За седемте срещи на цар Борис Трети с германския фюрер Адолф Хитлер

Цар Борис Трети е извършил голям „грях” и спрямо българската православна църква. Ръководен от интересите на Кобургската династия, той не използвал възможността за повишаване на нейния ранг от екзархия на патриаршия. Това би могло да стане (с благословията на неговия покровител Хитлер) през 1940–1942 г., когато Западна Европа и Гърция са били под немска окупация. Царят не искал у нас да има патриаршия, осигуряваща „пълна автономия на църквата” и която да заприлича на „държава в държавата”. Опасявал се, че с формирането на такава самостоятелна верска организация ще се подкопават устоите на неговото само-държавие, особено ако начело на българската православна църква „застане патриарх с голям авторитет”⁹⁵.

През пролетта на 1942 г., т.е. няколко месеца преди началото на Сталинградската битка, Светият Синод (църковното ръководство), в лицето на владиците Неофит, Стефан, Паисий и други, е подал молба до Царя, да даде съгласие за издигане на ранга на българската църква от екзархия на патриаршия и за избиране на патриарх. В молбата им са изтъкнати следните основни мотиви: изборът на патриарх „ще издигне авторитета на държавата”⁹⁶; „липсата на „предстоятел” на „българската църква се отразява пагубно върху дисциплината и реда в духовенството”; „синодът, като колективно тяло, не може да носи отговорности, тъй като сега всички митрополити са равни”.

По онова време българската църква се намирала в пълна изолация от православния свят, тъй като не била преодоляла наложената й още през 1872 г. схизма, отлъчване от Цариградската патриаршия. Почти са били прекъснати нейните връзки с основните православни църкви в Русия, Гърция и Сърбия, чиито военен противник била българската държава.

Отношението на Кобургите (цар Фердинанд и цар Борис Трети) към религията и църквата се основавало на два принципа. Първият принцип е, че религията, вярата в митичната сила на въображаемо божествено същество трябва да служи за безгранично затъпяване на народа, а „тъпоумието на тълпата е най-голямата гаранция за престола и за трайността на монархическото управле-ние”⁹⁷.

Вторият принцип е, че монархът следва да привлича на своя страна хилядите вярващи миряни, като се прави на дълбоко набожен („Зная – пише цар Фердинанд на сина си цар Борис Трети – че ти не си религиозен като мен, но за тълпата ние трябва да се преструваме, че сме най-фанатици християни”)⁹⁸.

Очевидно цар Фердинад (по вероизповедание католик) йезуитски е използвал българската православна църква и религиозните българи за укрепване господството на своя-та династия.

Завареното схизматично положение и разединение на българската православна църква (от царуването на Фердинанд) устройвало самодържеца цар Борис Трети, който искал да продължи да държи в подчинение тази сраснала се с държавата влиятелна институция. Вместо да съдейства за консолидиране на владиците и другите „божи” служители, той (посредством своя вещ по църковните и археологическите въпроси премиер) ги поставял в икономическа зависимост, като им осигурявал допълнителни доходи от преподаване на религия в държавните училища, данъчни отстъпки за требите (църковните служби) и повишаване на заплатите на владиците.

Предложението за превръщане на българската православна църква в патриаршия и за избор на патриарх обезпокоило цар Борис Трети, който „по никой начин не желае да се повдига въпрос за патриарх”⁹⁹. Той се опасявал, че династията му трудно ще може да упражнява контрол върху една монолитна самостоятелна църква, исторически обвързана с руските православни организации.

По съвета на своя премиер проф. Богдан Филов цар Борис Трети решил да бави и „отлага” решаването на казуса с българската патриаршия, като се маневрира „с измененията на екзархийския устав и същевременно се прокара „намесата на държавата при избора на патриарх и владици”¹⁰⁰. Допускало се „провъзгласяването на патриаршията” да стане след крайната победа на хитлеристка Германия над Съветския съюз и „в кръга на общите тържества при окончателното завършване на обединението, когато би могла да стане и коронацията на Царя”¹⁰¹.

Няколко години цар Борис Трети е разигравал българските синодални дейци, без да им каже, че възнамерява да направи църквата патриаршия едновременно с коронясването му за цар на „новите” български земи в Беломорска Тракия и Македония. Препратил ги да изготвят проекта за устав съвместно с правителството и премиера проф. Богдан Филов, който констатирал, че „синодът смята малко урбулешки да се избере патриарх, а после да се измени екзархийския устав”¹⁰².

Царят дал на владиците инструкции да напишат уставни клаузи, предвиждащи изменения на състава на Народния събор и в него „да се застъпи не само църковният елемент, но и обществено-политическият”. Веднъж той се съгласил с въведената в църковния устав разпоредба да поставя патриарха от трима предложени му кандидати, а после не искал да носи отговорност за окончателния избор на този църковен „предстоятел” и предпочел това да прави Народния събор.

Така пропаднали неколкогодишните опи-ти на владиците да получат от цар Борис Трети разрешение и съдействие за провъзгласяване на патриаршия и избор на патриарх на българската православна църква. В средата на април 1943 г. (когато на Източния фронт германски армии претърпели тежки поражения) те са принудени да прекратят тези искания към цар Борис Трети и правителството. Това направили и след като премиерът проф. Богдан Филов им поставил почти неизпълнимото условие да променят екзархийския устав, така че патриархът да бъде посочен „от едно истинско представи-телство на народа, което да държи сметка за главните институции на свободното с православна династия българско царство”¹⁰³. Обяснил, че този устав може да бъде приет от Народното събрание, само ако е съобразен с „настроенията на депутатите”.

Очевидно до края на преломната Сталинградска битка цар Борис Трети е вярвал, че Хитлер и католическа Германия ще завладеят Съветския съюз и със сила ще накарат руските и вселенските патриарси и владици да издигнат статута на българската православна църква. Надявал се е провъзгласяването на българската патриаршия да бъде в деня на неговото коронясване за цар на „обединена България”.

Изглежда това е имал предвид цар Борис Трети, когато е казвал на българските владици (Неофит, Стефан, Паисий), че провъз-гласяването на патриаршията трябва да бъде направено в „благовремието”. Такова „благовремие” е настъпило едва при комунистическото управление в България, когато атеистите, невярващите в Бога комунистически държавни ръководители, успели с помощта на могъщия болшевишки Съветски Съюз и на руския патриарх да издействат вдигане (през февруари 1945 г.) на схизмата, наложена на българската православна църква и да я провъзгласят (през 1953 г.) за автокефална патриаршия.

За да запази и укрепи монархията и Кобургската династия у нас, цар Борис Трети е сътрудничил и угодничил на оръдията на финансовия капитал – нацистите и фашистите. Той целенасочено се е обвързал с техните лидери (главно с нацисткия водач Адолф Хитлер) и е спомагал за превръщането на България в германски сателит.

В много документи се свидетелства за благоразположението на фюрера към българския цар Борис Трети. Например при връчването (юли 1941 г.) на акредитивните писма германският пълномощен министър в София Адолф Бекерле казал, че фюрерът „много цени и обича българския владетел”. Година по-късно Хитлер изтъкнал пред унгарския министър-председател Калай, че „не е срещал такъв мъдър човек и прозорлив политик като цар Борис Трети”¹⁰⁴. Дори и да са дипломатични и преднамерени, тези думи показват, че нацисткият фюрер много е разчитал на българския монарх при реализацията на налудничавата нацистка идея за завоюване на „болшевишка Русия”, за физическо унищожаване на комунистите и евреите и за установяване на германско господство в Европа. При всяко отиване в Германия Хитлер е подарявал на цар Борис Трети разкошни подаръци, включително запазения и до днес блиндиран автомобил „Мерцедес”. През пролетта на 1942 г. цар Борис Трети е награден със златния кръст на Германския орел.

По думите на цар Борис Трети на всяка среща Хитлер го посрещал „много любезно”, водил „много сърдечен” разговор и потвърждавал, че счита „българите за най-добрите приятели на германците”¹⁰⁵. След като се завърнал в България от среща (състояла се в началото на април 1943 г.) с фюрера, цар Борис е казал, че към него се „отнесли на всеки случай с много голямо уважение и почит”¹⁰⁶.

Цар Борис Трети държал само той от българските властници да общува с германския фюрер Адолф Хитлер. Всячески се стремял да ограничи достъпа до него на опасните за короната и Кобургската династия ултрафашистки лидери като убития в началото на 1943 г. български генерал Христо Луков от бойна комунистическа група.

През май 1941 г. цар Борис Трети казал на премиера проф. Богдан Филов, че по време на пътуването му до Германия (за честване на именния ден на баща си цар Фердинанд) ще се опита да се срещне с външния министър Рибентроп и Хитлер за обсъждане на някои на-болели териториални и други въпроси. По този повод премиерът е отбелязал, че „Царят иска все той да свърши всичко и да не остава нам да вземаме преднина”¹⁰⁷.

В стремежа си да осигури стабилен престол на своя наследник и да укрепи господството на Кобургската династия у нас, по онова време цар Борис Трети разчитал главно на обявения за „злодей” на човечеството германски фюрер Адолф Хитлер. Смятал, че в съюз с него и завоевателните му войски ще могат да се завладеят и присъединят към България сръбски и гръцки територии и да се засилва влиянието на Кобургите на Балканите. Цар Борис Трети изпълнявал всички искания на фюрера с надеждата, че Германия и нейните съюзници (в т.ч. България) ще бъдат крайни победители във войната срещу Съветския съюз, САЩ и Англия и по свое усмотрение ще извършат преразпределение на завладените чужде-странни територии и пазари. Той регулярно посещавал Германия, където получавал от фюрера указания за решаване на военни, териториални, расистки и други въпроси и се лекувал (за държавна сметка) от измъчващите го болести – ангина пекторис (гръдна жаба), ишиас и ревматизъм (които след 1939 г. навлезли в тежка форма на развитие).

По-рано (края на септември 1938 г.) цар Борис Трети е бил приет от Хитлер, който се завърнал в Берлин от историческата си среща (22 ІХ.1938 г.) в Бадгодесберг с английския министър-председател Невин Чембърлейн. На тази среща Царят отишъл, след като ловувал със своя приятел маршал Гьоринг в Източна Прусия. Той разказал на фюрера за преминалото дни по-рано свое посещение в Англия и Франция и за разговорите си с английски политически лица и френския министър-председател Едуард Деладие. Фюрерът пък на висок глас и безапелационно изразил решимостта си със сила да анексира чешките Судетски области.

По време на Втората световна война (1939-1945 г.) съдбата на България до голяма степен е решавана на срещите на цар Борис Трети с германския фюрер. На тези срещи Адолф Хитлер е запознавал Царя със своите решения и му съобщавал изискванията на германската страна към българските власти.

Преди всяко заминаване за Германия цар Борис Трети е викал на аудиенция в двореца или Интендантството премиера проф. Богдан Филов и изслушвал неговото мнение по въпроси, които се предполагало, че ще бъдат поставени от Хитлер. Това се налагало и поради обстоятелството, че повечето двустранни срещи са ставали по искане на Хитлер без предварително обявен дневен ред.

За периода 1940–1943 г. между двамата държавни глави и бойни другари е имало седем срещи, като първите три от тях са се състояли преди вероломното нахлуване (22 юни 1941 г.) на германските войски в Съветския съюз. Броят на срещите по години е следният: през 1940 г. – 1; 1941 г. – 2; 1942 г. – 1; 1943 г. – 3 . По месеци срещите са проведени през ноември 1940 г., април и юни 1941 г., април 1942 г., април, юни и август 1943 г.

На тези срещи с Хитлер, цар Борис Трети с тревога очаквал да му бъде поискано участие на български войски във войната срещу Съветския съюз. По силата на Тристранния пакт той е бил длъжен да изпълни такова искане, но то нито веднъж не му било отправено от Хитлер или негови подчинени. Още преди включването на България в Тристранния пакт цар Борис Трети и премиерът проф. Богдан Филов получили уверение, че няма да се иска пряко участие на български войски в бойни действия.

Германският фюрер и неговите военни командири възлагали на българските войски окупаторски мисии на Балканите. Същевременно ги държали в бойна готовност до Турция, която по време на Втората световна война е пазила неутралитет и с нейните ръководители са флиртували, от една страна, германският фюрер, а от друга – английският премиер Уинстън Чърчил.

На 17 ноември 1940 г. в Германия Адолф Хитлер е казал на цар Борис Трети, че „германците няма да искат активната намеса на нашата войска”¹⁰⁸. В деня (1.ІІІ.1941 г.) на подписването на Тристранния пакт българският премиер проф. Богдан Филов е напомнил за „изричното желание на фюрера нашата войска да се не намесва активно във военните действия”¹⁰⁹. Отговорът на Рибентроп бил, че „това им било добре известно и ще го имат предвид”.

През февруари 1942 г., т.е. след разгрома (1941–1942 г.) на милионната германска армия при Москва и принуждаването на германците да минат в отбрана, цар Борис Трети отново бил повикан от Хитлер в Германия. Преди да замине за тази среща Царят говорил (на 16 февруари) с премиера проф. Богдан Филов „за евентуално искане и от нас помощ против Русия”. Премиерът обяснил, че „по принцип би трябвало да приемем”, но това нямало да бъде в интерес на германците по следните причини: „налага се да има на Балканите една силна армия (българската) с оглед на поведе-нието на турците”; „заплахата на Черноморското крайбрежие от Русия”; „очакваните напролет саботажни действия и вълнения във всички окупирани страни”.

По мнение на премиера проф. Богдан Филов ако фюрерът поиска българската държава да воюва срещу Съветския съюз, цар Борис Трети следвало да изтъкне и „обстоятелството, че ние на два пъти сме предложили скъсване на отношенията с Русия”¹¹⁰. Това обстоятелство показвало, че не е „страхът от това нещо (Русия), което ни кара да избягваме намесата”.

До отпътуването (на 22 март 1942 г. с влак) на цар Борис Трети за намиращата се на унгарската граница главна квартира на фюрера било общо „убеждението, че от нас няма да се иска да участваме във войната срещу Русия, щом този въпрос до сега не е подиган”¹¹¹. Това убеждение се потвърдило два дни по-късно от фюрера, който дълго (около шест часа) разговарял с Царя. На тази среща Хитлер описал тежкото положение на германските войски през руската зима и признал, че в гигантската битка при Москва „германците дали кръгло един милион жертви”¹¹². За успокоение на себе си и на своя събеседник съобщил, че приготвените германски резерви от 4 мил. души „стояли непокътнати”. Той „от нас не искал помощ в Русия”. Само настоявал „да бъдем добре и любезни с турците”. Царят се съгласил, като казал, че очаква да му поискат „още помощ в Сърбия” (в смисъл да бъдат изпратени допълнително войски за борба с комунистите и за „омиротворяване” на сръбската страна).

На състоялите се през 1943 г. три последни срещи между Хитлер и цар Борис Трети вече не се говорило за „една решителна победа” в Русия, а повече за „успешна отбрана” на Балканите¹¹³. Германският фюрер изобщо не споменавал за изпращане на български войски в Съветския съюз, където германците били разбити при Сталинград и Курск (през юли 1943 г.), а говорил за противопоставяне при евентуален десант на английски и американски войски на Балканите и откриване на Балкански фронт.

По време на състоялата се на 1 април 1943 г. среща с цар Борис Трети Хитлер се заканил спрямо съюзните войски „да издигне една тройна преграда: островите; Гърция и българската линия”¹¹⁴.

В началото на юни 1943 г. се състояла следващата среща, на която „от нас искат да заемем Североизточна Сърбия (Тимошко до Морава), за да се освободи тамошната германска дивизия и гръцка Македония приблизително до Бистрица”¹¹⁵. За намеренията на германците „на Източния фронт Царят нищо не можал да разбере, обаче за Балканите били доста загрижени”. Така са протекли разговорите между Хитлер и цар Борис Трети и на последната им среща (на 14 август 1943 г.). За „руския фронт” фюрерът и министрите му били „самоуверени, обаче не са посочили по какъв начин смятат да се справят с положението”¹¹⁶.

Всичко това опровергава все още разпространявания у нас слух, че цар Борис Трети бил отхвърлил искане на Хитлер да бъдат изпратени български войски да воюват срещу Съветския съюз. Заради това той едва ли не бил отровен от хитлеристите. Измислената версия, че германците са искали наши войски да воюват срещу Съветски съюз не намира потвърждение в автентичните сведения за срещите и разговорите на цар Борис Трети и премиера проф. Богдан Филов с германския фюрер. Нейното „разгласяване” е част от водената кампания за героизиране на грохналия (психически и физически) по това време цар Борис Трети и за реабилитация на Кобургите (с оглед на евентуално бъдещо връщане на техни наследници начело на българската държава).

Някои съвременни царедворски историци твърдят, че по време на нашествието и безчинствата (1941–1944 г.) на германците на съветска земя цар Борис Трети не допуснал скъсване на дипломатическите отношения на българската държава със Съветския съюз. Жалко е, че напоследък в техните редици плътно се е наредил и кропотливият историк Недю Недев, който се мъчи с методите на софистиката и премълчаването на нелицеприятни факти да идеализира цар Борис Трети и да го представи за „държавник от голяма класа”, притежаващ „способност да маневрира”¹¹⁷. Необосновано твърди, че „тепърва историята” щяла да „отсява премисленото и далновидното”, което било „същностното ядро на държавническото му поведение”. С отделни житейски примери е изтъкнато, че цар Борис Трети е бил велико-душен монарх, който проявявал снизхождение към някои от десетките хиляди арестувани комунисти..

Посочено е , че през пролетта на 1942 г. по ходатайство на дворцовия съветник Станислав Балан, Царят не позволил да бъде издадена смъртна присъда на комунисти-ческия функционер Трайчо Костов. Вместо смъртно наказание той получил доживотна присъда.

Впрочем след смяната на властта на 9.ІХ.1944 г. Трайчо Костов бил освободен от затвора и в отсъствието на Георги Димитров поел прякото ръководство на партията. През периода 1946-1949 г. той е бил и зам-председател на Министерският съвет на българската държава.

През август 1949 г. Трайчо Костов е осъден на смърт (по обвинение за агентурни връзки с царските тайни служби) и присъдата му била изпълнена (на 16 декември същата година), след като зачестили опитите на американски и английски дипломати арогантно да се намесват в дейността на българските власти.

Преди това (юни 1949 г.) той бил изключен от редовете на БКП за: „нацио-налистически уклон”, проявяван и в даване на указания да се крият от съветските ръководи-тели цените на българските стоки, продавани на западния пазар; опити да измести (с нечестни средства) Георги Димитров от партийното лидерство; вътрешнопартийно фракционерство и двуличие; прозападно заиграване (по примера на тогавашния югославски ръководител Йасип Броз Тито), което било използвано за обединяване на „жалките остатъци на разбитата монархо-фашистка клика” и на всички „реставратори на капитализма” (Васил Коларов, Антисъветската и антипартийна дейност на Тр. Костов, Изд. на БКП, С. 1949 г., с. 35).

През периода 1944-1949 г., когато Георги Димитров дълго време прекарвал в Москва, Трайчо Костов е наложил (въпреки възраженията на обвинители в Народният съд и на членове на Политбюро на партията) да бъдат осъдени на смърт някои царски министри и депутати, незаслужаващи това най-тежко наказание.

Например на състоялата се на 20 януари 1945 г. среща на Политбюро на ЦК на БРП (к) с Георги Петров и още трима съдебни обвинители, водещият заседанието Трайчо Костов ги упрекнал, че „проявяват неоправдано снизходително отношение към някои от подсъдимите” и пледирал за сурови наказания на всички регенти и депутати от 25-то Народно събрание и на министрите в правителствените кабинети, управлявали страната през периода 16.ІІ.1940 - 2.ІХ.1944 г.

В стенограмата е записано:

Тр. Костов: За първия кабинет на Филов въпросът е ясен - смърт.

Антон Югов (член на Политбюро): Изключение може да се направи само за Димитър Кушев. Много бързо го изхвърлиха от кабинета (Д. Кушев е бил министър на земеделието и държавните имоти през периода 16.ІІ.1941-11.ІV.1942 г.).

Тр.Костов: Участвал ли е в сключването на пакта? Да! Това е достатъчно. (вж. цит. книга на проф.Въло Иванов, с. 150-151).

Бившият десен член на БЗНС, агроном и учител (в Садовското Земеделското училище) Димитър Кушев е станал министър на земеделието две седмици преди деня (1 март 1941 г.) на официалното присъединяване на България към Тристранния (Германия, Италия и Япония) пакт. До тогава на базата на състоялите се на 4.І.1941 г. в Залцбург и резиденцията Бергхоф разговори на премиера проф. Богдан Филов с Рибентроп и Хитлер са били подготвени и одобрени от Царя всички, свързани с пакта проекто-документи (включи-телно финансовата и военната спогодба за преминаване на германските войски през българска територия).

В първия правителствен кабинет (16.ІІ.1940-11.ІV.1942 г.) на проф. Богдан Филов, министър на земеделието и държавните имоти е бил бившия царски адютант Иван Багрянов. Но той бил заставен да си подаде оставката понеже на 31.І.1941 г. в Народното събрание се изказал срещу водената правителствена „либералистична” ценова политика и поставил началото на солова акция за оглавяване на царското правителство.

През септември 1947 г. от името на Политбюро Трайчо Костов изпратил до Георги Димитров писмо, в което се изразява не-съгласие с неговото и на Васил Коларов мнение да бъде помилван осъдения (август 1947 г.) на смърт виден земеделски водач и активен борец против монархо-фашизма Никола Петков (обесен на 23 септември 1947 г.). В писмото се изтъква, че смъртната присъда „трябва да бъде изпълнена” при създалите се политически условия (груб опит на английски и американски представители в София за намеса в дейността на българското правосъдие и необуздана агресивност на подстрекавани отвън опозиционни партии и военни организации).

Обикновено защитниците на Кобургите правят внушения, че Царят е бил обичан от на-рода владетел, но не с доводи за водената от него противонародна политика, а като разказват за разговори със случайно срещнали го (по време на лов и екскурзии) селяни или за приятелските отношения, които имал със запасния офицер Куманов, в чийто Софийски дом често се отбивал да му правят тиганици.

Въпросният историк (Недю Недев) е написал, че цар Борис Трети е успял чрез умело царуване да инкрустира (вмести) в българската корона нови „брилянти”¹¹⁸:

• 
  присъединяването (през септември 1940 г.) на територията на Южна Добруджа към България;
  
• 
  спасяването на евреите;
  
• 
  запазването на дипломатическите отношения с Русия.
  

Присъединяването на Южна Добруджа (завладяна от Румъния през 1913 г. поради недомислията на цар Фердинанд) към България, което било „най-яркият брилянт” в короната на цар Борис ІІІ е станало, след като Съветският съюз си възвърнал (края на юни 1940 г.) Бесарабия и Северна Буковина, а следващия месец съветското правителство е признало официално основателността на българското искане за връщане на Южна Добруджа в пределите на българската държава. За да изпревари очерталото се съветско посредничество при решаване на „добруджанския въпрос” и да си открие пътя към Гърция и Средиземно море германският фюрер бързо наложил (без негов „арбитраж”) на монарсите и правителствата на Румъния и България да подпишат (7 септември 1940 г. в Крайова) споразумение за връщане на Южна Добруджа на България. Подписването на това мирно споразумение е провокирано от дипломатическата политика на съветското правителство. То едва ли е резултат на някакви „брилянтни” политически и дипломатически ходове на цар Борис Трети.

Вторият „брилянт” („спасяването на евреите”) е по-скоро позорно черно петно в короната на цар Борис ІІІ и черен кръст за потомците на изселените евреи от Беломорска Тракия и Македония в нацистките кремато-риуми. Само зъл, вероломен и патологично користолюбив владетел може да позволи да бъдат умъртвени над 11 хил. души от неговите земи („стари” и „нови”), само за да продължи да царува и да осигури светло бъдеще на своята династия.

Третият „брилянт” (запазването на дипломатическите отношения с Русия) пък е обявен за невалиден от самия премиер проф. Богдан Филов. По негово мнение заслуга на царското правителство е обстоятелството, че то два пъти е предлагало българската държава да скъса дипломатическите отношения с Русия¹¹⁹.

Още през първия ден (22 юни 1941 г.) на войната на Германия срещу Съветския съюз германските власти поискали „нашата легация в Москва да поеме защитата на техните (германските) интереси”. Едва към края на март 1942 г. (когато се състояла поредната среща между цар Борис Трети и Хитлер) Рибентроп „искал скъсване с Русия, понеже Руската легация била главният шпионски център”¹²⁰ (според германските тайни служби). Той веднага се съгласил „въпросът да се отложи, додето се засилят германските морски сили в Черно море, тъй като Варна и Бургас лесно биха могли да бъдат бомбардирани”.

Както се вижда инициативата за скъсване на дипломатическите отношения на България с Русия е била предимно на българската страна. След първото (преломно в германо-съветската война) поражение на германците при Москва българският цар изпаднал в стрес и започнал да изчаква и отлага скъсването на дипломатическите отношения с болшевишкия Съветски съюз.

Ако цар Борис Трети е желаел, е могъл още след извършения от него първи Девето-юнски (1923 г.) военен преврат да признае съветската държава и да възстанови прекъснатите по време на Великата октомврийска социалистическа революция (1917 г.) дипломатически отношения с Русия. Установяването на българо-съветски диплома-тически отношения е станало едва на 23 юли 1934 г. от Кимон Георгиев, чието правителство е дошло на власт чрез извършения (на 19 май 1934 г.) антидинастичен преврат и последвалото разтуряне и забрана на политическите партии.

Друг въпрос, за който най-често са говорили цар Борис Трети и Хитлер, е за присъединяването на нови земи към България. Понеже Царят се стремял, когато настъпи мирът да получи по-голям дял от окупираните земи, през октомври 1942 г. (т.е. месец преди началото на Сталинградската битка) в своето тронно слово специално е изтъкнал, че „България също има своя дял във войната”¹²¹.

Преди включването на България в Тристранния пакт (1 март 1941 г.) Хитлер е предоставил на България само земи (Драма, Кавала) в Беломорска Тракия за излаз на Бяло море. Тогава по силата на Виенския договор германците са дали на Югославия цяла Македония и Солун. Премиерът проф. Богдан Филов е заявил в Министерския съвет, че не трябва да се повдига никакъв въпрос за Македония. Въвличането на българската държава във войната е извършено не за „освобождаване” на тези исконни български земи, а за съхраняване на Кобургската династия и монархия, чието съществуване е било застрашено от комунистите и „болшевишка Русия”.

Във връзка с присъединяването на България към Тристранния пакт през юли 1940 г. фюрерът е приел българския премиер проф. Богдан Филов и му казал, че „германците нямат териториални интереси на Балканите”¹²². Може да се предполага, че той е предприел военния поход на Балканския полуостров и в Гърция, за да може през Егея германците да стигнат до Средиземно море и да се сдобият с важни морски бази.

Едва когато югославското правителство е подписало (началото на април 1941 г.) със Съветския съюз договор за ненападение и неутралитет, Хитлер е завладял Югославия, включително Македония, а после е поискал български войски да окупират македонски земи и да заемат мястото на германските армии.

На състоялата се на 20 април 1941 г. (дни след окупацията на Югославия от германски и български войски) среща с Хитлер цар Борис Трети е „настоял” за включване на Солун в пределите на българската държава. Фюрерът не е искал да се ангажира с решаването на този въпрос „преди свършването на войната в Гърция”. На предпоследната среща (началото на юни 1943 г.) между двамата е постигнато съгласие Солун да остане „под германско командване”. Царят се отказал от идеята този град „да се заеме от нас с мотивировката, че това би раздразнило както италианците, така и турците”.

На срещата през април 1941 г. цар Борис Трети помолил Хитлер да съдейства и за предоставяне на Охрид на българската страна. Тогава този град, както и Западна Македония били завладени от италиански войски. Хитлер поръчал на външния си министър Рибентроп да има предвид Охридския въпрос при предстоящите разговори с италианския министър на външните работи Чано. Седмица по-късно от Германия било изпратено до българското външно министерство съобщение, че Охрид и Ресен остават в територията на България.

Преди да нападне (22 юни 1941 г.) Съветския съюз Хитлер е плашил цар Борис Трети и премиера проф. Богдан Филов с болшевиките и болшевишка Русия. Изглежда е знаел, че и двамата най-много се страхуват от премахването на монархията и „болшевизирането” на България. По време на втората среща (4 януари 1941 г.) с премиера проф. Богдан Филов Хитлер напомнил, че ако балтийските страни били приели неговото предложение за съюз с Германия, „щели да избягнат болшевизирането си; положението там било ужасно; отначало били назначени евреи за комисари, които всичко разрушили, после назначили руси, които пак сменили”. Премиерът проф. Богдан Филов е записал, че казаното от Хитлер за „болшивизацията” на балтийските страни звучало “като предупреждение към нас”¹²³. Адолф Хитлер споменал за посещението на съветския министър на външните работи Вячеслав Молотов, който казал, че русите искат да вземат бази в България, както направили германците в Румъния. „Обаче Хитлер възразил, че те (германците) са отишли там по искане на румънците и попитал дали ние (българите) сме отправили подобно искане към русите”.

Така фюрерът се е опитвал да оправдае германската инвазия в Румъния. Той бил убеден, че неговия приятел цар Борис Трети не би поискал в царството му да се разположат военни бази на руските болшевики, които не можел да понася органически и смятал за най-голяма заплаха за своята Кобургска династия.

На 20 юни 1941 г., т.е. два дни преди да нападне Съветския съюз, Хитлер е имал сърдечна среща с цар Борис Трети. „Когато заговорил (Хитлер) за Русия бил много рязък; Сталин никога не желаел да му прости три неща: подкрепата на Румъния, на Финландия и на България. Бил доста войнствен”¹²⁴.

Не е изключено на тази среща Хитлер да е казал на Царя за предстоящата война на Германия срещу Съветския съюз. Едва ли е случаен фактът, че след направеното в ранната утрин у нас съобщение за началото на германо-руската война (която „се посреща от населението с изненада и униние”)¹²⁵, цар Борис Трети не е направил пред своя премиер никакъв коментар за това злодеяние на Хитлер.

В края на март 1942 г. цар Борис Трети помолил Хитлер да прекрати германската подкрепа на български ултрафашистки политици и легионери. Той е имал предвид проф. Александър Цанков, ген. Христо Луков, ген. Никола Жеков и полк. Атанас Пантев, които нарекъл „честолюбиви политици, легионери, ратници и други”, които се занимавали с „интриги”¹²⁶. Според него поставянето им на мястото на правителството на проф. Богдан Филов щяло да промени неговия едноличен „режим, който не е създаден с революция отдолу и който трябва да се запази поне до края на войната”. Хитлер бил „против тяхната подкрепа, щял да вземе мерки и наблегнал на това, че той винаги ще пази авторитета на Царя”.

Очевидно в лицето на Хитлер цар Борис Трети е имал верен приятел и закрилник на Кобургската династия. Неговото тесногръдие не му позволявало да надниква отвъд хоризонта на събитията и да предвижда последствията от тяхното развитие. Дори и когато ясно се виждало, че хитлеристка Германия губи войната, Царят гледал „със спокойствие на руските успехи на Източния фронт”¹²⁷. Затварял си очите пред поведението на разположените у нас германски войски, които харчили печатани (без стоково покритие) български пари и предизвиквали хиперинфлация. Не смеел да поиска от Хитлер да прекрати безвъзмездното вземане на наши храни, напитки и тютюни от Германия и да ограничи постоянно увеличаващите се парични суми (около 3,6 млрд. лева годишно)¹²⁸, които българската държава е давала за издръжка на германските войски.

Той нервно отхвърлял всяко предложение за завой в поетия от него про-немски външнополитически курс. Отправил гневна реплика и на лидера на Демокра-тическата партия Никола Мушанов, който след пълния разгром (31 януари 1943 г.) на германците при Сталинград връчил отговор на царското тронно слово с намек, че ако германците продължават да губят, следва да се отметнем от тях. Царят троснато му „забелязал, че не може да има в този момент политика, по-пакостна от тази”¹²⁹.

Независимо от тези факти заинтерисовани лица упорито разпространяват измислицата, че цар Борис ІІІ се възпротивил на Адолф Хитлер и отказал да изпрати български войски в Съветския съюз¹³⁰. Дори се пуска слух, че по тази причина след последното му посещение (средата на август 1943 г.) в Германия е бил вероломно отровен.

По това време германското командване едва ли би настоявало да бъдат изтеглени намиращи се във вражеска Гърция и Сърбия български войски с цел изпращането им на Източния фронт. Германското командване не би се съгласило и да бъдат изпратени в Съветския съюз български войници от армиите, разполо-жени до границата на неутрална Турция, която все повече клоняла към съюз с Англия. Решение за изпращане на български войски да воюват срещу своите руски братя трудно би се взело, при положение че тъкмо през юли-август 1943 г. германските бойци стремглаво отстъпвали окупираните от тях съветски земи, а в Италия, която е била основен европейски съюзник на Хитлеристкия райх, е извършен държавен преврат срещу Бенито Мусолини и фактически е обявена капитулация на Италия.

Хитлеристкото командване е очаквало САЩ и Англия да открият нов фронт и да за-почнат военни действия на Балканите. На състоялата се в Германия последна среща на царя с Хитлер “германците поискали две наши дивизии (един корпус) за Северна Гърция и евентуално Албания, които да пазят тила на германските войски в Гърция и по албанското крайбрежие”¹³¹.

Настъпилите до смъртта на цар Борис ІІІ събития (германски поражения в съветските градове Сталинград и Курск, политически промени в Италия, която е основен съюзник на Хитлеровия Райх) смъртно са уплашили и германофила Александър Цанков. Като депутат в Народното събрание той признал (на 27 декември 1943 г.), че след тези събития загубил съня си и добавил: “Оста остана само с едно колело. Германия остана сама в Европа”¹³².

На Балканите вече е имало стотици хиляди действащи сръбски, гръцки и български партизани, а също и съветски, английски и американски военни специалисти. Повсеместно са извършвани партизански нападения на германски влакови композиции и складове и са унищожавани оръжия, храни, горива и други стоки.

Когато се завърнал от последната си визита (средата на август 1943 г.) от Германия, цар Борис Трети бил душевно разстроен и със сломена воля за живот. Часове след като кацнал на нашето летище и се прибрал в двореца (15 август), той споделил, че по време на полета към София му се приискало “да го срещне неприятелски аероплан, та да се свърши с него”¹³³.

Изглежда това мрачно настроение е обхванало Царя още при срещите му с неговия приятел Адолф Хитлер, който вече не говорил за настъпление на Източния фронт и превземане на Москва, а за изграждане на отбранителни линии и най-вече на Балканите. Главно за тази цел фюрерът поискал две наши дивизии да пазят тила на германските войски в Гърция и по албанското крайбрежие.

Може би отбранителните германски планове окончателно са убедили цар Борис Трети, че е наближил краят на Хитлеристкия райх, а заедно с него и на Кобургската династия. Колкото и посредствен политик да е бил, Царят е схванал, че до този самоубийствен резултат се е стигнало вследствие на водената от него вулгарна прогерманска и профашистка политика.

Сигурно е тръпнел при мисълта, че той и другите недосегаеми членове на Кобургската династия ще попаднат в ръцете на изпълнения с гняв български народ и ще им бъде потърсена отговорност за провежданата противонародна политика, включително и за избиването на десетки хиляди българи и евреи. Болното сърце на цар Борис Трети не е издържало тежкия стрес и той за броени дни (23–28 август 1943 г.) се е поминал¹³⁴.

След като се завърнал (15 август 1943 г.) от Германия и срещата с Хитлер, цар Борис Трети още повече страдал от хроничните си заболявания, но се надявал, че както обикновено ще му мине. Бил „отчаян” и на 17 август заедно с брат си княз Кирил заминал за Чамкория. На следващия ден след закуска тръгнал към връх Мусала „за разтуха”. Съпровождали го брат му, малка свита и походна кухня. На върха пристигнали на обяд, яли и пийнали по малко евксиноградска ракия. Царят доверил на брат си, че се задушавал, имал парене, сърцебиене и болка вляво, в сърдечната област. Когато се връщали от „екскурзията”, Царят слизал от върха „по една пътека”, по която рядко рискували „да слязат и опитни планинари”. Скарал се на своя брат, който го молил да тръгне по общия път и продължил „да се излага по стръмнината”. Князът имал „впечатление, че той търси смъртта си”¹³⁵. Още щом седнали да закусят, на Царя му станало лошо и силно пребледнял. По разказа на Княз Кирил, когато се спуснали да го подкрепят, той махнал с ръка и прошепнал, „че щяло да му мине, както и друг път”. Глътнал „едно хапче” и се ободрил.

Сривът в здравето на цар Борис Трети настъпил на 23 август (понеделник) 1943 г. в софийския дворец, където той се завърнал с намерение да продължи да царува. Незабавно били повикани лекари от чужбина (проф. Sietz от Берлин и проф. Eppinger от Виена). Бързото идване (съответно във вторник и сряда) на „професорите било улеснено” от царския съавджия и командир на германската авиация маршал Гьоринг, „който поставил на разположение необходимите аероплани”¹³⁶. Диагнозата им била „запушване на артерията”. Царят изпаднал в кома и само на 27 август (петък) дошъл за малко в съзнание, но „разговор не можеше да води”. Смъртта настъпила на следващия ден (28 август 1943 г.).

Тези разкази на княз Кирил и на проф. Богдан Филов красноречиво доказват не-състоятелността на намеците за „мистериозната” смърт на българския цар Борис Трети, който уж бил отровен от Хитлер. С „хипотезите” за тази „загадъчна” смърт мнозина (предимно наследници на царедворци) се опитват да реабилитират престъпния цар, Кобургската династия и своите фамилии (съпричастни в царските злодеяния) и да заемат важни позиции в българския политически, научен и културен живот.

Напоследък все повече се използват интернет страници и седмични вестници за героизиране и реабилитация на цар Борис Трети. Появяват се „сензационни” публикации, в които се правят внушения, че в разгара на Втората световна война цар Борис Трети инкогнито е посетил Москва, където тайно се срещал със съветския първи държавен и партиен ръководител Йосиф Сталин и с министър-председателя Вячеслав Молотов. С тези фантасмагории се внушава на доверчивите читатели, че цар Борис Трети е бил анти-хитлерист, поддържал тайни отношения с великия Сталин. Втълпява им се, че той се срещнал с крупните съветски ръководители, излагайки се на смъртна опасност пред вездесъщите по онова време тайни служби на Гестапо и немските изтребители.

В една такава публикация се твърди, че цар Борис Трети се срещал с Молотов на 18 декември 1942 г. в Москва¹³⁷. Нейният автор се позовава на английски драматург и историк Джон Осбърн, който през 1990 г. „открил” документ на оперативни сътрудници на НКВД (Министерството на вътрешните работи на СССР) до техния шеф Лаврентий Берия.

Нищо не се споменава за съдържанието на въпросния документ. Няма обяснения защо в момент, когато съветски войски вече са затегнали обръча около едномилионната германска армия при Сталинград, цар Борис е отишъл при своите ненавистни врагове съветските болшевики. Как той е успял за една нощ да прелети до Москва и обратно (за 6–8 часа), с какъв самолет и кой български пилот (пътуванията му до Германия по въздуха са ставали с личния самолет и пилот на Хитлер).

Към края на 1942 г. е било абсурдно да се състои среща на цар Борис Трети със съветски ръководители. Още по-абсурдно е Сталин или Молотов да се срещат с държавници от страни – членки на Тристранния пакт, без знанието на членове на Политическото бюро (ПБ) на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС), какъвто е бил и Лаврентий Берия. При ръководната роля на комунистическата партия в държавата, обявяването на война или подписването на мир става с решение (понякога формално) на членовете на ПБ. В българската монархия такива съдбоносни решения са можели да вземат еднолично царете (по силата на чл. 17 на Търновската конституция).

През лятото на 1942 г. в Москва по радио „Христо Ботев” е прочетена съставената от Георги Димитров програма на Отечествения фронт. В нея е изтъкната необходимостта от обединяване на всички антифашистки сили в страната за събаряне на монархофашистката диктатура (цар Борис е слушал радио и сигурно е чул поставените в тази програма задачи).

Който е запознат с публикуваната кореспонденция на Сталин с Рузвелт и Чърчил, е забелязал, че той е изисквал от правителствата на съюзните държави (САЩ и Англия) да не водят тайни преговори за подписване на сепаративен мир с представи-тели на държавите – членки на Тристранния пакт. В някои свои писма той е показвал на съюзниците си, че разполага с неопровержими доказателства за контакти (в Швейцария и на други места) на английски и американски „неофициални” лица с представители на страни от противниковия лагер.

В този смисъл по време на германо-съветската война всеки опит на българската страна да сключи сепаративен мир с Англия заобикаляйки Съветския съюз, е бил обречен. Безуспешна е била и възложената през август 1944 г. (от правителството с премиер Иван Багрянов) на българския политик Стойчо Мошанов дипломатическа мисия, целяща да се проучат условията за сключване на сепаративен мир с Англия.

До края на живота си цар Борис Трети останал верен боен другар на Хитлер. Вярвал, че ще стане някакво чудо и германските войски окончателно ще спрат устремяващата се към Балканите съветска Червена армия. Преди да извърши дадено дипломатическо действие, Царят най-напред търсил съгласието на фюрера или на някой от неговите заместници. Той се страхувал да не бъде заподозрян в нелоялност към Хитлер и се страхувал фюрера да не даде отново Южна Добруджа на Румъния, чиито войски воювали срещу Съветския съюз.

Месец (28 юли 1943 г.) преди да почине цар Борис Трети, румънският министър на външните работи и вицепремиер Михай Антонеску направил на правителствата на България и Унгария предложение „заедно” да обсъдят и вземат „мерки” за защита на националните интереси¹³⁸.

Царят решил „да не отхвърляме предложението на Антонеску, макар да вижда в него опит да го злепостави пред германци-те”. Той поръчал на премиера незабавно да извести за полученото румънско предложение германския посланик у нас Бекерле. На другия ден премиерът проф. Богдан Филов повикал германския посланик и му съобщил „съвсем поверително предложението на Антонеску”. Уверил го, че германците ще бъдат държани „в течение” на българо-румънските разговори (такива разговори не се състояли, понеже българският премиер доловил, че воденето им няма да е „много приятно” на германския външен министър Рибентроп).

Очевидно в този съдбоносен за българите миг цар Борис Трети отново се проявил, като плашлив и посредствен политик, комуто липсвали основните политически качества – далновидност, действеност и решителност. Той продължавал да мисли само за спасяването на Кобургската династия.