Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| Победен гръм, отекни!
Храбри русино, сега се весели! Италианският художник Франческо Казанова бе натоварен да изобрази подвига на величествено платно. А Екатерина писа на Потьомкин: "С двете си ръце обгръщам главата ви и мислено ви целувам безброй пъти." Но турците, победени при Очаков, не възнамеряваха да сложат оръжие; кралят на Швеция, надвил опозицията в своята армия, разтури Анялския съюз и възобнови военните действия. В същото време Холандия се вдигна, срещу австрийското господство и Йосиф II не можа да подкрепи напълно войната срещу Турция. Въпреки това 1789 година започна с похвални успехи. Принц Насау, командуващ новия флот от галери, нанесе на шведите голямо поражение при Свенксунд; Румянцев завоюва победа при Галац; Суворов и кобургският принц разбиха турците в Кървавата битка при Фокшани… Но успехите не бяха достатъчни. На север и на юг неприятелят устояваше, насърчаван от Англия и Прусия. Що се отнася до Франция, тя си имаше много вътрешни грижи, за да се опита да повлияе върху световното равновесие. Френската демократична бъркотия дразнеше Екатерина. "Вашето трето съсловие има много големи претенции, каза тя на Сегюр. То ще озлоби другите две, а разногласията могат да имат продължителни и вредни последствия. Боя се, че кралят ще бъде принуден да направи големи отстъпки, без да успее да успокои страстите." А пред Грим твърдеше: "Не съм от тия, които вярват, че приближаваме към голяма революция." Но изведнъж се чу гръм: превзета е Бастилията. Екатерина го узна от посланика си в Париж Симолин. Този път не можа да сдържи гнева си: "Как може обущари да се месят в държавните работи? се провикна тя. Един обущар умее да прави само обувки!" Тя органически ненавиждаше това тъпоумно множество, което дръзваше да уязвява монархическия принцип. "У вас изметът дава тон", пише тя на Грим. Екатерина обяви, "че Франция не ражда синове, а сплути и вонящи недоносчета. "Националното събрание е сбирщина от свадливци… Ако им отнемат осемнайсетте хиляди ливри възнаграждение и обесят неколцина, останалите навярно ще мирясат". Тя порица френската система, която представлява "многоглава хидра". Главите й трябва да се отсекат, за да настъпи спокойствие в страната. На чистосърдечния Грим, който я бе помолил да му изпрати портрета си, за да го връчи на новия кмет на Париж, Байи, който пък щял да изпрати своя на нейно величество, Екатерина отговори грубо: "Толкова малко подобава кметът на двореца, който демонархизира Франция, да притежава портрет на най-аристократичната императрица в Европа, колкото и на нея да изпрати нему портрета си. Това би означавало и кметът, и императрицата да влязат в противоречие със себе си и със своята минала, настояща и бъдеща мисия." И тя горещо призоваваше един Цезар, който да пороби Галия. "Кога ще дойде този Цезар? 0, ще дойде, не се и съмнявайте!" После пророкуваше: "Ако революцията пламне в Европа, ще се намери някой Чингиз или Тамерлан да я вкара в пътя. Такава ще бъде съдбата й, бъдете уверен. Но това няма да стане ннто по мое време, нито надявам се по време на господин Александър." Екатерина забравяше, че на същия господин Александър бе избрала за възпитател човек с републикански убеждения — Лаарп, и че винаги се бе гордяла с либерализма си. Много приятно е да се борави с някои благородни идеи, но те не издържат изпитанието на живота. Владетелят може да милее за поданиците си, да се старае да подобрява съдбата на най-необлагодетелствуваните, дори да дава тук-там някои свободи, но да не търпи бунта на простолюдието. Неговата роля е да управлява, а ролята на народа — да се подчинява. Ако се промени съотношението на силите, означава да се доведе страната до разруха. Мъглявите съчинения на философите-бунтовници няма да променят действителността. Всъщност Екатерина никога не бе обичала Франция, страна на лекомислието, вълненията, безредието. Но обичаше френската култура. Изведнъж в душата й настъпи смут: големите френски писатели, от които тъй много се възхищаваше — Монтескьо, Волтер, Дидро, Русо, Д’Аламбер, не бяха ли в основата на крушението, в което затъваше Франция? Не подготвиха ли те със своята критика заблудата на една нация, която, види се, е сбъркала пусулата? Тя се обръщаше към Грим: "Казвате, че ще реабилитирате един ден Волтер за упрека, който му отправям, че е помогнал да се подготви Революцията и ще посочите истинските виновници. Моля ви, назовете ги, кажете ми какво знаете за тях… Ще чакам… момента, когато ще пожелаете да ме разубедите и оневините пред мен философите и тям подобни, като ми докажете, че нямат дял в Революцията...135" Пред Сегюр, който от демократични чувства приемаше благосклонно премахването на феодалния режим, тя недвусмислено заяви: "Предупреждавам ви, че англичаните искат да си отмъстят за несполуките си в Америка. Ако ви нападнат, ще ви направят услуга, защото тази война ще насочи вън от страната огъня, който гори на главите ви." Сегюр бързаше да се върне във Франция, за да се убеди на място какви добрини е сътворила свободата, а освен това — парадоксално нещо — той не бе сигурен за съдбата на семейството си в революционната бъркотия. Екатерина разпореди да му връчат паспорта и му даде прощална аудиенция. "Предайте на краля, че горещо му желая щастие, каза тя. Мъчно ми е, че си заминавате. Може би щеше да е подобре да останете при мен, и да не попадате в бурята, чийто мащаби навярно не можете да предвидите. Вашето влечение към новата философия и към свободата вероятно ще ви подтикне да подкрепите борбата на народа; но ще ми бъде неприятно, защото аз ще си остана аристократка: такава е моята мисия. Помислете добре, тъй като ще заварите Франция тежко болна, трескава." "Допускам го, госпожо, отговори той, но тъкмо това ме задължава да се върна." Те се разделиха с взаимно уважение и тъга. Но много скоро, развоят на френската вътрешна политика охлади чувствата на Екатерина към Сегюр. Веднъж тя написа по негов адрес: "Има един на когото не мога да простя за безобразията — Сегюр. Тю! Лицемерен е като Юда"136 И продължава: "Пред едни се представя за демократ, пред други — за аристократ… Тук пристигна граф дьо Сегюр… А днес Луи Сегюр се разтапя от национална нега." Русия трябваше да бъде защитена на всяка цена от френската революционна проказа. На 3 ноември 1789 г. господин Жьоне137, новият шарже д’афер при френското посолство в Санкт-Петербург, съобщи в телеграма до граф Монморен: "Тук се вземат най-благоразумни предохранителни мерки, за да не се предаде заразата от кипежа, който опустошава Франция и я хвърля в жестоки конвулсии. Публикуват се само извънредно кратки съобщения за нашите вътрешни работи; строго се спазва забраната да се говори за политика на обществени места… Тези мерки за бдителност имат за цел да заздравят властта на императрицата и да осигурят спасението на държавата. Ако руските селяни, които са безимотни и закрепостени, някога разкъсат веригите си, най-напред ще избият дворяните, които владеят цялата земя. Тогава цветуща Русия отново ще затъне в най-страшната изостаналост." Засега руският народ не създаваше грижи на Екатерина. Вредните теории на френските философи не бяха проникнали в непросветените умове на русите. За образец им служеха вековете, прекарани в робство. Те работеха и се биеха. И то успешно. Потьомкин завзе Бендер и Акерман, Суворов извоюва победа при Мартинещи и Римник, австрийците окупираха Белград, Репнин превзе малката крепост Хаджибей, където щеше да се издигне бъдещата Одеса. Но турците бяха жилави, те не скланяха да искат мир. За Екатерина 1790 година започна скръбно: тя претърпя сантиментален и политически удар: уморен и болен Йосиф II угасна през февруари. Брат му Леополд Тоскански стана император. Той не възнамеряваше да продължи приятелската политика на своя предшественик към Русия. Сближи се с Прусия и дори се готвеше да сключи сепаративен мир с Високата порта. Сама ли щеше да остане Русия във войната срещу Турция и Швеция? А ето че принц Насау претърпя тежко поражение по море при Свенксунд, на същото място, където бе побеждавал миналата година. Ако Прусия нападне от своя страна, Санкт-Петербург ще бъде загубен. Принц Насау, отчаян, поиска да бъде разжалван и изпрати на императрицата отличията, които бе получил и за които вече не се чувствуваше достоен. Тя не прие нито оставката, нито ордените му. "Боже мой, та кой не е имал тежки несполуки в живота си?, му пише тя великодушно. Всички велики пълководци са претърпявали поражения. Покойният крал на Прусия наистина се прослави, но след голям провал… Всичко изглеждаше загубено, когато той разби врага." Изразявайки така мислите си, Екатерина искаше да убеди не само човека, на когото пишеше, но и себе си. Една сутрин Безбородко се яви пред нея и я завари да чете Плутарх. "Чета го за кураж", му каза тя. Много нощи прекарваше, без да мигне. Струваше й се, че поражението при Свенксунд й предвещава злокобно бъдеще. Но разгромът бе особено благотворен. Унизил гордия руски флот, самодоволен Густав III обяви, че е готов за помирение. Действително всички политически партии в Швеция го притискаха да сложи край на абсурдната война. Екатерина се съгласи да преговаря за достоен мир. Не искаше да отстъпи нито педя руска земя, но бе готова да признае новата форма на управление в Швеция. Мирният договор бе подписан на 3—14 август 1790 година във Варела. Русия призна Густав III за абсолютен владетел в своята страна. С безспорната морална изгода той излезе победител в един безразсъден спор. В писмо до Екатерина нейният бивш враг, шведският крал, я призоваваше да възвърне приятелските си чувства и да забрави войната "като кратковременна буря". Кратковременна буря, продължила две години! Екатерина си даваше сметка с жизнерадостна прозорливост. "Измъкнахме едната си лапа от калта, пише тя на Потьомкин, когато измъкнем и другата, ще кажем "амин"." Другата "лапа" бе още дълбоко затънала. Не можеше да се чествува никаква победа. Дълги месеци руските войски напразно държаха в обсада турската крепост Измаил. Пруският крал Фридрих Вилхелм насърчаваше националистическите движения в Полша. Използувайки затрудненията, в които бе изпаднала Екатерина, той обеща на полските патриоти да им помогне да се освободят от руската хегемония, да им бъде върната Галиция, присъдена на Австрия при подялбата, и да ги защити с военна сила в случай на нападение. През март 1790 г. между Прусия и Полша бе подписан съюзен договор за отбрана. Той явно бе насочен срещу Русия. Екатерина кипеше от яд. Но не бе в състояние да даде отпор. Налагаше й се по-напред да сложи край на войната с Турция. Най-сетне настъпи просветление: Суворов превзе Измаил след три кървави настъпления. В рововете на крепостта загинаха петнайсет хиляди руси. "Гордата крепост е в нозете ви, ваше величество", писа Суворов на императрицата. Екатерина трептеше от радост. Това ли бе епилогът? Не, сраженията продължаваха. Тя се чувствуваше уморена. Бе на шейсет години. Не вярваше, че ще изпълни гръцкия си план. Вероятно нейният внук Константин никога няма да стане император на Дакия. Но поне внукът й Александър щеше да царува над разширена, обединена и укрепнала Русия. Благодарение на нея! В Яш боязливо започваха мирните преговори. И едната, и другата страна ги протакаха. Всеки се опитваше упорито и високомерно да изтощи противника. Минаваха дни. Загиваха хора. Пълномощниците се разделяха и пак се събираха. Екатерина бе твърдо решила да не отстъпи ни педя от завладяната територия. Тя не бе нито Луи XV, който се отказа от Луизиана и от Канада, нито Джордж III, който отстъпи владенията си в Америка. Сляла се бе с Русия. Да й отнемат само една част, означаваше да я дерат жива. Отдавна бе забравила, че е германка по произход. Тя заемаше престола не по кръвна линия, а по избор, по любов, по труд, по давност. Беше си сътворила и отечестзото и дори предците. В нейните съновидения баща й не се наричаше Кристиян-Аугуст д’Аналт-Зербст, а Петър Велики. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|