ІІІ. ЗЛОДЕЯНИЯ НА БИВШИЯ ЦАР СИМЕОН САКСКОБУРГГОТСКИ

На 8 септември 1946 г. в нашата страна се е състоял референдум (допитване до народа) за премахване на монархията и за провъзгласяване на Народна република. В този референдум са участвали почти всички български граждани, които са имали право на глас. От тях над 90 на сто са дали своя вот за премахване на монархията. Одобрили са предложения закон, чийто чл. 1 гласи: „Двадесет и шестото обикновено Народно събрание предлага да се премахне монархичната форма на управление и България да се обяви за Народна република, като цар Симеон ІІ и Сакс-Кобург-Готската династия се лишават безвъзвратно от всички лични и имуществени права, преимущества и титли, свързани с българския престол”¹.

С този одобрен от народа (чрез пряко и тайно гласуване) закон е даден ход на два взаимно зависими акта:

• 
  премахване на монархията и провъзгласяване на Народна република;
  
• 
  лишаване на бившия български цар Симеон Сакскобургготски от правото да притежава имоти на българска земя и да има привилегии и титли.
  

Седмица (15 септември) след състоялия се референдум Народното събрание е провъзгласило българската държава за Народна република. С този политически акт най-после е осъществена идеята, за която са мечтали още преди Освобождението на страната от турско иго Левски и Ботев.

На 16 септември 1946 г. бившата царица майка и детронираният цар Симеон Втори напуснали страната (охранявани от комунисти) и през Истанбул се установили в гр. Александрия (Египет). През 1951 г. бившето царско семейство се заселва в испанската столица Мадрид.

Когато навършва 18-годишна възраст, Симеон Сакскобургготски пренебрегва изразената на референдума (8.ІХ.1946 г.) воля на българския народ и се самопровъзгласява за цар на българите. Този противодържавен акт е поредно доказателство, че Кобургите гледат на българския народ като на овче стадо. Извършването му потвърждава народната поговорка, че “крушата не пада далеч от корена си”.

Публичните изяви на Симеон Сакскобургготски дават основание да се твърди, че той, подобно на дядо си – цар Фердинанд, обича лукса и проявява алчност за вещи и пари. Вероятно и личният му живот е свързан с големи парични разходи.

По сведения на очевидци Симеон Сакс-кобургготски и първородният му син Кардам били с хомосексуална ориентация. Даже се изразява предположение, че под влияние на тази патологична наклонност, когато става министър-председател, Симеон е назначил в своя правителствен кабинет млад фаворит от Министерството на отбраната.

Очевидно нашето общество отново е жертва на синдрома на цар Фердинанд. То трудно ще се отърве от паразитиращата върху него Кобургска фамилия.

Бившият цар Симеон Сакскобурггот-ски няма диплома за завършено висше образование. Учил е във френски лицей (гр. Мадрид) и едногодишен (1958–1959 г.) курс във Военната академия “Вали Фордж” – гр. Уейн, щата Пенсилвания, САЩ.

Очевидно бившият цар Симеон е с по-нисък образователен ценз от този на над един милион работещи у нас българи висшисти. Неговата недостатъчна образованост го прави жалък при публичните му изяви и негоден да изпълнява поетите обществени ангажименти и обещания. Местни царедворци и нагаждачи се мъчат да прикрият интелектуалната ограниченост на бившия български монарх, като изтъкват на преден план факта, че той е живял в различни държави и може да говори няколко езика. По тази логика към интелектуалците следва да бъдат причисля-вани и неграмотните български цигани, които с лекота говорят на индийски, турски, цигански и български език.

От дадените многобройни интервюта от Симеон Сакскобургготски се създава впечатление, че той е чел едва ли не само две книги: “Евангелие от Йоан” (ученик на Исус Христос); “Съвети към сина”, чийто автор е дядо му цар Фердинанд. Сякаш при всяка своя обществена проява Симеон се придържа към прочетеното в тези книги. Например често употребяваната от него фраза “Когато му дойде времето” сигурно е заимствана от “Български тълковен речник” (на думата “кога”) или от канонизираното Евангелие от Йоан. В това евангелие се разказва как през 30-те години на новата ера създателят на християнското движение Исус Христос отклонява поканите на свои апостоли да посети Ерусалим (където можело да бъде убит от юдейските главни свещеници) с думите: “Моето време още не е дошло” (в смисъл, че все още не е завършена подготовката за завладяване на църковната и държавната власт от неговата християнска партия).

Макар и с ниско образование, Симеон Сакскобургготски е подпомаган материално, толериран и лансиран от чуждестранни сили. Това са преди всичко живеещи в САЩ богати евреи, а също и от монархични династии (главно властващите в Белгия, Испания и Англия кралски особи). Той е заемал синекурни длъжности в управленските бордове на захарния холдинг на Мароко и испански хотелиерски вериги. Изглежда лидерите на отвъдокеански еврейски органи-зации го покровителстват, ръководени от геополитически интереси и заради еврейското му потекло.

Към края на 30-те години на двадесети век от гр. Кобург (Германия) неговият дядо Фердинанд е писал на сина си цар Борис Трети да помни своята етническа принадлежност, да прави гешефти и да трупа пари, с част от които да подкупва писатели, журналисти, политици.

През май 1996 г. Софийската община е дала на Симеон Сакскобургготски единен граждански номер (ЕГН) и той е получил паспорт на български гражданин. Това е направено в нарушение на закона, одобрен на състоялия се през 1946 г. референдум за премахване на монархията.

В своята програмна реч, която произнесе на 6 април 2001 г., Симеон Сакскобургготски оповести създаването на обществено движение “за нов морал в политиката”. Издигна лозунга “Почтеност във всичко” и обеща да въведе правила и институции “насочени към премахване на корупцията”.

Два дни по-късно (на 8 април 2001 г.) Симеон Сакскобургготски основа партията “Национално движение Симеон Втори” (НДСВ) и стана неин лидер. Партията се яви на състоялите се (на 17 юни 2001 г.) парламентарни избори и спечели 120 мандата в Народното събрание. На 20 август 2001 г. бе съставено коалиционно правителство на НДСВ и Движението за права и свободи (ДПС) начело със Симеон Сакскобургготски.

През 2001 г. у нас социално-икономическата ситуация благоприятства избора на Симеон Сакскобургготски на поста министър-председател на Република България. Тогава повечето български граждани бяха разочаровани от ръководните върхушки на Българската социалистическа партия (БСП) и Съюза на демократичните сили (СДС). Те вече не вярваха на социалистическите лидери, които два пъти (1990 и 1997 г.) доброволно сдадоха предоставената им от народа държавна власт. Убедиха се, че по време на януарските (1997 г.) събития (погром на парламента, безвластие и уличен диктат в държавата, изкуствено предизвикване на шокова инфлация) са били измамени и употребени от тогавашните лидери на СДС.

Само през четиригодишното управление (1997–2001 г.) на ръководеното от Иван Костов правителство на СДС повечето българи обедняха двукратно. Средната работна заплата в страната е увеличена близо три пъти, но цените на основните стоки (хляб, парно, ток) са нараснали 7–8 пъти².

През управленския мандат на правителството на Иван Костов държавната власт е използвана предимно за приватизация и разграбване на огромната държавна собственост (банки, предприятия, хотели, гаражи, авиокомпания “Балкан”). Хиляди държавни обекти са продадени на безценица главно на американски, турски и израелски фирми, както и на съпартийци на управляващото мнозинство на СДС.

При прилагането на тази продажна приватизационна политика силно са накърнени интересите на някои представители на така наречения български “едър бизнес”. По същество това са придобили (чрез източване на държавни парични ресурси) финансова и охранителна мощ местни икономически групировки (като “Мултигруп” и др.) от мафиотски тип. Въпросните групировки бяха преследвани от синьото (на СДС) правителство, което предоставяше държавни банки и предприятия предимно на свои партизани. Същевременно то елиминира от приватизацион-ния процес български бизнесмени (в угода на чуждестранни господари и мафиоти).

С оглед да се измъкнат от системния държавен терор и да овладеят всички държавни управленски и стопански структури представителите на едрия “бизнес” (в т.ч. и на задграничната българска мафия) се обединиха за отстраняване на СДС от държавната власт. Те се съюзиха с отвъдокеански етнически лидери, финансираха предизборната кампания на Симеон Сакскобургготски и станаха главна движеща сила за неговото издигане от обикновен продавач на семейни царски реликви до поста министър-председател на Република България. Сред тях особено дейни са бивши шефове на източени държавни банки и офицери от социалистическата държавна сигурност, които са присвоили народни пари и предприятия и “временно” са се “заселили” на територията на САЩ, Швейцария и други западни държави.

По онова време едрият български “бизнес” се състоеше предимно от собственици на приватизирани държавни банки, застрахователни компании и предприятия, които се занимаваха основно с “обслужване”, в смисъл на паразитиране върху държавни и общински институции и учреждения (Национален осигурителен инсти-тут, Здравна каса, енергетика, топлофикация). Главно под натиска на представителите на този “бизнес” и на чуждестранни собственици на банки и предприятия у нас правителството на Симеон Сакскобургготски и парламентар-ното мнозинство на НДСВ стартираха своята управленска дейност с намаляване на данъчните скали на доходите на свръхбогатите и прекратяване на преследванията на банкери, предоставяли необезпечени кредити.

По-късно босове от българския “едър бизнес” се опитват предимно чрез подкупване на партийни лидери и журналисти да се включат в нашия политически живот и да получат пряк достъп до законодателната и изпълнителната власт. Това е продиктувано главно от следните обстоятелства:

• 
  след “изкупуването” на повечето наши държавни банки и заводи от чужденци е направено преразпределение (в ущърб на българските банкери и бизнесмени) на източниците за източване ресурсите на държавата и за паразитиране върху нейните стопански структури;
  
• 
  като депутати и министри родните “едри бизнесмени” и представители на така наречения “национален капитал” могат лично да се разпореждат с предоставяните на страната ни парични ресурси от финансови институции и фондове на Европейския съюз (ЕС).
  

Преди парламентарните избори (пролетта на 2001 г.) мнозина наши сънародници се питаха: “Кой има интерес начело на българската изпълнителна власт да бъде чужденецът Симеон Сакс-кобургготски”?

Откъде се изливат толкова много пари за изборната кампания на бившия цар, включително за разлепване на неговия портрет (с девиза “почтеност във всичко”) из цялата страна.

Вече са известни повечето лица и обществени групи, които са участвали във финансирането и реализацията на проекта за реабилитацията и “триумфалното” завръщане на Симеон Сакскобургготски у нас и за поставянето му начело на българската изпълнителна власт. За разкриването им особе-но допринасят сведенията и интервютата³ на главния координатор на това “активно мероприятие” Яков Джераси, който е американски гражданин и бивш мениджър на симфонични оркестри.

В дадените от Яков Джераси интервюта се твърди, че инициативата за поставяне на Симеон Сакскобургготски на върха на българската държавна пирамида е възникнала още през 1993 г. от живеещи на територията на САЩ български евреи. Със свойствения им търговски нюх те са почувствали, че чрез такъв политически акт могат от далечно разстояние да хазяйничат в нашата страна, да извършват изгодни финансови и търговски сделки и да извличат големи печалби.

Множество факти дават основание да се предполага, че към българската страна проявяват интерес и лидери на създадения още през 1903 г. Еврейски национален фонд (изкупил палестински земи, на които през 1948 г. е създадена държавата Израел). Това вероятно е продиктувано от редица обстоятелства:

• 
  израелската държава има сравни-телно малка (22 хил. кв. км.) територия, а нейното население нараства и вече превишава 7,5 млн. души;
  
• 
  години наред израелската държава е във военен конфликт за земи със съседните й арабски народи;
  
• 
  САЩ (които ежегодно осигуряват пари, оръжие и международна защита на Израел) все повече губят абсолютната си власт в света и се засилва тенденцията на преминаване от еднополюсен към много-полюсен свят с центрове Китай, Русия и други мощни държави;
  
• 
  десетки хиляди израелци (предимно от семейства, които след Втората световна война са напуснали България) се стремят да придобият българско гражданство, имоти и земеделски земи.
  

Евреите са станали бежанци и скитници, още когато въображаемият „Господ-Бог” е „изпъдил” родоначалниците им Адам и Ева от намиралата се в Едем (Ирак) „райска градина”, защото престъпили божията забрана и яли плодове от „дървото на живота”. Техният първороден син Каин (земеделец) също станал „бежанец и скитник”, след като завидял на брат си, скотовъда Авел, че има стада животни и го убил.

Чергарският живот на евреите продължил и през робовладелският обществен строй, при който родоначалника на израилското племе Авраам (потомък на Ной), се „уселил в Ханаанската земя” (Палестина). Тогава в тази земя живеели „ханаанците” (палестинците), но еврейският бог Йехова се „явил” на Авраам и му казал, че ще я даде на неговото „потомство”, тъй като евреите били богоизбран „народ измежду всичките племена по лицето на земята” (Библия, Битие, гл.12, т. 7 и Второзаконие, гл. 7, т. 6.).

Оттогава (преди около тридесетина века) до ден днешен дванадесетте еврейски племена периодично воюват за завладяване на ханаан („земя на пурпура”). Особено, след като напуснали (начело с Моисей) Египет, където доброволно се заселили (понеже в ханаанската земя имало продължителна суша) и около четиристотин години „пъшкали” под египетско робство.

През периода ХІ-Х в. преди н.е., евреите успели да завземат чужди земи (главно чрез „бой”, прогонване и изтребване на местното население) и да създадат еврейска държава с център Ерусалим. Тази държава постигнала успехи при царуването на Давид и на синът му Соломон, но впоследствие се разпаднала на две по-малки теокрации (Израилска-северна и Юдейска-южна), които в навечерието на нова-та ера били завладени от римски императорски войски.

В началото на 30-те години на първи век от новата ера, младият евреин Исус Христос започнал да „благовестява” създаването на голямо по територия „божие царство”. То щяло да обхваща земите на днешна Палестина, Израел, Ирак, Сирия и други държави със столица Ерусалим. В него щели да живеят само вярващи (набожни) поданици, робовладелци и роби (атеистите, безбожниците щели да бъдат изпращани в „огненото езеро”). „Божието царство” щяло да бъде на еврейският бог Йехова и на „Синът” му Исус Христос, който смятал да царува заедно с дванадесетте си апостоли.

По време на еврейската пасха (великден) Исус Христос възседнал бяло магаре и заедно със свои последователи влязъл в Ерусалим, вярвайки че повечето ерусалимци ще въстанат и ще го обявят за цар на „божието царство”. После бил предаден на юдейските първо-свещеници и римски управители, съден и разпънат на кръст.

Три десетилетия по-късно (67 г. от н.е.) в Ерусалим избухнало еврейско освободително въстание, насочено срещу местните и римските господари. То продължило близо три години с превес на самопожертвувателните евреи („ревнителите” – демократичната част на юдейския народ и на вдъхновените от подвига на Исус Христос членове и симпатизанти на християнската партия). Преди да се поздравят с победа, обаче въстаниците били предадени от еврейски аристократи и фарисеи (ерусалимски богаташи, които имали търговски връзки с Рим и други градове на римската империя).

През 70 г. от новата ера командваните от Тит Флавий Веспасиан (син на император Веспасиан) римски войски успели с помоща на местни фарисеи да влязат в Ерусалим и да го завладеят и разрушат. Те не проявили милост към молещите се ерусалимци и безпощадно изклани около 500 хил. евреи, а над 100 хил. взели за роби.

След това около две хиляди години евреите са нямали родна земя. Живеели разпръснато в чужди държави, където и сега някои от тях заемат водещи позиции в търговията и финансите и показват удивителни способности в науката и изкуството. Медувременно те съхранили расовата си принадлежност и изпитвали желание да се върнат в „обетованата” земя. Подложени на вековни гонения от английски, френски, испански и т.н. крале, евреите продължавали да си пожелават заселване в някогашната им родина с думите: „Догодина в Ерусалим”.

Отначало лидерите на еврейската социалдемократическа партия искали да се федерират на равни начала с ръководената от В.И Ленин болшевишка партия, но след дълги спорове и опити за изнудване на болше-вишкият вожд, бундистите се вляли в нея и през периода 1903-1906 г. били членове на Руската социалдемократическа работническа партия - РСДРП. После я напуснали, тъй като държали партийните организации да се изграждат на „национален”, а не на „териториален” принцип (застъпван от В. Ленин).

През 1910 г. членовете на БУНД били включени в оглавяваната от Г. Плеханов партия на социалдемократите „меншеники”, после подкрепили съставеното през февруари 1917 г. буржоазно правителство на есерът Ал. Керенский, а след октомврийската (1917 г.) социалистическа революция били присъеди-нени към яростните врагове на болшевиките. Едва през 1921 г. бундистите се вляли в редиците на управляващата болшевишка партия, чийто висш функционер бил украинския евреин Лейба Давидович Бронштейн – Троцки, командир на Червената армия и претендент за лидерския пост на тежко ранения (от еврейската терористка Фани Каплан) В. И. Ленин.

През 1928 г., когато след няколко годишна борба за власт, Йосиф Сталин успял да разобличи партийната фракция на троцкистите, които издигали лозунга за „световна пролетарска революция” (начело с еврейски лидери) и да наложи ленинската политика на изграждане на социализма, с указ на Централ-ния изпълнителен комитет (ЦИК) на СССР е създаден „Еврейски автономен район за постоянно заселване на трудещите се евреи върху свободни земи” в Далекоизточния край (близо до Хабаровск). По-късно (през 1934 г.) този район е преобразуван в Еврейска автономна област със столица гр. Биробиджан (понастоящем територията на тази еврейска област е 36 хил. кв. км, броят на населението - около 189 хиляди, а делът на евреите представлява едва 4%).

Непосредствено след Втората световна война по указание на еврейски ционистки центрове в САЩ, представители на съветските евреи предприели акция за образуване на Еврейска автономна република Крим. За целта били ангажирани влиятелни евреи като: Григорий Йосифович Морозов, съпруг (през периода 1944-1947 г.) на Светлана Алилуева, дъщеря на съветския ръководител Й. Сталин; Полина Жемчужина (истинското й име било Перл Карповская), съпруга на външния министър и член на Политическото бюро (Полибюро) на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) - ВКП (б) Вячеслав Молотов.

Тогавашният пряк изпълнител на ционистката задача да бъде създадена еврейска автономна република Крим бил проф. Соломон Моисеевич Михоелс (театрален артист и режисьор, директор на Московския държавен еврейски театър и председател на Еврейския антифашистки комитет). Той твърдял, че в гр. Биробиджан нямало да бъдат привлечени еврейски учени и специалисти и риторично задавал въпроса: „закъде е народът без интелигенцията си”? Но може да се предполага, че отвъдокеанските ционистки лидери са предпочитали полуостров Крим за еврейска държава, заради стратегическото му (от геополитическа гледна точка) разположение (до Русия, Украйна, Грузия, Черно и Азовско море). Освен това там климата е сравнително по-топъл и има благоприятни условия за развитие на търговията и туризма.

Вероятно под влияние на своята съпруга, Вячеслав Молотов (който бил считан за втория човек във висшата съветска власт), предложил Крим да бъде предаден на евреите. Проявил въпиеща безпринципност, обслужвайки семейни и ционистки интереси (семейство с деца на мъж-неевреин и еврейка се води за еврейско).

Главно поради това на състоялия се през периода 5-14 октомври 1952 г. ХІХ конгрес на болшевишката партия В. Молотов не бил включен в състава на Политбюро. Той бил наказан и за това, че в качеството му на външен министър, дал на английския посланик съгласие в СССР да се издават „буржоазни” вестници и списания.

Съветският ръководител Йосиф Сталин заявил, че евентуалното създаване на еврейска автономна република върху земя, където евреите са абсолютно малцинство щяло да бъде несправедливо и безперспективно. Това според него можело да предизвика недоволството на многобройните местни жители от руския, татарския и други етноси (днес в Крим върху 36 хил кв.км площ живеят около 2 млн. души, основно руснаци (представляващи около 80% от населението) и татари (13%).

Освен В. Молотов за създаване на Еврейска автономна република Крим са съдействали и други членове на Политбюро. Открито е лобирал украинският евреин Лазар Каганович, а конспиративно – грузинецът Лаврентий Берия, роден в село, намиращо се близо до Сухуми (Абхазия) и бивш (до 1946 г.) шеф на съветското министерство на вътрешните работи.

На 13 януари 1953 г. в съветски вестници била публикувана отредактирана от Й. Сталин „Хроника на ТАСС” (телеграфната агенция на Съветския съюз), в която се съобщавало, че отвъдокеанската ционистка организация „Джойнт” (афиширана като благотворително дружество”) е дала на своите вербувани руски евреи (включително на титулувани лекари в Кремъл) директива „за изтребване на ръководните кадри на СССР”. Изтъквало се, че съветските органи за безопасност и „техните ръководители загубили своята бдителност, заразили се от зазяпване” („ротозейством”) и не разкрили своевременно „вредителската, терористи-ческата организация сред лекарите”.

Тази критика е била насочена и към отговарящия за Министерството на държавна-та безопасност член на Политбюро и зам-председател на Совнаркома (Съвета на министрите) Лаврентий Берия. Пропуските в работата на това министерство засилвали подозренията, че той толерира ционистите.

Няколко месеца по-късно през нощта срещу 1 март 1953 г. в правителствената вила Кунцево (край Москва) Й. Сталин бил отровен и починал, след като бил оставен без лекарска помощ, повърнал кръв и 3-4 денонощия изпитвал мъчителни болки.

Предполага се, че отравянето е извършил офицерът от охраната Хрусталев по нареждане на Лаврентий Берия. Това е признал сам Л. Берия на трибуната на Лениновия мавзолей в Москва по време на традиционната манифестация на трудещите се (на 1 май 1953 г.). Тогава той разговаряйки с В. Молотов произнесъл на висок глас (за да го чуят Никита Хрушчов, Георгий Маленков и други съветски ръководители) думите: „Аз ви спасих.... Аз го премахнах съвсем навреме”.

В деня на Сталиновата смърт Вячеслав Молотов бил реабилитиран и отново включен в Политбюро на партията (вероятно с намесата на онези, заради които е бил наказан).

След гибелта на Й. Сталин, узурпиралият съветската власт Никита Сергеевич Хрушчов още през следващата 1954 г. подарил полуостров Крим на Украйна, където понастоящем живеят над 100 хил. евреи.

Междувременно (през 1948 г.) със съгласието на големите държави (Съветски съюз, САЩ, Франция) е образувана израелска държава. Тази държава е разположена основно върху палестински земи, изкупени от създадения в началото на ХХ. век Еврейски национален фонд.

През ноември 1967 г. великият френски президент (1958-1969 г.) генерал Де Гол е предвидел, че в центъра на бъдещата политика на новата еврейска държава ще бъде разширяването на нейната територия (Де Гол, Ние предупредихме Израел, Седмичен бюлетин „По света”, 1967 г., № 43, с. 14-16.). Той направил тази прогноза на специална пресконференция, дадена по повод на извършената през лятото на същата година от Израел военна окупация на арабски земи. Най-напред ген. Де Гол споделил, че образува-нето на израелската държава предизвикало „известни опасения” и мнозина (в т.ч. и евреи) се питали „дали създаването на тази общност върху земи, които бяха придобити при повече или по-малко оправдани условия и сред враждебно настроени арабски народи няма да доведе до непрекъснати и нескончаеми търкания и конфликти”.

Тогава в подкрепа на създаването на еврейска държава се формирал „значителен капитал” от политически и икономически интереси и „дори от симпатии” към евреите (изпитвани най-вече от страна на християните). „Този капитал – казал Де Гол -се дължеше на спомените за Завета (един от заветите на бог Йехова е евреите да бъдат „въведени” в Палестинската земя), а също и на състраданието, което вдъхваха техните отколешни нещастия”, поетизирани в „легендата за скитника евреин”.

Еврейските нещастия се увеличили през Втората световна война, когато били подложени на ужасни преследвания от немските нацисти. След това евреите превъзмогнали преживяните нещастия и „със своя градивен труд и със смелостта на своите войници” си намерили „свое отечество”.

Тези психологически фактори сравни-телно бързо загубили своето значение и настъпил обрат в доброжелателното отноше-ние към евреите. С разочарование било посрещнато включването на Израел в англо-френската „ескпедиция” за завладяване на Суецкия канал (1956 г.). Според генерал Де Гол, то и разпалените по-късно от евреите завоевателни войни показали, че се е появила „фактически една войнствена и експанзионистична израелска държава”.

Водената от нейните правителства политика на увеличаване на „населението си чрез имиграция на нови елементи ни караше да се опасяваме, че територията, която беше получила, няма да й стигне за дълго и че за да я увеличи, ще бъде принудена да използва всяка предоставила й се възможност”.

Правотата на това гледище се потвърждава в практиката на съвременните между-държавни отношения. Израелската държава продължава да изпитва недостиг на земя и да води войни за запазване на окупираните през 1967 г. територии. Изселилите се в Израел български и съветски евреи гледат на слънчева България, като на своя резервна родина. Изглежда те очакват нейната земя да им бъде „дадена” от отвъдокеански еврейски организации, чиито лидери се вживяват в ролята на световни господари.

Тази политика неминуемо ще претърпи провал, тъй като наближава времето, когато САЩ няма да бъдат в състояние повече да предоставят ежегодни парични, хранителни, оръжейни и т.н. помощи на израелската държава. Трудно ще могат да осигуряват и нейната национална сигурност.

Отвъдокеанските еврейски лидери продължават и след избухването (2008 г.) на глобалната капиталистическа криза да разрешават проблемите на Америка чрез преливане на държавни пари в частните банки на Федералния резерв на САЩ, а също и като водят свирепа завоевателна политика. Сякаш не виждат, че този кризисен срив на империалистическата американска държава може да бъде преодолян преди всичко чрез коренна промяна на съществуващата в нея олигархична социално-икономическа система, включително и като бъде създадена държавна централна банка.

Някога (края на ХІ и началото на Х век преди новата ера) еврейският цар Давид завладявал чужди земи, умъртвявал туземците с „триони”, „железни дикани ” и „железни брадви” и после ги привеждал през „пещи за тухли” (Библия, Втора книга за царете, гл.12, т.31)

След около три хиляди години германският фюрер Адолф Хитлер и нацистите убивали (с отровен газ) евреи и ги изгаряли, защото били считани за противници на водената от хитлеристките власти завоевателна политика, насочена към създаване на световен райх (според Хитлер макар да са от по-низша раса, евреите смятали себе си, а не немците за богоизбран народ, но не било възможно „в едно и също време” да има „два богоизбрани народа”).

Под егидата на Еврейския национален фонд през януари 1994 г. в Лос Анджелис, САЩ се е състояла среща на Симеон Сакскобург-готски с над хиляда български евреи. Всеки от тях е дарил на изпълнителите на проекта (за неговото „триумфално докарване в България) по няколко десетки хиляди долари. Била създадена и фондация “България” със седалище гр. София. Ръководителят на фондацията Яков Джераси се настанил в подарения (през 1995 г.) на сина на Симеон – Кубрат, първи етаж на голяма къща с двор на ул. “Шипка” 38 (в центъра на българската столица).

Тази къща е принадлежала на дъщерята на бившия софийски кмет (1914-1915 г.) Петко Теодоров – Мария Теодорова. Неин чичо е дългогодишният депутат (по време на царуването на цар Фердинанд) и министър-председател Теодор Теодоров (28.11.1918 -6.10.1919 г.). Този политик с качества на площаден оратор е бил собственик на чифлик с 8 хил. дка земя.

След смъртта на Мария Теодорова, на горния етаж на къщата останала да живее нейна наследница. Но година по-късно след кратко боледуване тя починала, а за наследството на цялата къща претендирал Симеоновият син – Кубрат.

Понастоящем тази къща (паметник на културата) е необитаема и оставена да се разграбва и руши. Твърди се, че за нейното наследяване се водят съдебни дела, но вероятно Симеон Сакскобургготски очаква държавата или столична община да я ремонтира (той подобно на своя дядо цар Фердинанд кара българите да му даряват намиращи се на българска територия имоти, за чието поддържане и ремонтиране не дава нито лев от личните си пари).

Когато Симеон Сакскобургготски научил, че половината от въпросната къща е дарена на сина му Кубрат, сам кръстил плана за завръщането си в България “Шипка”. Понеже подобно на баща си бил много суеверен му се сторило, че това дарение е някакво знамение.

Планът “Шипка” е изпълняван от главни действащи лица. Сред тях водещи са Яков Джераси и шефката на директорите на Американския университет гр. Благоевград– Линдел Грей. Техните намерения са били съгласувани с ръководителите на американ-ското посолство в София. В конспирацията е бил ангажиран работещият през първата половина на 90-те години на ХХ в. у нас американски посланик Уилям Монгомъри. Още тогава за целите на заверата са привлечени редица експерти от американски административни и разузнавателни служби.

Например през 1995 г. у нас специално е пристигнала американска служителка за съставяне на текста на декларацията, в която се призовава “Негово Величество” да се върне “в Родината си”. Тази декларация е била написана с участието на бившия депутат от СДС и конституционен съдия Георги Марков и е подписана от 30 видни български “интелектуалци”, в т.ч. треньорката по тенис на корт Юлия Берберян.

За изпълнението на плана “Шипка” е допринесъл и живеещият в Лондон син на Симеон Сакскобургготски – Кирил. Като служител на голяма английска финансова институция той успява да формира около себе си широк кръг от млади български емигранти и учащи се в чужбина и да ги впрегне да работят за овластяване и обогатяване на Сакскобург-готската фамилия.

С голяма стръв за лично облагодетелстване в плана “Шипка” се включва и живеещата на американска земя сестра на Симеон – Мария Луиза Хробок. При всяко нейно посещение у нас (като член на ръководството на Американския университет в Благоевград) тя даваше интервюта по медиите и се опитваше да оправдае неправомерното “връщане” на принадлежащите на държавата “царски имоти” с плитко скроената лъжа, че когато Фердинанд Сакскобурготски и майка му Климентина са дошли да властват над българите, са донесли едва ли не несметни богатства.

Това твърдение се опровергава и от изповедта на брата на цар Борис Трети и чичо на Симеон – княз Кирил. Преди да бъде осъден на смърт за прокарваната от него пронацистка политика (която водил като регент по време на Втората световна война) той споделил (към края на 1944 г.) пред други задържани лица, че всичкото му богатство е закаченото на шията му златно кръстче, на което било инкрустирано късче син емайл. Отдавна бил похарчил оставеното от баба му Климентина (майката на цар Фердинанд) наследство, възлизащо общо на около 500 хил. лв.⁴.

С ходатайството на Мария Луиза през 2001 г. нейният брат Симеон е назначил за началник на своя правителствен кабинет ексминистъра на външните работи в първото (1992 г.) правителство на СДС Стоян Ганев. По-късно той тихомълком е уволнен, а Мария Луиза продължава да получава тлъсти пайове от обсебените държавни имоти (къщи, резиденции, гори).

“Върнатите” на министър-председателя Симеон Сакскобургготски и на сестра му – Мария Луиза, десетки хиляди декари държавни гори хищнически се експлоатират от фирмата “Кардам” (на името на първородния син на Симеон). Тази частна Симеонова фирма се управлява от адвоката на Кобургите Асен Ошанов, който твърди, че ежегодните приходи от дърводобив и лесничейство на “царските” гори били около 150 хил. лв.⁵.

Изпълнителите на конспиративния план “Шипка” са поставили като първостепенна задача да се възкреси името на “царското” семейство. С оглед на това се пристъпило към разпространяване на легендата, че бащата на Симеон Сакскобургготски – цар Борис Трети, е изиграл решаваща роля за спасяването на живота на преследваните от германските и местните фашисти български евреи, макар да е известно, че цар Борис Трети е главен палач на загиналите и оцелелите при неговия едноличен царски режим български евреи. Под негов диктат у нас са приети антиеврейски закони и са изпратени в германски крематориуми над 11 хил. евреи от “присъединените” (Беломорска Тракия и Македония) през Втората световна война български земи.

Митът, че цар Борис Трети е спасител на нашите евреи от лагерите на смъртта, е използван като основен мотив за натрапването на Симеон Сакскобургготски на българското общество. С този мит някои заинтересовани користолюбиви еврейски среди (главно в САЩ) са настоявали в гората на героите на Израел да бъде поставен и бюст на цар Борис Трети. Те се опълчват срещу всеки, който се осмели да развенчава култа към този български цар и да разкрива проявите му на жестокост и вероломство спрямо наши сънародници. Под тяхно въздействие в Тридесет и осмото Народно събрание (1997–2001 г.) е отстранен от заместник-председателския пост бележитият български математик акад. Благовест Сендов, само защото е участвал в подписка срещу поставяне на бюст паметник на цар Борис Трети в Израел.

Впрочем през 1998 г. в българската гора край Еруалим била поставена паметна плоча на цар Борис Трети и на съпругата му царица Йоанна, които били представени като държавници спасили хиляди евреи от нацистките лагери на смъртта. Това станало по инициатива на заможни български евреи, които в началото на Втората световна война успели със съдействието на дворцови служители да емигрират от България и да се доберат до Лос Анжелис (САЩ). През 2000 година тази плоча е махната след основателни протести предимно на организации на евреите от Тракия и Македония, а също и по настояване на български граждани (в. „Сега” от 18.7.2000 г.). В резултат на тези протести била създадена специална еврейска арбитражна комисия, която постановила на мястото, където била въпросната плоча да бъде издигнат паметник, носещ имената на изпратените в газови камери 11343 евреи от Беломорска Тракия и Вардарска Македония.

Историческите факти показват, че цар Борис Трети е бил готов да изпълни всички искания на Хитлер, включително и да одобри депатрирането и унищожаването на евреите от „новите” и „старите” български земи. Смятал е, че само чрез победата на хитлеристка Германия във Втората световна война ще може да запази Кобургската династия на българска земя. Българските евреи са имали късмет, че в навечерието (март 1943 г.) на депатрирането им от България, хитлеристката окупаторска армия е била разгромена при Сталинград и станал очевиден провалът на водената от цар Борис Трети прохитлеристка политика.

Тъкмо през този период и най-върлите германофили са започнали да разбират, че вече има реална опасност да загубят и собствения си живот, особено след претърпените от германските войски поражения в Съветския съюз и капитулацията (есента на 1943 г.) на Италия.

На 26 януари 1943 г. министър-председателят Богдан Филов (рупор на пронацистката политика на цар Борис Трети) записал в своя дневник, че за шеста германска армия в Сталинград „вече няма спасение”. После е изразил преживяванията си с изречението: „Както и да е, прекарах и аз няколко безсънни нощи, колкото и да съм все още оптимист за бъдещето” ⁶.

Седмица по-късно (3. ІІ.1943 г.) Богдан Филов е записал, че „най-сетне” Сталинград е паднал въпреки „геройството и само-пожертването на германските му защитници” Този факт щял да има важно психологическо отражение, понеже „Сталинград беше станал нещо, като символ на борбата между болшевизма и националсоциализма”.

След славните победи в Сталинград (където са убити и пленени около един милион германски войници) и гр. Курск Червената армия предприела неудържимо настъпление на запад и освободила огромни съветски територии от германските окупатори.

Междувременно в нашата страна повсеместно нараствал броят на партизаните антифашисти. Все повече зачестили извършваните партизански саботажи и сражения с правителствени военни и полицейски части. Зародило се всенародно движение за защита на третираните като добитък евреи, повечето от които били изпращани да чукат камъни и да вършат друга тежка физическа работа.

Толерантността изисква да се проявява снизходителност към заселилите се в САЩ потомци на българските евреи, които се опитват да изопачават нашата история, за да бъде васализирана съвременната ни държава и ограбван толерантния към бащите и дедите им български народ. Не бива заради тях да бъдат намразени добрите и трудолюбиви евреи.

Задачата по възкресяването на Симеоновото “царско” семейство е била възложена за изпълнение и на финансираната от американския държавен бюджет българска секция на радио “Свободна Европа”. По това радио на-ши продажни журналисти започнали да излъчват специални предавания за “добрия цар” Симеон и да правят внушения, че само той може да подобри живота на постоянно обедняващите след 1989 г. обикновени българи.

В кампанията за представяне на Симеон като кротък, измъчен и справедлив български цар се включват и прославени при държавния социализъм български артисти. Вероятно срещу добро заплащане или от засегнато честолюбие и стремеж към публични изяви в конспирацията се включват: естрадната певица Лили Иванова; заслужилата артистка Невена Коканова; актьорът Коста Цонев. На 5 февруари 1996 г. в Националния дворец на културата се е състоял грандиозен концерт под надслов “Царете на българската естрада пеят за Царя”. Междувременно по Националната българска телевизия артистите Невена Коканова и Коста Цонев ежеседмично разказвали части от пригодената за случая приказка “Царят лъв” и се стремели да бъде предизвикано народно съчувствие и състра-дание към “прокудения” от дете и живял над 50 години в “изгнание” бивш български цар Симеон Втори.

Сигурно тази роля на Коста Цонев е била най-скъпо заплатена в неговата артистична кариера. Благодарение на нея и на изразената сервилност към царедворците той е записан в НДСВ и става депутат в Тридесет и деветото Народно събрание, а синът му Димитър Цонев е назначен за говорител на правителствения кабинет на Симеон Сакскобургготски.

През 1995-1996 г. живеещият в Мадрид Симеон Сакскобургготски бил навестяван от много български “политици” и “бизнес-мени”. Като научили, че с подкрепата на американската администрация той може отново да стане цар, те искали да бъдат включени в неговото обкръжение и изразявали готовност вярно да му служат. Особена припряност и нетърпеливост проявявали лица, които се стремели на всяка цена да си възвърнат загубените (след 1989 г.) властови позиции и привилегии в нашето общество. Сред тях е имало и популярни „републиканци” и общественици като бившия депутат (от парламентарната група на “Коалиция за Бъл-гария”) и омбудсман Гиньо Ганев; лидера на КТ “Подкрепа” Константин Тренчев; лидера на партията “Новото време” Емил Кошлуков.

През първите години (2001–2005 г.) на участие в нашия политически живот бившият цар Симеон Сакскобургготски извърши редица злодеяния. Той и наследниците му използваха държавната власт предимно за лично облагодетелстване.