Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА XXVI
Краят Дано революционната епидемия не се разрази извън границите на Франция! С наближаването на старостта, Екатерина не се страхуваше от нищо тъй силно, както от разпространението на либералните идеи в Русия, които, както твърдеше тя, я вдъхновяваха в миналото. Затова че искаше да позволи в страната да настъпи такова развитие на идеите, което би застрашило обществената устойчивост или даже само спокойствието на духовете. Беше пазителка на реда и гонеше с нажежено желязо и най-незначителната проява на "якобински" тежнения. Не прощаваше и на старите си приятели, колкото и малко да клоняха "наляво". За кратко време се почувствува близка с журналиста, книжаря и издателя Новиков, и сътрудничеше анонимно на вестника му "Живописец". Но впоследствие му се разсърди, че бе поел твърде енергично защитата на крепостниците и го упрекна дори, че се е свързал с франк-масонското движение. Когато се зароди в Русия, това движение се отличаваше с безукорната си преданост към правителството. Но скоро в него проникнаха тенденции на мистицизъм, които обезпокоиха Екатерина, защото бяха първата заплаха срещу нейното господство. Тя имаше здрав разум: струваше й се, че разпространението на сектите извън църквата можеше да всее смут сред непросветения народ, който лесно се поддаваше на фанатизиране. Новиков и привържениците му, казват, възнамерявали да използуват влечението на Павел към "мартинистките" теории; дори предложили на великия княз да стане великия зидар на Московската франк-масонска ложа. Но, не! Вярната формула бе: една родина, една вяра, един монарх. Видя накъде френските философи тласнаха нещастната си страна! Докато е жива Екатерина, руските философи нямаше да имат думата из ложите, салоните и по улиците. През 1792 година Новиков бе арестуван; следствието по делото се водеше с особена строгост; Екатерина лично диктуваше въпросите, които съдиите трябваше да задават на обвиняемия; присъдата бе тежка: петнайсет години затвор в крепостта Шлиселбург; изгориха всички подривни писания; разтуриха масонските ложи в Русия. Доста години преди това императрицата бе писала във вестника си "Всякая всячина": "Ние искаме да стъпваме на земята, а не да се носим из облаците, още по-малко да се въздигаме до бога". "Освен това не обичаме мрачните съчинения", добавяше тя. Същата непримиримост към хуманитарните миражи Екатерина прояви по повод публикуваната от Радишчев книга "Пътуване от Санкт-Петербург до Москва". В произведението си, документ и памфлет, разказ и размишление, авторът разкрива ужасите на крепостничеството и препоръчва незабавно освобождение на селяните по силата на един благороден акт на правителството. Бог знае дали някога Екатерина бе мечтала да избави мужиците! Но от досегашното си царуване научи, че е опасно да изправи свикналия с робството народ пред светлата бездна на независимостта. Векове наред, разтоварен от всякакви отговорности и инициативи, дали нямаше да обезумее, като му кажат, че е свободен? Нямаше ли да съжалява, ако загуби сигурността, която получаваше с подчинението си на всемогъщия господар? Така или иначе и владетелят, и селянинът трябваше бавно да се подготвят за бъдещия обрат в отношенията си. Книгата на Радишчев се бе появила твърде рано. Тя можеше да разпали страстите на неуките умове, които бяха тъй много в Русия. В крайна сметка авторът бе "по-опасен и от Пугачов", именно защото бе талантлив. Осъдиха го на смърт, но по императорска милост бе заточен за десет години в Сибир. Княжнин пък, чиито две комедии, "Самохвалко" и "Чудаци", имаха голям успех, едва след смъртта си предизвика гнева на императрицата. Неговата трагедия "Вадим Новгородски" бе издадена посмъртно по поръчка на княгиня Дашкова. Екатерина откри в нея републикански идеи и заповяда да се изземат и унищожат всички екземпляри. Научила за решението, княгиня Дашкова изкрещя в лицето на императрицата: "Какво ми е на мен, ваше величество, че ръката на палача ще изгори произведението? Няма аз да се червя заради него!"149 Предупреждението съвсем не разколеба Екатерина. Заповедта й бе изпълнена. Вятърът разнесе пепелта на "Вадим Новгородски". След това предизвикателство княгиня Дашкова шумно подаде оставката си и реши да напусне Санкт-Петербург, за да се оттегли в Москва. Но преди да отпътува, поиска прощална среща с Екатерина. Нали бяха стари приятелки? Нейно величество накара посетителката да чака цял час в салона, преди да я приеме. Най-после бяха насаме. Екатерина бе студена като камък. Когато княгиня Дашкова се поклони мълком пред нея, тя й каза сухо: "На добър час, госпожо". Бившата председателка на Академията не изтръгна нито дума повече. Но Екатерина щеше да обясни другиму защо бе наложила толкова строга цензура. "Театърът е школа за народа, каза тя. Ще бъде поставен безусловно под мое наблюдение; аз съм първият учител в тази школа, защото главният ми дълг пред бога е да отговарям за нравите на моя народ"150. Общо взето Екатерина се интересуваше от възхода на руската литература не само заради личните си предпочитания, но и по дълг. Тя наложи над малкия свят на руските писатели своя авторитет, примесен с нотка на презрение. Беше страстна почитателка на френската и германската култура и виждаше пътя за развитието на руската национална култура само в подражанието на западните образци. По време на царуването й малко големи имена се наредиха до знаменитостите от времето на Елисавета като Ломоносов, основоположник на руския литературен език, умрял през 1765 година, или Сумароков, умрял през 1777 година, автор на басни, сатири и театрални пиеси, вдъхновени от творчеството на Расин и Волтер, разбира се и официалният поет Державин със стремителния си лиризъм. Но неговата дълга поема "Фелица" бе творба, написана по поръчка, която съдържаше хвалебствие за императрицата и критика за обкръжаващите я царедворци. По-късно Державин се принизи със словословията си за Платон Зубов. Херасков подражаваше на французите и особено на Волтер с епичната си поема "Русиада", а Богданович се стараеше да разкраси своята "Душенка" със заемки от "Любовта на Психея и Купидон" на Лафонтен. Колко по-самобитен бе Фонвизин, наречен руският Молиер, който осмя в комедията си "Бригадир" чуждопоклонството на московските трисотени151, а в "Глупакът" (или "Недораслия") описа безделния и несносен живот на дребните помещици! Основната идея на автора в последната пиеса е, че руското общество ще загине, ако не се издигне духовно и не се образова. Чисто "екатеринин" възглед. И въпреки това Фонвизин трябваше да се бори срещу цензурата, която първоначално забрани представянето й. Намеси се великият княз. "Недораслия" бе поставена и играна с огромен успех. Но след това Фонвизин престана да пише. Почина от тежка болест на четирийсет и осем години. Екатерина не се опечали както при смъртта на Волтер или на Дидро. За нея всички руски писатели бяха чираци. Тя не подозираше какъв гений се раждаше в Карамзин, чиито "Писма на един руски пътник" и сантименталните му разкази вече възхищаваха многобройна читателска публика, нито в многообещаващия Крилов, който току-що бе публикувал първите си сатирични есета, преди да разгърне таланта си като баснописец. Руските архитекти също не се ползуваха с уважението на императрицата. Беше я обхванала "строителна треска" и твърдеше, че никое земетресение не може да разруши толкова паметници, колкото тя щеше да въздигне. Ревностно разкрасяваше Санкт-Петербург и околностите му. В столицата изгради Ермитажа, Института Смолни, прекрасната сграда на Академията на изкуствата, Мраморния дворец, Таврическия дворец, който подари на Потьомкин, преустрои старата Троицка църква; в Гатчина построи Големия дворец; в Петерхоф разшири Петродворец, като запази "версайския" му стил; в Царское село направи безброй преобразования и издигна новия Александров дворец. Повечето от творенията бяха дело на италиански и френски архитекти. От русите по-изтъкнати бяха Старов, Баженов, Казаков… В стила на строежите нямаше нищо национално. Той бе механично пренесен от италианската и френската школа, без да е пригоден към климатичните и други особености на страната. Докато Иван III към средата на XVI век бе получил от повиканите в Москва болонски и милански архитекти неподражаеми решения в духа на руската традиция, Екатерина, следвайки уроците на Петър Велики, "присади" на бреговете на Нева прекрасни наистина, но сътворени за други хоризонти сгради. Руските художници, скулптори и учени също бяха малцинство около трона. Екатерина никак не им помагаше, а снизхождението и към тях граничеше с презрение. Докато пребиваваше в Русия, Фалконе недоумяваше защо императрицата беше груба с прекрасния художник Лосенко. "Горкият честен младеж, унижен, останал без хляб,, искаше да се махне от Санкт-Петербург и споделяше мъките си с мен", пише той. Пътешественикът Форция дьо Пил се учудваше, че нейно величество оставяше талантливия скулптор Шубин да се мъчи в тясно ателие, без модели, без ученици, без държавни поръчки. През цялото си царуване тя направи поръчки или отпусна помощи на незначителен брой руски творци, а щедростите си запази при покупки на чуждестранни произведения. Учените, които Екатерина обграждаше с внимание също бяха чужденци. Ойлер, Палас, Боехмер, Сторч, Крафт, Мюлер, Бахмайстер, Джорджи, Клингер… Но като се изключат прословутите пътеписи на естественика Палас, историческите изследвания на Мюлер и няколко трудове по биология, като че гостуването на тези учени в Академията на науките в Санкт-Петербург не бе обогатило наследството на човешкото познание. Главната заслуга на Екатерина се състоеше в това, че бе насърчила публикуването на голям брой стари хроники за миналото на Русия като "Слово за похода на Игор". Под нейния патронаж бяха събрани и издадени първите "Билини" (епични песни), дотогава предавани устно от поколение на поколение. За да подчертае интереса си към историята, тя дори написа "Спомени за руската империя". В набързо нахвърлените бележки Екатерина допуска грешки, измисля "финландски царе", жени ги за несъществуващи новгородски княгини, намесва Рюрик в необикновени обстоятелства и се мъчи да докаже световното значение на старата Московия. По повод своите исторически и езикови изследвания, тя пише: "Събрах купища сведения за древните славяни и ще мога да докажа, че те са дали имената на повечето реки, планини, равнини и местности във Франция, Испания, Шотландия и други страни." Впрочем скоро се отегчи от работата и повери на учените специалисти Шчербатов и Голиков грижата да напишат труд с трайно научно значение. По-късно с течение на годините и пред заплахата от Френската революция тя стана недоверчива към всички учени. Някога мечтаеше да бъде заобиколена от академици, да разисква с тях абстрактни теми с безобидна любезност. Изведнъж те й заприличаха на подпалвачи. Новите идеи плашеха бившата последователна на енциклопедистите. През 1795 година отчете, че Икономическото общество в Санкт-Петербург й струва четири хиляди рубли годишно за публикации "една от друга по-глупави". Тя настръхна, реши, че членовете на великомъдрото общество са "мошеници" и им прекрати издръжката. По онова време вече бе отпратила Лаарп и с всички сили убеждаваше Александър да поеме руската корона. След като дълго бе живял с мечтата да живее спокойно далеч от двора, на село, или може би на брега на Рейн, великият княз постепенно отстъпи пред непреклонната си баба. През лятото на 1796 година той се изповядва на бившия си възпитател: "Вие знаете колко много желая да напусна родината си. Но засега не виждам никаква възможност да го осъществя. Окаяното положение, в което се намира родната ми страна, тласна мислите ми в друга посока". "Другата посока" явно бе тронът. С брат си Константин, Александър стана постоянен гост в Гатчина, където великият княз Павел го въвеждаше във военния занаят. Облечен в пруска униформа, обут във високи ботуши, младият мъж се увличаше в обучението на новобранците, в походите, артилерийските учения, упражненията със саби и мускети. Привличаше го военната атмосфера на малкия гарнизон, но се ужаси като видя, че в широка ивица земя около двореца, по заповед на Павел в околността къщите бяха разрушени, горите изсечени, теренът — изравнен, за да могат постовете да наблюдават полето околовръст. Полицейски кордони опасваха резиденцията. Само приятелите на великия княз, включени в специалния списък, можеха да ги преминат. Зад всяка врата му се привиждаха шпиони. Императрицата с право смяташе, че е луд. Но лудият беше привлекателен. Александър се люшкаше между удоволствието да играе на войници с баща си и не по-малкото удоволствие да си играе на престолонаследник с баба си. Но въпреки това далеч не одобряваше политиката й. Споменът за Лаарп поставяше отпечатък върху мислите му. Веднаж когато се разхождаше с новия си приятел, поляка Адам Чарториски, той се осмели да сподели душевните си терзания. "Великият княз ми каза, пише Чарториски в "Мемоарите" си, че не споделя идеите на кабинета и на двора; че не одобрява политиката и поведението на баба си, че осъжда принципите й … Призна ми, че ненавижда деспотизма, независимо къде и под каква форма се проявява, че обича свободата; че всички хора имат право да бъдат свободни; че се интересува най-живо от Френската революция; че, отхвърляйки извращенията, с радост пожелава успех на Републиката… Тръгнах си, признавам, извън себе си, дълбоко развълнуван, не знаех вече сън ли бе или истина. Как! Един руски княз, наследник и внук на Екатерина, любимият й ученик, когото, противно на очакванията, готвеше за свой приемник вместо сина си, същият този княз отричаше и презираше принципите на баба си, отхвърляше отвратителната политика на Русия, страстно обичаше справедливостта и свободата, жалеше Полша и би искал тя да бъде щастлива! Не беше ли това някакво чудо?.." Екатерина много добре познаваше републиканските пристрастия на Александър. На неговата възраст и тя мислеше точно тъй. Ще се опомни. Както се опомни и тя. Инстинктът й подсказваше, че той има закваска на истински монарх. А освен това нямаше друг избор. Всеки друг, но не и ужасният Павел с неговата прусащина и заблудите му. Трябваше да действува бързо, ако не искаше събитията да я изпреварят. Нищо не биваше да се оставя на случайността. Нужен й беше документ. Черно на бяло. Нещо неопровержимо. С помощта на Безбородко тя тайно изготви манифест, с който обяви, че лишава сина си от правото да наследи престола в полза на своя внук Александър. Заключи го в личната си каса с намерение да го публикува в началото на следващата година. Преди това по внушение на Платон Зубов намисли да сгоди най-голямата си внучка, Александра Павловна, за съвсем младия крал на Швеция Густав IV. "Брата Гу" или Густав III беше убит четири години по-рано и оттогава, въпреки усилията на дипломатите, отношенията между Стокхолм и Санкт-Петербург никак не се бяха подобрили. Със съюза между младия осемнайсетгодишен шведски владетел и тринайсетгодишната Александра биха разрешили по семейному много политически проблеми. Още повече, че Густав, както се говореше, "има прелестно лице, което излъчва одухотвореност и обаяние", а Александра бе най-красивата, най-чистата и най-милата от всички принцеси в Европа. Но беше много млада за съпруга, затова щяха да отложат сватбата с две години. Сега можеха да направят годежа. Платон Зубов, в качеството си на министър на външните работи, водеше преговорите. Бяха доста щекотливи. Шведският двор смяташе, че бъдещата кралица трябва да се покръсти в протестантска вяра; Екатерина, обратно, поддържаше, че рангът на внучката й е твърде висок, за да приеме това условие. Александра беше родена с царска кръв и трябваше да запази вярата си и да има в Стокхолм своя източноправославна църква и свои попове. Не искаше ли императрицата, показвайки се тъй неотстъпна по въпроса за религията, да напомни какъв път бе извървяла от времето, когато, като малка германска принцеса, бе принудена да се откаже от лутеранството, за да се омъжи за престолонаследника на Русия? Какъв блестящ реванш, за миналото! Платон Зубов и съветника му Марков се опитваха да лавират с шведите. Разискванията се изостряха, успокояваха, заплитаха и завършиха с половинчати обещания и от двете страни, които никак не изясниха положението. И двете страни разчитаха на сблъсъка в последния момент, за да се сломи съпротивата на противника и "се претупа" годежната церемония, по израза на Марков. Младият шведски крал и вуйчо му, херцог Сюдермани, регент на кралството, пристигнаха в Русия през август 1796 година. Преговорите още бяха в ход, ала Густав и Александра се влюбиха от пръв поглед. За девойката Густав се бе появил като прекрасния принц от приказките на нейното детство. Графиня Головина потвърди това впечатление: "Черната дреха на шведския крал и падащите по раменете му коси подчертаваха благородния му рицарски вид…". В писмото си до Грим, Екатерина подчертава: "Той е изключителен младеж и несъмнено сега в Европа никой друг трон не може да се надява на подобна скъпоценност". И няколко дни по-късно: "Големи и малки са луди по младия крал. Много е възпитан, говори изискано, приветлив, занимателен. Има очарователно лице; чертите му са красиви и правилни, очите му — големи и живи; осанката му е величествена; висок е, но е слаб и строен; обича да скача и танцува, да прави всякакви физически упражнения и ги изпълнява умело… Види се, тук му харесва… Изглежда, че и госпожицата не е никак безразлична към въпросната личност. Тя се отърси от първоначалното си смущение и като че ли се чувствува много добре със своя възлюблен. Трябва да се признае, че са рядка двойка". Целият двор наблюдаваше двамата младежи, а те се поглъщаха с очи, говореха си забързано и търсеха и най-малките поводи да бъдат заедно. Екатерина потриваше ръце. "Любовта, казваше тя, се развива добре". Още няколко дни и работата щеше да е вързана в кърпа. След един бал в австрийското посолство, Екатерина пише на Грим: "Балът беше много весел, защото се разнасяха слухове, че всичко вече е уговорено. Не зная как стана, от веселие ли, що ли, но нашият влюбен стисна леко в танца ръката на бъдещата си годеница. И ето я, пребледняла до смърт, отива да разкаже на гувернантката си: "Представете си, моля ви се, какво направи той! Докато танцувахме, ми стисна ръката. Не знаех къде да се дяна." А тя я попитала: "И какво направихте тогава?" "Толкова се изплаших, че щях да падна!", отговорила." Привлечен от невинността й, Густав, без дори да се посъветва с регента, отиде право при императрицата, и пламенно заяви, че обича Александра и иска ръката й. Бабата засия от радост — решително любовта е по-силна от всички дипломати на земята. Получила официална благословия, идилията разцъфтяваше. Великата княгиня—майка пишеше писмо след писмо до мъжа си, великия княз Павел, който беше останал в Гатчина, за да го държи в течение. "Нашите годеници са все заедно и все си шушнат, но чувам само гласа на годеника." Шведският крал бе тъй влюбен, че искаше да се ускори сватбата. Великата княгиня—майка го подкрепяше. "Имайте доверие в мен, господин Густав. Искате ли да говоря с императрицата?" Той прие и на вечерята пред всички беше гальовен с девойката. На другия ден, последва ново удовлетворение и ново писмо до бащата: "Скъпи мой, добри ми приятелю, да благословим бога: в понеделник вечер трябва да дадем дума… Митрополитът ще я обяви … Ще има бал в тронната зала." В понеделник вечер, 11 септември, в седем часа, голямата зала се изпълни с царедворци. Тук бяха висшите сановници на империята, целият дипломатически корпус, представители на висшето духовенство, видни чуждестранни гости. Като че всички звезди от небето бяха слезли, за да обсипят именитите гърди с кръстове, ордени, отличия, диамантени вензели. Императрицата с корона на главата, със скиптър в ръка, с хермелинова мантия на раменете, седеше несмутимо на трона, над който се издигаше балдахин, украсен с двуглавия орел. Вдясно до нея бе великият княз Павел, официалният престолонаследник. Вляво, любимият й Александър. В краката й, върху нисък стол седеше пребледнялата годеница, нагиздена в бяла официална рокля със сребърни бродерии. На балкона, оркестърът бе готов весело да засвири с фанфарите, когато му дадат знак. Чакаха само младия крал. Той разглеждаше с Платон Зубов годежния договор в съседния салон. Разбира се, договорът съдържаше малка клауза, според която Александра, като съпруга на краля, ще запази вярата си. Екатерина смяташе, че в любовните си разговори с девойката Густав негласно бе приел това условие. Ставаше дума само да се оформи. Един подпис не иска много време. Но какво се бавеха оттатък? Дано Платон Зубов не се е сблъскал с някоя непредвидена трудност! Наистина имаше трудност и то съществена. Като прочете договора, шведският крал избухна, заяви, че са му устроили клопка, закле се, че никога няма да даде на народа си кралица с източноправославна вяра и захвърли документа на пода. Вбесен, Платон Зубов му възрази, че императрицата никога няма да отстъпи по тази точка и че е много късно да се отдръпва сега, когато не само една очарователна княгиня примира оттатък, но и целият двор, цяла Русия, цяла Европа чакат със затаен дъх годениците да кажат "да". Какво оскърбление ще бъде за нейно величество, ако той продължава да се противи! Докато Платон Зубов се мъчеше да поправи грешката, която бе допуснал, като не бе уточнил още в началото условията на брака, в тронната зала недоумението прерастваше в безпокойство. Годеницата често вдигаше поглед към императрицата, като че я молеше за помощ. Екатерина седеше като вкаменена, сякаш бе от мрамор, но онези, които добре я познаваха, отгатваха под външното спокойствие нарастващия императорски гняв. Минаваха безкрайни минути. Като че светът бе застинал завинаги. Най-после двете крила на вратата се отвориха. Въздишка на облекчение се изтръгна от всички гърди. Празникът можеше да започне. Диригентът вдигна палка. Уви! Платон Зубов се появи без краля, по мъртвобледото му, разстроено лице личеше, че ще съобщи лоша новина. Той премина през редиците на вцепенените придворни, изкачи стъпалата пред трона и зашепна на ухото на императрицата. Неподвижното повехнало лице на Екатерина не трепна. Погледът й замръзна. Само устните й помръднаха. Чу се шепот: "Ще го науча аз този сополанко!" Александра я питаше с умоляващ поглед. Гробна тишина тегнеше над множеството. Екатерина преглъщаше удара. Това публично оскърбление бе по-унизително за нея от поражение на бойното поле. Слугата Зотов й подаде чаша вода. Тя жадно я изпи. След дълго мълчание, произнесе с равен, неузнаваем глас: "Негово величество Густав IV, крал на Швеция, внезапно се е почувствувал неразположен; годежното празненство се отлага." След това стана с мъка и напусна залата, опряна на ръката на внука си Александър, с натежали стъпки, съсипана, задъхана. Зад нея младата годеница припадна. Изнесоха я. Гостите се разотидоха, шушукайки. През нощта Екатерина почувствува замайване, изглежда бе получила лек удар. Бързо се възстанови и реши още на другия ден да възобнови преговорите, за да се стигне до компромис. Никога не обичаше да се признава за победена. Нямаше заради едно пале да изтърве парчето. Щеше да даде бал. Густав щеше да се появи. Като види отново Александра, в името на любовта щеше да се откаже от смешните си претенции на протестантски монарх. Но девойката, поболяла се от мъка, умоляваше баба си да й спести изпитанието. Не искаше да се срещне с човека, който публично я бе унижил. Екатерина й надраска бележка с гневна ръка: "Защо плачете? Отложеното не е загубено. Измийте си очите с лед и ушите също… Вчера аз бях болна. Вие сте оскърбена заради закъснението и това е всичко." След това наставление Александра се появи на бала, отпусната, със зачервени очи. Густав също бе там спазвайки привидно благоприличие. Но отношенията между младите хора бяха развалени. От пръв поглед Екатерина си даде сметка, че щеше да е невъзможно да се скърпят. Край Александра вече нямаше влюбен жених, а неотстъпен лутеранец, изпълнен с кралско високомерие. Швед, който поставя изисквания пред една велика княгиня на Русия! Нямаше да отмени решението си! А и Екатерина не можеше да отстъпи, без да се посрами. Не беше царувала с блясък трийсет и четири години, за да се прекърши днес. Жалко за "малката"152. В случая за ожалване бе не девойчето с наранено самолюбие, а тя, императрицата, чийто престиж бе опетнен, авторитетът й бе сразен за първи път в живота. Понякога й се струваше, че сантименталният й политически неуспех от 11 септември бе засегнал дълбоките извори на жизнените й сили. Няма как! Ще трябва да се сложи край! Проектът за шведско-руски съюз претърпя несполука. Вече не се говореше за годеж. След куп извинения, комплименти и поклони, кралят на Швеция и регентът отпътуваха за Стокхолм. Александра, изтерзана от плач, легна болна. Екатерина я обгради с тревожна нежност. Но и на самата нея често й прилошаваше. Коликите, които обикновено я хващаха след силни вълнения, не я оставяха на мира. По краката й се появиха гнойни рани. Един лекар й препоръча бани с ледена морска вода. Веднъж когато бе на вечерна разходка с госпожа Наришкина в парка на Царское село, видя падаща звезда и пророни с въздишка: "Предвещава смъртта ми." Приятелката й възрази, че никога преди нейно величество не е вярвала в предзнаменования и не е имала предразсъдъци. "Да, преди", отговори тъжно тя. И додаде, че чувствува как "стремително отпада". Беше се зарекла, че ще живее до осемдесет години, а бе на шейсет и седем и силите й се изчерпваха. "Екатерина Втора се възкачи на престола след Петър Първи, й бе писал Дидро през 1774 година, но кой ще я смени? Изключителната личност или ще я наследи веднага или ще се забави векове." Повече от всякога я бе обзела грижата да си осигури приемник. В мислите си бе задраскала окончателно Павел. Блестящият, благородният Александър щеше да се възкачи на трона, без да се откаже от своя идеал за справедливост, но щеше да устоява на революционните бури, които идеха откъм Франция. Манифестът, с който щеше да провъзгласи новия ред за наследяването на престола трябваше да бъде обнародван в началото на 1797 година. Защо ли да чака толкова дълго? Внезапно Екатерина реши да избърза и да обяви намерението си още на именния си ден — 24 ноември 1796 година. Тя се готвеше за голямото събитие, щадеше силите си и се появяваше пред очите на двора само в неделя за литургията и за вечеря. Все по-трудно й бе да се движи и когато вървеше, се подпираше на бастун. На 4—15 ноември сър Чарлз Уитуорт забеляза, че е "по-весела и по-любезна отвсякога". Но Ростопчин, който бе осведомен подобре, пише; "Здравето й е силно разклатено. Една буря, необикновено събитие за този сезон по нашите земи, каквато не сме виждали след смъртта на императрица Елисавета, силно я порази. Вече не излиза". Но продължаваше да следи отблизо европейската политика. Зарадва се като получи известието за оттеглянето на генерал Моро, отвъд Рейн. Директорията я отблъскваше така силно, както и Конвенцията. Мечтаеше да бъде смазана убийцата на краля на Франция. С живо перо нахвърли няколко реда до австрийския дипломат Кобенцл; "Бързам да съобщя на превъзходното превъзходителство, че превъзходните армии на превъзходния му двор окончателно разбиха французите." Същата вечер събра близките си приятели в Ермитажа и се забавляваше с шегите на непоправимия смешник Лев Наришкин. Преоблечен като амбулантен търговец, той с панаирджийски хвалби на шарлатанин й предлагаше морета, планини, реки, корони, народи. Тя се смееше с цялото си сърце, после каза, че коремът я е заболял от смях и се оттегли в покоите си. На другия ден сутринта, стана рано, както обикновено, поговори любезно с камериерката си, заяви, че е прекарала чудесна нощ, бодро направи тоалета си, разтьрка лицето си с парченце лед, изпи горещото си кафе, прие Платон Зубов, който я занима с текущи въпроси, повика секретарите си, поработи с тях, без да даде и най-малък признак на умора, после ги отпрати и отиде в клозета. Дълго време не се върна и всички се разтревожиха. Слугата й Зотов и камериерката Перекузикина отидоха в спалнята, в тоалетната. Никой. Почукаха на вратата на клозета. Никакъв отговор. С благоговеен страх насилиха вратата. Ужас! Императрицата лежеше безжизнена, полусвлечена на пода до пробития стол. Краката й бяха опрени във вратата. Очите й бяха затворени, лицето — посиняло, устата й — в пяна, гърдите слабо хъркаха. На виковете на Зотов се отзоваха останалите слуги. Те се втурнаха и с общи усилия успяха да вдигнат тежкото тяло. Залитащи и непохватни, те положиха болната на кожения диван до леглото. Тя остана там, просната по гръб, с отворена уста. Беше получила апоплектичен удар. Предупреден пръв, Платон Зубов дотича, изпадна в отчаяние и заповяда да повикат личния лекар на нейно величество, англичанина Роджерсън. Той установи парализа, после неуверено й пусна кръв и постави на краката й синапени лапи. Дойдоха в подкрепа и други лекари. Макар и да разбраха, че състоянието на императрицата бе безнадеждно, решиха да опитат "всичко, което медицината препоръчваше в подобни случаи ", Над Санкт-Петербург валеше сняг. Екатерина лежеше под балдахина на голямото си легло. Лекарите бяха безсилни и отстъпиха място на свещениците. Около умиращата се разнесе молитвен шепот. Тя не отвори очи. Безчувствена към околното раздвижване, продължаваше да диша шумно, гърлото й зловещо хриптеше. Хъркането се усилваше. Чуваше се чак в салона. Платон Зубов мъчително хлипаше до леглото й. Какво ли щеше да стане с него след смъртта на императрицата? Цялата тайна омраза, която предизвика срещу себе си, щеше да го залее право в лицето. Още на следващия ден щеше да бъде презрян подигран, прогонен. Ако знаеше само на кой клон да стъпи! Никому не бе известно кой ще бъде престолонаследникът! Защо ли Александър не беше още тук? Търсеха го навсякъде. Беше отишъл да се разхожда с шейна заедно с брат си Константин. Най-сетне го доведоха. Изглеждаше съкрушен. Но графиня Головина твърдеше, че бил щастлив, загдето "вече няма да се подчинява на една стара жена". Странен човек беше този Александър! Положително знаеше за прокламацията, която бе заключена в касата на Екатерина. Достатъчно бе да я представи, и щяха да го провъзгласят за всерусийски император. Но той не предприе стъпката, която умиращата желаеше с последните си сили. Само няколко дни още и на 24 ноември, деня на Света Екатерина, официално щеше да го посочи като престолонаследник. Тогава той не можеше да не се подчини. Мъките на колебанията щяха да му бъдат спестени. Ала императрицата издъхна малко преди да постигне целта си. Ако сега Александър използува документа, щеше да оскърби баща си. Той нямаше смелост да го стори. Всеки път, когато трябваше да действува решително, му беше нужна енергична личност зад гърба: Лаарп, баба му… Оставен сам на себе си, той предпочиташе двусмислието, колебанието, околните пътища, бягството в гъсталака. Щом като събитията се обръщаха против него, щеше да ги остави да се развиват сами. В края на краищата не държеше толкова да царува! Около него Зимният дворец жужеше като кошер. Царедворците се щураха с уплашени лица. Някои изпаднаха в треска. Не съдбата на Екатерина ги вълнуваше, а тяхната собствена съдба след нейната смърт. Докато чакаха последното й издихание, правеха бързи сметки, догадки за бъдещите съюзи, бояха се да не припламнат стари вражди, занимаваха ги предположения за бъдещо благоволение или немилост. Всяка промяна върху трона означаваше прераздаване на картите. Съвзел се от вцепенението си, Платон Зубов изпрати брат си Валериан, "Персиеца", завърнал се наскоро отчаян от Баку, да предупреди великия княз Павел. Той се надяваше, че по този начин ще спечели разположението на бъдещия владетел. Ростопчин също потегли, тъй като смяташе, че нему, приятеля и довереника се падаше да отнесе новината на престолонаследника. Павел и жена му обядваха с близки приятели във воденицата на Гатчина, на няколко версти от двореца. Съпрузите разказваха, силно впечатлени, че предишната нощ сънували еднакъв сън; могъща ръка ги теглела неудържимо към небето. Павел едва-що бе завършил разказа си, когато му съобщиха, че от Санкт-Петербург е пристигнал пратеник с тревожни новини за нейно величество. Веднага заповяда да впрегнат шейната и се спусна по белия път към столицата. Накъде се бе забързал той? Не знаеше. Толкова интриги го заобикаляха! Половината от членовете на семейството му бе против него. Може би му е устроена клопка? Може би щяха да го заловят и да го затворят в някоя крепост! В името на императрицата! Или в името на Александър! Стотици пъти Павел бе чувал да се говори със заобикалки, че е възможно да му бъдат отнети правата на престолонаследник. Щяха ли да хвърлят ези-тура със сина си. За миг си помисли, че е подобре да се върне. Но по пътя срещна и други пратеници, които потвърдиха, че императрицата наистина бе получила удар. Ето най-после и Ростопчин. Носеше му последните новини. Павел го притисна в прегръдките си. Е, какво става там? Синът можеше без страх, увери го новодошлият, да отиде до смъртното ложе на своята майка. Целият двор го очакваше. Павел покани Ростопчин в шейната си, настани го на седалката срещу Маря Фьодоровна и заповяда на кочияша да ускори бяга. Звънтяха звънчета. Великият княз изглеждаше преобразен от възбудата. На върха на един хълм, недалеч от Санкт-Петербург, той поиска да спрат, слезе от шейната и със сгърчено, окъпано в сълзи лице съзерцаваше белоснежния пейзаж, замръзнал в призрачна лунна светлина. "Господарю, какъв миг настъпва за вас!", прошепна Ростопчин. "Почакайте, скъпи, почакайте, каза Павел, като стискаше ръката му. Живях четирийсет и две години. Бог ме запази. Може би ще ми даде сила и разум да издържа изпитанието, което ми изпраща. Да се надяваме на неговата милост!" Потеглиха отново. Колкото повече наближаваха Санкт-Петербург, толкова по-ясно Павел се убеждаваше, че часът за отплата е ударил. След като бе живял тъй дълго като презрян син, унижаван княз, най-после щеше да познае блясъка на могъществото. Само дано нищо не наруши в последния миг хода на събитията! Можеше да очаква какво ли не с една тъй властна майка като Екатерина. Тя всяваше страх дори от смъртния си одър. Право към Зимния дворец! Към осем и половина вечерта, още щом влезе, Павел разбра, че нещата се развиват добре. Събраните висши сановници му се поклониха доземи, когато го видяха да се появява. Платон Зубов, изпаднал в положението на марионетка, и вицеканцлерът Безбородко, уплашен за мястото си, паднаха на колене пред него. Той им помогна да се изправят, целуна ги, премина през множеството на придворните, които нашепваха благословии около него, влезе в спалнята на умиращата, хвърли студен поглед към подпухналото, измъчено, покрито със сини жилки лице, коленичи край леглото, после стана и заразпитва лекарите. Според тях краят бе близо. Да повикат тогава архиепископ Гаврил за последното причастие. Павел се оттегли в съседния кабинет; приемаше посетители. Там се решаваше бъдещето. Вицеканцлерът Безбородко умоляваше Ростопчин да ходатайства за него пред бъдещия владетел на Русия. Великите князе, Константин и Александър, се представиха на баща си, и той остана очарован от тяхната почтителност. И единият, и другият бяха облекли пруската униформа на гатчинските батальони. Никога по времето на императрицата нямаше да посмеят да се явят в двореца в такова облекло. Сега вече можеше със сигурност да се смята, че Александър се бе отказал от трона. Не бе нужно на Павел да прибягва до гвардията, за да отстоява правата си. Повече от всякакво устно уверение, дрехата му от дебел зелен плат бе гаранция за подчинението му. А отвъд стената Екатерина продължаваше да се бори със смъртта. Не се откъсваше от Русия. Нейното пресечено предсмъртно хъркане се смесваше с разговорите на хората, които на две крачки от нея крояха бъдещето. Нощта измина в тревожна несигурност и злокобно нетърпение. На 6— 17 ноември 1796 година сутринта императрицата бе още жива. Лицето й, отбеляза Ростопчин често сменяше цвета си от смъртно бледо до червено и мораво: "Кръвта ту нахлуваше в главата и изкривяваше чертите, ту се отдръпваше и възвръщаше нормалния им вид." От време на време доктор Роджерсън, слугата Зотов или камериерката Перекузикина се приближаваха до умиращата, за да подредят възглавниците и да изтрият розовата лига, която течеше от устата й. Платон Зубов следеше движенията им с отсъствуващ поглед. Според очевидци, той се държал като "безмерно скърбящ" човек. Страхуваха се да не полудее. Перекузикина плачеше шумно и обикаляше около леглото на господарката си, "сякаш очакваше да се събуди " Безчувствен към нейните вопли, Павел бързаше. Той заповяда на Безбородко и на прокурора генерал Самойлов да прегледат и запечатат документите, които се намираха в бюрото на императрицата и на Платон Зубов. Изпразниха чекмеджетата, увързаха пакети с писма, доклади и поставиха императорския печат в топлия восък. Беше ли сред архивите и Манифестът за наследяването на престола? Съвременниците отговориха утвърдително. Безбородко показа на Павел един затворен плик, вързан с черна панделка, на който беше написано: "Да се отвори след смъртта ми пред съвета." Престолонаследникът пое безмълвно свитъка и докато още Безбородко му сочеше с поглед запалената камина, го хвърли в пламъците. Нямаше вече доказателства за волята на Екатерина153. В девет часа доктор Роджерсън влезе в кабинета на Павел, за да му съобщи, че са настъпили последните минути. Придружен от жена си, от Александър и Константин и от няколко висши сановници, великият княз отиде до леглото на майка си, която още за кратко време щеше да е императрица на Русия. Гърдите й се издуваха и свиваха като духало с ужасен шум; мъртвешкото й лице се гърчеше; в полуотворената уста мърдаше прегънатият език. "Ще помня тази минута до края на дните си, отбелязва Ростопчин. Вдясно стоеше престолонаследникът — великият княз, великата княгиня и техните деца, до възглавето аз и Плесчеев, вляво лекарите и всички, които обслужваха императрицата… Мълчанието на присъствуващите, втренчените в една и съща посока погледи, полумракът, който обгръщаше спалнята, всичко вдъхваше страх и вещаеше смърт. В десет и четвърт Екатерина Велика издъхна като всички смъртни и се яви пред божия съд." Едва-що животът я бе напуснал и лицето й застина в спокойно величие. Павел коленичи, прекръсти се и бързо се изправи. Зад вратите гъмжеше тълпа придворни. Прокурорът генерал Самойлов се приближи и извести: "Господа, императрица Екатерина почина и синът й, император Павел се възкачи на престола." Всички лица приеха подобаващ за случая израз. "Като заблудени пътници, които се надяват скоро да намерят своя път", отбелязва Ростопчин. Настъпи драматична радост. Целуваха се през сълзи. Русия имаше правоприемник. Издадена беше заповед всички да се явят тутакси в дворцовата църква за полагане на клетвата. Беше обед. Тълпата се втурна нататък. Донесоха бързо един трон и го разположиха пред олтара. Павел, опиянен от успеха, който дойде когато вече не го очакваше, седна с цялата си тежест на мястото на майка си. Грозното му лице със сплескан нос, влажни бърни, кръгли, синкаво-зелени очи изразяваше високомерно удовлетворение. Шествието започна. След като целуна кръста и Евангелието, императрицата първа се приближи до императора и целуна по три пъти устата и очите му. После дойде редът на великия княз Александър и жена му, последваха ги великият княз Константин и великата княгиня154, великите княгини Александра, Елена, Маря и Екатерина, дъщери на Павел. Всички коленичеха пред негово величество, повтаряха клетвата и докосваха с устни дясната му ръка. След императорското семейство митрополит Гаврил, духовниците, висшите дворцови сановници положиха клетва за вярност пред новия император. Той ненаситно се наслаждаваше на победата. Когато церемонията свърши, отиде да погледне още веднъж тленните останки на императрицата, облечена цялата в бяло, направи преглед на един от гвардейските полкове, остана недоволен от облеклото на войниците и изрази недоволството си, издувайки бузи и тропайки с крак, после се оттегли в кабинета си, за да се съвещава с приближените. Станал господар на Русия, той заживя само с една мисъл: да заличи всичко, което майка му бе въвела и да подхване историческата нишка от убийството на баща си през 1762 година. *** Научавайки за смъртта на императрицата, принц дьо Лин се провикна: "Екатерина Велика (надявам се. че Европа ще приеме името, което й дадох) Екатерина Велика вече не е между живите. Ужасно звучат тези думи!… Най-блестящата звезда на нашия небосвод!" Тази надгробна реч не прибавяше нищо ново към славата на покойната. Приживе тя бе чула небивали възхвали и най-зли ругатни. "Семирамида" и "Месалина". През целия си живот бе ковала собствената си слава. Разбира се, обичаше искрено, горещо руския народ, но винаги преди да подпише договор за съюз или да обяви война, не бе ли помисляла най-напред за легендата, която ще остави? Фактите бяха налице, неоспорими: разгромяването на турската военна мощ, анексирането на Крим и на черноморските пристанища, разделянето на Полша … Всичко в името на справедливостта, на международното равновесие, на свещените интереси на империята. И от победа към победа Екатерина се бе издигнала високо. Стоманената й воля се проявяваше разнопосочно. Благородните й философски възгледи не й попречиха да заякчи още повече крепостничеството в Русия, като раздаваше земи и селяни на приближени, сановници и фаворити. Безброй пъти се бе обявявала за либерална, назначила бе "якобинеца" Лаарп за възпитател на внуците си, но винаги бе действувала като самодържец, бърчейки вежди при най-лекото раздвижване на обществените пластове. Въстанието, Революцията, Конвенцията бяха страшилище за императрицата с републиканско сърце. Открито бе поддържала чуждестранните писатели, художници, артисти, но не толкова от приятелски чувства към тях, колкото от желание да разнасят славата й в Европа. Бе чела много, но безразборно, "на пресекулки" както се изразяваше самата тя, и културата й се бе превърнала в пъстра смесица от модерни познания. Държеше се като глава на източноправославната църква, но проповядваше волтериански скептицизъм. Предявяваше претенции да управлява сама, но постоянно се опираше на дворянството, което, благодарение на нея стана привилегирована класа в икономическия и политическия живот. В любовното общуване не позволяваше никакви външни волности, държеше се сдържано и непорочно, но интимният й живот бе стихиен и неутолим. Въпреки сангвиничния си, буен темперамент, Екатерина никога не се поддаваше на порока. Тласкаше я единствено природната й жажда. Мъжете бяха за нея средство за удоволствие. Тя ги избираше млади, силни, и, при възможност, съвсем не глупави. Някои от тях станаха нейни приятели, съветници. Но рядко ги оставяше да печелят лесно благоволението й. Животът според нея се свеждаше до едно съотношение на силите между отделните личности. Слабите нека загиват. Бъдещето е на амбициозните, на буйните, на упоритите, на мъжествените. Впрочем мъжеството можеше да се крие под съблазнителната външност на жена. Не беше ли тя доказателството? От време на време можеше да бъде нежна, добра, чувствителна. Беше като германска лунна светлина. Бързо след това енергично се съвземаше. Какво ли не бе обичала на този свят? Смеха, книгите, мъжете, животните, дърветата, децата! Но нищо не я откъсна от политиката. Бе ревностен труженик. И в същото време бе съблазнителна; в нея се съчетаваха женското сладострастие и мъжката властност. Всичко, което бе пожелала, бе постигнала с търпение, ум, твърдост, смелост; поемаше невероятни рискове, когато се наложеше, сменяше внезапно посоките, за да стигне по-сигурно до целта. Малката германска принцеса не се задоволи само да научи руски език и да се покръсти, за да бъде достойна да управлява новата си родина. Тя всмука духа на тази самобитна нация. Искаше да олицетворява Русия, тя, която нямаше и капчица руска кръв във вените си. Това превъзмогване бе нейният изключителен успех. И най-злите й хулители не смееха да го отрекат. При вестта за нейната смърт народът се събра под прозорците на Зимния дворец. Стотици хора коленичиха на снега. В крайна сметка не живяха толкова лошо при "майчица Екатерина"! Какво щеше да е бъдещето им при Павел I, когото смятаха по-скоро за тевтонец, отколкото за русин? Войските на Гатчина, облечени в пруска униформа, нахлуха в столицата. За по-малко от двайсет и четири часа след смъртта на Екатерина, дворът, тъй весел, тъй изтънчен, бе превърнат в караул. "Чуваше се само шум от шпори, подковани ботуши, саби и, както в обсадените градове, всички помещения бяха изпълнени с военни, които вдигаха оглушителен шум ", пише Державин. "Нищожни, непознати довчера люде, се щураха, блъскаха се и началнически заповядваха", отбелязва друг съвременник, Шишков. А княз Голицин допълва: "Дворецът се превърна в казарма… Още от входа се забелязва прекомерното пристрастие на императора към военното дело, главно към точните и правилни движения, подобно на Фридрих, краля на Прусия, на чийто маниери императорът се опитва да подражава." Всичко трябваше да бъде пруско. Война на живот и смърт бе обявена на кръглите шапки, на пречупените яки, жилетките, на дрехите по френската мода, на ботушите, с подгънати кончови. Новият генерал-майор Аракчеев нарече славните знамена на Екатеринославския драгунски полк "старите поли на Екатерина". На всяка крачка проклинаха или осмиваха спомена за императрицата. Платон Зубов се укри при сестра си, госпожа Жеребстова, престори се на болен и тревожно зачака императорът да реши съдбата му. Но най-неочаквано, докато превиваше гръб, предчувствувайки буря, научи, че Павел I му подарява луксозно обзаведен дом, сребърни съдове, коне, карети, лакеи. И като връх на уважението императорската двойка го посети още на другия ден след настаняването му в новия дом. Зубов се просна в нозете на императора, а той го успокои с "Каквото било, било.. След това монархът вдигна чаша шампанско и произнесе: "Желая ти толкова успехи, колкото капки вино има в тази чаша." Платон Зубов плуваше в неземно блаженство. Но радостта му бе краткотрайна. Императорът го бе зачел, за да го сгромоляса от високо. Само няколко дни след посещението си той отне всички дарове на бившия фаворит, одържави земите му, а в замяна му издаде разрешение — с други думи му заповяда да замине за чужбина. Сладко наказание! Но на Павел му бе забавно. Той сякаш искаше да смути вечния сън на покойната императрица, като освободи от крепостта Шлиселбург франкмасонина Новиков, затворен там по нейна заповед, върна от изгнание прочутия публицист Радишчев, автор на книгата "Пътуване от Санкт-Петербург до Москва." Нещо повече. Лично посети Мраморния дворец, където под силна охрана живееше уединен полският патриот Косцюшко. Обсипа го с подаръци и му разреши да отпътува за Америка. Пред друг полски затворник, Потоцки, сподели, преди да го освободи: "Зная, че много страдахте, че отдавна ви изтезават, но, повярвайте ми, доскоро всички честни хора бяха преследвани, и аз на първо място." По заповед на Павел също и Станислав Понятовски, който се намираше в изгнание в Гродно, бе освободен и настанен по царски в Санкт-Петербург. Но всичко дотук не бе достатъчно да задоволи инстинкта му на човек, който искаше да изправи всички допуснати неправди. Той се чувствуваше призван от всевишния да се разплати за всички грешки и престъпления на майка си. След като реабилитира живите, пожела да възстанови справедливостта дори в царството на мъртвите. Заповяда да изкарат ковчега на Петър от гробницата в манастира "Александър Невски", и да го пренесат в Зимния дворец с всички дължими на императорската власт почести и да го положат в колонната зала до ковчега на Екатерина. По такъв начин си дадоха злокобна съпружеска среща трупът на старата жена, починала само преди няколко дни, и скелета на младия й съпруг, загинал трийсет и четири години преди нея. Над тържествения им смъртен одър се стелеше лента с надпис на руски: "Разделени в живота, свързани в смъртта". Жителите на Санкт-Петербург бяха поканени да се поклонят след царедворците, дипломатите, висшите сановници пред тленните останки на височайшите покойници, събрани от сина им, който искаше да заличи миналото. "Какво може да се каже, за тази горда жена, пише барон Стединг, която налагаше своята воля на владетелите и която, вече бездиханна, бе изложена пред погледа и съда на публиката до съпруга си, когото умъртви. Ето че Провидението даваше страшен урок на порочните." Съзерцавайки двуместната катафалка, изпаднал в злокобен делириум, Павел имаше чувството, че променя хода на историята. Церемониите за изкупление, чиито ред определяше лично до най-малките подробности, продължиха с пренасяне на телата на Петър III и Екатерина II в катедралата "Свети Петър и Павел", където щеше да се извърши опелото. Траурното шествие премина през града, смълчан под снежната покривка и скован от пронизващ студ. Камбаните биеха за умряло. Със сатанинска хитрост Павел покани останалите живи след преврата от 1762 година да вземат участие в почестите към убития император. Това щеше да бъде наказанието им. Алексей Орлов "Белязания", главен виновник за убийството, вървеше начело на процесията и носеше възглавничката с короната на жертвата си; Пасек и Барятински, някогашните му съучастници, държаха кордоните на катафалката. И тримата бяха много остарели. Множество народ се стичаше да види траурното шествие, но малцина бяха чули да се говори за Петър III, когото погребваха за втори път. Народът оплакваше не него, а "майчица" Екатерина. Около Павел се надигаха ридания. Той презираше преструвките. Вървеше с гордо вдигната глава зад двата ковчега, следван от императрица Маря Фьодоровна, великите князе и целия двор. Той съзнаваше, че изпълнява свещен дълг като свързва баща си, когото обожаваше, макар да не го познаваше добре, и майка си, която презираше, защото я познаваше твърде добре. В катедралата свещениците в епитрахили със сребърно везмо, извършваха опелото с предвзета тържественост. Дим от тамян и църковно песнопение се носеха часове наред над тленните останки на свързаната посмъртно императорска двойка. Сякаш се извършваше задгробно бракосъчетание. Църквата призоваваше божието милосърдие за душите на двамата руски владетели и братовчеди, дошли единият от Кил, другият — от Зербст, за да управляват една страна, чийто език в началото не познаваха и чиято вяра не изповядваха. Царуването на бащата продължи шест месеца, на майката — трийсет и четири години. Но за сина, бащата имаше много по-голямо значение. Павел осъждаше майка си, отричаше я, искаше му се да живее достатъчно дълго, за да може да унищожи всичко, което бе създала. След религиозната церемония Павел отметна траурната си дреха и направи преглед на войските, подредени на площад Милионна. Военните учения успокояваха само от време на време кипящия му дух. Преследваха го натрапчиви мисли, винаги свързани с Екатерина и Петър. Любовниците на майка му преминаваха в неговите спомени в дълга редица. И го изпълваха с ярост. Искаше да се разплати за позора! Неочаквано си припомни, че този салтанатлия Потьомкин бе погребан в черквата "Света Екатерина" в Керч. Той бе не само любовник на майка му, но, както казват, и неин съпруг. Това положение бе недопустимо. То оскверняваше паметта на Петър III, законния, единствения съпруг на Екатерина. Да се отвори мавзолеят на Светлейшия! Да се разпилее прахът на проклетника! -Указът бе изпълнен набързо от разтреперани гробари. Положил бе родителите си в общия гроб, изхвърлил бе праха на таврическия княз. Най-сетне му олекна. Разчистил бе сметките си с миналото, сега можеше да се обърне към бъдещето. Четири и половина години по-късно, изтерзал Русия със своите чудатости, щеше да загине убит като Петър III. Начело на убийците му щеше да бъде Платон Зубов, завърнал се тъкмо навреме от чужбина, за да вземе участие в заговора. Синът на Павел I, нерешителният, загадъчният Александър в мълчаливо съзаклятие със заговорниците щеше да се възкачи на руския трон. И този път волята на Екатерина Велика щеше да бъде изпълнена, въпреки насрещните ветрове. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|