Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
ГЛАВА XXIV Зубов срещу Потьомкин
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА XXIV
Зубов срещу Потьомкин Съсипана от работа и грижи на шейсет навършени години, Екатерина беше ниска, пълна, тромава жена със сивеещи коси и горд поглед. "В първия миг крайно се изненадах, като видях, че е толкова дребна, отбелязва след посещението си в двореца госпожа Виже-Льобрьон. Представях си я висока и внушителна, каквато бе и славата й. Беше пълна, но лицето й бе все още хубаво. .. На високото й чело сякаш бе изписана нейната надареност. Очите й бяха благи и живи, носът — гръцки, цветът на кожата твърде свеж, а лицето — много изразително… Вече казах, че е дребна на ръст, но когато приемаше, стоеше с високо вдигната глава; орловият й поглед,, Стойката й на човек, свикнал да командува, всичко в нея бе величествено и аз така си представях царицата на света." Дори твърде недоброжелателният господин Масон, учител по математика на великите князе, признава в своите "Тайни мемоари за Русия", че императрицата умеела да съчетава едрата си фигура с елегантността, благородническата важност с голяма любезност. Тя вървяла бавно, със ситни стъпки, имала "високо и ведро" чело, бистър поглед, поздравявала с леко кимване на глава, подавала за целувка бялата си пухкава ръка, изричала по няколко мили думи. "Но тъкмо тогава, пише мемоаристът, хармонията на лицето й се нарушаваше, и за миг образът на Екатерина Велика избледняваше, а на преден план изпъкваше образът на възрастна жена; щом проговореше, беззъбата й уста биеше на очи и се чуваше дрезгавият й неясен говор. Долната част на лицето й имаше нещо строго и грубо, светлосивите й очи криеха притворство, бръчката в основата на носа й придаваше малко зловещ израз." Екатерина се обличаше много скромно освен в тържествени случаи — широка рокля от лилава или сива коприна, по "молдавската" мода, както я наричаха, с двоен ръкав; не носеше накити, обувките й бяха удобни, с нисък ток. Цялото си кокетство влагаше в прическата: косите й, прибрани назад и леко напудрени, откриваха високото й чело. На големите приеми слагаше диамантена корона и сменяше "молдавската" си рокля с "руска", ушита от яркочервено кадифе. На придворните си дами бе заповядала да се придържат също към по-скромни тоалети. Искаше по такъв начин да ограничи надпреварата към лукса и да пресече пътя на парижката мода. С указ от 22 октомври 1782 г. на дамите бе забранено да носят на главите си цели величествени постройки от коси, които наричаха навремето "а ла Рен" или "а ла Бел-пул". Прическите не биваше да са по-високи от два пръста и половина. Строгостта бе издигната в правило. Получаваше се нещо като версайска мода в руски сос. "Тук всичко изглежда по-скоро като красива скица, но не и като завършена творба, пише граф дьо Дама… Къщите имат само хубава фасада, а хората не са си научили достатъчно добре ролята… Облеклото — по азиатската мода за простолюдието и по френската за висшето общество — е като недотъкмено… Характерите са само обуздани, но не и облагородени… Дворът гъмжи от Нинетки, на които по им приляга да са на село, и от обръснати мъже, които още си мислят, че с брада им е било по-топло." При все, че императорските укази налагаха да се съблюдава по-голяма сдържаност в официалните дрехи, дворянството в столицата и в губерниите, излагаше на показ такава пищност и такова безгрижие, че изумяваха чуждестранните наблюдатели. По примера на императрицата дворяните от всички краища на Русия строяха на воля дворци, вили, зимни градини, манежи, лични театри, правеха градини "по френски" или "по английски", дълбаеха езера, пещери, устройваха празненства, балове, изстрелваха фойерверки. Любими места за подобни безумства, разбира се, бяха летните императорски резиденции, било в Царское село, Петерхоф или Гатчина? По правило в Русия се живееше над възможностите. Гардеробите пращяха от тоалети. Маршал Апраксин притежаваше повече от триста костюма. Новоизлюпените дворяни от по-малка величина се хвалеха, че имат стотици чифтове чорапи и обувки. Надпреварваха се при избора на каляски, коне, амуниции. Много дворяни потъваха до гуша в задължения, разоряваха се, само за да запазят равнището си. Продаваха или ипотекираха част от имотите си, за да се задържат на повърхността. Главното бе да се показват. Според модата дворянските домове трябваше да имат многолюдна прислуга. Доверието към високопоставената особа се измерваше по броя на лакеите. Богаташите имаха от триста до осемстотин слуги. За хората от средна ръка сто и петдесет души прислуга беше хубава цифра. По двайсетина души имаха само изпадналите благородници. Голяма част от слугите бяха крепостни селяни, които собственикът довеждаше от село. В много случаи той не знаеше нито имената, нито лицата им и обикновено се оплакваше, че са мързеливи. Те не получаваха никаква заплата, а само храна и квартира, но вършеха всичко. Между тях, разбира се, имаше икономи, лакеи, момчета за всякакви поръчки, камериерки, готвачи, помощник-готвачи, сладкари, хлебари, огняри, миячки на съдове, перачки, жени за поддържане на бельото, шивачки, бродирачки, кочияши, коняри, кучкари, сервитьори, портиери, пазачи, нощна охрана; а в големите домове имаше още и шивачи, обущари, сарачи, аптекари, шутове, музиканти, артисти, певци, художници. Да, дори и артисти се намираха измежду човешкия добитък на дворянина. Учителите идваха от чужбина. Те обучаваха и възпитаваха най-талантливите мужици. Щом малко се отракваха, използуваха ги да забавляват господаря и гостите му. Граф Камелски бе изразходвал трийсет хиляди рубли за едно гала представление в своя личен театър. Граф Шереметиев поддържаше в село Кусково театрална група и певци, за които дори императрицата му завиждаше. В чест на подписването на мирния договор с Турция Лев Наришкин нареди да възпроизведат по неговите земи главните сражения от войната. Меломанът Скавронски изискваше от прислужниците си да се обръщат към него с оперен речитатив. Общо взето крепостниците, добили специалност, се ползуваха със снизхождението на господаря, защото представляваха за него едновременно и капитал, и етикет за качество. Другите — беззащитни твари, изцяло зависеха от благоволението на дворянина, който можеше да ги принуди да работят до пълно изтощение, да ги ожени по своя воля, да им налага телесни мъчения или да ги изпраща в изгнание за най-малкото провинение. Забранено му беше само да налага смъртно наказание. Дори най-добродушните собственици, които се отнасяха "патриархално" към крепостниците си, не виждаха в тях пълноценни човешки същества. За заможните крепостното население в селата представляваше отделен зоологически вид. Навярно то имаше душа, но бе лишено от всякакви права. Затова и най-просветените от тях продаваха или ипотекираха крепостниците. Вестниците в Санкт-Петербург и Москва публикуваха чудновати обяви: "Продава се фризьор с четири дъски за креват, възглавница и друга покъщнина." Или: "Продава се шестнайсетгодишно момиче с благопристойно поведение и една малко използувана каруца". Общо взето цените не бяха никак високи. Куче от чиста порода вървеше две хиляди рубли, а един селянин — триста, селско момиче — под сто. Дете можеше да се купи за няколко копейки. За един добър готвач, за добър музикант цените достигаха осемстотин рубли. Търговията с крепостници силно се разви, когато Екатерина се възкачи на престола. Тя никак не се възмущаваше, въпреки багажа си от светли либерални идеи. Нещо повече. Императрицата с удоволствие подаряваше цели села, като награда за политическо, военно или любовно усърдие. Тя раздаде под такава форма повече от осемстотин хиляди души. Фаворитите струваха скъпо. По данни на добре осведомени лица френският дипломат Ж. Кастера направил навремето приблизителна сметка на средствата, които императрицата бе изразходвала за подаръци на своите любовници. Те получили в пари, крепостни, земи, дворци, скъпоценности, прибори, ренти, следните суми: Петимата братя Орлови 17 000 000 рубли Висоцки (незначителна фигура, извън списъка на фаворитите) 300 000 Василичков 1 100 000 Потьомкин 50 000 000 Завадовски 1 380 000 Зорич 1 420 000 Римски Корсаков 920 000 Ланской 7 260 000 Ермолов 550 000 Мамонов 880 000 Братя Зубови 3 500 000 Текущи разходи за фаворитите от началото на царуването 8 500 000 _____________________ Общо: 92 820 000 рубли Превърната във френска валута по тогавашния курс, сумата се равняваше на 464 милиона ливри в монети, сечени в Тур.138 Приблизително същите главозамайващи суми и по същите пера сочи английският посланик Харис в нота до правителството си през 1782 година. Види се в отговор на горния списък, който разкриваше баснословното й разточителство за подаръци на фаворитите, в писмо до Грим Екатерина прави равносметка за своите политически завоевания: Създадени губернии по новата формула 29 Построени градове 144 Сключени конвенции и договори 30 Завоювани победи 78 По-забележителни укази за обнародвани закони или основани институции и др. 88 Укази за облекчаване живота на народа 123 _____________________ Общо: 492 С чувство на гордост императрицата съпоставя горния сбор с другия. Какво представляват разходите, които си е позволила да направи за собствено удоволствие, в сравнение с огромните придобивки, които Русия е получавала всекидневно благодарение на нейното държавно ръководство? Гордостта на Екатерина не й позволяваше да признае някоя лична грешка. Фактът, че тя царува, оправдаваше всичките й решения. "Нищо чудно, че Русия е имала много тиранични владетели, пише тя в своите бележки. По природа народът е неспокоен, непризнателен. Намират се много доносници и хора, които уж проявяват усърдие, а всъщност се ръководят от най-груби интереси." "Тиранин" тя не бе, но искаше сляпо да й се подчиняват. И то при възможност с добро настроение. И с френски маниери. Вратите на двореца й бяха широко отворени. По думите на шведския пътешественик граф Щернберг, залата за аудиенции в двореца приличаше на шумен кошер преди да се появи императрицата. Във врявата на навалицата се смесваха всички европейски и азиатски езици. Преобладаваха френският, руският и немският. Всеки можеше да се влее в тълпата. Достатъчно бе да има меч на хълбока, за да приближи до вратата на тронната зала, пред която стояха двама войника от конната гвардия в парадна униформа: сребърна броня с имперския орел, сребърна каска с черни пера, прикован поглед и оръжие при нозе. Но само лицата, които бяха включени в специален списък, можеха да прекрачат прага. А списъкът бе дълъг. В присъствието на императрицата шумът стихваше, гърбовете се превиваха. Тя носеше рокля "по руската мода", на врата й висяха кръстове: "Свети Александър Невски", "Свети Владимир", и "Света Екатерина"; от едната й страна бе поставен орденът "Свети Андрей", от другата — "Свети Георги", които бяха най-високите отличия на империята. Екатерина познаваше мнозинството свои посетители. Живият й поглед пробягваше по лицата. Тя още не се бе отказала от компанията на млади мъже. Според Енгелхарт, племенник на Потьомкин, никога досега толкова много незначителни фигури, жадни за доходни места, не се бяха подмилквали около нея. Те се втурваха в параклиса, в салоните, в градините, подаряваха усмивки по пътя й както се подаряват букети цветя. Почти всички бяха дребни дворяни с големи амбиции. Всеки разчиташе на хубавата си външност, за да привлече вниманието на застаряващата и безнаказана колекционерка на ухажьори. Но тя още не мислеше да смени действуващия фаворит, "галеното дете", "Червенодрешкото" Мамонов. Но след четиригодишна усърдна служба на височайшата любовница Мамонов чувствуваше умора и досада, които дори не се опитваше да прикрива. Императрицата напразно умножаваше подаръците и го обграждаше с все по-голямо внимание, насърчаваше интереса му към предмети на изкуството, назначи го за директор на театъра при Ермитажа, привличаше го да участвува в нейните политически решения, но нищо не го разсейваше; той страдаше от нелечима меланхолия, имаше кризи, оплакваше се от задух, припадаше, ако му се каже по-груба дума, изобщо чувствуваше се по-нещастен от затворник в килията си. Един ден Мамонов упрекна Екатерина, че била "студена" към него и по-настойчиво от друг път заговори за болезнената потиснатост, която го мъчеше. Какво да прави? Вече едва издържа. Искаше съвет от жената, която му бе осигурила благополучието. Тя разбра, че любовникът й желаеше да бъде свободен. "Щом като трябва, нека да се разделим, му каза тя. Ще помисля за оттеглянето ти." Избираше винаги яснотата в човешките отношения. Нищо не й се виждаше по-грозно от стара връзка, проточена по навик и обливана в сълзи. Прекара една нощ в размисъл, а на другия ден изпрати бележка на Мамонов, за да го успокои, че може да се оттегли, като запази "блестящото си положение". Дори бе помислила да го устрои, като го ожени за дъщерята на богатия и прочут граф Брюс. "Тя е само тринайсетгодишна, но е вече зряла, зная." Вместо да се зарадва, Мамонов се разтревожи и написа на нейно величество: "Ръцете ми треперят. И както вече ви писах, тук съм сам. Нямам никого освен вас… Не ме изкушава никакво богатство, нито пък искам да бъда някому длъжник, само на вас, но не и на Брюс. Ако искате животът ми да има устои, позволете ми да се оженя за княгиня Шчербатова, придворна госпожица… Бог нека съди ония, които ни докараха до това положение… Целувам малките ви ръчички и малките ви крачка и сам не виждам какво пиша." След това обяснение той се завтече лично при императрицата, падна в нозете й, разтрепери се, разплака се и й призна, че от една година е влюбен в придворната Даря Шчербатова и й е обещал да се ожени за нея. Ударът засегна Екатерина право в сърцето. Най-жестоко я нарани не признанието за грешката, а мисълта, че е била мамена от човек, в когото е имала доверие. Цялата комедия от неразположения, припадъци, преструвки, до които е прибягвал, била за да стигне до леглото на Шчербатова! О, пред тази двайсет и шест годишна хлапачка господин "Червенодрешко" не се е оправдавал със слабост! Тя е получавала от него всичко, което от месеци е отказвал на императрицата на Русия! Но какво пък! Екатерина не е злопаметна. Нека се оженят, щом се харесват. На следващата вечер повика бившия си любовник заедно с жената, която си бе избрал за съпруга, и публично обяви годежа им. На колене пред императрицата, младата двойка получи благословията и през сълзи изслуша пожеланията й за щастие и успех. След словото на Екатерина, Мамонов и Шчербатова били тъй силно развълнувани, както разправят, че не могли лесно да дойдат на себе си. Екатерина ги наблюдавала с майчински поглед и по свой навик им обещала какви ли не щедрости. Но няколко дни по-късно пред своя секретар Храповицки тя изля огорчението си на стара изоставена любовница. Храповицки отбелязва точно думите й в своя "Дневник". Екатерина прекъснала работата си върху един доклад и извишила глас: "От осем месеца го подозирах!… Той ме избягваше… Все нещо притискаше гърдите му, все гледаше да си остане в стаята! А напоследък се сети да говори за угризения на съвестта, които го мъчели и не можел повече да продължава живота си с мен. Измамник! Задушавала го е любовта му към другата, двойнствеността му! Но щом не е имал сили да превъзмогне себе си, защо не си го призна откровено?… Той няма представа колко изстрадах аз!" — "Всички се учудват, че ваше величество даде съгласието си за брака", я уверяваше Храповицки. "Нека ги закриля бог, каза тя. Пожелавам им да са щастливи… Но, виждате ли: простих им, дадох съгласието си да се венчаят. Трябваше да са очаровани, а и двамата плакаха. О, прежната любов не е угаснала в него! От една седмица и повече не ме изпуска от очи!" Венчавката се състоя набързо в дворцовата църква. Според установения обичай при сватби на дворцовите госпожици, обличането на булката се ръководеше лично от императрицата. Мамонов получи сто хиляди рубли и ново имение с три хиляди крепостни. Едва благословени, младоженците шумно потеглиха нататък. Там бившата придворна госпожица, вече бременна, роди детето си. Още възбудена от сълзливата история, Екатерина споделя в писмо до Потьомкин: "Никога не съм била тиранин и ненавиждам принудата". Потьомкин й съчувствуваше отдалеч. Наистина, той беше представил на императрицата "галеното дете". Но скоро я посъветва "да плюе на всичко". Мамонов заслужаваше презрение, защото не бе успял да запази "мястото си". Никога не съм се заблуждавал: той представлява смесица от леност и егоизъм. Егоист е донемайкъде — Нарцис. Мисли само за себе си, иска всичко да получи и нищо да не даде", пише светлейшият таврически княз. След известно време в бележка до Грим Екатерина споделя накратко мислите си: "Ученичката на госпожица Кардел139 смята, че господин "Червенодрешко" предизвиква повече съжаление, отколкото гняв и че жестоко се самонаказва за цял живот; със глупава страст той си спечели всеобщото неодобрение, прояви се като голям неблагодарник и приключението завърши скоро-скоро за радост на заинтересованите… Но изглежда, че бракът никак не върви." И наистина не мина много време и Мамонов призна, че е изпуснал питомното, за да гони дивото. Семейните радости не можеха да му заменят изключителното внимание, с което бе заобиколен в двора, когато беше титулован фаворит на императрицата. Той пишеше на нейно величество, че хиляди пъти съжалява за раздялата, и че единственото му желание е да се върне в Санкт-Петербург, за да получи отново топлината, която тъй жестоко му липсваше сега. Екатерина, която бе веща в политиката, обикновено се приспиваше с илюзии в любовта. Тя бе шейсетгодишна, а бе занесена и наивна като младо момиче. Достатъчно бе само да се погледне в огледалото, за да изтрезнее, но тя продължаваше твърдо да вярва, че въпреки бръчките, беззъбата усмивка и увисналите гърди, един мъж можеше да я предпочете пред младата си съпруга. Разнежена, тя заяви пред Храповицки: "Зная го, той не може да бъде щастлив при друга." Но отказа да възобнови връзката. "Едно е да се разхождаш в градината и да го виждаш за четири часа, друго е да живееш с него."140 На настоятелните молби на Мамонов тя отговаряше с писма, в които го съветваше да потърпи една година, преди да я види отново. В момента, когато пишеше тези редове, Екатерина далеч не се чувствуваше самотна. Още преди Мамонов официално да бе напуснал мястото си на фаворит, неприятелите на Потьомкин — тайфата на Чернишев, Румянцев, Салтиков — побързаха да му намерят заместник. Те искаха да изпреварят Светлейшия и да определят избраник, който да не зависи от неговите заповеди. За мястото имаше много кандидати и те просто бяха затруднени да направят избора си. Само миг — и щастливецът, придружен от доверената на Екатерина Ана Наришкина, бе на-тикан в покоите на императрицата. Той се наричаше Платон Александрович Зубов. Бе двайсет и две годишен. Имаше чин лейтенант от гвардията. Екатерина отдавна го познаваше. Взела го беше под свое покровителство, още като ученик на единайсет години. По-късно го бе изпратила да ‘следва в чужбина. Тази вечер, го видя в нова светлина. Хареса й, прие го, вечеряха заедно на свещи, а на другия ден той получи десет хиляди рубли и няколко пръстена. Единият от тях подари на камериера на нейно величество, който можеше да му бъде полезен, ако спечели благоразположението му. Още през следващата седмица бе назначен за личен адютант на императрицата. Ана Наришкина, която му помогна да се издигне, получи от Зубов скъпоценен часовник. "Сега върви, пише Масон, непринудено подал ръка на своята господарка, на главата сложил голяма шапка с перо, издокаран в нова позлатена униформа; високите особи на империята го следват със свалени шапки. Предната вечер бе останал с тях, докато го приеме императрицата. След играта Екатерина отпрати царедворците си и се оттегли в спалнята, последвана от своя фаворит." Тя бе много доволна от него и споделя с Потьомкин: "Възвърнах се към живота като муха след премръзване". Едра, шейсетгодишна муха, неспокойна, бръмчаща, гладна за месо. Този път парчето бе твърде апетитно. От цялата галерия млади фаворити на императрицата положително Платон Зубов бе най-хубавият: изящно лице с изписани нежни устни, гъсти кестеняви коси, дълбок поглед. Личността му излъчва хармония и благородство, непринуденост и увереност. Има среден ръст, но, както отбелязва Масон, е "гъвкав, жив и добре сложен". По странно противоречие на природата младият мъж, тъй крехък и мил на вид, бе крайно амбициозен, нахален, циничен, склонен към интриги, качества, които се хвърлиха в очи още с появата му. Бързо се домогна до важни постове на властта, спечели влияние, започна да налага волята си по най-различни въпроси и безочливо да проси благодеяния за себе си и за близките си. Заобиколен бе от ласкатели, "Всеки ден, пише Ланжрон, от осем часа сутринта приемната му се изпълваше с министри, царедворци, генерали, чужденци, просители, кандидати за служби или за протекция. В много случаи чакаха по четири-пет часа, без да бъдат приети… Накрая двете крила на вратата се разтваряха, множеството се втурваше и намираше фаворита пред огледалото, вдигнал крак на стол или на ръба на тоалетката, където му правеха прическата. Царедворците, след като му се бяха поклонили дълбоко, заставаха пред него, сред облаци пудра, наредени в две-три редици, безмълвни и неподвижни". А Масон допълва: "Старите генерали, важните особи на империята не се свеняха да любезничат с най-дребните му слуги. Изтегнат в кресло в небрежно домашно облекло, пъхнал малкия си пръст в носа, зареял поглед към тавана, младият мъж, хладен и суетен, едва благоволяваше да обърне внимание на окръжаващите го." Платон Зубов притежаваше малка маймунка, която скачаше от мебел на мебел, увисваше на полилея, нагазваше в бурканите с помади и понякога скачаше на главата на някой посетител и му скубеше перчема. Голяма чест беше да те хареса маймунката. Никой не протестираше. Екатерина приемаше чудатостите на своя фаворит като невинни младежки прищевки. Вече бе загубила проницателността си в любовта. Имаше розови наочници. Заслепена, опиянена, тя все по-често намекваше в писмата си до Потьомкин за щастието си. "Детето", "черничкото", твърдеше тя, "е невинна душица", "добър, верен, скромен, привързан, признателен до висша степен", пишеше му, че имал желание да се хареса на всички, че усърдно търсел нейната близост и дори имал твърде ласкателни за една жена желания: "Плаче като дете, ако не го пуснат да влезе при мен". Тъй много бил чувствителен, че искал дори да бъде обичан от далечния съпруг на любовницата си. "Сбогом, приятелю, пише тя още на Светлейшия. Милувай и двама ни, за да бъде пълно щастието ни." Друг път му обяснява: "Когато му се удаде случай, той ви пише с подчертано усърдие и неговата ласкавост ме прави още по-ласкава." Всъщност "Черничкия" пишеше на Потьомкин с угодническо перо, не за друго, а за да го моли да му издаде свидетелство за гвардейски кавалерист или да вземе брат му Валериан Зубов в своя генерален щаб. Разбира се, Екатерина подкрепяше молбата му с потоци възхвали, за да вдъхнови княза да заобича детето, "нашето дете". Потьомкин не можеше да й откаже. Екатерина горещо му благодареше: "Детето намира, че сте по-умен, и по-забавен и по-мил от всички, които ви заобикалят, но моля ви запазете го в тайна, защото не знае, че ми е известно". Валериан Зубов постъпи в армията. Оттам изпращаше на брат си Платон недоброжелателни сведения за пропуските и грешките на главнокомандуващия. Тези бележки се разминаваха с други, не по-малко поверителни, които приятелите на Потьомкин му изпращаха от Санкт-Петербург и които се отнасяха до фаворита. Според тях Екатерина тъй здраво бе хлътнала по "черничкия", че дори мислела да го прави министър. Потьомкин се задушаваше от гняв. За първи път императрицата се свързваше с любовник, който не бе по негов избор. А ето че новодошлият печелеше в двора и правителството блестящо положение. Погледнато отдалеч издигането му сякаш предвещаваше залеза на таврическия княз. Потьомкин нямаше да го изпусне по никакъв начин. След превземането на Измаил, армията бе разквартирувана за зимата, но той бе принуден да остане там, за да води мирните преговори, в чийто благоприятен изход не вярваше. В очакване да избяга от досадните си задължения, той изпрати Валериан Зубов в Санкт-Петербург със заповед да предаде дословно на императрицата, че на фронта всичко върви добре, но че главнокомандуващият страда от зъбобол и се надява, че ще може скоро да отпътува за столицата, за да му го извадят. С тази лесна игра на думи зуб-Зубов Потьомкин предупреждаваше императрицата, че разчиташе на нея, за да отстрани омразния му съперник. Екатерина се престори, че не е разбрала намека и продължаваше да хвали в писмото си изключителните качества на Платон. Потьомкин не можеше повече да се владее, заряза офицерите и потегли на път. Придружаваше го многобройна свита, в която бе включил и голям брой жени. Когато императрицата узна, че е тръгнал, даде вид, че се радва, но вътрешно бе неспокойна. Тя заповяда да осветят пътя сред полето с огньове. Палеха ги всяка вечер в продължение на една седмица, тъй като не се знаеше точно кога ще мине. Всеки ден изпращаха вестоносец да посрещне пътниците, но той бързо се връщаше, без да донесе на императрицата вест от Светлейшия. Най-сетне пристигна! Едър, натежал, загорял, едноок, остарял, лъчезарен. В началото й се видя в отлично разположение на духа и Екатерина писа на Грим: "От четири дни княз Потьомкин е тук, по-хубав, по-мил, по-духовит, по-блестящ от всякога и възможно най-весел; ето какво означава една хубава и славна победа — дава добро настроение". А на принц дьо Лин пише: "Ако видите княза, маршал Потьомкин, ще се убедите, че победите, успехите разхубавяват. Той се върна от фронта хубав като пролетен ден, весел като птичка, блестящ като звезда, по-духовит от всякога и вече не гризе ноктите си." Но не бе за дълго "весел като птичка". Потьомкин скоро разбра, че с право се е опасявал от растящото влияние на Платон Зубов. Облечен във великолепни дрехи, отрупан в накити, новият фаворит се налагаше с наглостта си на най-висшите сановници. Те се страхуваха, че ако не му се харесат, ще си навлекат мълниите на императрицата. Дори великият княз Павел приемаше с мълчание най-безочливите му думи. Веднъж на вечеря престолонаследникът на висок глас изрази съгласието си с една политическа мисъл на любовника на своята майка. А той изведнъж се провикна: "Я, да не би да съм изрекъл някоя глупост?" Неловко мълчание настъпи около трапезата. Никой не се решаваше да смачка фасона на самомнителния Зубов. Екатерина го обгръщаше с влюбен поглед. Потьомкин не можеше да понася нейната старческа страст. Наистина и той имаше метреса — племенничката му, твърде младата и извънредно красива, Александра Енгелхарт, графиня Браницка, ала не губеше ума си. Приятелски, но твърдо, той се опита да вразуми Екатерина: беше се увлякла по празноглав красавец, позьор и изпечен хитрец; колкото по-голямо значение му придаваше, толкова повече се злепоставяше; във всеки случай не биваше да го допуска до управлението на държавата. Екатерина отбиваше мъдрите му съвети с лъчезарната наивност на възрастна влюбена жена. Тя бе заслепена от своя фаворит и не искаше да види недостатъците му. Правеше й удоволствие да живее с мечтите си, но не се сърдеше на Потьомкин за поученията му. Мислеше си, че го прави от оправдана ревност. Как да не страда, щом като вече не е на първо място в сърцето на нейно величество? Тя му засвидетелствуваше голямо внимание и нежност, за да усмири озлоблението му. Въпреки усилията й да го предразположи, той скоро се убеди, че е победен. Платон Зубов бе по-силен от него. В пристъп на горда ярост, Светлейшият реши тогава да заслепи владетелката, която се откъсваше от него, като устрои празненство, каквото тя не бе виждала дотогава. Нечувана щедрост, отчаяно безразсъдство, дълбоко, чисто славянско желание да надмине себе си, да стигне до абсурда, до крайния предел на излишеството, ръководеха Потьомкин в подготовката на големия празник. Стотици артисти, танцьори, музиканти репетираха месеци наред изпълненията си в Таврическия дворец под зоркия поглед на домакина. Както и за пътешествието до Крим, той имаше грижа за най-незначителните подробности в декора и програмата. За да затопли въздуха в голямата зала, той заповяда да вградят в колоните, които крепят сводовете, тръби за гореща вода. Подът бе покрит с морава. Между мраморните стени избуяваше обилна тропическа зеленина. Освен императрицата и великите князе, поканени бяха и целият двор, дипломатическото тяло, представители на провинциалното дворянство, за да отпразнуват на 28 април 1791 руската победа над Турция. Пристигайки пред двореца с каляската си в седем часа вечерта, Екатерина бе заобиколена от шумна и неспокойна навалица. Помисли си, че е избухнал бунт и се изплаши. Но това беше естественото оживление на обикновените хорица, които се втурваха към трапезите, отрупани с ястия и към бъчвите с вино, предоставени им по височайша милост около княжеския дом. Когато слезе от каляската, императрицата премина между две дълги редици лакеи в бели ливреи със сребърна украса, които държаха много свещници и леко ги разклащаха. Хиляди пламъчета заслепиха очите на Екатерина. Тя знаеше, че Потьомкин не можеше да понася лоените свещи и бе обрал всичкия восък на съседните губернии, за да осигури илюминация, достойна за своята владетелка. Сетне в ушите й прозвуча тържествена музика, изпълнена от триста музиканти. Когато наближаваше, три хиляди души направиха пред нея дълбок поклон. Домакинът се запъти насреща й. Той бе облечен в яркочервена дреха със златно везмо. Дълго наметало от черно кадифе бе прикрепено към раменете му с диамантени брошки. Шапката му бе отрупана със скъпоценни камъни и бе толкова тежка, че не можеше да я държи на главата си. Един паж я носеше зад него. Императрицата бе облечена като древноруска болярка. Над повехналото й лице блестеше диадема. Държеше високо вдигната главата си. Потьомкин коленичи пред нея, пожела й "добре дошла", подаде й ръка и я отведе в танцувалния салон. Седнала на трон, тя наблюдаваше гледката. Великите князе Александър и Константин — единият четиринайсетгодишен, другият — дванайсет, грациозно танцуваха пред погледа й между четирийсет и осем младежи и девойки от двора, всички облечени в "розово и небесносиньо", дрехите им бяха изпъстрени със скъпоценни камъни. Прочутият танцьор Льо Пик завърши балета с неповторимо красиви стъпки. След аплодисментите гостите преминаха в .друга зала: тук бе издигната сцена на фона на изкуствен слон, обсипан с изумруди и рубини. Изпълнен бе нов балет, последван от кратка комична пиеса и от шествие по "азиатски пищно" на представители на всички народи, подчинени на Екатерина Велика, в национални костюми. Гостите преминаха след това в зимната градина, където в кръгъл пантеон се издигаше статуя на императрицата, изваяна от пароски мрамор. Прочетена бе високопарна ода на поета Державин в чест на героинята на тържеството. Зад гърба й ромоляха шадравани, искряха скъпоценни камъни в гъстия екзотичен листак. В един от салоните стените бяха облицовани с гоблени от Бове, изобразяващи историята на Естер141. По-нататък сред моравата се издигаше ахатов обелиск с монограма на императрицата. Вечерята, поднесена на пет пъти — по за шестстотин души събираше придворните около владетелката им. Потьомкин пожела да остане прав зад нея и лично да й поднася, но тя не му позволи и го задължи да седне до нея. Така и двамата бяха начело на трапезата, като императорска съпружеска двойка. Недалеч от тях Платон Зубов, великолепен в небесносинята си дреха, не ги изпущаше от погледа си. Но никак не бе обезпокоен. Бе сигурен в чувствата на Екатерина. Почитта й към таврическия княз нямаше връзка с бъдещето. Погледът, който от време на време насочваше към Светлейшия, не обещаваше нищо, а изразяваше само състрадателна тъга. Редуваха се наздравици. Пиеха за славата на нейно величество и за домакина, за великите князе и великите княгини, за армията и флота. Приборите бяха от злато и сребро. Най-изтънчени европейски и азиатски блюда се поднасяха в пословично изобилие. Скоро настъпи нетърпима задуха — залите се осветяваха от сто и четирийсет хиляди лампиони и двайсет хиляди свещи. Всеки гост получи скъп подарък. Потьомкин чувстваше горчивия вкус на своя успех. Чуждестранните посланици, стъписани, проглушени от музика и от слова, виждаха в лицето на този гигант в червено, цял брониран от ордени, типичен руски гений — неизчерпаемо богат и непоследователен до безумие. В два часа след полунощ Екатерина се сбогува. Платон Зубов я следваше като сянка. Оркестърът изпълни химн, композиран в чест на нейно величество. Императрицата произнесе няколко любезни думи, за да благодари на Потьомкин за великолепния прием. Той преви коляно до пода, целуна ръката, която тя му протегна и се разрида. Той знаеше, че това бе прощално празненство, на което завинаги се разделя с нея, без тя да му бе издала тайната си мисъл. Когато угаснаха светлините и гостите се разотидоха, Потьомкин изведнъж почувствува безсмислието на живота си. В Санкт-Петербург всичко го отвращаваше и въпреки това не се решаваше да отпътува на юг. Там княз Репнин бе поел командуването на военните действия. Той бе смел и опитен пълководец. Преминал бе Дунава с четирийсет хиляди войника, бе обградил и разгромил при Мачин три пъти по-многобройния аскер на великия везир. Екатерина сияеше от радост, а Потьомкин разяждан от ревност, съжаляваше, че е оставил друг да пожъне славата от военния подвиг. Пред новите победи на руското оръжие турците вече не бяха тъй придирчиви. Моментът изглеждаше най-подходящ, за да се сключи достоен мир. Платон Зубов и поддръжниците му бяха твърдо за преговори, но това бе достатъчен повод Потьомкин да се противопостави. Всичко, което идваше от галантния любовник, го караше да настръхва. И князът на Таврида реши, че войната трябва да продължи до пълното унищожение на Турция. Екатерина настоятелно го разубеждаваше, напомняйки му лошото финансово положение на държавата, умората на армията, вътрешните затруднения, но той не отстъпваше. Императрицата не се решаваше да му заповяда да замине за Яш, за да сложи край на военните действия. Потьомкин бе много гневен и можеше да не й се подчини. Тя само му спомена, че ако подпише мира след четири години кървави боеве, щеше да й направи най-големия подарък през нейното царуване. Настъпи внезапен обрат. Дали бе узнал за разговорите, които Репнин бе започнал с турските пълномощници? Представяше ли си, че в Яш ще може по-сигурно да наложи войнствените си възгледи, отколкото в Санкт Петербург? Без никакви заобикалки, той заяви, че е готов да отпътува. Трогната от ненадейното му подчинение, Екатерина лично проследи как подготвят каляската, която щеше да откара Светлейшия по дългия път. Той се раздели с нея тъжен, разочарован, изпълнен с мрачни предчувствия и потънал в дългове. Само сметката при цветаря беше трийсет и осем хиляди рубли. В Харков лоша новина очакваше пътника. Княз Александър Вюртембергски, който бе служил под неговите заповеди, току-що бе починал. Потьомкин отиде на погребението му като в полусън, а когато си тръгна с ужас забеляза, че вместо да се насочи към каляската си, по погрешка се бе запътил към катафалката. Прекомерно бе суеверен и изтълкува неволния си жест като злокобно знамение. На лицето му застина израз на умопомрачение, който порази антуража му. Щеше ли да намери сили да изведе преговорите до успешен край? Когато пристигна в Яш през юли 1791 г., узна, че в негово отсъствие Репнин бе подписал проектодоговора за мир. Изпаднал в ярост, той се нахвърли върху генерала с най-груби нападки и скъса документа. Репнин възрази, че е действувал съгласно тайните заповеди на нейно величество. Потьомкин се почувствува уязвен. Разбра, че императрицата бе действувала през главата му по един въпрос, по който становищата им се различаваха. Не можеше да се примири с недоверието на господарката си. Преговорите преминаха на друга основа и Потьомкин почувствува, че силите го напускат и нерешителността му расте. Силна треска разлюля едрото му тяло, омаломощено от всякакви крайности. За кратко почувствува прилив на енергия, но скоро престана да участвува в съвещанията с турските представители. Интересът му към политиката намаля. Световните проблеми вече не го засягаха. Той бе от капризните болни и отказваше да изпълнява предписанията на лекарите Линмън и Maco, които се грижеха за него, а да спазва режим дори и не искаше да чуе. "Князът сам рушеше здравето си, отбелязва Ланжрон. Видях го в пристъп на треска да нагъва шунка, солена гъска, три-четири пилета и да пие квас, медовина и всякакви вина". Между яденетата хрупаше сурови репи, които много обичаше. Когато чувствуваше, че температурата му се покачва, искаше да заливат обилно главата му с одеколон и сам вземаше китка да се ръси с ледена вода. Племенницата му Александра Енгелхарт, графиня Браницка, която му бе любовница, бдеше над грохналия колос. Той не разбираше какво става с него. Единствената му утеха бяха писмата, които получаваше от императрицата. Четеше ги, препрочиташе ги и се обливаше в сълзи. С нечовешко усилие успяваше да продиктува отговора и да драсне в края на листа подписа си с трепереща ръка. "Извънредно съм отслабнал, й съобщаваше той. Моля зи, изпратете ми един китайски халат, по ваш избор, много ми е необходим". Когато куриерът му го донесе, той заяви, че се чувствува подобре. Всичко, което идваше от Екатерина, му действуваше благотворно. В началото на октомври 1791 година неочаквано напусна мирната конференция и реши да замине за Николаев, градът, който той основа на устието на Буг. Защо предприе пътешествието? Сам не знаеше. Бе прищявка на болен човек. Здраве и щастие имаше там, където той не се намираше. Тръгна да ги търси и, преди да се качи в каляската, надраска на императрицата отчаяно писмо: "Майчице, милостива господарке, вече не мога да понасям мъките си. Единственото нещо, което ми остава е да напусна този град, заповядах да ме откарат в Николаев. Не зная какво ще се случи с мен. Твой верен и признателен поданик — Потьомкин. Само ако замина, мога да се спася". Племенницата му Александра се настани до него в каляската. Един лекар и трима секретари придружаваха Светлейшия. Пътят беше ужасен — набразден от коловози. При всяко разклащане болният простенваше. След няколко версти поиска да спрат и да го свалят на тревата; "Стига. Нека не вървим по-нататък. Искам да издъхна на земята". Положиха го на килим под едно дърво. Лекарят бързаше да му помогне. Александра плачеше. Към пладне Потьомкин, владетелят на безчислени имения, собственик на много дворци, издъхна край пътя като скитник без покрив. Потърсиха златна монета, за да затворят по руски обичай единственото му око. Един казак от екскорта претърси джобовете си и предложи медна пара от пет копейки, която внимателно поставиха на клепача на покойника. На 12 октомври 1791, пет месеца и половина след тържеството в Таврическия дворец един куриер в черна дреха съобщи в Санкт-Петербург новината за кончината на светлейшия княз на Таврида. Екатерина припадна, пуснаха й кръв, тя хлипаше от плач, уедини се, не искаше да види никого. Не приемаше дори внуците си. В двореца бе обявен дълбок траур. Потънала в скръб, императрицата все по-болезнено чувствуваше огромната загуба, която я бе сполетяла със смъртта на нейния любовник, съпруг, приятел, съветник, довереник, министър, началник на въоръжените сили. Дори когато бяха далеч един от друг, постоянно се съветваха. Той разшири територията на Русия с една трета, разора целини, построи градове, пристанища, кораби, спечели битки, люби жени, срещна се с най-големите владетели на своето време, разпиля богатства и във всяко нещо вложи неизтощимата си душа, нежна и сурова, безумна и благоразумна и на петдесет и две години този човек с неудържима природна сила, вулкан от страсти, бе безжизнен труп, погребан накрай света, в Керч. "Кой може да замести такъв човек, каза Екатерина на секретаря си Храповицки. Той не ме предаде и него никой не можеше да купи. Отсега нататък нищо няма да бъде както преди. Кой би повярвал, че ще си отиде преди Чернишев и другите старци? Сега те ще си покажат главите като охлюви! Но и аз остарях!" След изречените думи се залови за перото. Когато бе най-отчаяна, чувствуваше нужда да пише. "Бързо от хубавата хартия с позлатените ръбове!" Както обикновено тя се обърна към своя душеприказчик, скъпия Грим, който напълно я разбира: "Ужасен удар ми се стовари като боздуган по главата. Към шест часа следобед един куриер ми донесе тъжната новина, че моят ученик, моят приятел и почти идол, князът на Таврида — Потьомкин е починал след около едномесечно боледуване в Молдова. Не можете да си представите колко дълбоко съм опечалена. Той имаше прекрасно сърце, бе рядко интелигентен, надарен с изключителен ум; гледищата му се отличаваха с размах и възвишеност; беше много човечен, главата му бе пълна със знания, бе необикновено любезен, от ума му постоянно бликаха нови идеи; никой друг като него не се изразяваше тъй сполучливо и не откликваше тъй своевременно. Качествата му на пълководец направиха впечатление през тази война, защото не допусна загуба нито по суша, нито по море. Никой на света не е бил по-волен от него. С една дума бе държавник, който можеше да даде съвет и да изпълни задача. Беше ми безрезервно предан, усърден, караше се и се сърдеше, когато беше убеден, че може да постигне нещо по-добро. С годините, натрупал опит, той се освобождаваше от собствените си слабости… Най-рядкото достойнство, което притежаваше, бе благородството по сърце, ум и душа, и то напълно го отличаваше от останалите хора. Затова отлично се разбирахме и оставяхме празноглавците да дрънкат каквото си щат. За мен княз Потьомкин бе голям човек, който не успя да извърши през живота си и половината от всичко, на което бе способен." Когато Екатерина се появи пред двора, всички около нея се показаха дълбоко опечалени, но под траурните си маски Зубов и приятелите му тържествуваха. Някои шушукаха, че Потьомкин бил отровен по заповед на Платон. Във всеки случай той настояваше пред императрицата да не придава прекомерно значение на смъртта на княза. Тя се подчиняваше с примирение от любов към младия си фаворит и се опитваше да сподави в себе си болката, която й причини загубата на бившия. Щом като Платон го иска, тя няма да обнародва и възвание по случай смъртта на великия човек, нито ще издигне паметник, за да го увековечи. Многобройните неприятели на Потьомкин алчно дебнеха как ще бъде разпределено политическото му наследство. На 25 декември 1791, няколко седмици след смъртта на Светлейшия, граф Ростопчин пише: "Земите на княза още не са раздадени. Той остави наистина някакви дългове, но също и седемдесет хиляди селяни в Полша, шест хиляди в Русия и диаманти за един милион и половина рубли. Но най-страшното е, че е напълно забравен. Идните поколения няма да благославят неговата памет. Владееше до тънкост изкуството да прави злини и да си навлича ненавист, като в същото време сипеше благодеяния с широка ръка. Човек би могъл да си помисли, че главната цел в живота му бе да унижава другите, за да издигне себе си над всички. Неговата най-голяма слабост бе, че се влюбваше във всички жени и се опитваше да минава за негодник. Това желание, колкото и нелогично да бе, имаше пълен успех. Жените се стараеха да спечелят благоразположението му, а мъжете го търсеха също тъй настойчиво, за да получат от него пост. Напусна Санкт Петербург след като бе изразходвал осемстотин и петдесет хиляди рубли, които императрицата изплати, без да се броят другите му дългове." Светлейшия бе погребан в църквата "Света Екатерина" в Керч, където неговата любима племенница Александра му издигна мавзолей. Но пред покойника Потьомкин не дойде да се поклони никой от онези, които се кланяха пред живия Потьомкин. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|