Злодеяния на цар Борис Трети спрямо евреите

Едва след разгрома на германците в Сталинградската битка (31 януари 1943 г.) цар Борис Трети започнал да губи самообладание. При всяко поражение на германска армия в Съветския съюз у него се засилвало „безпокойството” за „бъдещето” на династията му и често се налагало премиерът проф. Богдан Филов да го успокоява и окуражава⁵⁵.

Няма сведения за разговори по „еврейския въпрос” на състоялите се срещи на българския премиер проф. Богдан Филов с германския фюрер Адолф Хитлер и с други нацистки водачи. Дори може да се предполага, че антиеврейските мерки у нас са били набелязвани в Двореца, спускани на правителството, което ги представяло на Царя за одобрение.

Очевидно днес е неискрено и тенденциозно твърдението, че „българският народ”, като цяло е „спасил” живота на десетки хиляди местни евреи. Редно е ясно и точно да се посочва кои личности и обществени сили у нас са способствали за спасяването на евреите или за ликвидацията им с цел да бъдат присвоени техните имоти и пари и да се укрепва Кобургската династия.

Приеманите по онова време анти-семитски закони предвиждали бързо въвеждане на еврейски час, съдържали разпоредби за поставяне на отличителни знаци върху еврейски жилища, магазини и други имоти и задължително носене на жълта звезда, закачена на реверите на дрехите на евреите.

Към края на март 1943 г. цар Борис Трети се солидаризирал с парламентарното мнозинство, което отхвърлило внесения от депутати законопроект, целящ да се изключат от санкциите на Закона за защита на нацията видните български евреи като професора по право и бивш министър на правосъдието Йосиф Фаденхехт, писателката Дора Габе (дъщеря на емигрирал в България руски евреин), Юлия Малинова (съпругата на бившия лидер на Демократическата партия и министър-председател на царство България Александър Малинов). Преструвал се, че не се меси в работата на парламента, в който три четвърти от общия брой на депутатите са били избрани по негово указание.

Цар Борис Трети е изисквал от своето правителство стриктно да бъдат изпълня-вани нацистките програми за депортиране на българските евреи. Смятал е да ги по-жертва независимо дали са населявали “освободените” (Беломорска Тракия и Македония) или “старите” български земи. По всичко личи, че той е целял да укрепва господството на своята династия у нас главно чрез включване на българската държава във Втората световна война на страната на нацистка Германия и изпълнение на окупатор-ски и охранителни мисии на българските войски на Балканите. Възнамерявал е да реализира „националните идеали” (присъеди-няването на Тракия и Македония към България) без участие на български войски в преки военни битки. Разчитал е това да стане, като сътрудничи и угажда на германския фюрер Адолф Хитлер и на другите германски нацисти, включително за изтребване на евреите.

Тази антиеврейска политика е провеждана известно време и след като хитлеристките войски са претърпели редица тежки поражения край Сталинград и в други съветски райони. Така например на 17 февруари 1943 г. той приел направеното от премиера проф. Богдан Филов предложение да бъде използвано убийството на ген. Луков за засилване на „борбата както против комунизма, така и против еврейството”⁵⁹. На състоялата се на 15 март 1943 г. аудиенция цар Борис Трети пак е заповядал на министър-председателя Богдан Филов да държи “едно твърдо поведение” по “еврейския въпрос”⁶⁰.

На свои аудиенции („на четири очи”) царят “напълно” е одобрявал изразеното гледище, че трябвало строго да се наказват и отстраняват от длъжност министри и парламентарни шефове, които са проявявали мекошавост и милост към евреите и са забавяли тяхната депортация извън пределите на страната. Казвал е, че това трябва да се прави дори и с риск да се стигне до правителствена криза.

В началото на 1943 г. с одобрението на цар Борис Трети е подписана българо-германска спогодба за депортиране („най-първо”) на 20 хил. евреи. Тази спогодба е изготвена и подписана на 22 февруари 1943 г. от шефа на Комисарството по еврейските въпроси Александър Белев и специалния представител на германското посолство в София Данекер. Нейното изпълнение започнало с акция за арестуване и затваряне на евреите от Македония и Беломорието. Над единадесет хиляди (11,343) евреи от македонските и беломорските краища са натоварени като добитък на железопътни товарни вагони и са извозени до гр. Лом и река Дунав, откъдето с речни кораби са откарани в Полша за умъртвяване. Било решено от „старите” предели на българската държава да бъдат набрани още към 9 хиляди евреи измежду онези от тях, които са „неблагонадеждни”, „нежелателни” и „болшевишко-комунистически елементи” (този термин е употребен от цар Борис Трети в разговора му с германския външен министър Йоахим Рибентроп по „еврейския въпрос”). Междувременно много български евреи, в т.ч. момичета и жени, избягали в планините и станали партизани (например с. Искра, Пловдивско носи името на младата партизанка-еврейка Клара Ешкенази - Искра, убита през първите дни на септември 1944 г. от монархистите в Новаковския балкан).

По династични съображения на 17 февруари 1943 г. цар Борис Трети отказал да одобри уговореното с английското правителство изселване (посредством швейцарската легация) в Палестина на 4 хил. деца и 500 възрастни евреи, особено след като германският посланик в София Адолф Бекерле съобщил, че неговото правителство е против това изселване, понеже то „би послужило за пропаганда в полза на Англия и би възбудило недоволството у арабите, които германците не искат да дразнят”. Германските власти декларирали, че „не искали да се бъркат в нашите вътрешни работи и биха подкрепили всяко правителство, което е в състояние да се справи с комунистите, с евреите, за които в нова Европа няма място...”⁶¹.

Па повод на въпросния отказ на цар Борис ІІІ, на 11 март 1943 г., т.е. дни след началото на масовата депортация на евреите от „новите” български земи (Беломорска Тракия и Македония), премиерът проф. Богдан Филов е разговарял с Redard (управляващ швейцарската легация в София). Станало „дума за евреите от новите земи, които изселваме” (Дневник, Изд. на ОФ, С. 1990 г., с. 560). Премиерът проф. Филов се опитвал да оправдае извършваното злодеяние (изселване), като казал, че в нашата страна евреите упражнявали „вредно влияние” и трябвало „да се защитаваме с оглед на това, че и ние можем да станем театър на военни действия”⁶². После добавил: „Ние винаги сме били най-толерантният народ, обаче сега сме принудени да вземем мерки, каквито в нормални времена сигурно не бихме взели”.

Срещу депортирането на българските евреи се обявили деятели на Българската православна църква. Те покръствали евреи, които, за да избягнат депортирането, преминавали в редиците на православното християнство. В Пловдив владиката Кирил (чиито родители били преселени в София албанци) открито заявил, че ако натоварят събраните за депортиране евреи във вагоните, той ще легне пред влака. В София митрополит Стефан покръствал евреи и скрил в дома си главния еврейски равин.

Покръстването, приемането на християнската вяра от евреи юдаисти не е „грях”, понеже християнството като религия и политическо движение е производно на юдаизма. Според светите писания основателят на християнската партия в Ерусалим Исус Христос се представял за „Човешки син”, изпратен на земята от намиращ се в „небесата” негов „Отец”, чиято божествена принадлежност не е визирана, но се подразбира, че това е юдейският Бог Йехова⁶³ (в гл.10, т.30 на евангелието от Йоан.се твърди, че Исус Христос бил казвал: „Аз и Отец едно сме”).

По принцип българските владици и църквата като цяло се застъпвали главно за покръстените евреи (по закон от ограничаване на граждански права се освобождавали евреи, които са приели християнството до 23 януари 1941 г.). На състоялата се на 15 април 1943 г. тяхна среща с Царя и премиера проф. Богдан Филов, те са получили уверения, че покръстените евреи (евреите християни) ще бъдат изключени от санкциите на антисемитските закони и решенията на Консисторията (Еврейският верски съвет). Владиците приели препоръката на премиера „по тези въпроси” да не правят „писмени изложения”, т.е. да не се вдига шум в обществото, понеже „настроението в камарата (Народното събрание) е против евреите”⁶⁴. Повечето депутати били дали пълномощия на правителството „изрично с директивата тяхното (на евреите) положение да се отегчава” (в смисъл да се утежнява).

От този факт ясно проличава, че монархофашизмът у нас е в основата на антисемитизма и депортирането на българските евреи, особено като се има предвид, че в двадесет и петото Народно събрание мнозинството депутати са били монархофашисти.

Напоследък потомци на спасени през 40-те години на ХХ в. български евреи твърдят, че дължат живота си на местни монархофашисти и сякаш не желаят да бъде изразявана признателност към касираните от 25-то (1940–1944 г.) Народно събрание и изпратените в концлагери депутати комунисти. Това са: Аврам Гачев, Атанас Къдрев, Тодор Поляков, Коста Божилов, Димитър Захариев, д-р Любен Дюгеджиев, Петър Митев, Белю Белев и Никола Джанков от БЗНС. В концлагера Аврам Гачев е умрял вследствие на нанесения му тежък побой с тояга.

Години наред тези касирани (през юли 1941 г.) депутати са преживявали ужасите на лагерите, само защото са дръзнали да се застъпят за онеправданите български евреи. Заедно с тях са страдали и семействата им (майки, бащи, деца и съпруги), които също са били подложени на репресии и унижения.

Една от причините за касирането на въпросните депутати е, че в парламента са критикували вносителите на разглежданите антисемитски нацистки закони. Например към края на 1940 г. депутатът комунист Тодор Поляков е произнесъл аргументирана реч срещу внесения Закон за защита на нацията.

Основните аргументи в тази реч са: през Първата световна война нашите евреи са воювали заедно с българите и не представля-ват заплаха за нацията; евреите се чувстват българи и са “формирали своя мироглед под влиянието на Ботев, Вазов, Славейков, Яворов и други”; евреите са “коректни и трудолюбиви”; “лошите или добрите качества са индивидуална черта, а не национална”⁶⁵.

Съвременни отвъдокеански лидери на еврейски финансови институции и на „неправителствени организации” финансират „политолози”, режисьори, писатели и журналисти, които в свои филми, коментари и писания тенденциозно поставят на една плоскост комунистите с германските нацисти. Злонамерено представят съветският комунистически ръководител Йосиф Сталин като „злодей”, който по нищо не се различава от германския нацистки фюрер Адолф Хитлер. Мъчат се да принизят историческата роля на работническо-селския водач Йосиф Сталин, който е написал значими книги (в т.ч. „Националният въпрос”) и има голям принос за превръщане на Съветския съюз във велика държава.

Както е известно комунистите още от деветнадесети век се борят за сближение и „съединение” на трудовите хора от всички страни без оглед на расовата им принадлежност, а нацистите разпалват войни за налагане господството на своите раси в света и за физическо унищожаване на славяните, евреите и циганите. Комунистите прилагат политика на мирно и доброволно (по икономически съображения) сближение и сливане на нациите. Техен ръководен принцип е да се отстоява свободата на самоопределяне и отделяне на нациите в отделни държави. Свободата на отделяне по думите на В. И. Ленин е „ най-доброто и единствено политическо средство против идиотската система на дребните (малките) държави и националната раздробеност” („Свобода отделения – лучшее и единственное политическое средство против идиотской системы мелких государств и национальной обособленость, которая к счастью человечество неудержимо разрушается всем развитием капитализма” (В.И. Ленин, Полное собр. соч., Изд. „Политической литературы”, М. 1969 г., Том 27, с. 457).

Противно на тази политика нацистите водят войни за окупиране и анексиране на чуждестранни територии и за покоряване и изтребване на населяващите ги народи.

Може би една от причините, поради която съвременните финансови олигарси не правят разлика между комунистите и нацистите е, че едните и другите се борят за подчиняване на финансовия капитал на държавата. Собствениците на банки и други финансови компании се стремят всячески да държат в своите ръце върховната държавна власт (крале, президенти, депутати, министри) и да разполагат с всички национални и глобални парични, природни и материални ресурси. Комунистите използват държавната власт за подчиняване на финансовия капитал и особено кредитирането на държавата (включително чрез национализация на частните банки), а нацистите - за разправа с богатите евреи, отнемане на техните парични и търговски капитали и предоставянето им на свои партизани. Това ги прави опасни врагове на собствениците на банките на Федералния резерв на САЩ и на другите финансови и застрахователни институции (след 1991 г., когато беше разрушена могъщата държава Съветски съюз, финансовите олигарси станаха абсолютни господари на човечеството).

Още в публикувания през 1848 г. от Карл Маркс и Фридрих Енгелс „Манифест на комунистическата партия” е записано, че комунистите и социалистите са за „централизация на кредита в ръцете на държавата чрез една национална банка и държавен монопол”⁶⁶.

Тази политическа платформа била посрещната на нож от лидерите на партии, представляващи финансовата буржоазия. По сведения на Фридрих Енгелс немският евреин Карл Маркс бил облят „с потоци от най-подли, най-долни клевети”⁶⁷. Целият световен печат бил затворен за него и той бил лишен от правото да се защитава. Това давало възможност на неговите противници да го злепоставят, като цитират негови формули-ровки извън контекста. Например така са цитирани негови отговори (от 1843 г.) на въпроси, касаещи общественото поведение на еврейските му събратя, а именно: „Коя е светската основа на еврейството? Практиче-ската потребност, користолюбието. Кой е светският култ на евреина? Търгашеството. Кой е неговият светски бог? Парите”⁶⁸.

Тези нравствени черти на богатите евреи са разгледани от Карл Маркс за обосноваване на тезата, че „еманципацията на човечеството от еврейството” (т.е. от сребролюбието, користолюбието и спекулантството) може да се постигне в обществен строй, при който са ограничени възможностите за търгашество и придобиване на всичко с пари, а също и на способите за подчиняване и експлоатация на народите от „богоизбрани”, „висши” и т.н. раси. Изследването им е продиктувано от обстоятелството, че в живота и литературата еврейството се отъждествява с търгашеството (освен за обозначаване на „евреин”, „юдей” немската дума „Jude”, се употребява и в смисъл на „лихвар” и „търгаш”).

Със съгласието на цар Борис Трети “веднъж завинаги” е бил свален от поста зам.-председателят на Народното събрание Димитър Пешев. Царят прекратил политическата кариера на този депутат от гр. Кюстендил задето е направил публично достояние тайното депортиране на евреите от „старите” български земи.

През онези мрачни дни в Народното събрание първи надигнал глас срещу депортацията на евреи депутатът Димитър Икономов от Дупница (адвокат, роден през 1888 г., а през 1945 г. е осъден на смърт от Народния съд). През първите дни на март 1943 г. той съобщил на Димитър Пешев, че в Дупница станал свидетел на „покъртителната картина на минаващите пеша през града евреи от Беломорието, всички които – старци, жени, деца, мъже, натоварени с багажи, отчаяни, плачещи за помощ, но безпомощни, едва се влачили неизвестно закъде”. Гражданите на Дупница били „възбудени и възмутени”, не можели да наблюдават спокойно „трагичната съдба на толкоз хора”. Мнозина между тях „плачели”.

След този разговор Димитър Пешев отишъл в родния си град Кюстендил и узнал от околийския управител, че тайно се извършвала подготовка за събиране (нощно време) на местните евреи на едно място, където да им се доставяли съдове за естествени нужди и вода. В града бил пристигнал представител на Комисарството по еврейските въпроси, който започнал приготовления за осигуряване и композиране на влакове за събиране на евреите в тютюневи складове и за тяхната депортация.

После в София пристигнала делегация (Иван Момчилов – адвокат, Асен Суичмезов –търговец и Владимир Куртев – учител и деец на ВМРО), изпратена от граждани на Кюстендил с молба депутатът и съгражданин Димитър Пешев да се застъпи за евреите и да не допусне изпращането им „вън от България”.

В изпълнение на тази задача на 9 март 1943 г. в сградата на Народното събрание се състояла среща на предвождани от Димитър Пешев десетина депутати с министъра на вътрешните работи Петър Габровски (комуто било подчинено Комисарството по еврейските въпроси). По време на тази среща министърът бил „смутен и неспокоен”, но заявил, че „не предстои нищо ново и особено срещу евреите”⁶⁹.Това твърдение било „неправдо-подобно” и противоречало на представените от Димитър Пешев сведения за прибиране на евреите в търговски складове и за изпращането им извън пределите на българската държава. Сякаш с него не се целяло „някаква заблуда и коварство, а се намеквало, че депортацията на евреите се ръководи от Двореца.

Министърът отрекъл достоверността на сведенията за предстояща реализация на „нови мерки” срещу евреите, успокоил присъствалите на срещата депутати и ги уверил, че ще се „осведоми точно и ще види какво ще прави”. Той спазил поетия ангажимент и на следващия ден били освободени евреите, събрани в складове, влакове, училища и т.н. (главно в градовете Дупница, Кюстендил, Пловдив).

Изглежда цар Борис Трети е бил незабавно осведомен за акцията на Димитър Пешев и придружаващите го депутати. Уплашен от победите на съветските войски на Източния фронт, той е дал заден ход, отменяйки депортирането на евреите от „старите” български земи. Този път не минал коронният му номер да върши престъпления тайно и след това да ги приписва на подчинените му българи, особено след като подкрепящите Димитър Пешев депутати възроптали и заявили, че няма да носят „отговорност” за последствията от предприе-тите „нови мерки” срещу българските евреи.

Отмяната на подготвяната депортация на евреите от „старите” български земи се посрещнала с облекчение от Димитър Пешев, подкрепилите го депутати и по-голямата част от българската интелигенция. С оглед да бъде избягнато „непоправимото”, т.е. депортацията на български евреи извън пределите на страната, Димитър Пешев продължавал да използва парламентарната власт за запазване на техния живот.

На 19 март 1943 г. Димитър Пешев е из-пратил до правителството протестно писмо по „еврейския въпрос”. В писмото, подписано от 43-ма депутати, е изразена тревога от ширещия се „злонамерен слух”, че правителството „възнамерявало” да изпрати евреите от „старите” български земи „вън от България”⁷⁰. Не било нужно да се прибягва до толкова „жестоки мерки”, при положение че в България евреите били сравнително малко на брой, а държавата е „въоръжена” с много „закони, средства и възможности”, които осигурявали „обезвреждането на всеки опасен и вреден елемент…”. Това не бивало да се допусне, тъй като то можело да доведе до „обвинение за масово убийство”, което да „падне върху главата на България”.

Този текст на писмото показва, че подписалите го народни представители (представляващи една четвърт от общия брой на депутатите в тогавашния парламент) са предугадили наближаващия крах на нацистка Германия и са поискали от своите партийни другари в правителството да прекратят зловещата депортация на българските евреи. Изразили са опасенията си, че при евентуална военна победа на болшевишка Русия ще бъдат обвинени в геноцид на етническа група в България.

Депутатите, подписали това писмо, били включени в депутатските листи с протекциите на Царя. Смятали за свой дълг да предупредят самонадеяните министри (индиректно и цар Борис Трети) за последствията от масовото унищожаване на българските евреи (след разгрома на хитлеристките войски в Сталинград). Министър-председателят проф. Богдан Филов смятал, че с въпросното писмо се цели да се „удари правителството”⁷¹ и по негова инициатива било свикано (на 24 март 1943 г.) извънредно заседание на парламентарната група на правителственото мнозинство за „бламиране” на Димитър Пешев. На заседанието присъствали 114 депутати (от общо 160 в Народното събрание), които единодушно гласували „доверие на правителството по всички въпроси, включи-телно и по мерките против евреите”. Изтъкнало се, че с това се „счита оттеглено и писмото на Пешев”.

Междувременно писмено отказване от подписа си е направил народният представи-тел д-р П. Кьосеиванов – брат на бившия министър-председател Георги Кьосеиванов от гр. Пещера. Устно се отказал от своя подпис и депутатът Спас Маринов.

По сведение на Димитър Пешев само тридесетина от подписалите писмото депутати останали „верни на своя подпис”. На въпросното заседание „никой” не посмял да се обяви против общата и антиеврейската поли-тика на правителството. Премиерът проф. Бог-дан Филов с изказването си дал да се разбере, че няма да търпи изказвания по съдържанието на депутатското протестно писмо. Той осъдил депутатската акция и я представил „като бунт” срещу правителството. Не допуснал да се дискутира и говори по същество за правителствената антиеврейска политика и успял да отклони вниманието на депутатите от задкулисните действия на Царя, който бил в основата на депортирането на евреите от „новите” и „старите” български земи. В замяна на това депортиране той смятал да спечели благоволението на Хитлер и германските нацисти и да засили ролята на Кобургската династия на Балканите.

Разочарован от „проявите на безпринцип-ност, податливост и кариеризъм на някои депутати”, Димитър Пешев напуснал заседанието и случайно срещнал на улицата българския писател и историк Симеон Радев (1879–1969 г.), прочут със своята класическа книга „Строителите на съвременна България”. След като изслушал разказа на Димитър Пешев за бурното заседание на парла-ментарното мнозинство, големият български творец Симеон Радев казал: „В новата история на България има две грешки, които може да се сравняват по своята големина, това са 16 юни 1913 г. – нашето нападение на съюзниците през Балканската война (започнато по устна заповед на главно-командващия цар Фердинанд), а втората – повдигането на еврейския въпрос и начинът, по който се решава”⁷² (лично от цар Борис Трети).

Заместник-председателят на Народното събрание Димитър Пешев отказал да си подаде оставката и бил свален с гласовете на повечето (66 души) от присъствалите на заседанието депутати. Той и други депутати, подписали протестното писмо, са проявили доблест, чест и човечност към преследваните от Двореца безпомощни български евреи. Самият Димитър Пешев е придал гласност на тайно направляваната (от дворцовия апарат, някои министри и Комисарството по еврейските въпроси) депортация на евреи от „новите” и „старите” български земи. Може би в това се състои неговият основен принос за спасяването на деветте хиляди български евреи, които по договор е трябвало „най-първо” да бъдат събрани от „старите” български земи и депортирани в нацистките крематориуми.

Бойка реч в защита на евреите е произнесъл на 26 март 1943 г. в Народното събрание буржоазният депутат проф. Петко Стайнов (който непосредствено след 9 септември 1944 г. е министър на външните работи на България). Повод за произнасянето на тази реч било обсъждането на Наредба, която била приета предната година от правителството и внесена за одобрение в Народното събрание. По силата на въпросната Наредба в „освободените” през 1941 г. земи се признавало българско поданство на заварените поданици (включително и на тези от „небългарски произход” – гърци и сърби). Такова поданство, обаче не се признавало на местните евреи. Дапутатът Петко Стайнов изразил недоволството си от обстоятелството, че тази Наредба „не се отнася за лица от еврейски произход”. Той попитал: „тези евреи, които ги натоварихте като добитък в някакви вагони, дигнахте ги в една тъмна нощ от техните жилища, без да им дадете възможност да се облекат, питам, какво престъпление са извършили те, та ги екстрадирате”⁷³?

Едва на 29 март 1943 г. цар Борис Трети е споделил, че “германската кауза” е вече “пропаднала”⁷⁴. След Сталинградската битка и последвалите я събития, той е проумял, че водената от него политика на въвличане на българското царство във войната на страната на хитлеристка Германия е пагубна за неговата династия (която над две десетилетия е власт-вала чрез извършване на военни преврати, терор и убийства). Вероятно тогава цар Борис Трети е бил напълно обладан от мисълта за опазване на живота на членовете на царското семейство и е възприел тактика на протакане и отлагане на депортацията на останалите в “старите” български земи евреи. На една своя аудиенция той изразил мнение от тях да бъдат взети „работоспособните в работни групи и по този начин” да се избегне „изпращането на евреи от старите предели в Полша”⁷⁵.

По време на едно от поредните си пътувания до Германия (в началото на април 1943 г.) цар Борис Трети бил приет от министъра на германското министерство на външните работи Йоахим Рибентроп, с когото „подробно” обсъдил „еврейския въпрос”. Понеже не можел открито да признае, че вече е безсилен да го реши, т.е. да депортира повече български евреи (като преодолее нарастващата съпротива на антифашисти, депутати, църковни служители и военни срещу водената от него антисемитска политика), той дълго обяснявал на своя събеседник, че „евреите у нас са шпаньоли” (испанци), малко на брой и „съвсем не играят тази роля, както в други страни”⁷⁶. Според Царя това обяснение не било възприето от Рибентроп, който отговорил с думите: „евреите си остават винаги евреи”.

Когато се разчуло за планираното масово депортиране на евреи от „старите” български земи, цар Борис Трети бил принуден публично да се оправдава за прилаганата у нас антиеврейска политика. След появата на въпросното писмо и застъпничеството на Димитър Пешев пред министри, той бил предизвикан „да излезе на светло”.

На 15 април 1943 г. пред членове на Светия Синод на Българската православна църква, цар Борис Трети изтъкнал, че „еврейският въпрос не е само наш, а „общоевропейски”. Повторил нацистката догма, според която „еврейството вреди на човечеството” и добавил, че „световният катаклизъм” е предизвикан от притежаващите „спекулативен дух” евреи⁷⁷ (в случая не се прави разлика между богатите еврейски банкери и търговци и водещите скромен живот техни сънародници).

Правителството подготвило и реализира-ло план за изселване на евреите от София и други големи градове в затънтени краища на страната. Под ръководството на комунисти-ческата партия е организирано масово протестно движение за защита на евреите. На 24 май 1943 г. е устроена многохилядна протестна демонстрация, която се отправила към двореца, но демонстрантите били разпръснати от полицията. Били извършени арести на стотици демонстранти. Два дни по-късно (на 26 май 1943 г.) в царското Интендантство (сградата на сегашната столична община на ул. “Московска”) цар Борис Трети повикал проф. Богдан Филов за доклад по въпросните протести и „нападението” на партизани в Батак, където изгоряла дъскорезница. След тази среща премиерът проф. Богдан Филов е написал: „Царят одобрява напълно мерките против евреите”⁷⁸.

Въпреки антифашистките протести правителственото решение било изпълнено и в срок от две седмици живеещите в София евреи били насилствено изселени в провинцията.

Силно влияние за спасяването на българските евреи е оказало бързо разраства-щото се антифашистко партизанско движение. Тогава разположените в планините (Родопи, Стара планина, Пирин, Рила и т.н.) партизан-ски чети прераснали в отряди, провеждали успешни акции в различни селища и повдигали борческия антифашистки дух на населението.