Злодеяния на цар Фердинанд след Балканската война

Разколническата политика на Австро-Унгария и на нейния балкански агент цар Фердинанд способствала за изостряне на териториалните спорове между съюзните балкански държави и за започване (на 16 юни 1913 г.) на балканската Междусъюзническа война. По внушение на царя и на дворцовите му служи-тели български офицери и лидери на ВМРО призовавали за присъединяване на Македония към България чрез оръжие. Повод за това им давали гръцки и сръбски войски, които по вре-ме на войната с Турция окупирали по-голямата част от Македония, създавали свои органи за управление на македонските области и селища и преследвали българските екзархийски учите-ли и свещеници. Освен това надъхани сръбски националисти в армията стреляли по български военни части.

След като заел премиерската длъжност, д-р Стоян Данев успял само за броени дни да предизвика арбитраж за незабавно решаване на възникналите българо-сръбски тери-ториални спорове от руския император Николай ІІ, като изхождал от предпоставката, че в интерес на българската нация и държава е тези спорове да бъдат решени по мирен начин. С този правителствен ход бил сложен край на недоволството сред разположените на западния фронт изморени български войски, още повече че много от войниците, както пишело в една изпратена от фронта до правителството телеграма, „отказват да се бият срещу сърбите”.

Сръбският премиер Пашич също изразя-вал гледището, че не бива да се допусне война между съседните народи. Той се вслушал в съветите на руския външен министър Сазонов и приел за изглаждане на териториалните спорове между България и Сърбия последната ду-ма да бъде предоставена на руския император Николай ІІ. За продължаване на този политически курс Пашич поискал от сръбската Скупщина (Народно събрание) вот на доверие. Вероятно е щял да го получи, тъй като неговата либерална партия имала абсолютно парламентарно мнозинство и изцяло поддържала водената от своя дългогодишен шеф миролюбива политика. Насроченото за 17 юни 1913 г. заседание на сръбската Скупщина било изпреварено и обезсмислено от цар Фердинанд, който на 16 юни дал устно нареждане за започване на катастрофалната за България Между-съюзническа война.

В изпълнение на това царско нареждане на 16 юни 1913 г. помощникът на върховния главнокомандващ българската войска ген. Михаил Савов е издал писмена заповед за нападение на сръбските военни позиции в Овче поле и на р. Брегалница (Македония) от бъл-гарски войски. В отговор на това нападение (извършено сутринта на 17 юни 1913 г.) Сърбия, Гърция и Румъния съгласувано започват война срещу България. През дните, когато българската армия била подложена на огъня на гръцки, сръбски и черногорски войски, Турция завзела Одрин, а румънски военни части безпрепятствено прекосили Северна България и стигнали близо до София (Враждебна). Благодарение на намесата на Русия е предотвратена пълната окупация на българската държава.

Българският премиер д-р Стоян Данев научил за въпросното българско нападение едва късно вечерта, когато получил от сръбската легация протестна нота⁸¹. Той най-напред поискал обяснение от Главното командване, откъдето признали, че стълкно-вението е започнато без да е имало „предизвикателство от сръбска страна”. Веднага заповядал (чрез началника на политическия отдел д-р Г. Радев) на ген. Михаил Савов „да прекрати военните действия”. След това било свикано заседание на Министерския съвет, чиито членове единодушно одобрили дадената заповед. Тази заповед била приета без възражения и с облекчение от ген. Михаил Савов и неговите подчинени, които били „смутени поради неуспеха на нападението”.

Правителствата на Сърбия и Гърция, подкрепяни от Румъния, не приели направеното от д-р Стоян Данев предложение за спиране на започналата война. Те използвали дадения им от цар Фердинанд повод за наказване на България.

С издаденото от цар Фердинанд устно нареждане да бъдат атакувани сръбски и гръцки военни части от български войни са хвърлени на вятъра и положените усилия за избягване на Междусъюзническата война от премиера д-р Стоян Данев. За около две седмици (2–16 юни) той е работил ударно за спасяване на мира между съюзните балкански държави и за подобрява-не на влошените от цар Фердинанд отношения с нашата освободителка братска Русия.

На 3 юни 1913 г. премиерът д-р Стоян Данев е изпратил (чрез руската легация) на руския министър на външните работи телеграма, в която настоявал руският император като арбитър да пристъпи към изпълнение на Българо-сръбския договор. Така според него щял да бъде спасен Балканският съюз. Напомнил за състоялата се през май 1913 г. среща с руския император, на която той признал, че „безспорната зона се пада изцяло на България”. Що се отнасяло до „спорната” зона, българското правителство още при изработването на Българо-сръбския договор се „осланя на присъдата на Негово величество императора, то е с убеждението, че Н.В., като познава етнографията и аспирациите на населението от тази зона, не би желал да я даде на Сърбия”⁸².

Когато получава официална информация, че под силния натиск на Русия меродавните сръбски среди са приели въпросния тери-ториален спор да бъде решен от руския император, премиерът д-р Стоян Данев провел (на 9 юни 1913 г.) заседание на Министерския съвет. Членовете на кабинета, сред които са народняците Теодор Теодоров и Атанас Буров, се изказали за миролюбиво преодоляване на този спор, като бъде отнесен преди всичко до императора с молба, той, в качеството му на арбитър, да се произнесе по договора. Това становище е докладвано на цар Фердинанд в двореца “Врана”, където (освен премиера) присъствали Теодор Теодоров и ген. Михаил Савов.

Цар Фердинанд не възразил гласно на това правителствено предложение. По време на този Коронен съвет все още приближеният му ген. Михаил Савов направил изказване, в което изтъкнал, че гърците и сърбите ще станат „по-отстъпчиви и по-сговорчиви”, след като им бъдат нанесени „силни удари” от бъл-гарската армия. Тези думи издават спотайваните намерения на цар Фердинанд да продължи войнствената си политика. Разкриват, че той дълбоко в себе си е избрал да следва курс към „война до пълна победа”.

Взетото на Коронния съвет във “Врана” решение за ускоряване на арбитража по спора със Сърбия било направено достояние на пълномощния министър на Русия в София Неклюдов и чрез него на руското правителство. Още на следващия ден е съобщено на българ-ското правителство, че „Русия пристъпва към арбитража” (който вече се приемал и от сръбския премиер Пашич) и „очаква меморандумите”.

Този незабавен отговор показва, че руският император и членовете на неговия правителствен кабинет са били заинтересовани да бъде предотвратен тлеещият конфликт между България и другите съюзни балкански страни. Предвиждали са, че разрушаването на Балканския съюз ще бъде пагубно за съюзните държави и за единството на славянството като цяло.

На 13 юни 1913 г. от Русия е получена телеграма, в която е направено предложение да бъде предаден на императора меморандумът на българската страна и да се заяви тръгване на нейната делегация за Петербург. Премиерът д-р Стоян Данев успял за едно денонощие да подготви меморандума, в който аргументи-рано е доказана несъстоятелността на сръбските претенции за ревизия на Българо-сръбския договор и за придаване на завладените от сърбите земи във владение на Сърбия. Същия ден бил определен и съставът на българската делегация, в която са били включени шефът на Демократическата партия Александър Малинов и ген. Радко Димитриев. Било осигурено пътуването (с акустирал във Варна руски кораб) на делегацията, която щяла да се яви на арбитражния съд в Петроград.

На 15 юни д-р Стоян Данев е уведомил руския пълномощен министър в София Нехлюдов, че българската делегация има готовност да отпътува за Петербург.

Днес тези документирани факти и сведения на тогавашни видни български политици и военни безскрупулно се изопачават от съвременни университетски преподаватели, които публикуват свои рекламни книги за цар Фердинанд, като в тях се приписват на българи извършените царски злодеяния.

В една такава книга са направени внушения, че българската държава е била победена в Междусъюзническата война, защото след нападението на българските войски на сръбски и гръцки военни линии премиерът д-р Стоян Данев заповядал (късно вечерта на 17 юни 1913 г.) да бъдат прекратени бойните действия. Необосновано и противно на съществуващите исторически писмени документи се твърди, че руското правителство не пожелало да задейства арбитража по Българо-сръбския договор за подялба на Македония. То уж показвало „нежелание за действие”, тълкувано като „негласна подкрепа за сръбско-гръцките претенции”⁸³. Специално е изтъкнато, че и след издадената от премиера заповед за спиране на бойните действия „царят настоявал за продължаване на атаката”. После по йезуитски е написано, че премиерската заповед за „доброволно оттегляне след началото на бойни действия” „означава отстъпление”, което неминуемо „ще доведе до нахлуване на противника в страната”.⁸⁴ Само в този кратък текст от въпросната книга се съдържат две лъжи. Първата е, че руското правителство умишлено бавело задействането на арбитража и мълчаливо подкрепяло Сърбия. Тази лъжа лъсва, когато се прочетат телеграмите, в които руският външен министър Сазонов е изисквал от сръбското правителство да бъде спазван Българо-сръбският договор за подялба на македонски територии. Ако Русия (която е била най-заинтересована да бъде запазен Балканският съюз) е отлагала арбитража, е нямало за десетина дни да бъде подготвено и осигурено явяването на българ-ския и сръбския премиер пред арбитражния съд в Петербург.

Другата лъжа във въпросната книга е, че войските на Сърбия, Гърция и Румъния постигнали победа над България, защото не била продължена започнатата от българските войски атака на сръбски и гръцки позиции, както „настоявал” цар Фердинанд. Това твърдение е голословно и не почива на задълбочени анализи, включително на съотношението на военните сили след намесването на Румъния и Турция в Междусъюзническата война.

Авторът на посочената книга е избрал да стане богослов, т.е. да интерпретира религията, вярата във въображаем Бог. Това е негово право, но е непростимо да пренася фалшивия църковен морал в науката, която изследва обективната реалност и извлича истината от фактите.

Докато правителството на д-р Стоян Данев работело за спасяване на мира, цар Фердинанд се готвел за война с Гърция и Сърбия. Привиквал лидерите на опозицион-ните партии и им говорел срещу Русия, която пречела за реализацията на „българската кауза” (присъединяването на Беломорска Тракия и Македония към България). Твърдял, че премиерът Данев е извикан в Петроград, за да бъде наложен на България „руският диктат”. Обвинявал българското правителство в сляпо подчинение на руските власти. Заигравал с местния патриотизъм, като се обявявал против всеки компромис, който би оставил българи извън пределите на майката родина (Иван Йовков, Кобургът, Изд. „Христо Ботев”, С. 1990 г., с. 304.).

Същевременно възложил на генерали от щаба на войската да поръчат на фирмата на Ревах Леви да почисти и мебелира резиденцията (в бившето българско консулство) в Солун, откъдето възнамерявал да ръководи подготвяните бойни действия.

Войнствената политика на цар Фердинанд била активно пропагандирана от германофилската Либерална партия на д-р Васил Радославов. На състоялия се на 9 юни 1913 г. митинг той казал, че българското правителство не трябвало да преговаря със съюзниците, а с тях да се разправя чрез оръжие.

Цар Фердинанд изхождал от личните си интереси, когато (на 16 юни 1913 г.) дал нареждане за атакуване на гръцки и сръбски военни позиции. Той бързал да изпревари Петербургската среща, на която премиерите на съюзните балкански държави били готови да се сдобрят (противно на империалистическите домогвания на Австро-Унгария), а българската държава да получи договорените преди Балканската война територии (без да става империя „Ориента”).

След като напуснал (1918 г.) България, цар Фердинанд признал пред австрийски министри и журналисти, че наредил да се атакуват сръбски военни позиции, понеже разчитал на обещаната му военна помощ от Австро-Унгария. Той твърдял, че „не би водил война”, ако австро-унгарският министър на външните работи граф Бертхолд не му бил „гарантирал” незабавно навлизане на австрийски войски в Сърбия⁸⁵.

Това е потвърдено и от ген Михаил Савов, който пред парламентарни анкетни комисии и в частни разговори твърдял, че на своя глава не е издавал заповед за нападение на съюзниците. В разговор с военни и журналисти той казал: „Заповедта не съм дал аз, само съм я предал, след като царят увери, че при първа размяна на изстрели между българи и сърби един австро-унгарски корпус ще премине Дунава”⁸⁶.

Очевидно поради даденото от главноко-мандващия българската армия цар Фердинанд нареждане да бъде започната Междусъюзни-ческата война се е стигнало до Първата национална катастрофа на България. За броени дни след нейното начало българската дър-жава била принудена да капитулира, да отстъпи големи свои територии и да даде човешки жертви (били убити близо 50 хил. българи, а ранените наброявали около 103 хил. души).

В края на Междусъюзническата война цар Фердинанд отново изпаднал в истерия. Като зла жена проклинал „руския сатрап” Николай ІІ и „изкуфелия глупак” и крал на Австро-Унгария Франц Йосиф (който го тласнал към тази авантюра). Хулил балканските крале и държави (Сърбия, Гърция и Румъния) и се заканвал, че ако му се изправят поотделно ще ги смачка „като бълхи”. Изливал яда си върху българските министри и генерали, наричайки ги съответно „селяндури” и „тъпаци” (Иван Йовков, Кобургът, Изд. „Христо Ботев”, С. 1990 г., с. 306-307).

По сведение на тогавашния министър-председател на страната Стоян Данев вината за тази катастрофа е изцяло на цар Фердинанд, тъй като след разгрома на Турция държавите съюзнички (България, Гърция, Сърбия) са могли с посред-ничеството на руския цар Николай ІІ да постигнат съгласие за подялбата на спорните освободени територии, включително и Македония⁸⁷.

Въпросното разпореждане е дадено от цар Фердинанд със съгласието на австро-унгарския монарх, който му обещал след избухването на Българо-сръбската война да воюва срещу Сърбия. Към него се пристъпило и под натиска на македонски екстремисти, които изпращали на отговорни български държавници писмени закани и заплахи, че ще ги убият, ако отстъпят на Сърбия „педя македонска земя”⁸⁸.

Едва ли с тези факти и със стремежа за включване на Македония в пределите на българската държава може да бъде оправдано едноличното решение на цар Фердинанд да стартира Междусъюзни-ческата война, т.е. война на България срещу Гърция и Сърбия. Това негово деяние сполучливо е наречено от известния български учен и държавник Иван Евстратиев Гешов „престъпно безумие”⁸⁹.

Няколко десетилетия по-късно (декември 1941 г.) синът на цар Фердинанд цар Борис Трети проявил друго престъпно безумие, като обявил „символична” война на САЩ и Англия. В отговор на това през периода 1943–1944 г. над София и други градове от американски и английски самолети са хвърлени бомби, които разрушили хиляди сгради и убили хиляди мирни граждани.

В началото на 1944 г. един от тримата регенти на българското царство и бивш негов премиер проф. Богдан Филов прочел „няколко труда върху събитията от 1912 и 1913 г.”. Изглежда той е свързал тези събития (довели до гибелта на стотици хиляди българи и отнемане на големи български територии) с пълния провал на водената от цар Борис Трети политика на военно „обединение на България” и записал: „Все повече се утвърди у мене убеждение-то, че събитията от 16 юни 1913 г. продължа-ват да тежат върху съдбата на България като първороден грях, който очаква своя изкупител”⁹⁰.

Тогава цар Фердинанд, който е главен виновник за задвижване на спиралата на въпросните събития живеел в двореца Кобург в Германия. Продължавал да вярва, че хитлеристка Германия ще спечели войната и ще бъдат върнати на българската държава отнетите й при неговото царуване територии.

При подпалването на Между-съюзническата война цар Фердинанд бил в плен на фантасмагорията да осигури имперска власт на Кобургската династия на Балканите. Вярвал е, че дори да загуби войната и да погуби българската нация, неговото семейство ще бъде зак-риляно от всевластните императори на европейските държави империи (включително и тези, срещу които е воювал). Като негови кръвни роднини те ще се смилят над него и ще му простят „лекомислието” (причинило смъртта на хиляди българи) или в краен случай ще го накарат да предаде управлението на царството на своя син.

Обикновено така са постъпвали европейските монархични семейства, които от векове властват в Европа и поддържат (предимно чрез взаимни женитби) своите родствени връзки. Само при дълбоки социални преврати, като Великата френска буржоазна революция (1789 г.) кралете били безсилни взаимно да си помогнат и да спасят (включително чрез междудържавна война) членове на своето семейство (тогавашният австрийски император не можал да спаси от гилотината своята сестра и френска кралица Мария Антоанета).

По-особен е случаят с руския цар Николай ІІ, убит (1918 г.) по време на гражданската война в Русия. Вина за това имал и братовчедът му – английският крал Джордж V, който не откликнал на направените още след избухването на буржоазната революция (февруари 1917 г.) предложения на руските правителства да бъде дадено политическо убежище в Англия на низвергнатия император. Английският монарх щял на драго сърце да приеме при себе си своя руски родственик (и носените с него руски съкровища), но решил той да остане в Русия по политически и икономически съображения. Смятал е, че изпратените в Сибир стотици хиляди английски, френски и американски интервенти заедно с руски царски войски ще успеят да освободят заточения (в Екатеринбург) цар Николай ІІ, да го използват като знаме за възстановяване на монархията и за установяване на английски контрол върху несметните руски природни богатства.

Макар че са почти едно семейство, монарсите от отделните държави си съперничат и воюват помежду си, когато се сблъскат династичните им интереси или се налага да удовлетворяват потребности на местни богати класи и съсловия (аристокрация и финансова олигархия). През последните няколко столетия те раз-решават династичните си противоречия, главно като завладяват чуждестранни земи и пазари, включително на Балканите.

Жертви на възникващите династични кавги и империалистически войни между отделните монархии са обикновените хора. Милиони от тях завинаги осакатяват или загиват на бойните полета, а техните съпруги и деца остават сами да се борят с живота.

Историята показва, че колкото и да се мразят монарсите на отделните държави, в критични моменти по роднински си помагат един на друг.

Може би и българският цар Борис Трети (който към края на 1941 г. е обявил война на Англия), ако не бил починал (края на август 1943 г.), след приключването на Втората световна война (1939-1945 г.) е щял да бъде при-ютен от кралските си роднини в Лондон и да из-бегне смъртната присъда, наложена от Народния съд у нас (и за това противонародно деяние) на българските регенти, министри и депутати. Английският крал сигурно е щял да вземе под своя опека роднината си цар Борис Трети и неговото семейство. Той е щял да направи това, независимо че в една от речите си тогавашният английски премиер Уинстън Чърчил е нарекъл цар Борис Трети „царя предател”⁹¹.

С намесата на кралското семейство на Англия например е останал жив и ненаказан внукът на английската кралица Виктория, принц Чарлз Едуард (1884-1954 г.). През първите години на двадесети век този принц се заселил в наследеното от баба му херцогство Кобург (Германия). Но когато била премахната (1918 г.) монархията на германска земя, той бил лишен от неограничената феодална власт и му отнели собствеността върху някои земи и гори. Вероятно поради ограничения си политически кръгозор и жажда за реванш, той станал приятел на Адолф Хитлер, член на неговата нацистка партия и активен расист и антиболшевик.

По време на Втората световна война принц Чарлз Едуард е съдействал (като председател на германския Червен кръст през периода 1933-1945 г.) за унищожаване на евреи и на хора със забавено умствено развитие (чрез провеждане на расистки медицински експерименти). След войната той бил подсъдим в Нюрнбергския процес за престъпления срещу човечеството, но бил „наказан” само с конфискация на разкошния му замък в Кобург тъй като сестра му принцеса Алис и други членове на английската аристокрация посетили Германия и се застъпили за него пред американски генерали, управляващи окупирани германски територии.

Днес мимоходом се споменава за умъртвените и техните потомци в херцогството на принц Чарлз Едуард, но за него е направен филм под „забавното” заглавие „Любимата кралска личност на Хитлер”. В този филм наследниците на принца се надпреварват да го представят за едва ли не трагична „личност” (претърпяла властови и имуществени загуби след премахването на монархията в Германия) и да прокарват тезата, че той макар да е бил няколко десетилетия действащ нацист не е знаел за извършваните нацистки злодеяния.

Не е изключено след такива машинации, германската държава да реабилитира принц Чарлз Едуард и да „реституира” отнетите му за извършени престъпления замъци и други имоти. С пренебрежение да се отнесе към жертвите на нацизма и техните наследници.

Цар Фердинанд е включвал България в междудържавни войни (включително в Първата световна война) и за лично обогатяване и получаване на комисиони⁹². През 1912 г. руският император Николай II му дал изгоден държавен заем на сума 3 млн. златни франка, от които не е върнал нито лев и след извършената през 1917 г. в Русия социалистическа революция. Този заем е отпуснат от Министерството на император-ския двор за срок от 25 години и 7 месеца, считано от деня на даването. Цар Фердинанд се задължавал да плаща по 5 % лихва годишно, или по 150 хил. франка. За погасяване на въпросния заем Държавната хазна на Русия е трябвало ежегодно да доплаща на Министерството на императорския двор по 60 хил. франка⁹³.

За включване на България в Първата световна война на страната на Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция) цар Фердинанд е получил (1915 г.) подкуп (под формата на банкови заеми) от германския кайзер в размер на 7 млн. златни марки.

През 20-те години на ХХ в., когато Фердинанд живее в Кобург (Германия), германското правителство му изплаща още милиони марки. Тези пари са му дадени по силата на подписан през 1915 г. таен договор, предвиждащ компенсация на българския цар при неблагоприятен изход от участието на България в Първата световна война на страната на кайзерова Германия⁹⁴ (своеобразна застраховка за Втората национална катастрофа).

По негово нареждане военно-полевият съд е осъдил и изпратил на доживотен затвор народния трибун Александър Стамболийски, защото на състоялата се на 4 септември 1915 г. в двореца аудиенция е заявил, че ако Царят продължава да върви по пътя на войната “ще свърши с главата си”⁹⁵.

По личната воля на Фердинанд българският народ е принуден шест години да воюва в две последователни войни (Междусъюзническа и Първа световна война), завършили с ужасяващи резултати: над 400 хиляди убити българи (включително и моят 30-годишен дядо); над 200 хиляди осиротели семейства; по-вече от 150 хиляди пленници; 30 милиарда лева държавен борч; над 2 милиарда и 250 милиона златни франка репарации)⁹⁶.

Заради безумията и болните амбиции на цар Фердинанд българската държава загубила и обширни територии. След Междусъюзническата война от нашите земи са отнети Добруджа, Македония и по-голямата част от Беломорска Тракия, а след Първата световна война - останалата част от Беломорска Тракия, Струмешко и Царибродско, както и излаза на Бяло (Егейско) море.

Изглежда цар Фердинанд не изпитвал никакво състрадание към потъналия в скръб и покруса български народ, а също и към прокудените от изгубените земи стотици хиляди бежанци. Той продължавал да гуляе и да се забавлява с млади синеоки мъжаги. Това възмутило и германския принц Август, който през пролетта на 1918 г. пребивавал известно време в софийския царски дворец. Една сутрин като разбрал, че 57-годишният Фердинанд за пореден път се е уединил с фаворита си в двореца „Кричим” (до с. Куртово Конаре, Пловдивско), принцът се навел над ухото на маршала на двореца ген. Сава Савов и му казал: “Явно е, че е педераст! Не зная само активен или пасивен”⁹⁷. Женствената природа на цар Фердинанд също е струвала на българската държавна хазна много пари⁹⁸. Големи бюджетни суми са изразходвани за неговите регулярни (по шест месеца на година) пребивавания в чужбина (Карлсбад, Мариенбад, Байройт), където гуляел с млади приятели и приятелки, а също и за лукс, блясък и подкупи на офицери, държавни служители и журналисти. Само ежегодно отпусканата от държавата безотчетна сума за частни пътешествия в чужбина е превишавала 300 хил. лева⁹⁹.

Вследствие на провежданата от цар Фердинанд маниакална пакостна политика българската нация е преживяла две национални катастрофи. Избухнало (септември 1918 г. в гр. Радомир) Войнишко въстание срещу монархичното държавно устройство. За да спаси себе си и своята царска династия, той е освободил Александър Стамболийски от затвора и го помолил да спре настъпващите към София въстанали войници. Притиснат от републиканските сили у нас и правителствата на Англия и Франция, той е абдикирал, като незаконно (без избори за Велико народно събрание) прехвърлил царската корона на своя син – цар Борис Трети.

Ето до какво срамно национално падение е довело продължителното Фердинандово “самодържавство” и хазяйничене по нашите земи. Вина за това са имали и много от тогавашните наши интелигенти, дворцови чиновници, интен-данти и други бюджетни храненици, които със своята сервилност, робска покорност и послушание са улеснявали издигането на “този неуравновесен тип”¹⁰⁰. Те “мигали” пред неговото самовластие и пред пороците му. Надпреварвали се да му се подмазват и го славели в стихотворения, публични речи, вестници и списания.

След прогонването му (1918 г.) от България цар Фердинанд живял до смъртта си (през 1948 г.) в германския град Кобург, където имал замък, закупен с пари, които получавал под формата на комисионни и банкови „заеми” за включването на българската държава в Първата световна война.

Междувременно той е търсил реванш на загубените позиции на Кобургската династия на Балканите. Продължавал (чрез писане на съвети към сина, интриги, кореспонденция с Адолф Хитлер и т.н.) да съдейства за укрепване на нейното господство на българска земя.

На 7 юли 1940 г., когато Западна Европа била вече окупирана от германски войски, цар Фердинанд изпратил до Адолф Хитлер писмо. В началото на това писмо самомнителният цар Фердинанд е написал следното: „Ваше превъзходителство ще разбере с какво въодушевление и възхищение като някогашен глава на страна, която с непоколебима вярност участваше в Световната война на страната на съюзни-ческата германска армия, и особено в качеството си на пруски генерал-фелдмаршал, следях подвизите на въоръжения немски народ под гениалното ръководство на Ваше превъзходителство”¹⁰¹. Въпросното писмо завършва с молба „от името на изстрадалия български народ, който обвинява мен самия за станалата катастрофа (през Междусъюзническата и Първата световна война), ”да се оправи наложената от Антантата на България несправедливост”.

След по-малко от месец (2 август 1940 г.) от главната квартира на фюрера е отговорено на писмото на Фердинанд. В него Хитлер благодари за приятелските думи на цар Фердинанд относно „успеха на Германия”, уверява, че „винаги” е „приемал ревизионните претенции на България с голяма симпатия” и заклю-чава: „Може би не е далеч времето, когато те (ревизионните претенции) ще бъдат осъществени”¹⁰².

През септември 1942 г. цар Фердинанд е признал, че „конспирирал” в полза на Германия¹⁰³ (в смисъл българската държава да се включи във войната на страната на германските нацисти). Той се боял, че германски вли-ятелни партийни кръгове могат против волята на Хитлер да извършат промени в българското правителство и начело на държавата да поста-вят лидери (ген. Христо Луков и полк. Атанас Пантев) на прогерманските екстремистки легионери, които можели да изместят цар Борис Трети от монополното му положение на най-доверен и облагодетелстван нацистки партньор. За да бъде предотвратено това, цар Фердинанд изпратил дъщеря си Евдокия да предупреди цар Борис Трети за тази „решителна намеса на германците” и настоявал българските власти да не разрешават на въпросните легионерски лидери да отидат в Германия за уточняване на подробностите по подготвяните прави-телствени промени.

Както винаги при такива случаи цар Борис Трети настроил премиера проф. Богдан Филов срещу претендентите за неговия пост, като разиграл сценария, че ако те бъдат поставени начело на правителството, няма „да остане в България и няма да играе ролята на датския крал”. (Както е известно след извършената през април 1940 г. мълниеносна германска окупация на Дания, датският крал Кристиан Х продължил да изпълнява кралските си задължения и при крайно ограничения държавен суверенитет да отстоява интересите на своите поданици).

Когато живеел в Кобург, цар Фердинанд е просил пари от българската държава. След една аудиенция на 18.І.1942 г. при царя българският премиер проф. Богдан Филов е записал, че цар Борис Трети му дал писмо от „баща си, с което той искал пак парична по-мощ в швейцарски франкове, понеже бил принуден да живее сега в Словашко. Обещах му да уредим този въпрос”¹⁰⁴.

Само през периода 1940–1944 г. министърът на финансите и министър-председател (14.ІХ.1943–1.VІ.1944 г.) на българското царство Добри Божилов всяко тримесечие тайно е привеждал от държавната хазна на цар Фердинанд в Кобург по 80 хил. швейцарски франка¹⁰⁵. На въпроса как е посмял да извършва това престъпление, той цинично отговорил: „Когато на един министър на финансите е потребно спокойствие, той може да си го купи!”.

При водената сега у нас кампания за реабилитация на цар Фердинанд някои политически подлоги и платени български журналисти правят филми за неговия живот в Кобург (където е живял около три десетилетия) и изтъкват, че той бил почитан от жителите на града, защото дарявал пари за неговото благо-устрояване, за благо-творителни мероприятия и т.н. Тези жалки глашатаи на Кобургите нищо не казват за произхода на тези пари, т.е. че този обществен паразит е получавал тлъсти парични суми от българската държавна хазна, която е пълнена чрез ограбване на трудовия български народ (в „Писма до сина” Фердинанд споделя, че парите, които натрупал от заеми и гешефти и внасял на депозит в германски банки се стопили още през 20-те години на ХХ век, когато Германия е разтърсвана от капитали-стически кризи и хипер-инфлация)¹⁰⁶.

Когато живеел в Кобург, цар Фердинанд е правил постъпки да дойде в България. Той многократно е молил сина си (чрез писма и лично по време на пътувания на цар Борис Трети до българското посолство в Берлин и Кобург) да му бъде разрешено да посети България, но получавал откази поради опасенията, че може да остане в страната, да плете интриги и да се бърка в нейното управление. Цар Фердинанд е поддържал връзки с ръководни среди на Третия райх и ултрахитлеристи в България и се надявал да бъде върнат на политическата сцена при проява на колебания на следваната у нас прогерманска политика.

През 1931 г. цар Борис Трети е наредил на тогавашния министър-председател Никола Мушанов да не допуска баща му да се завърне в България. Казал, че царят отец „ще поиска сигурно да живее във “Врана”. Ще образува там едно интригантско гнездо, ще приема раз-ни посетители и ще ми трови живота”¹⁰⁷.

В началото на април 1941 г. цар Фердинанд „искал да се върне в България, но с намерение пак да царува”¹⁰⁸. Бил „недоволен” от премиера проф. Богдан Филов, понеже смятал, че той пречи да се получи разрешение за това завръщане. Неговият син цар Борис Трети едва успял да го разубеди да „отложи засега връщането си”.

По време на десетдневното си посещение в Германия (края на март 1942 г.) цар Борис Трети гостувал на баща си в Кобург и констатирал, че той не бил „опозиционно настроен”. Смятал, че това е резултат на удовлетворението му от „борбата с болшевизма”¹⁰⁹.

През ноември 1943 г. цар Фердинанд по-желал да получи уверение от регентите, че ще му бъде разрешено „в удобния политически момент” да дойде в България, за да се поклони пред гроба на погребания няколко месеца преди това в Рилския манастир негов син цар Борис Трети. Новоизбраният регент проф. Богдан Филов изразил съгласие и уверил пратеника на цар Фердинанд, че запазва „най-добрите си чувства спрямо него, които сме имали и досега”¹¹⁰ и предал молбата на другия регент Княз Кирил (по-малкия син на цар Фердинанд).

Твърде вероятно е тази молба да е била отклонена от децата на цар Фердинанд (най-вече от придобилия по-голяма финансова самостоятелност като регент Княз Кирил).

След установяване (9 септември 1944 г.) на работническо-селска власт в България регентът Княз Кирил бил арестуван и заедно с другите регенти и министри в началото на октомври същата година били откарани в Съветския съюз, където прекарали няколко месеца в без-опасност до откриването на заседанията на Народния съд. Били настанени в една правителствена вила край Москва и прекарвали времето си в четене на книги, разговори и в игра на карти.

Княз Кирил често се отбивал в стаята на Константин Муравиев (министър-председател на Царство България от 2 до 9 септември 1944 г.) и разказвал за отношенията в Кобургското семейство. Той споделил, че с брат му цар Борис Трети още от малки останали без майка и попаднали в ръцете на „жесток” баща (цар Фердинанд). Той ги измъчвал и обиждал на раз-лични езици. Двамата братя толкова го мразели, че когато разговаряли помежду си никога не казвали „баща ни”, а „монарха”¹¹¹. В Кобург Княз Кирил бил вече голям, но пак бил подлаган на „същия тормоз”. „По нямане на работа” капризният цар Фердинанд си изсипвал „гнева” върху Княза, а веднъж го заточил в най-отдалечената стая на двореца. „Монархът” давал толкова пари на младия Княз, колкото „да не се излага навън пред хората”. От майка си (Мария-Луиза) имал закаченото на шията „златно кръстче” (на което е инкрустирано едно късче син емайл), взето от цариградската църква „Св. София”. Общата равносметка на Княз Кирил е, че неговият живот е „бил винаги нещастен”. Присъдата му била „безразлична” и щял да посрещне „с облекчение смъртта”.

Съжалявал само, че на младини не изпълнил дадените му от великия български държавник Александър Стамболийски хуман-ни напътствия да отиде в САЩ, където дъщерите на много милиардери ламтели за титлата княгиня (по негово мнение у нас тези титли едва ли някога ще бъдат почитани). „Идете там - му казал Стамболийски - изберете си някое хубаво и добро момиче измежду тях, създайте си дом и потомство, наредете си някаква работа, към която да чувствате влечение, и ще бъдете щастлив!”

Според княз Кирил „добре” че неговият брат цар Борис Трети е починал „навреме, та не видя в каква пропаст падна и семейството му, и страната”¹¹².

Цар Борис Трети преживял голям стрес след извършения на 25 юли 1943 г. в Италия военен преврат, при който крал Виктор Емануил ІІІ (тъст на българския цар) и маршал Бадолио са свалили от власт Бенито Мусолини и са поели курс към капитулация. Това е станало в навечерието на насрочената за средата на август същата година последна среща на Царя с Хитлер. След въпросния преврат, цар Борис Трети бил уплашен и повтарял: „Ще лавирам, ще лавирам още малко, но май наближава краят на играта”¹¹³.

Според княз Кирил едната негова сестра Надежда, която била „най-добрата” измежду членовете на Кобургското семейство, била „щастлива”, че се е омъжила и се е „отървала” от тях. С другата му сестра Евдокия имали хладни отношения. За нея цар Фердинанд е писал, че я „определил за императрица”, а тя предпочела „да се влюби в един адютант” (Иван Багрянов, който през лятото на 1944 г. е министър-председател) и да рисува картини, глупави пейзажи и китки цветя, достойни за хумора на Райко Алексиев”¹¹⁴.

В групата арестувани бил и Първан Драганов (флигел-адютант на цар Борис Трети и дипломат), който нарекъл Кобургското семейство „нещастно”. В него „единствената здрава глава” била майката на цар Фердинанд – Климентина.

През 2010 г. съвременни български користолюбци и кариеристи подеха кампания за реабилитация на цар Фердинанд. Те настояват да бъдат пренесени костите на цар Фердинанд от Кобург (Германия) в католиче-ската църква в гр. Пловдив, където през 1899 г. е погребана първата му съпруга – Мария-Луиза. Твърдят, че неговото завещание включвало и молба саркофага му да бъде поставен до този на Мария-Луиза. Това е съмнително, тъй като в писмата си до сина цар Фердинанд е писал: „Аз мразех майка ти, която ми отплащаше със същата мярка. Тя ми даде двама синове и две дъщери, които не можах да обикна”¹¹⁵.

По сведения на Добри Ганчев Мария-Луиза е починала от пневмония, ден след като родила четвъртото си дете – Надежда¹¹⁶. Тя била склонна да умре, отколкото да продължи да живее с лицемерен, вероломен и полово из-вратен мъж, който по цели месеци прекарвал с фаворити в Австрия. Мария-Луиза била „дълбоко набожна жена” и изпитала страшно „потресение” при промяната на католическата с православна вяра на престолонаследника Борис. Не можела да приеме решението за това покръстване, извършено с едничката цел Фердинанд да остане на княжеския трон и да се запази властта на Кобургската династия в България.

Вероятно с пари на международни „неправителствени организации” и монархични клубове наследниците на цар Фердинанд се мъчат да реабилитират този монарх (който с противонародната си политика е съсипал българската нация и държава) и Кобургската династия. Организират чествания по повод на него-ви годишнини и финансират издаването на поръчкови книги, в които се оправдават неговите злодеяния, хвърляйки вината за тях върху български държавници и военни командири.

Евентуалното препогребване на Ферди-нанд в Пловдив сигурно допълнително ще обремени българските данъкоплатци и ще увековечи техните разходи за поддържане гроба и охраната (от иманяри и отмъстители) на ковчега и костите на монарха, който приживе е бил в основата на убийствата и смъртта на стотици хиляди български народни синове. То би имало стратегическо значение само за неговите наследници, които чрез външна помощ тихомълком се реабилитират и подготвят да властват в нашата страна и да се обогатяват, предоставяйки нейните земи и богатства на чужденци..