Ангел димов злодеяния на кобургите в българия второ преработено и допълнено издание

На този ден още докато било светло (19,50 часа) Стефан Стамболов и бившия министър и кмет на София Димитър Петков си тръгнали от „Юнион клуб”, където разгова-ряли с английския представител сър Артър Никълсън и германския кореспондент на в. „Франкфуртер Цайтунг” Рихард фон Мах. Наели файтон до къщата на Стамболов на няколкостотин метра по улица „Раковска”. На капрата на файтона се качил слугата на Стамболов. Когато файтона изминал полови-ната път от страничната улица „Хаджи Димитър” изскочил мъж и стрелял с револвер. Вместо да пришпори конете и да увеличи скоростта, подкупеният кочияш опънал юздите и спрял файтона. Стамболов побягнал обратно към „Юнион клуб”. Тримата убийци го настигнали и повалили на земята и с къси турски ножове му нанесли двадесет и три дълбоки рани (дванадесет на главата и останалите по ръцете, които сложил пред себе си, за да си пази главата). Едното му око висяло от очната кухина, а на земята лежали три отсечени пръста. Убийците избягали, а Стефан Стамболов бил отнесен в къщи, където хирург е ампутирал и двете му ръце до китките.

През декември 1895 г. в съда било гледано делото за жестокото убийство на Стефан Стамболов. Михаил Ставрев (Хальо) се измъкнал от наказателна отговорност, като успял да избяга, а Боне Георгиев бил обявен за невинен. Съдът постановил тригодишни присъди на вербувания файтонджия и на Наум Тюфекчиев, който съгласно уговорката бил помилван от княза. По-късно, той с посредничеството на дворцови служители „закупил” няколко хиляди пушки, бойни припаси, палатки и други материали за Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО).

В началото на ХХ век Наум Тюфекчиев отново е арестуван и осъден на 15 години затвор, но княз Фердинанд го помилвал и пуснал на свобода (Иван Йовков, Кобургът, Издателство „Христо Ботев”, С. 1990 г., с. 120). През 1916 г. този професионален терорист е бил екзекутиран.

Вероятно на базата на своя опит десетилетия по-късно княз Фердинанд е съвет-вал синът си цар Борис Трети да унищожава своите поръчкови убийци. Според него, след като изпълнят възложената им „процедура” т.е. поръчаното убийство, те трябвало „да се унищожават” по възможност като се използва „отровата” (Цар Фердинанд, Съвети към сина, Университетско издателство ”Св. Климент Охридски”, С., 1991 г., с. 19).

Има много факти и документи, които доказват, че в дъното на убийството на Стефан Стамболов е бил княз Фердинанд. Преди всичко за това свидетелствува потърпев-шия Стефан Стамболов, който е живял три дни след неговото посичане. Преди да умре (с обинтована глава, отрязани до китките ръце и пълно съзнание) той е споделил пред при-състващите, че неговите убийци са изпратени от Фердинанд. Последните думи на умиращия българин били: „Българският народ ще ми прости всички грехове, но никога няма да ми прости, че докарах Кобурга на българския престол”⁶².

В началото на 1894 г. Стефан Стамболов е казал: „Изборът на Фердинанда за княз на България е най-голямата грешка, която съм направил през живота си”. Според известия немски журналист Rihard fon Max една вечер в дома на Стамболов се събрали приятели, пред които той посочил закачения за стената портрет на княз Фердинанд и казал: „Виждате ли, тук все още виси портретът на човека, когото поради моята глупост лично доведох в България. Тука – добави той като удари с юмрук челото си - тука на това място трябва да ме удрят убийците, когато дойдат да ме убият.! Тук е глупавият мозък, който можа да направи такава глупост!”⁶³.

Още в края на март 1895 г. Стефан Стамболов е казал на германския кореспон-дент Рихарт фон Мах, че след като загубил премиерския си пост македонските убийци били пуснати на свобода Това били истинските убийци на министъра на финанси-те Христо Белчев, убит на 15 март 1891 г. вместо Стамболов. Той изразил опасенията си, че въпросните убийци (настанени в една вила с изглед към къщата му) се готвят да го убият. Месец по-късно Стефан Стамболов предал на свои приятели, чуждестранни журналисти запечатани пликове с инструкцията да ги отворят, в случай, че го сполети внезапна смърт и да публикуват сложения в тях текст под заглавие: „Кроежът за убиването ми” (16 март 1895 г.). В списъка били посочени имената на неговите бъдещи убийци и на техните съучастници.

За улесняване на наетите убийци, княз Фердинанд не е дал разрешение на Стефан Стамболов да напусне страната. Той не му предоставил и държавна охрана.

Към края на май 1895 г. Стефан Стамболов подал молба (по настояване на негови чуждестранни приятели) до властите да му бъде издаден паспорт, за да замине за Карлсбад да лекува диабета си. Молбата му била отхвърлена под претекст, че е подслед-ствен за отнемане честта на 70 девици (прости-тутки, привлечени от полицаи за съдебни сви-детели срещу заплащане) и за клевета срещу личността на княза (в негово интервю пред вестник „Фраткфуртер Цайтунг” било намек-нато за бисексуалността на княз Фердинанд).

След този отказ Стефан Стамболов изпратил до княз Фердинанд писмо, в което поискал разрешение да замине в чужбина и „като пазител на законите на отечеството, да му осигури закрила, на каквато има право всеки негов поданик”. В това писмо посочвал имената на македонските убийци, които го преследвали, адресите и професиите им. По това време княз Фердинанд пак бил в Карлс-бад и можел само с една телеграма до прави-телството на К. Стоилов и военния министър Рачо Петров да опази живота на Стамболов. Но той дори не благоволил да му отговори.

Увещаван от обепокоения сър Артър Никълсън, Стамболов изпратил на княз Фердинанд второ писмо с молба да получи разрешение за заминаване в чужбина, където да бъде далеч от преследващите го убийци и да се лекува. Княз Фердинанд отказал да изпълни тази молба с мотива, че имал свои причини да го държи в България.

Според монархически историци главната причина за отказа била отправена от бившия премиер заплаха, че ще сложи край на последните преговори с Русия (за признаване на княз Фердинанд), като предупреди Австро-Унгария за Фердинандовите планове да води проруска политика. Това твърдение е несъ-стоятелно, тъй като година по-рано (след 18 януари 1894 г., когато се родил престоло-наследника) светът е бил запознат с тези „планове” от множеството интервюта на княза, дадени в руски и други чуждестранни вестници и списания

По повод на оправданията (направени в Унгария от княгиня Клементина), че Стамблов не можел да получи разрешение за заминаване в чужбина, докато се водили преговори с Русия относно признаванто на княз Ферди-нанд, германският журналист Фон Мах писал: „Защо в такъв случай не бяха удвоени пред-пазните мерки за сигурността, за да се пре-дотврати едно убийство, за което дори врабчетата по градските покриви чуруликаха”. (Стивън Констант, Фердинанд Лисицата, Изд. „Интерфед”, С. 1992 г., с. 186.).

Впрочем по онова време германският журналист Рихард фон Мах почти навсякъде съпровождал Стефан Стамболов и основател-но твърдял, че за неговото убийство „морално отговорен” е княз Фердинанд. Но след около четвърт век (1931 г.), когато Фердинанд живеел прокуден в Кобург (Германия) въпрос-ния германски журналист се изметнал и писал: „Някои смятаха Фердинанд за отговорен, но това е погрешно - македонската вендета не се нуждаеше от външна подкрепа, за да избере този път”

Явно княз Фердинанд се е срещал с остарелия журналист и по думите на Добри Ганчев „с лъст и гощавки” го е убедил да съдейства за реабилитирането му пред идните поколения.

След като Стефан Стамболов е бил убит вестник „Свобода” открито е обвинил княз Фердинанд в „интелектуално участие в убийството, като главен инспиратор (вдъхновител) на убийците”. В отговор на това обвинение намиращия се в Карлсбад княз изпратил до министър-председателя Констан-тин Стоилов телеграма, с която съобщавал на своите поданици, че се „счита горд, задето го причисляват към виновниците за смъртта на тиранина”⁶⁴.

В Карлсбад маджари и немци научили за съсичането на Стамболов и демонстрирали против княз Фердинанд с нескончаеми вико-ве „Долу убиецът”. Фердинанд набързо си събрал багажа и избягал в друг град.

По това време в Карлсбад се намирала и дъщерята на княгиня Радзвил. В писмо до майка си тя писала, че на минералните извори княз Фердинанд (движещ се „в компанията на двама господа и един детектив”) чул как двама души разговаряли за него и го характе-ризирали, като „убиец и страхлив мерзавец, изоставащ страната си винаги, когато предстои да се случи нещо ужасно”⁶⁵.

Кореспондентът на английския вестник „Таймс” в София Джеймс Баучър също е посочил княз Фердинанд, като главен виновник за убийството на Стефан Стамболов. В негов репортаж, публикуван на страниците на този вестник е написано, че „тежка отговорност пада върху онези, които отказаха разрешение на Стамболов да напусне страната и задържайки го в България като затворник, пренебрегнаха необходимите мерки за гарантиране на сигурността му”.

Княз Фердинанд е издаден като поръчи-тел на въпросното убийство и от неговия чуж-дестранен „интимен приятел” Понятовски (потомък на царски род в Полша). Той често пребивавал в софийския царски дворец и се прибирал в Париж, където с дарени от княза (българската държава) пари издавал луксозно аристократично списание под надслов Revue Franco-Americaine. В него се публикували ста-тии, рекламиращи пред света княз Фердинанд. По сведения на Стоян Михайловски в една от тях пишело: „Княз Фердинанд свали Стамболову по такъв начин, щото да нема вече повдигане за него. Той понесе и претърпе надменността и хвалопръдството му, но в деня, когато придоби възможност да го премахне, той извърши това, без да се бои от отмъщението на съпричастниците му”⁶⁶.

Зверското убийство на Стефан Стамболов било осъдено в европейския печат и предизвикало голямо възмущение сред средите на прогресивната световна обществе-ност. Мнозина се питали как превзетия и с маниера на „стара кокотка” княз Фердинанд е успял да умъртви непримиримия и обигран политически борец.

В същност княз Фердинанд постигнал амбициозните си цели (признаване за законен български владетел, основаване на Кобургска династия, премахване на Стефан Стамболов) след като публично признал истината, че „България не може да съществува без Русия”⁶⁷. Той е направил това признание в даденото през юли 1894 г. (т.е. половин година след раждането на престолонаследника и ме-сец след уволнението на премиера Стамболов) интервю на кореспондента на „Новое время” Амфитеатров. Беседата с този руски кореспон-дент се състояла в двореца, продължила дълго и преминала в подчертано любезен тон.

Многократно потвърждаваната през вековете истина, че „България не може да съществува без Русия” била отразена в руската преса. Но нейното изричане от двуличния княз Фердинанд било възприето, като дипломати-чен ход, чрез който той целял да бъде признат от руското правителство за български владетел.

Въпросната истина подействала магне-тично на огромната част от българите, които с нетърпение очаквали да бъдат възстановени изкуствено прекъснатите вековни връзки с руските им кръвни братя. След нейното произнасяне от княз Фердинанд се смекчило враждебното отношение към него и от неже-лаещите го за български княз личности, като Иван Вазов, Иван Гешов, митрополит Климент (Васил Друмев) и много други. При Стамболо-вия режим те са преследвани и угнетявани, само защото се обявявали против заемането на българския престол от Кобурга.

Когато отношенията между княз Ферди-нанд и премиера Стефан Стамболов вече били крайно обтегнати и между тях се разразила подмолна борба за власт и двамата започнали да искат подкрепа от Русия. Това е потвър-дил и тогавашният старозагорски митрополит Методий Кусевич, който бил поканен за раз-говори на високо равнище в Русия. Преди да тръгне за руската страна той се обадил на княз Фердинанд и Стефан Стамболов. В разговора насаме княз Фердинанд възложил на митропо-лита мисията да пледира пред руските меро-давни среди да бъде признат за български княз, срещу което той би бил готов „да скъса веднага и окончателно със Стамболов”. Пре-миерът Стефан Стамболов настоявал да бъдат убедени руските власти, че „ако Русия подно-ви отношенията си с България” (замразени заради Фердинанд), той „би бил готов да изпъди княза”⁶⁸.

Като министър-председател Стефан Стамболов е можел да постигне помирение с Русия През октомври 1889 г., когато Ферди-нанд е отсъствал от България, в София дошъл рукия пратеник княз Долгоруков и се срещнал с премиера Стефан Стамболов. Високопоста-веният гост е искал да се осведоми за положе-нието в страната и с визитата си дал да се разбере, че Русия предпочита да постигне помирение с България чрез посредничеството на Стефан Стамболов. Вместо да прояви далновидност и да използва удалия му се миг да стане инициатор за постигане на очакваното от народа помирение с Русия, Стамболов се държал обидно пренебрежително към руския пратеник. Нещо повече, веднага след неговото заминаване за Белград, Стамболов отишъл в Цариброд, където посрещнал завръщащия се от европейските столици непризнат княз Фер-динанд и му се похвалил, че проявил хладина към пратеника на руския цар.

Година по-късно (през октомври 1890 г.) руските власти дали втора възможност на пре-миера Стефан Стамболов да избави българите от натрапника Фердинанд и да постигне поми-рение с Русия. Тогава в София идвал видният публицист и бивш дипломат Сергей Татищев, считан за неофициален пратеник на руското правителство. Той е имал дълъг разговор с премиера Стамболов и взаимно са изложили спорните въпроси между двете страни.

Но насърчаваните от двореца вестникари (русофоби и русофили) в един глас поставили въпроса защо руската страна се обръща към Стамболов за подобряване на двустранните отношения. Това подобрение отговаряло на въжделенията и желанията на народа, но то следвало да стане по инициатива на княз Фердинанд, комуто било нужно да се утвърди на престола си⁶⁹.

През онези години Стефан Стамболов сигурно е продължавал да изпитва страх, че при евентуално урегулиране на българо-руските отношения може да му бъде потърсена отговорност за пролятата кръв на русофили, включително и на приятеля му майор Олимпий Панов. Страхувал се също, че може да изгуби своето всевластие в страната, ако бъде допуснато сплотяване на разбитите чрез терор русофилски партии.

Освен това тогава Стефан Стамболов е бил главозамаен и опиянен от придобитата (главно с полиция и гнет) огромна държавна власт. Смятал, че дълго ще държи тази власт, като спекулира с празния лозунг за отстояване на „независимостта на България” от Русия. Проявявал високомерие към руското правител-ство и си въобразявал, че България може да се развива без своята освободителка Русия, като бъде свързана с богати западноевропейски фамилии и капиталисти.

Към края на 1893 г., когато умрял княз Александър Батемберг, Фердинанд започнал по-усилено да ухажва Русия, за да бъде признат като законен български владетел. Във връзка с това Стефан Стамболов му казвал: „Ще дойде време, когато приятелството на Русия от само себе си ще падне в нашия скут. Ние не бива да отиваме като просители, защото ще трябва да заплатим висока цена и даже ако цената не е твърде висока за Вас, тя би била прекалено висока за мен и за България”⁷⁰.

В просене на княжеско признание, което изцяло зависило от Русия, Фердинанд вършел „дела” за спечелване на руския цар и неговото правителство. Само няколко дни след махането на премиера Стефан Стамболов и формирането на новия кабинет, седемдесет и седемгодишната майка на княза, Клементина заминала за Русия да издейства признаването му за български владетел. Княз Фердинанд се срещнал с кореспонденти на руски, френски и австро-унгарски вестници и списания и им дал интервюта, в които величаел Русия и намек-вал, че основна пречка за помирението с руската страна е бил единствено русофоба Стефан Стамболов.

Използвал смъртта на цар Александър ІІІ и изпратил на синът му (Николай ІІ) съболезнователна телеграма, в която написал, че неговото желание е отношенията между съседните държави „да отговарят на дълбоките чувства, които открай време изпълват мислите и молитвите на двата православни народа”.

По искане на княза на 15 юни 1895 г. (в навечерието на убийството на Стефан Стамболов) за Петербург заминала делегация, предвождана от митрополит Климент. В нея били включени Иван Вазов, Иван Евстратиев Гешов, Теодор Теодоров, д-р Димитър Мол-лов, П. Наботков и архимандрит Василий.

Делегацията била посрещната сърдечно и приета от министъра на външните работи княз Лобанов-Ростовски (бивш руски посла-ник във Виена и чест гост на княгиня Клементина - майката на Фердинанд). Пани-хидите, отслужвани за покой на душата на починалия руски император, били съпроводе-ни с проповеди (включително и от митрополит Климент), в които бил отправян призив да бъде сложен край на „позорната неблагодар-ност” на бившите български управници към освободителката на България и се възхвалява-ла „далновидната мъдрост” на княза Ферди-нанда.

Славянско гостоприемство засвидетел-ствал на българската делегация и цар Николай ІІ, който я приел в лятната си резиденция Петерхоф. За припознаването на Кобурга, обаче той поставил две условия: княжеският престолоноследник да премине от католическата вяра, дух и възпитание в лоното на православната църква; да се даде право на пропъдените при Стамболовия режим стотици български емигранти в Русия (като Драган Цанков) да се завърнат в родината си и да се освободят от затворите всички русофили (година след свалянето на Стамболов, в затвора „Черната Джамия” бил държан и Петко Каравелов).

След убийството на Стефан Стамболов посочените условия били изпълнени. През февруари 1896 г. в софийската църква „Свети Крал” (където присъствали руския граф Кутузов и Фердинанд) било извършено православното кръщение на двегодишния католик Борис Търновски. Службата била водена лично от българския екзарх Йосиф, в съслужене с всички местни митрополити, епи-скопи и архимандрити.

Присъсвалите на мероприятието българи роптаели, защото при първото, католическото покръстване, престолонаследника бил носен от баба му Клементина, а при православното го дали на гувернантка (преди православната кръщавка княгиня Мария-Луиза заминала в Ница, Франция, където се усамотила и се мъчила да преживее религиозния шок).

Заради преминаването на престоло-наследника от католишката в лоното на източноправославната църква, княз Фердинанд бил отлъчен от Римския папа Лъв ХІІІ, който е кръщелник на изпитващата религиозни чувства католичка Мария-Луиза. Но княз Фердинанд бил готов да извърши всякакви мерзости и злодеяния стига само да бъде признат от Русия за български владетел.

Един месец (на 1 март 1896 г.) след православното покръстване на престоло-наследника Борис Търновски, от Цариград пристигнал пратеник, който връчил на Фердинанд два султански фермана. В първия е признат за княз на българското княжество; а с втория му се поверява управлението на Източна Румелия. След още около месец (на 4 април 1896 г.), страстния пътешественик княз Фердинанд с кораб отишъл в Одеса, а от там със специален влак пристигнал в Петроград..

В руската столица княз Фердинанд демонстрирал голямо уважение към руснаци-те, като лицемерно свалял калпака си и се кръстел, когато минел край православна църква. Това притворство предизвикало смях у наблюдателните руснаци и в пресата се появи-ли публикации с остроумен хумор и подиграв-ки по адрес на лукавия княз. Дори било писано, че княз Фердинанд се кръстел и когато влизал в театрите, концертните зали и други увеселителни заведения.

По това време Добри Ганчев бил в двореца и давал урок по български език на Мария-Луиза. При четенето на въпросните писания, той дал вид, че се възмущава от тези „клевети”, но Фердинандовата съпруга го пре-къснала с думите: „Мислите, че това е лъжа?” и уверила учителя си, че написаното за Фердинанд в руски вестници и предадено в българския вестник „Свобода” „не е подигравка, а голата истина”⁷¹..

После добавила: „Вие не познавате Фердинанда. В България няма по-голям лъжец от него....”.

Анализите показват, че прилаганата от Стефан Стамболов фриволна политика спрямо Русия е довела до неговата трагична гибел. Едва когато той бил повален е признал, че е сбъркал, като е довел и наложил на българския престол Фердинанд Сакскобург-готски. Започнал да се самобичува, задето години наред е тероризирал много достойни българи, за да ги накара да приемат за свой владетел този прикрит мошеник и злодей.

Сваленият премиер Стефан Стамболов сигурно е съжалявал за пропуснатите златни шансове да изхвърли злия Кобург от прелест-ната българска земя и да избави себе си и българите от Кобургската напаст. Той заявил, че не познавал „по-голям циник, по-немора-лен, по-капризен, по-неразбран, по-надменен, по-жесток, по-отмъстителен, по-голям пресме-хулник и по-безхарактерен човек”⁷² от Фердинанд.

Очевидно преди да бъде отстранен от премиерският пост, Стефан Стамболов не е допускал, че може да бъде убит от княз Ферди-нанд. Мислил е, че княза няма да прояви такава низост, след като той (Стамболов) годи-ни наред е рискувал живата си (опълчвайки се срещу руското правителство, повечето българи и политически партии, църковни пастири и македонски екстремисти и т.н.), за да го направи владетел на красива България.

Освен това, Стамболов е вярвал, че ако изпадне в немилост, за него ще се застъпят западноевропейските монарси, от които полу-чавал похвали, задето е прокарвал имперската им политика на Балканите. Но когато паднал от власт видял, че с изключение на някои коре-спонденти, нито един западен държавник не е мръднал и пръста си да му помогне. Нещо повече в онзи сублимен момент с тяхно съгла-сие нелегитимния княз Фердинанд е пред-приел мерки за неговото умъртвяване. Князът се страхувал, че ако бъде оставен жив, вече осъзналия се Стефан Стамболов със своя натрупан държавнически опит, борчески дух и волеви характер ще потърси съдействие от Русия и ще успее да прогони Кобургите от пределите на българската държава

Изглежда Стефан Стамболов, който имал превъзходен практически усет, не е притежавал нужната далновидност, способ-ност да вижда няколко години напред и да предвижда настъпващите събития. Неговият недостиг на всестранни познания му е попре-чил навреме да прозре простата истина, че малка България не може да се развива нормално без помощта на братска Русия. Дълго време е робувал на заблудата, че поставени под властта на колонизаторските западни държави, българите ще постигнат високи жизнени стандарти. Едва когато той изпаднал в неми-лост и видял провала на своята прозападна политика проумял, че австрийските, английските и германските аристократични и буржоазни представители гледат на българските граждани като на второкачествени хора, които следва да бъдат управлявани, експлоатирани и ограбвани от чужденци. Той се убедил, че императорските и кралските фамилии винаги са готови да пожертват един българин, син на ханджия и да подкрепят техния роднина и събрат Фердинанд Сакскобургготски.

Преди да умре съсечения Стефан Стамболов казал, че българския народ ще му прости „всички грехове” с изключение на този дето е докарал Кобурга на българския престол.

Но освен този непростим „грях”, идните поколения българи няма да му простят и водената от него политика, вследствие на която, около едно десетилетие (1886-1896 г.) България е била изолирана от освободителката си Русия и настъпил икономически и нравствен упадък на новоформираната българска нация и държава.
4. Злодеяния, извършени от цар Фердинанд до Междусъюзническата война (1913 г.)

След убийството на Стефан Стамболов, кназ Фердинанд установил така наречения „личен режим”. При този решим, той бил всевластен господар на българското княжество, а българските буржоазни политици прокарвали противонародната му династична политика.

Цар Фердинанд често получавал истерични пристъпи. Неговият съвременник Александър Стамболийски е писал: „Тоя свят просто ще бъде поразен, когато се разкрие цялата картина на положението, т.е. когато се узнае, че цар Фердинанд е подгонвал и биел с бастуна си в момент на гняв шефовете на разните партии; че той ги е плюел и псувал, без те да му оказват съпротивление или сръдня”⁷³.

При личния режим (през 1896 г.) е бил даден под съд и принуден да емигрира големият български драматург Петко Тодоров от гр. Елена. „Престъплението” му било в това, че на едно събрание предложил да бъде свален портретът на маджарския поручик Фердинанд и на негово място да бъдат поставени портретите на Левски и Ботев.

По указание на княза били преследвани и уволнявани десетки видни интелектуалци като автора на любимото на всички българи стихотворение „Върви, народе възродени” Стоян Михайловски. За узаконяване на княжеския терор набързо е приет (1904 г.) „Закон за Особата”, според който всеки, нанесъл публично или в печата обида на княза или на членове на неговото семейство, подлежи на наказателна отговорност.

Напоследък користни университет-ски преподаватели, публицисти и наследници на бивши царедворци се мъчат да оневиняват и възхваляват цар Фердинанд. Те съзнателно прикриват фактите, предизвикали неговото изгонване (1918 г.) от пределите на България и противоконституционното (без избор на Велико народно събрание) предаване на царския трон на сина му цар Борис Трети.

Преди всичко само на Фердинанд се при-писва заслугата за окончателното отърсване на българската държава от опеката на турското правителство и за обявената (1908 г.) национална независимост. Тази заслуга се изтъква особено по време на ежегодното честване на датата (22 септември), на която е оповестена независимостта на България. Същевременно се заобикаля обстоятелството, че Фердинанд Сакскобургготски се е възползвал от благоприятната вътрешна и междудържавна обстановка за извършване на акта на възстановяване на суверенитета на българската държава и се е самопровъзгласил (без знанието на народните представители) от княз за цар на българите. Така той извършил държавен преврат и е погазил княжеската си клетва, че “свято и нерушимо” ще пази Търновската конституция.

По-късно (1911 г.) Фердинанд е получил неограничена лична власт, като е наложил на парламента да промени чл. 17 на тази конституция и да му даде правото сам да представлява “царството във всичките му сношения с иностранните държави”. След приемането на посочената конституционна поправка, той узаконил еднолично водената от него дипломация и започнал своеволно и безцеремонно да се разпорежда с народните съдбини. В него взела връх манията за величие. Бленувал да стане “арбитър на Балканите”, с оръжие да завладее Цариград (Истанбул) и да се появи там във вече ушитите за него одежди на византийски император. Всичко това Фердинанд смятал да постигне чрез водене на завоевателни войни. С такова болно въображение той хвърлил нашия народ в касапницата на Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна война (1914–1919 г.).

В нрава на цар Фердинанд било да при-писва своите престъпления на български министри и военни командири. Той се оплаквал, че бил „подведен” от тях и им стоварвал вината за допуснати от него грешки, провали и криминални деяния. При всеки такъв случай царят без всякакви скрупули демонстративно уволнявал доскорошното си протеже, лишавал го от достъп до двореца или му спретвал някой компромат (чрез свои дворцови служители и платени журналисти). Изпадналият в немилост български съучастник в царските машинации и злодеяния бил безпомощен и заставян да мълчи за тях под заплахата, че може да загуби както високоплатената служба, така и лични имоти, семейство и живот.

Например по такъв вероломен начин цар Фердинанд постъпил и със скандалния ген. Михаил Савов, който две десетилетия предано му служил (бил е министър на войната през периодите 1891–1894 и 1903–1908 г. и помощник на цар Фердинанд по време на водените в 1912 г. и 1913 г. Балканска и Междусъюзническа война). Когато по време на Междусъюзническата война лъснала пълната царска поквара и се появила реална заплаха за съществуването на българското царство и на Кобургската династия, той набързо пожертвал и изпратил в забвение този послушен генерал и върху него стоварил всички свои престъпни решения, свързани с военните поражения на българските войски.

За интересите на своята Кобургска династия цар Фердинанд е използвал и така наречената освободителна (1912 г.) Балканска война. Посредством тази война е трябвало да бъде освободено пъшкащото под турско робство местно население в Македония и Тракия. С оглед на това през първата половина на 1912 г., когато български премиер е Иван Евстратиев Гешов (лидер на Народната партия), под егидата на Русия е създаден Балкански съюз на държавите България, Сърбия и Гърция. Пристъпило се към сплотяване на славянските братя на Балканите в името на патриотична и благородна кауза, която била посрещната с възторг от съюзническите войски и широките народни маси. В общия договор на съюзните държави (България, Гърция, Сърбия) е било предвидено да бъде предоставена пълна автономия на Македония.

Освен въпросното многостранно споразумение, на 29 февруари (13 март по нов стил) 1912 г. бил подписан и двустранен Българо-сръбски договор. В този договор между царство България и кралство Сърбия е записано, че ако установяването на автономия на Македония се окаже невъзможно, следва да бъде извършена подялба на македонските земи, които се очаквало да бъдат освободени от турско владичество.

За българската държава са определени територии на изток от Родопите и река Струма (до Егейско Море), а за Сърбия земите на север и запад от Шар планина.

Македонската територия следвало да бъде разделена на „безспорна” (включваща градовете Кочани, Щип, Кратово, Велес, Прилеп, Битоля, Охрид) и „спорна” (обхващаща градовете Скопие, Куманово, Дебър, Тетово, Струга). „Безспорната” зона трябвало да премине в българско владение. „Спорната” била оставена за допълнително разпределяне между двете държави от посочения за арбитър руски император Николай ІІ.

Българският цар Фердинанд смятал да използва Балканския съюз и Балканската война за целите и интересите на Кобургската династия. Той възнамерявал посредством тази война да завладее Цариград и Турция, да създаде държава империя (наречена от него „Ориента”), на която да стане император и да придаде имперски характер на своята династия.

Цар Фердинанд смятал да се самопровъзгласи за „император на Ориента”, като по-жертва българските „неустрашими войски” (около 300 хил. души). Прикривал своите династични и лични амбиции зад „националните идеали” (освобождаване на останалите под турско владичество българи и български земи и присъединяването им към България).

Фердинандовите династични амби-ции били подклаждани от австро-унгарския император Франц Йосиф и неговия премиер, които се надявали чрез цар Фердинанд да успеят да изтласкат Русия от Балканите и да установят пълен контрол върху този стратегически район. Смятали на балканска територия да бъде създадена българо-турска империя с император техен сънародник, а Сърбия да бъде присъединена към Австро-Унгария (през 1908 г., когато е обявена независимостта на България от турския васалитет, Австро-Унгария е анексирала Босна и Херцеговина).

Тези геополитически планове били подкрепяни и от германския кайзер Вилхем ІІ, макар че той публично е изразявал своята „неприязън” към цар Фердинанд. Кайзерът предполагал, че така ще бъде сринат руският престиж в „панславянския свят”⁷⁴.

Като бивш австро-унгарски поручик и мисионер в България цар Фердинанд е бил използван за прокарване на имперската политика на Австро-Унгария на Балканите. Той пък очаквал с австро-унгарска военна помощ да завладее Турция и Македония и да създаде собствена империя. При преследва-нето на тази цел цар Фердинанд спекулирал с патриотичния дух на българите и готовността им да се бият за освобождението на поробените от турската империя братя в Тракия и Македония. Разчитал предимно на безрезервната подкрепа на обслужващи националистическата политика български генерали от македонските краища, на екзалтирани членове на Вътрешната маке-донска революционна организация (ВМРО) и на свързаните с австро-унгарския и германския капитал български политици, банкери и търговци.

Политиката на изолиране на Русия от Балканите била насочена към противопоставяне на отделните балкански славянски държави и на техните монарси и правителства и на пълно разрушаване на създадения Балкански съюз. Тази политика била прилагана от българския цар Фердинанд, чието двулично и лицемерно отношение към другите монарси и болната му амбиция да стане император, го превърнали в най-големия „разколник” на Балканите.

Изглежда след първите съкруши-телни победи над турците в Балканската война той си въобразил, че може бързо да завладее Цариград и да се окичи с титлата „император”. Дори вече се вживявал в тази роля и по негова поръчка били изработени съответни императорски атри-бути: пурпурна далматика (вид парадна царска дреха); корона, извезана със злато и обсипана със скъпоценни камъни (копие на тази на византийския император Юстиниян); маршалски жезъл; каляска, с която възнамерявал да влезе в Цариград.

Пред софийския дворец било поставено „голямо платно, на което била изобразена древната столица на византийските императори и препускащ към нейните порти ездач – Фердинанд”⁷⁵.

При подготовката на Балканската война, цар Фердинанд (по силата на Търновската конституция и върховен главнокомандващ българската войска) назначил за свой помощник ген. Михаил Савов. По това време този генерал бил подсъдим за корупция и предпочитал да бъде царски роб, отколкото затворник в тъмничен затвор.

На 5 октомври 1912 г. съюзните сили атакували множество турски гарнизони и поставили началото на Балканската война. В първите битки войските на съюзните балкан-ски държави постигали победи над турците и допринасяли за укрепване на единството на славянските народи.

Българските войски последователно атакували и превзели укрепените турски отбранителни линии Лозенград и Люлебургас. Оставало да се овладее третата военна линия – Чаталджа, и да се открие пътя за Цариград (Истанбул). Върховният главнокомандващ цар Фер-динанд проявявал припряност и заповядал незабавно да бъде атакувана и тази бойна линия въпреки настоятелните молби на щабните български генерали за отсрочка до възстановяване на капналите от умора войници. Вместо да се вслуша в мненията на професионалистите той заявил, че заради тях „поема и тази отговорност” и заповядал изтощените български войници да атакуват Чаталджа. След кръвопролит-ни боеве българската войска е била отблъсната, загубвайки близо половината от своя състав.

Това злодеяние, причинило гибелта на хиляди българи, е представяно за загуба на обикновена военна битка. То показва, че за завладя­­­ването на Цариград и превръщането на Ко­бургската династия в имперска, цар Фердинанд е бил готов да пожертва целия български народ.

Първите военни успехи на съюзни-ческите (български, сръбски и гръцки) войски стреснали турските държавни ръководители. На 29 октомври 1912 г. те помолили Великите сили да съдействат за сключване на примирие.

Българската държава е имала интерес не-забавно да приеме турското предложение за мир. Така България е можела да запази завладените територии в Източна Тракия (в т.ч. обсадения град Одрин) и съгласно с предвоенния съюзнически договор да получи полагащите й се земи в Македония.

Гаранции за това давал и руският цар Николай ІІ, който препоръчал да бъде прието турското предложение за спиране на войната. Обещал да изпълни определената му в съюзния договор роля на арбитър и да спомогне за преодоляване на възникналите териториални спорове между съюзните балкански държави.

Цар Фердинанд обаче вече се виждал „император на Ориента”, т.е. равен на Николай ІІ. По телеграфа високопарно и язвително му отговорил, че „армията не може са спре своя победоносен устрем”.

Преди и по време на Балканската война руското правителство изисквало да бъдат спазвани приетите договорености за подялбата на македонските и тракийските земи между съюзническите балкански държави. Например руското правителство чрез външния министър Сазонов и посланика в Белград многократно е предупреждавало сръбските власти да не нарушават военната конвенция към съюзния договор (като предявяват претенции към завладените от сръбски войски македонски земи, включително Битоля и Охрид) и заявявало, че от страна на Русия това нямало да намери „нито съчувствие, нито поддръжка”⁷⁶.

В същото време представители на правителството на Австро-Унгария насърчавали цар Фердинанд и българското правителство да спомагат за разбиване на създадения под егидата на руската монархия Балкански между-държавен съюз. Австро-унгарският посланик у нас внушавал на българския министър-председател Иван Евстратиев Гешов да бави приемането на турското предложение за мир и му давал съвети да проявява „твърдост” и „решителност” в отношенията си към правителствата на Сърбия и Гърция.

В онези години българският министър-председател Иван Гешов напразно се опитвал да накара цар Фердинанд да провежда политика на „здравия разум” и да не ламти за получаване на територии извън предвидените в съюзния договор. Доказвал му, че не бива да се подлага на „риск онова, което имаме право да искаме в Западна Македония”, и да се правят нови „жертви на народа”.

Цар Фердинанд протакал сключването на мирно споразумение с Турция, обхванат от манията да превземе Цариград, откъдето той (а не кралските особи и роднини от великите държави) щял да диктува мирните условия. Дори и „хороскопът” му показвал, че е дошъл звездният му миг за изпълнение на тази негова мечта. Той неотклонно следвал политиката на имперските монархии (Австро-Унгария и Германия), които смятали чрез завладяване на Цариград от българските войски да заемат мястото на Русия на Балканите. Реагирал враждебно на донесенията, че руското правителство няма да бъде доволно от евентуално влизане в Цариград.

Междувременно български войници гинели от холера. Гръцкият крал Георги окупирал Солун. Турският министър на външните работи направил (на 7 ноември 1912 г.) декларация пред посланиците на великите държави, че вече мирът е нежелан от неговото правителство, което е решено докрай да брани Чаталджанската позиция. Румънският крал Карол предявявал претенции за земи в Добруджа поради следваната от Румъния политика на неутралитет (през пролетта на следващата година, когато възникнали териториални спорове между съюзните държави, кралят казал на германски и австро-унгарски представители в Букурещ, че ако се стигне до междусъюзническо „стълкновение”, той щял да нападне България „зад гърба, защото не може да допусне, щото тя с присъединяването на Тракия и Македония да стане първа сила на Балканите”)⁷⁷.

На 16 ноември 1912 г. цар Фердинанд заповядал да бъде атакуван и превзет гр. Одрин. Тази атака също била отблъсната, а българската страна дала много човешки жертви.

Това поредно злодеяние на цар Фердинанд (като върховен главнокомандващ), очертало неговата персонална отговорност пред своята династия и българската нация. Както е известно, той бил свикнал да царува зад кадър и от чуж-бина, да се прави на непогрешим владетел. Представял всеки постигнат успех в царството за царска заслуга, а вините за провалите от всякакъв род (дипломатически, военни, икономически) стоварвал върху презирания от него български народ. Задоволявал своята склонност към лукс и разкош, като възлагал на министри и дворцови интенданти да му изграждат и оборудват (с държавни пари и работа на ангария) дворци и резиденции, а значителна част от времето отделял за събиране на пеперуди, птици и растения и за пребиваване в прочути европейски балнеоложки курорти, където прекарвал с фаворити и церял подаграта и болните си колена.

След въпросното поражение цар Фердинанд се съгласил да отстъпи прякото командване на бойните действия на български генерали. Предал командването на войските на своя помощник ген. Михаил Савов, а за негов заместник назначил ген. Радко Димитриев (който се проявил като способен пълководец в Балканската война).

На 3 декември 1912 г. близо до Чаталджа представители на държавите от Балканския съюз (без Гърция) и Турция се събрали в железопътен вагон и подписали примирие. Десет дни по-късно в Лондон е поставено началото на преговорите между воюващите страни за сключване на траен мир.

При преговорите в Лондон представителите на Сърбия и Гърция предлагали да бъде направена нова делба на земите, които сръбските и гръцките войски са завладели по време на войната (сръбските власти претендирали не само за земите от така наречената „спорна” зона, т.е. за Скопие, Куманово, Струга и т.н., но и за заетата от сръбските войски територия на десния бряг на р. Вардар с цел да получат обща граница с Гърция). В дадения момент сръбският крал Петър и гръцкият – Георги, проявявали неотстъпчивост, понеже очаквали за тях да се застъпи (пред Русия) германският кайзер Вилхем ІІ, който имал роднински връзки с кралските семейства на Гърция и Румъния.

Независимо от подкопаното взаимно доверие съюзните балкански държави поддържали съюза и след 1 февруари 1913 г., когато били подновени военните действия срещу Турция. Това подновяване на Балканската война било провокирано от новосформирано турско правителство, което нарушило подписано-то по-рано мирно споразумение. То отхвърлило исканията на съюзните балкански държави да им бъдат отстъпени земите на запад от линията Мидия-Енос и егейските острови. Подстрекавано от германските и австро-унгарските империа-листи, младото турско правителство започнало военни действия в района на Чаталджа и Галиполския полуостров.

Българските войски спрели настъпле-нието на турците и след продължителна подготовка на 13 март 1913 г. заедно с придадените им сръбски военни части са превзели (за три дни) ”непревземаемата” Одринска крепост. Това е постигнато чрез бързи атаки на участващите в битките войници и офицери, правилни командни решения и действия на българските генерали, които за първи път в човешката история са използвали самолети за бомбардиране на противниковата армия.

Дни по-късно (на 31 март 1913 г.) била подновена конференцията за сключване на мир в Лондон. Тази конференция е свикана, когато били изострени отношенията на „великите сили” и другите държави от Балканския съюз към България. Руският цар Николай ІІ не желаел повече да разговаря с измамника (който го завлякъл с 3 млн. златни франка) и саботьора на българо-сръбския договор цар Фердинанд и не го поканил в Петербург, където през февруари 1913 г. имало тържества по случай тривековното царуване на династията Романови. Австро-унгарският император Франц Йосиф заявил, че вече молил бога „да накаже лицемера Фердинанд”, а „Австро-Унгария щяла и без неговата помощ да се оправи на Балканите”⁷⁸.

Цар Фердинанд правил опити да промени негативното отношение на въпросните императори към него, позовавайки се на пълния разгром на турците при Одрин. Той продължавал да гледа на въпросната победа, като на важна крачка по пътя за Цариград, където щял да провъзгласи имперска Кобургска династия. Тази натрапчива мисъл разпалвала въображението на цар Фердинанд и той ставал все по-нагъл в отношението си към другите монарси. Проявявал глупава надменност и отблъскваща алчност за имоти.

Израз на тази алчност е и искането да бъде подарен на Кобургите гръцкият остров Самотраки.

Това станало по време на мирните Лондонски преговори (през пролетта на 1913 г.) за разпределение на териториите, завладени от съюзните държави във войната с Турция. При тези преговори договорът за мир между съюзните държави и Турската отоманска империя бил изработен от посланиците на великите държави в Лондон. Цялостното му изготвяне било ръководено от английския министър на външните работи Едуард Грей.

На 23 март 1913 г. цар Фердинанд е пра-тил (без знанието на правителствения кабинет на Иван Гешов) до българските посланици в Лондон и Париж шифрована телеграма с указание да бъде предадена на правителствата на Англия и Франция. В телеграмата е написано: „Понеже според предложените от великите сили условия за мира, въпросът за островите в Егейско море остава на тяхното решение, натоварвам Ви да направите постъпки пред правителството, при което сте акредитиран, да се отстъпи остров Самотраки лично на Мен – един вид, като подарък; с това Силите ще ми направят голямо удоволствие, за което ще им бъда твърде признателен...”⁷⁹.

Съдържанието на тази телеграма разкрива какъв срам и позор за българския народ е бил перверзният цар Фердинанд. В онзи съдбоносен момент той изобщо не се сещал за българските „национални идеали” и за освобождението на „поробените братя” в Тракия и Македония, а е искал да придобие в собственост на своята династия, т.е. за децата и внуците си гръцкия остров Самотраки, върху чийто гол връх българската държава да му пост-рои дворец (според гръцката митология там е бил дворецът на бога на морето Посейдон).

Почти всички европейски монарси вече гледали на цар Фердинанд като на клоун на Балканите. Той е станал за посмешище, след като се разчуло за отправената до правителствата на Англия и Франция негова молба да бъде подарен на династията му гръцкият остров Самотраки.

Хладно отношение към цар Фердинанд (а заради него и към България) проявявали и правителствата на Англия и Франция, с чиято помощ между Сърбия, Гърция и Румъния бил създаден съюз, насочен главно срещу България.

Под натиска на Русия, Англия и Франция през май 1913 г. в Лондон бил подписан подготвеният договор за мир между съюзните балкански държави и Турция. По силата на този договор България получила земи (включително Одрин), с които нейната територия се увеличавала двукратно. Цар Фердинанд бил недоволен от подялбата, в дъното на която била Русия (а не неговата покровителка Австро-Унгария). Твърдял, че премиерът Иван Гешов бил направил „премного отстъпки” на Сърбия и още на другия ден му поискал оставката (чрез началника на тайната царска канцелария Страшимир Добрович).

На 2 юни 1913 г. бил подписан указ за съставяне на правителствен кабинет от лидера на прогресивно-либералната партия – русофила д-р Стоян Данев. С това назначение цар Фердинанд е целял да неутрализира Русия във водената от него политика за присъединяване (чрез война) на цяла Македония към България.

Прилагането на тази продинастична и недалновидна политика е предизвикало станалото (след 16 юни 1913 г.) безвъзвратно откъсване на Македония от България, а тогава е имало изключително благоприятен момент за мирно и трайно присъединяване на Македония към българската държава. Съгласно с Българо-сръбския договор (от 29.ІІ.1912 г.) по-голямата част от македонските земи били отстъпени от правителството на Сърбия на българската държава, а останалите територии е трябвало да се разпределят между двете страни от руския император Николай ІІ, който (ако се съди по негови изказвания и телеграми на руския външен министър Сазонов) е имал по-голямо доверие на министър-председателя д-р Стоян Данев, отколкото на сръбския премиер Пашич⁸⁰.

Руският император и външният министър на Русия Сазонов били категорични, че териториалният спор на българската страна със Сърбия ще се реши (от върховния арбитър император Николай ІІ) само въз основа на под-писания (29.ІІ.1913 г.) Българо-сръбски договор. Подчертавали са, че по този въпрос Русия като арбитър ще порицае нарушаващото договора сръбско правителство и ще се произнесе безусловно в полза на българската страна.

По онова време междудържавните териториални спорове се разрешавали по волята на монарсите на „великите” държави (Русия, Англия_{, Австро-Унгария, Франция, Германия).} В основата на Балканската война е била борбата между Австро-Унгария и Русия за влияние на Балканския полуостров.