С окупацията на част от Сърбия и Гръцка Македония, България била въвлечена във Втората световна война

Завладяването на Беломорска Тракия и Македония и присъединяването им към България се представя за осъществени “национални идеали” под едва ли не мъдрото царуване на цар Борис Трети. Макар, че то е имало временен, конюнктурен характер и фактически е довело до трайно, а може би и до окончателно откъсване на посочените области от територията на България. Въпросната окупация е била извършена за разширяване на господството на Кобургската династия на Балканите. Решението за нейното предприема-не е взето на основата на сляпата вяра на цар Борис Трети в непобедимостта на хитлеровия райх.

При подписването (на 1 март 1941 г) на договора за присъединяване на България към Тристранния пакт на българската държава е дадена територия на Беломорска Тракия и излаз на Егейско (Бяло) море. Българският премиер проф. Богдан Филов бил приет в Бергхоф от Адолф Хитлер, който казал, че „за него главното е било да получим Добруджа, ще получим и Беломерието”.³⁰ На 8 април 1941 г., т.е. месец след включването на България в Тройния съюз и преминаването на германските войски през нейна територия (за окупиране на Сърбия и Гърция), фюрерът Хитлер е пожелал „три български дивизии да окупират Сръбска Македония и да поемат администрацията, за да могат да се освободят германски войски” за други фронтове. Царят приел предложението „но не за „окупация”, а „за да запазим реда и спокойствието в завзетите от германците територии”.³¹ (това е игра на думи, защото армия, която нахлува в чуждестранна територия, фактически я окупира и потиска местното население).

Няколко дни по-късно Хитлер повикал българския посланик в Берлин Първан Драга-нов и заявил, че му „олекнало”, тъй като „сега и македонският въпрос можел да се разреши в наша полза”.³² (на българското царство).

Той решил да даде Македония на България след 27 март 1943 г., когато в Югославия група военни, ръководени от ген. Д. Симович (подтиквани от английското разузнаване) извършили държавен преврат. Те съставили ново правителство, което декларира-ло, че зачита подписъединяване на страната към Тройния съюз, но на 5 април сключило договор за дружба и ненападение със Съветския съюз. По този повод на 6 април хитлеристката армия нападнала Югославия и за десетина дни разгромила войските й.

До въпросния преврат германският водач Адолф Хитлер е възнамерявал да остави македонската област в границите на Югославия (където е била близо три десетилетия след Първата българска национална катастрофа). По този начин е възнаграждавал югославското правителство за поетия курс към сближение с Германия и включване на Югославия в Тристранния пакт.

При това положение цар Борис Трети не смеел да предяви пред Хитлер претенции за получаване на част от македонските земи (за „обединение на България”) и фактически ги е харизал на Югославия. Бил се примирил с предоставения (срещу включването на България в Тристранния пакт) от Хитлер излаз на България на Бяло море.

С раздаване на територии Адолф Хитлер е правил опити да спечели съюзници или да неутрализира държави. Например той е пола-гал усилия да бъде привлечена Турция в Тройния пакт „отчасти с отстъпки на територията около Одрин”³³. Той е използвал състоялата се на 19 април 1941 г. среща с цар Борис Трети и е дал да се разбере, че покорена „Гърция ще бъде щадена” и дипломатично отказал да даде на България град Солун.

След като германците разгромили гръцката и сръбската съпротива, съгласувано с Хитлер, на 19 април 1941 г. български войски влезли в Тракия (без най-източната част до Дедеагач) и Македония до р. Вардар и Западните покрайнини. Към края на 1941 г. цар Борис Трети и премиерът проф. Богдан Филов незабавно дали съгласие за изпълнение на германското искане да бъдат изпратени в Сърбия три български дивизии, „за да окупираме Моравско”. Според Царя и премиера проф. Богдан Филов „Това евентуално би ни освободило от други задължения, например да воюваме срещу Русия”³⁴.

Подир войниците в завладените от България земи пристигнали попове, членове на ВМРО и назначени от българското правителство администратори за управление на македонските области и градове. По-късно в Беломорска Тракия били заселвани безимотни български семейства от вътрешността на българската държава.

В деня (19 април 1941 г.) на навлизането на българските войски в Беломорска Тракия и Македония цар Борис Трети посетил Германия, където Хитлер го посрещнал „много любезно”. „Царят е благодарил преди всичко за освобождението на българските земи”³⁵.

Седмица след нахлуването на български-те войски в Македония цар Борис Трети, съпровождан от министъра на войната посетил македонските градове Щип и Струмица, където местните хора са го посрещнали с „необикновен възторг”. Вечерта заминал за Ксанти и Кавала.

На 1 май премиерът проф. Богдан Филов, придружен от министри и депутати, също заминал с автомобил за Македония. При пътуването му направило впечатление, че през близо тридесетгодишното управление на сръбските власти в македонската област са построени „добри” пътища. В Щип и Велес разговарял „продължително с гражданството”, което имало „много бодър дух” и изразявало „голяма радост от освобождението” (във Велес при окупацията и извършените от германците бомбардировки били разрушени 150 къщи и са убити около 70 души)³⁶. Следващият ден той отишъл в Скопие, където на централния площад имало „много народ” (сред който били областният директор Козаров и кметът Китанчев); „голям ентусиазъм и сърдечно посрещане при нестихващи овации”. Премиерът завършил кратката си приветствена реч с лозунга „да живее Царят, Хитлер, Мусолини, целокупният български народ и свободното скопско гражданство”. При разходката из Скопие той видял „много нови и хубави сгради” и констатирал, че сърбите само за този град „са полагали по-големи грижи”.

На 14 май 1941 г. в камарата (Народното събрание), министър-председателят проф. Богдан Филов е направил официално съобще-ние за „освобождението на поробените краища и обединението на България”³⁷. То било посрещнато от присъстващите депутати и министри с бурни овации, ура и ставане на крака („с изключение на комунистите”) и след това били изпяти „Шуми Марица” и „Химнът на Царя”.

Цар Борис Трети и проф. Богдан Филов се надявали с нахлуването на български войски в Беломорска Тракия и Македония „да завърши освобождението на България”³⁸. Вярвали са в крайната победа на хитлеристка Германия, която започнала Втората световна война. Очаквали тази победа да бъде и за България т.е. за Кобургите, тъй като те са вкарали българската държава в Тристранния пакт и като победители ще могат да участват в подялбата на придобитата във войната плячка. Докато германците напредвали към Москва, българските цар и премиер се стараели повече да допринасят за военната победа на Германия.

Сработвали се с нацистките политици и офицери, щото след края на войната, българската държава да получи граничещата с нея част на Македония. През април 1941 г. във Виена между Германия и Италия е подписано споразумение, по силата на което към Албания (завладяна от италиански войски) е включена част от Македония с градовете Струга, Дебър, Гостивар, Тетово и Кичево.

На 12 април 1942 г. цар Борис Трети и оглавяваното от проф. Богдан Филов правителство отбелязали „съвсем скромно” първата годишнина от „обединението” на България. Били поднесени венци на германските гробища, била подготвена и огласена правителствена декларация, а на обед, по случай обединението, е имало молебен.

През лятото на 1942 г. проф. Богдан Филов е предложил на цар Борис Трети „да вземем участие в борбата против болшевиките, макар и символично с един доброволчески отряд... . Окупирането на част от Сърбия не е достатъчно”³⁹ (за повече териториални претенции). Царят признал, „че този въпрос заслужава да се обмисли добре”, но „засега никому” да не бъде говорено по него (навярно се страхувал, че из-пращането на български войски да воюват срещу Съветския съюз можело да засили антифашистката партизанска борба в нашата страна).

По принцип принадлежността на завладените територии в Македония, Гърция и Сърбия е определяна от германските власти. При разпределението на тези територии са правени повече отстъпки на италианското правителство, което се смятало за голям, но колеблив съюзник на Адолф Хитлер (в началото на 1941 г., т.е. преди Германия да започне войната срещу Съветския съюз, италианският премиер Бенито Мусолини е „съветвал Хитлер да направи всичко възможно, за да избегне конфликта с Русия”)⁴⁰. Това създавало „мъчнотии” на българския цар Борис Трети и премиера проф. Богдан Филов. Налагало се да пътуват до Рим и да се молят на краля на Италия от савойския род Виктор-Емануил ІІІ (тъст на цар Борис Трети) и на фашисткия водач (Дуче) Бенито Мусолини да бъдат отстъпени на българското царство Охрид и други окупирани от италианските войски градове.

Италиански войски в Македония „гледали да завземат хромовата мина на север от Люботрън, която сега се експлоатирала от германци и се намира на наша територия”⁴¹. Техни части „се опитвали да вземат и други места в наша територия, дето случайно нямало наши войници”.

В началото на юли 1941 г. цар Борис Трети поръчал на проф. Богдан Филов при разговорите му в Рим с италианския крал и с премиера да подчертае, че ако не отстъпят на България завладени от тях земи в западната част на Македония, възниквала „опасност за династията и особено за престоло-наследника, в чиито жили тече савойска кръв”⁴². Той блъфирал, че щял да бъде „принуден да абдикира и да отиде с жена си и децата си в Италия”⁴³.

През пролетта на 1941 г. проф. Богдан Филов е записал, че „идеята за независима Македония” не се „поддържала от никого, даже не и от ВМРО (Михайловистите)”⁴⁴. По-късно живеещият в Хърватско лидер на това дясно крило на ВМРО Ванче Михайлов заявил, че се бори „за освобождението на цяла Македония””⁴⁵.

За пропагандиране на „обединението” на България от Двореца и правителството били изпращани в македонската област, свързани с десницата на ВМРО, мисионери (като главния редактор на в „Зора” Данаил Крапчев, проф. Яранов и др.) със задача да „ободряват” местното население и да изградят „комитет”, упражняващ натиск (от долу) за при-съединяване на Македония към България. През август 1942 г. за обучение в Софийското военно училище би-ли предоставен 14 места на кандидати от македонските селища.

През периода 1941–1944 г. българските власти причислявали Македония към „отстъпените нам територии”⁴⁶. В тези територии те изпълнявали ролята на колонизатори. Очаквали след войната сервилността им към германските нацисти да бъде възнаградена и българската монархична държава да получи въпросните територии. Тази нагласа била подхранвана от висши германски държавни служители и офицери, които идвали в България с „успокоителни известия”, че фюрерът е решил „Сръбска Македония до Щип и Кочаник с Враня и Пирот да бъдат наши”⁴⁷.

По силата на подписана на 24 април 1941 г. тайна българо-германска спогодба Германия получила право да експлоатира суровините в Македония и да притежава хромовите залежи в Скопско, а българското правителство поема задължението да осигурява работна ръка на германски работодатели. Българската държава е поела също да владее и охранява железопътни линии като Цариброд-Ниш и Свиленград-Дедеагач. С нейни финансови и трудови ресурси е разгърнато и известно строителство в Македония. При подписването (на 10 февруари 1947 г.) на Парижкия мирен договор между България и Антихитлеристката коалиция (СССР, САЩ, Англия) Васил Коларов рязко критикувал анексионисти-ческите претенции на гръцките власти и изтъкнал, като аргумент извършеното от българската държава строителство в присъединените територии.

В окупираните земи на Беломорска Тракия и Македония българските царски войски воювали предимно срещу антифашистите и борците за социализъм и добруване на трудовите хора. Цар Борис Трети и неговото правителство представяли тази окупация на сръбски и гръцки земи за „освобождаване” на поробените българи (от Сърбия и Гърция) и за „обединение на България”. Те използвали българските войски за преследване и избиване на комунисти, партизани и други антифашисти и за потушаване на бунтове и народни въстания (като това през септември 1941 г. в Драмско, където по данни на гръцките власти били убити 2680 души). Само по време на неколкодневното посещение (началото на юли 1943 г.) на премиера проф. Богдан Филов в Македония български военни са разстреляли (в Кавадарци) дванадесет младежи за укриване на „забягнали” в гората свои другари⁴⁸.

В българската армия били създадени специализирани подразделения за бързо реагиране и „ловни дружини”. На 26 януари 1944 г. е приет закон, по силата на който била създадена жандармерия, съставена от особени военно-полицейски части за борба с партизаните.

Български войски заедно с полицаи провеждали акции главно за „омиротворяване” на окупираните земи чрез преследване и избиване на разположените в планините и горите партизани, наричани от фашистките управници „шумци”, „шумкари” (вероятно защото са използвали за постеля и прикритие горска дървесна шума). Изпълнявали са задачи по разкриване и унищожаване на анти-фашистки нелегални чети, водещи нелегална война срещу германските и българските монархофашисти в българската държава и окупираните сръбски и гръцки територии, включително Драма и Кавала.

Още от началото на 1943 г. с одобрението на цар Борис Трети към български полицейски подразделения били създавани така наречените „контрачети”. Това били доброволни въоръжени групи, формирани от местни съмишленици на монархофашистката власт, които действали в помощ на полицията по време на акциите срещу партизаните.

През август 1941 г. по фашистки образец са създадени първите концентрационни лагери в България (преди това царските власти са изпращали политическите си опоненти в отдалечени краища на българската държава на заточение). Такива лагери е имало в Еникьой, Гонда Вода, Свети Кирик и Белене.

Само по време на Втората световна вой-на и на антифашистката борба през арести, следствия, затвори и концлагери са преминали близо 65 хил. будни българи⁴⁹. Били са убити антифашистите ген. Владимир Заимов, Антон Иванов, Цвятко Радойнов, Лиляна Димитрова, Йорданка Николова. Тогава (1942 г.) за антифашистка дейност е осъден на смърт и разстрелян и великият българския пролетарски поет Никола Вапцаров.

Според запазени полицейски архиви през онези години са изпълнени смъртните присъди на около 330 борци срещу монархизма и фашизма (Дончо Даскалов, Политическите убийства в новата история на България, ИК „Петър Берон”, С. 1999 г.).

По данни на направения през октомври 1945 г. Отчет на Организационния отдел на Централния комитет на Българската работническа партия (комунисти) броят на убитите по време на Втората световна война партизани е над 9 хил., а на партизанските ятаци - над 20 хил. души.

В списък (изготвен от сътрудници на Българският антифашистки съюз - БАС) броят на загиналите борци срещу хитлеристките окупатори и българските монархофашисти превишава 3 хил.души. Този списък съдържа, както трите имена на загиналите участници в съпротивителното движение, така и обстоятелствата, при които те са загинали.

Такива списъци би трябвало да се съставят от онези, които бръщолевят по медиите, че след 9.ІХ 1944 г. комунистите били избили без съд и присъда десетки и даже стотици хиляди „интелектуалци” и други български граждани. Докато липсват подобни списъци, тези твърдения ще се считат за безпочвени и лъжовни.

Вследствие на обявената от цар Борис Трети и неговото послушно правителство “символична” война (декември 1941 г.) на Англия и САЩ в края на 1943 и началото на 1944 г. у нас са извършени бомбардировки от английски и американски самолети. При тези бомбардировки са разрушени над 12 хил. сгради и са убити близо 2 хил. души, а над 2,3 хил. души са ранени.

Очевидно няколко години преди да умре цар Борис Трети е извършил чудовищно зло-деяние. Предизвикал е смъртта на десетки хиляди български граждани и разрушаването на хиляди здания, като е въвлякъл българската държава във Втората световна война на страната на Германия. С негово съгласие на българска територия са разположени германски войски и военни бази. Вечерта на 12 декември 1941 г. той е одобрил решението на Министерския съвет да бъдат скъсани дипломатическите отношения на България със САЩ и да се обяви положение на война с тях и съюзницата им Англия (съгласно чл. 3 на Тристранния пакт).

Например с цитиране на показания, да-дени от Любомир Лулчев пред Народния съд, се правят внушения, че цар Борис Трети е бил в Кричим, когато била обявена войната срещу САЩ и Англия. „А след като министрите обявили войната, на другия ден Народното събрание с ураджилък, без обсъждане, даже не дават думата на Никола Мушанов и Петко Стайнов да се обадят, утвърждават решението”⁵⁰.

Излиза, че българите са обявили война на САЩ и Англия. Решението за това е взето едва ли не в отсъствието и против волята на българския цар.

В действителност цар Борис Трети е бил главната фигура при извършването на въпросното злодеяние. Към неговото практическо изпълнение се пристъпило на 12 декември 1941 г., когато (към обяд) посланиците на Германия и Италия предали на българския външен министър Иван Попов съобщението, според което се очаквало „от всички държави, присъединили се към Тристранния пакт, по силата на чл. 3 на пакта, да скъсат дипломатическите отношения със САЩ и да обявят положение на война както по отношение на тях, така и по отношение на съюзницата им Англия”⁵¹.

Това съобщение е изпратено по телеграфа на Царя, който е бил в двореца “Кричим” и обещал веднага да се върне в София. В 15,30 часа повечето членове на Министерския съвет са приели предложението да бъде обявена война на САЩ и Англия. Същевременно решили на следващия ден то да получи одобрението и на Народното събрание, „макар че по Конституцията (чл. 17) това да не е необходимо”.

В 19 часа Царят повикал в двореца премиера и министъра на външните работи и пред тях одобрил взетото от Министерския съвет решение. Той е имал конституционно право да отмени това решение, но го одобрил „очевидно неохотно” и „доста нервен и загрижен”.

След 9 септември 1944 г. в изпълнение на мирните спогодби между България и държавите победителки (Съветски съюз, САЩ, Англия) във Втората световна война у нас е създаден Народен съд. На този съд са били осъдени на смърт тримата регенти (проф. Богдан Филов, ген. Михов и принц Кирил – брат на цар Борис)⁵², тридесет и трима министри и царски съветници, 67 депутати от действащото през периода 1940–1944 г. 25-то Обикновено народно събрание.

Посочените смъртни присъди са издадени за:

• 
  включване на България във Втората световна война на страната на победените държави – членки на Тристранния пакт;
  
• 
  обявяване на война на Англия и САЩ;
  
• 
  приемане на човеконенавистни расистки закони срещу евреите;
  
• 
  изпъждане на девет (осем комунисти и един земеделец) депутати от парламента и изпращането им в концентрационни лагери, защото се борили за мир, държавен неутралитет и равноправие на евреите;
  
• 
  приемане на закони и разпоредби, чрез които са изтребени хиляди антифашистки борци и техни роднини, а къщите им са изгорени;
  
• 
  изплатени от царските правителства на полицаи по 50 хил. лв. на убит партизанин и антифашист в размер на над 62,5 млн. лева (което показва, че са били убити над 1250 антифашисти);
  
• 
  отрязаните партизански глави, които били набучвани на колове и разнасяни из населените места с цел да бъде сплашено населението.
  

След 1989 г. в България се правят опити за обругаване на българския Народен съд, чрез представянето му за изобретение на управляващите местни комунисти и сдружени земеделци. Съвсем неуместно се прави сравнение между броя на смъртните присъди, издадени от българския Народен съд и Нюрнбергския процес (на който са съдени само нацисти, главни виновници за Втората световна война). Игнорира се факта, че години наред в окупираните от американски, английски и френски войски зони на Германия са съдени стотици хиляди военнопрестъпници, от които над хиляда души са осъдени на смърт и доживотен затвор.

След Втората световна война специални в т.ч и военни съдилища е имало във Франция, Белгия, Холандия, Норвегия, Гърция и други държави. Само във Франция са разгледани близо 125 хил. съдебни дела и на смърт са осъдени над 7 хил. колаборационисти, а в Белгия са предявени обвинения срещу над 57 хил. души и са постановени над 4 хил. смъртни присъди. (Васил Т. Василев, Нищо измислено, нищо случайно, ИК „Христо Ботев”, С. 1999 г., с. 171-172).

През периода 1944–1989 г., когато на-чело на нашата държава са българските комунисти и сдружени земеделци, по-голяма почит е отдавана на дадените при монархофашистката диктатура жертви. После добралите се до висшата държавна власт деца и внуци на бивши царедворци и буржоа се опитват да прехвърлят цялата вина за загиналите преди и след 9 септември 1944 г. лица на Българската комунистическа партия (БКП).

При тези противопоставяния е важно да се прави вярна оценка на отделните политически личности и партии. Преди всичко е нужно да се разкрива коя от тях първа е започнала дадена политическа или военна акция и е предизвикала настъпилите обществени събития и явления. В разглежда-ния исторически период началото на дългата серия от военни държавни преврати и улични убийства е поставил лично цар Борис Трети, който на 9 юни 1923 г. е извършил военен монархофашистки преврат с цел да запази монархията и Кобургската династия у нас. Въведеният от него държавен произвол и терор е отприщил вълната от насилия, срещу които са предприемани ответни мерки от останалите живи класови и политически противници.

За отделна политическа личност или партия може да се съди и по това чии интереси обслужва провежданата от нея политика. Водената от цар Борис Трети политика винаги е била насочена срещу трудещите се и към удовлетворява-не на интересите на собствената му династия.

Като цяло дадена личност или партия би трябвало да се оценява според резултатите на осъществяваната от нея политика. Приведени-те в настоящото изследване данни и факти показват, че провежданата от цар Борис Трети политика е била трагична за българската нация и държава.