашните италиански фашисти (и на сегашните “глобалисти” в Югославия, Грузия и Украйна) да вдигне „дружбашите”, трудовото селячество (представляващо над 80 на сто от българското население) на поход към София и да прогони от България омразната чуждестранна фамилия и нейната дворцова камарила. Така с един замах би приключила дългогодишната му борба за установяване на парламентарна или президентска република в нашата страна. Сигурно биха се избягнали продължилите над две десетилетия (1923-1944 г.) кървави граждански междуособици и класови сблъсъци.

В дните след военния преврат (9 юни 1923 г.) въпросният инспектор на царските дворци Димитър Генчев е бил изпратен от цар Борис ІІІ в с. Славовица Пазарджишко. Най-вероятно той е следял изпълнението на даденото царско поръчение да бъде убит на (14 юни 1923 г.) Александър Стамболийски.

По-нататък министър-председателят Александър Цанков казал, че несправедливо му приписвали „злодеянията”, извършвани от въпросните „централи” и го наричали „кървавия Цанков”, „кръволокът Цанков” и т.н. От тези „обвинения” той се разболял, станал „нервно болен” и по съвети на лекари за успокоение отглеждал котки и гълъби в жилището си на главната софийска улица „Витошка”.

За повече от едно десетилетие участие във висшата държавна власт Александър Цанков окончателно се убедил, че „Царят е „подъл, „коварен” човек, който така изкусно се прикривал, че „мъчно може да се познае даже и от този, който работи с него”. В същото вре-ме бил „страхлив” и бягал от „отговорности”.

С Деветоюнския (1923 г.) военен монархофашистки преврат е поставено началото на продължилите над две десети-летия периодични кървави сблъсъци между оглавяваното от цар Борис богато съсловие и широките народни маси:

• 
  Земеделско въстание (юни 1923 г.); Септемврийско антидворцово и антифашистко въстание (септември 1923 г.);
  
• 
  Антимонархичен атентат в катедралата “Св. Неделя” (април 1925 г.);
  
• 
  налагане на монархофашистка диктатура (1935–1943 г.);
  
• 
  въоръжена антифашистка борба (1941–1944 г.).
  

Жертви са дадени и от страна на господстващата заедно с цар Борис Трети богаташка класа. Само при атентата, извършен през април 1925 г. в църквата “Св. Неделя” (където е имало опело на убития запасен генерал Коста Георгиев) са загинали около 150 от присъствалите големци, а няколкостотин от тях били ранени²¹.

Атентатът в църквата “Св. Неделя” е организиран и извършен от функционери на Българската комунистическа партия (БКП). Чрез него се е търсело възмездие и мъст за избитите по време на Деветоюнския (1923 г.) държавен преврат и Септемврийското антифашистко въстание десетки хиляди български граждани. Атентатът е отчаян акт и за съпротива срещу царския полицейски терор на преследвани като диви зверове комунисти. Този атентат (станал без решение на висшия партиен орган) нарушава комунистическия принцип, според който премахването на монархията и несправедливите експлоататорски капиталистически обществени отношения може да се постигне чрез смя-на на държавния строй, а не като се извършват индивидуални терористични акции.

По онова време безследно са изчезнали над 400 български граждани. Само в списъка, приложен към писмото на Екатерина Каравелова (съпруга на Петко Каравелов) до сестрата на цар Борис Трети Евдокия, фигурират имената на 151 души безследно изчезнали, сред които (освен поета Гео Милев) са: Йосиф Хербст – журналист; Марко Финци – банкер; Петър Янев – бивш министър; Христо Косовски – депутат; Паун Грозданов – кмет на Подуене и др.²².

С това писмо Екатерина Каравелова апелира (чрез Евдокия) за „правосъдие и правда”, включително и за нейния безследно изчезнал зет Йосиф Хербст, женен за по-малката й дъщеря Виола (по-голямата е била жената на поета Пею Яворов – Лора). В него пише: „Ние всички сме и днес, и всякога: виновниците, злодеите да се съдят и накажат посред бял ден най-строго. Но неотговорни фактори произволно да се разпореждат с българските граждани и да решават в мрака на нощта кой да живее и кой да мре – бива ли да допусне правителството на Негово Величество Царя?”.

Изглежда нравствено възвесената авторка на това вълнуващо писмо не е предполагала, че в дъното на станалите по онова време убийства на хиляди невинни български граждани е бил цар Борис Трети. За да се задържи на престола и да увековечи господството на Кобургите в България, той е инициирал Деветоюнския (1923 г.) военен монархофашистки преврат и последвалите го кървави събития.

В началото на 1935 г. у нас цар Борис Трети е извършил втори военен държавен преврат и установил близо 10-годишна (1935–1943 г.) еднолична монархофашистка диктатура. Като върховен главнокомандващ на българската войска той привлякъл на своя страна някои от генералите, извършили деветнадесетомайския (1934 г.) антидинасти-чен преврат, и отстранил главния им ръководител Кимон Георгиев от министър-председателския пост.

Така цар Борис Трети концентрирал в свои ръце цялата държавна власт и се вживявал в ролята на “върховен водач” от фашистки тип. Междувременно е била разгърната масова пропаганда за насаждане на култ към царя. По случай раждането (1937 г.) на престолонаследника Симеон на всички български ученици са повишени бележките с една единица (отличните оценки са станали от шестици на седмици).

Цар Борис Трети управлявал държавата, като лично подбирал и назначавал отделните министри и премиери и посочвал имената на повечето кандидати за депутати. Секретните задачи, включително и поръчкови убийства възлагал на своите дворцови началници на тайни канцеларии, маршали, флигел-адютанти, интенданти.

Той незаконно е използвал българската войска за извършване на държавни преврати (1923 и 1935 г.), за угнетяване на трудовите хора и за преследване и убиване на партизани антифашисти.

По онова време и посланикът на Германия в София Адолф Бекерле е записал в дневника си, че у нас „цялата политика се дирижира единствено от царя”. През 1945 г. пред Народния съд проф. Богдан Филов признал, че като министър-председател (1940–1943 г.) само се „солидаризирал” с цар Борис Трети.

Този „парадокс” за диаметрално противоположните позиции на баща и син в семейство Филови е разгледан сполучливо от големия български историк акад. Илчо Димитров, който пише: „бащата се жертва с вярата, че съдбата на България е неотделима от Русия; синът става проводник на една политика, чиито основи положиха тези, срещу които баща му бе въстанал и от чийто куршум загина” ²³.

Бащата на проф. Богдан Филов подполковник Димитър Филов бил убеден русофил. Участвал е заедно с руските войски в освобождението (1877–1878 г.) на България от турско робство и изпитвал признателност към братята освободители. Той вярвал, че обединяването на новоосвободената българска държава с Македония (която през юли 1878 г. на Берлинския конгрес е откъсната от територията на България по настояване на представи-тели на Англия и Австро-Унгария) ще се постигне с братската подкрепа на Русия.

Подполковник Димитър Филов е роден в Калофер. Произхожда от семейство на търговец на вълнени платове и дрехи. В родния си град е учил заедно с гениалния български поет и революционер Христо Ботев. Завършил е военно училище в Русия и е станал офицер в руската армия. Участвал е в Руско-турската освободителна война (1878–1879) и боевете на връх Шипка. Награден е с руския орден за храброст „Св. Станислав – ІІ степен.

След освобождението на България от турско робство той участвал в големите след-военни събития: изграждането на българската войска в Източна Румелия; Съединението (6 септември 1885 г.) на Княжество България и Из-точна Румелия; Сръбско-българската война (ноември 1885 г.). Служил като командир на дружина на Източнорумелийската милиция в Стара Загора (където през март 1883 г. е роден синът му Богдан) и като командир на пехотна бригада в Русе.

В защита на идеята за осъществяване на проруска политика подполковник Димитър Филов станал един от ръководителите на Русенския военен бунт (1887 г.) срещу българските русофоби (политици, които се стремят да укрепват своята власт, като обслужват интересите на западната аристокрация, буржоазия и финансова олигархия) и Регентството начело с властолюбивия регент Стефан Стамболов. Поел командването на бунта заедно с други русофили и емблематични българи като майор Атанас Узунов и майор Олимпи Панов.

Въпросният бунт бил жестоко потушен, а организаторите му (в т.ч. Олимпи Панов и Атанас Узунов) били осъдени на смърт и раз-стреляни. По време на потушаването му под-полковник Димитър Филов бил прострелян в гърдите и след няколко дни починал в Русе.

Животът потвърждава правотата на делото, за което е загинал подполковник Димитър Филов. Претърпените след неговата смърт национални катастрофи и безвъз-вратното откъсване на Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини от българската държава са резултат най-вече на водената антируска политика.

Изглежда тази проста истина не е разбрал синът му проф. Богдан Филов (както и съвременни русофоби), който минавал за голям учен по история и археология, но му липсвали вродени политически качества – далновидност, самопожертвувателност, чувство за отговорност пред народа. Неправилно е било и неговото възпитание, щом твърде рано се отрекъл от своя баща и не се погрижил за неговия гроб (проф. Богдан Филов не е изпълнил този синовен дълг дори когато е ръководил разкопки на древни тракийски гробове и е бил премиер и регент).

Обикновено в България широките народни маси обичат Русия и ратуват за всестранно развитие на българо-руските отношения. Българските царе (от чуждестранен произход), повечето банкери и богати бизнесмени са русофоби, чиито лични интереси диктуват братската руска държава да бъде напълно изолирана от нашата страна, където заедно с представители на западни и други олигарси и мафиоти свободно да господстват и да трупат печалби и богатства.

В своя дневник проф. Богдан Филов се причислявал към „нешколуваните политици”. Бил вече на близо шестдесет години, когато без никакъв политически опит поел министър-председателския пост и приел да бъде посредник на монарха в управлението на нашата страна. За разлика от своя баща той фанатично вярвал, че „националните идеали” за обединение на България (т.е. за включване на Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини в границите на българ-ската държава) могат да бъдат осъществени единствено с помощта на хитлеристка Германия и на нейната дисциплинирана войска, въоръжена с превъзходни за времето си оръжия и самолети.

След като Германия нападнала (22 юни 1941 г.) вероломно Съветския съюз и отначало германските войски постигали победи на съветска земя, министър-председателят Богдан Филов произнесъл пред депутатите емоционална реч, в която казал: „Ние (Царят и правителството) вярваме дълбоко в победата на България, в победата на силите от Оста (Германия, Италия и Япония) и на техните съюзници” ²⁴. Изразил задоволство от българските войски, които завладели (през април 1941 г.) Македония и Беломорска Тракия и се обявил за „един народ, една държава, един цар”.

Германофилството на проф. Богдан Филов датира още от ранната му възраст, когато с държавна стипендия е учил (през периода 1901–1906 г.) в германските градове Вюрцбург, Лайпциг и Фрайбург (Баден) и е завършил висше образование. После във Фрайбург е защитил докторска дисертация на тема „Легионите в провинция Мизия” и още няколко години е специализирал археология и средновековно изкуство в университета на град Бон. Неговите първи научни изяви и публикации в областта на историята и археологията били високо оценени от видни немски учени и националисти. Впоследствие те редовно му изпращали покани за участие в научни конгреси по археология, издавали негови научни трудове, награждавали го с материални и морални награди (към края на август 1939 г. проф. Богдан Филов бил провъзгласен за почетен доктор на Берлинския университет).

Тези прояви на признание и уважение от страна на германски учени и политици към българския професор все повече го обвързвали с властващите тогава в Германия нацисти, формирали у него чувство за превъзходство над своите местни колеги и засилвали склонността му към грандомания (майка му Елисавета Сахатчиева била от карловски чорбаджийски род). Постепенно той се изолирал от широките народни маси и когато цар Борис го назначил за премиер на царство България, проявявал пълно безразличие и безчувствие към бедстващото положение на българския народ (в който преобладавали из-мъчените от тежък физически труд селяни).

Увлечен в проучванията на тракийската цивилизация у нас, проф. Богдан Филов останал стар ерген, за когото се грижела амбициозната му майка. Оженил се едва през 1932 г. (т.е. преди да стане на петдесет години) за Евдокия (Кети) Петева, генералска дъщеря, германска възпитаничка, завършила докторат по история на изкуствата в Германия и негова колежка от Етнографския музей. Двамата нямали деца. Често се събирали със семейството на банкера Яблански (също свързан с германския капитал), в чиято къща Богдан Филов и други германофили играели бридж. Като премиер проф. Богдан Филов станал оръдие на прилаганата от цар Борис Трети монархофашистка политика. Съдействал за присъединяването на България към Тристранния пакт и за нейното въвличане във Втората световна война.

След разгрома на германските войски на съветска територия и установяване (9 септември 1944 г.) на отечественофронтовска власт у нас бившият премиер и регент проф. Богдан Филов е осъден на смърт от Народния съд и през февруари 1945 г. е разстрелян. Независимо от значимите му научни приноси и намерения да използва хитлеристка Германия за включване на Македония в пределите на българската държава, той завинаги ще остане в паметта на поколенията, като монархически колаборационист.

През годините, когато е бил министър-председател, проф. Богдан Филов твърде често посещавал царския дворец. Това създавало впечатление, че България се управлява в „тандем” (цар и премиер). Обикновено на срещите между двамата цар Борис Трети е изисквал от проф. Богдан Филов да решава възникващите в царството проблеми, като тези за депортирането на българските евреи, преследване на антифашистки партизани от войската, окупиране на сръбски и гръцки територии. Понякога страдащият от гръдна жаба, ишиас и ревматизъм цар Борис Трети изпадал в лошо настроение и проявявал невъздържаност към своя премиер. Например на 4 декември 1942 г. в двореца цар Борис Трети приел проф. Богдан Филов „доста сърдит и нервиран” и му казал, че по смисъла на изготвения от министъра на вътрешните работи Петър Габровски Закон за многодетните семейства, „царското семейство нямало да бъде българско” и запитал: „Какво ще каже един ден Симеончо?” ²⁵.

Тази сцена била разиграна от цар Борис Трети, когато германската армия при Сталин-град се намирала в пълно обкръжение от съветските бойци. Той вече предугаждал фиаското на своята пронацистка политика и накрая фарисейски добавил, че „ако бил чел предварително и закона против евреите и с него нямало да се съгласи”.

Тази „тарикатска” политика (донесла го-леми беди и страдания на българския народ) била прилагана слепешката и с вяра в „обединението” на България от премиера Богдан Филов и министрите му (с изключение на болнавия министър на външните работи Иван Попов, който изразявал съмнения относно крайната военна победа на Германия, но продължавал да служи на царя).

Към това са го тласнали още:

• 
  неговата неистова омраза към руски-те болшевики и българските комунисти;
  
• 
  страхът от възмездие за убитите при неговото царуване хиляди земеделци и комунисти;
  
• 
  германското му потекло и вътрешна убеденост в установяването на “нов световен ред” от хитлеровия нацизъм.
  

Ако тогава българските власти са пазили неутралитет (дори и при евентуално завладяване на наши земи от немски войски) след Втората световна война, страната ни сигурно е щяла да получи нейни изконни територии (Беломорска Тракия, Македония, Западни покрайнини). Такава политика би могъл да осъществява български държавен глава, който да не е кръвно свързан с Германия и да милее за род и родина. Кобургите в България са подчинявали всяко свое решение и действие главно на интересите на своята династия. Заради нейното благополучие са водили войни и са пожертвали живота на стотици хиляди българи.

В същото време по старому се насъсква българското население срещу съседните славянски народи (руснаци и сърби) и се тръби, че всички граждани на Република Македония са българи. Безцеремонно им се отнема правото на самоопределение.

По медиите въпросните „националисти” критикуват властите, че слабо се застъпвали за правата на българите в Русия, Македония и Сърбия. Но почти не проявяват загриженост за онези над един милион български граждани, които след 1997 г бяха принудени да напуснат България, наричайки я „лоша държава”. Избягват публично да търсят отговор на въпросите кой и защо ги застави да емигрират в чужди страни и да слугуват на чуждестранни господари. Какво трябва да се направи за завръщането на тези будни българи в своята красива родина и отново да станат стопани на обезлюдяващите български земи.

Насажда се и враждебно отношение към турците и се събират подписи за свикване на референдум, чийто резултати да бъдат използвани срещу приемането на Турция в Европейския съюз. По такъв начин се вреди на българския народ, който през последните две десетилетия е оставен без модерно въоръжена многочислена армия и при евентуален конфликт с над седемдесетмилионна Турция едва ли ще получи сигурна защита от междудържавния военен пакт НАТО.

Много факти дават основание да се пред-полага, че цялата тази „националистическа” дейност се дирижира и финансира от лидери на отвъдокеански етнически организации, кои-то са заинтересовани техни сънародници да изкупуват български земеделски земи. По-нататъшното разгръщане на тази дейност на българска територия неминуемо ще доведе до го-леми етнически и социални конфликти, към които едва ли ще бъде безучастен братският руски народ.

През есента на 1940 г. с посредничество-то на хитлеристките управници и съгласието на съветското правителство Южна Добруджа е върната на България. Борис е обявен (от подлизурки и подмазвачи) за “цар обединител”. Макар че тази наша територия е откъсната от българската държава при катастрофалното за българите царуване на Борисовия баща – цар Фердинанд, т.е. по вина на Кобургската династия. След Втората световна война Южна Добруджа и довоенните български територии са оставени в рамките на нашата (победена) държава, благодарение на застъпничеството на правителството на могъщия Съветски съюз и на овладяването на българската държавна власт от формирания около комунистите многопартиен съюз, наречен антифашистки Отечествен фронт. Едва ли буржоазните управници на другите държави победителки (Англия и САЩ) са щели да се застъпят за запазване на териториалната цялост на България.

На 1 март 1941 г. България е присъединена към Тристранният пакт. Българската територия е открита за преминаване и настаняване на германски войски. За благополучието на царската династия са поставени на карта българската нация и държава. През април същата година български войски са окупирали Беломорска Тракия и Македония, както и гръцки и сръбски територии.