Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
ГЛАВА XXV Полша и Франция
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА XXV
Полша и Франция Със смъртта на Потьомкин започна преразпределение на ролите около императрицата. Екатерина посочи Безбородко за заместник на Светлейшия на мирната конференция в Яш. Той замина за Молдова незабавно с препоръка да прояви сговорчивост Нека да се свърши колкото може по-бързо! На 29 декември 1791 — 9 януари 1792 г. бе подписан мирният договор. Русия получи територията между Буг и Днестър; Крим и Очаков бяха тържествено обявени за руски владения. Останалите клаузи оставаха същите както в договора, сключен в Кючук-Кайнарджа. Цялото северно черноморско крайбрежие вече принадлежеше на Русия. Но самото море оставаше затворено" за нея, защото Турция държеше ключа на Проливите. Четири години кървави битки и нечувани жертви донесоха доста незначителни териториални придобивки. Екатерина не превзе Константинопол. Нейният внук Константин нямаше да бъде коронясан в този град. Но престижът на Русия бе защитен. Платон Зубов, който се застъпи за прибързания и неизгоден мир, тържествуваше. Екатерина го назначи за председател на Колегията на външните работи на мястото на Безбородко, който водеше преговорите на юг. Тя имаше пълно доверие в него. С красотата и прилежанието си той удовлетворяваше нейното педагогическо призвание, майчинския й инстинкт и чувствеността й на жена в критическа възраст. Той бе "добър ученик" и тя изпадаше във възторг от него пред Храповицки: "Всичко, което върши, го върши добре и знаете ли защо? Защото е безпристрастен и няма собствени възгледи." Той и задоволяваше и по друг начин. Според думите на Масон "властолюбивите желания не бяха угаснали все още в нея и тя изведнъж поднови оргиите и празниците, които устройваше навремето". Без да се приеме за вярно твърдението на мемоариста, че двамата братя Зубови и приятелят им Салтиков са "се редували" в леглото на императрицата, за да се "справят с една огромна и трудноизпълнима служба", можеше да се предполага, че императрицата още обичаше плътските удоволствия. Дори ако с годините пламъкът й вече не бе същият, тя не можеше без топло младо тяло в леглото си. Всички способи й се струваха добри, само да пламне искрата изпод пепелта. Пълна, задъхана, беззъба, тя търсеше самоизмама в прегръдките на добре разположен партньор. После разговаряше с него за политика. както с Ланской. Но Платон Зубов бе по-упорит, по-алчен от очарователния си предшественик. Той не бе доволен, че оглавява само Колегията на външните работи, а издействува от императрицата и поста председател на Колегията на войната. По този начин цялата външна политика бе съсредоточена а ръцете му. В признателността си към него Екатерина се самозабравяше. Тя му предостави бившите апартаменти на Потьомкин в едно крило на Ермитажа, отрупа го с подаръци, присъди му високия орден "Александър Невски", ордена "Свети Андрей", връчи му официално своя портрет в диамантен медалион, както навремето на таврическия княз. Платон Зубов имаше толкова много отличия, че както казва Масон, приличаше на търговец "кинкалерист". Близките му сътрудници бяха отчаяни от неговите незначителни интелектуални и морални качества, но императрицата обявяваше, че е открила чудо. Потьомкин дължеше величието си на своите собствени заслуги, Зубов се издигна благодарение на застаряването на Екатерина. Печелеше толкова повече власт, богатство и влияние, колкото повече Екатерина губеше от своята работоспособност, жизнеспособност и талант… Имаше манията да иска всичко да върши или поне да изглежда, че всичко върши… Но ръстът му се измерваше по низостта на ония, които бързаха да се прекланят пред него… Всички пълзяха в нозете на Зубов; той оставаше прав и повярва, че е голям. Когато Безбородко се завърна от Яш, Екатерина го повика да помага на странния й министър. Не можеше ли той с мъдри съвети да напътствува младия мъж, който имаше идеи в изобилие, но нямаше опит? Безбородко навреме предотврати няколко негови грешки, после отстъпи мястото си на ментор на някой си Марков. Той се занимаваше само с текущите работи. Големите планове бяха дело на Платон Зубов и Екатерина. Между тях имаше пълно единомислие. И на първо място по необходимостта да се разширят границите на Русия. В техни очи величието на една страна зависеше не от благоденствието на жителите, а от размерите на територията й. Сега когато войната с Турция бе приключила, можеха сериозно да се заемат с Полша. Екатерина преценяваше хладнокръвно положението в злочестата страна, където царуваше нейният някогашен нежен и верен любовник Станислав Понятовски. "В политическите работи, твърдеше с увлечение тя, човек трябва да се ръководи или от хуманни принципи или от интерес. .. Всеки владетел трябва да вземе определено решение в единия или другия смисъл; люшкането води само до безсилие и до безплодие". В случая решението й бе продиктувано от интереса. Никога не я възпираха скрупули в отношенията й с чужди страни. На Платон Зубов му допадаше, че тя предпочита непочтените успехи пред напусто проявена чиста съвест. Именно той подготви новия удар срещу Полша. След като през март 1790 г. бе подписан съюзният отбранителен договор между Полша и Прусия, който силно разгневи Екатерина, полските патриоти и кралят решиха да подготвят политически поврат в страната. На 3 май 1791 г., когато голям брой депутати измежду дребните шляхтичи бяха във ваканция, Диетата гласува нова Конституция, според която, след смъртта на Станислав Понятовски, тронът на Полша щеше да премине по наследство към семейството на саксонския курфюрст, a liberum veto и отцепническите съюзи се премахваха. Това означаваше, че се установява конституционна монархия от демократичен тип и се премахваше опасността от смутове и безредици, които твърде много улесняваха политиката на Екатерина. Без да й мигне окото, тя обяви, че Конституцията от 3 май бе плод на "революционния дух", че проектореформите на краля "са вдъхновени от парижките якобински клубове", че Франция изнася своята гнилота в Полша и че всичко това противоречи на условията на първия договор за подялба на страната. По такъв начин, отказвайки да вземе участие в австро-пруската коалиция против Франция, тя искаше да смаже "революционната хидра" на територия, по-близка до нейните интереси. Докато Австрия и Прусия възстановяват стария режим във Франция, тя щеше да го възстанови, както сама твърдеше в Полша. Но това оправдание не издържаше критика, защото френската революция имаше за цел да ограничи и дори да погуби монархията, а полската конституция от 3 май, целеше да укрепи кралската власт и да премахне причините за разногласия. Макар да бе благоразумна по възпитание и темперамент, Екатерина отказваше да приеме очевидния факт, когато можеше с упорство да извлече практическа полза. Струваше си да изопачи истината и правдата, ако постигнеше подялбата на Полша. Докато австрийците завземаха Белгия и се сблъскваха с френските войски, шейсет и четири хиляди руски войници навлизаха в Полша и трийсет и две хиляди — в Литва. Малък брой поляци, враждебно настроени към конституцията, образуваха нов съюз в Тарговица който щеше да подкрепи русите. Останалите хора от "съпротивата", умоляваха Прусия да им се притече на помощ, в съгласие със съюзния договор от 1790 година. Но Фридрих-Вилхелм, претърпял несполуки в Белгия и в битката при Валми, сметна, че е в правото си да поиска "репарации" от полската страна. Отричайки задълженията си, той обяви, че "не е длъжен да защитава една Конституция, изработена от поляците без негово знание". Вместо да помогне на приятелите си, беше готов да иска помощ от тях. Освен това, след като Дюмурие превзе Белгия, Австрия бе принудена да се откаже от първоначалния си проект да замени Белгия срещу Бавария и поиска компенсация в ущърб на Полша. През януари 1793 Русия и Прусия подписаха конвенция за втора подялба на полската територия. Станислав Понятовски ги умоляваше да не разкъсват още веднаж неговата държава. Екатерина категорично отказа да се вслуша в молбата му. Диетата бе свикана в Гродно. Под заплахата на оръжието тя ратифицира нов договор. Русия получи областите на Вилно, Минск, Киев, Волхов и Подолието, общо четири хиляди петстотин и петдесет квадратни километра с три милиона население. Прусия получи Познан с цялата провинция, Торун, Данциг и ивица земя по границата със Силезия, общо хиляда квадратни километра и милион и половина жители. Австрия, по-малко облагодетелствувана, все пак глътна няколко късчета. След като завърши втората подялба, Русия подписа с разпокъсана и ограбена Полша договор, който й отне изцяло политическата независимост. Управлението на нейните вътрешни и външни работи бе подчинено изцяло на Санкт-Петербург. Екатерина, спечелила нови завоевания, тържествуваше и твърдеше, че е "затворила пътя на революцията източно от Европа". Но полският въпрос не бе приключен. Нелегалните патриотични организации се множаха под ръководството на генерал Тадеуш Косцюшко, който навремето бе начело на въстанието срещу Русия. Той се ползуваше с моралната подкрепа на Робеспиер и на всички носители на революционните идеи. На Екатерина не й бе нужно нищо повече, за да си науми да погуби окончателно полския революционен клон на Париж. Голямо множество въстаници се събраха около Косцюшко, който стана народен герой. Неуспял да овладее въодушевлението на своите привърженици, той се бе видял принуден да оглави техния бунт, макар да бе сметнал, че е преждевременен. Избухнаха бунтове. Руският гарнизон, нападнат изневиделица, напусна Варшава. В редиците на въстаниците настъпи радостна самозабрава. Обаче откликът дойде незабавно. Прусия изпрати войски, Австрия обеща да направи същото, но поиска да получи в замяна Краков и Сандомир. Екатерина натоварен Суворов да сломи съпротивата на Варшава. Косцюшко бе разбит ранен и пленен при Мачиейовице. На 22 октомври — 2 ноември Суворов превзе с пристъп варшавското предградие Прага, след което столицата капитулира и разярените руски войници започнаха повсеместни кланета. Станислав Понятовски абдикира разплакан след трийсет и една години жалко царуване. По заповед на императрицата бе отведен в Гродно. Дали не изпитваше облекчение, като предаде короната, която никога не бе желал, за да стане обикновен пленник на Руската империя. Тримата победители в безславната кампания се заловиха да си разпределят плячката. Решила да насърчи Австрия и Прусия да продължат неотстъпно войната срещу Франция без прякото участие на Русия, Екатерина прояви готовност да обезщети съюзниците си за антиреволюционните им усилия, като се откаже от хубавите парчета на сладкиша. Но дяловете трябваше да са равни. Пазарлъците, кавгите между владетелите продължиха месеци. Екатерина играеше ловка игра между Фридрих-Вилхелм и Леополд, чиято алчност я разсмиваше. Всъщност тя бе най-ненаситна от тримата. Наведена над картата на Полша, кроеше и прекрояваше жива плът. Нито за миг не се почувствува виновна, че върши престъпление. Тя водеше сметките на "малкото си домакинство", както сама се изразяваше: двайсет милиона поданици при възкачването си на престола, трийсет и шест милиона — днес. Кой от европейските монарси можеше да се похвали с подобно завоевание? Щом като бе успяла да увеличи мощта на страната, можеше с вдигнато чело да застане пред съда на Историята. А протестите, които се надигаха тук-там в чужбина бяха само плод на завист или неразбиране. Нямаше за какво да се упреква и не искаше да се вслушва в безпочвена врява. Впрочем разпокъсването на Полша бе завършек на вековна борба, още от времето, когато западната славянска "империя" се нахвърляше на азиатската Московия, а римската католическа църква въоръжаваше своите верующи срещу гръцката православна църква. Тя само поставяше завършека, мислеше си Екатерина, на едно развитие, започнало много преди нейното възкачване на престола. Третият договор за подялба на Полша бе подписан на 13—24 октомври 1795 година. Всичко бе свършено. Полша не съществуваше. Победените наведоха глава. Не им оставаше друго, освен "напразните съжаления, парещите спомени и отчаянието"142. Докато продължаваше кампанията в Полша, Екатерина работеше денонощно. Тя доверява на Грим: "Получавам по четири пощенски пратки наведнъж, задържани от неблагоприятните ветрове, трима или четирима куриери пристигат от всички краища на света. Девет доста големи маси едва побират купищата писма и три дни наред четирима души ми четат по ред от шест часа сутринта до шест часа вечерта." Тя сама искаше да надникне в най-дребните подробности на операцията. Но когато доведоха пленения Косцюшко в Санкт-Петербург, тя отказа да види нещастния защитник на Полша и заяви със жестоко високомерие: "Той е признат глупак в пълния смисъл на думата, много под изискванията на задачата, която си е поставил." На присмех му казваше: "Горкото ми зверче Косцюшко". Станислав Понятовски не се ползуваше с по-голямо внимание от нейна страна. Навремето го направи крал против волята му, сега го държеше в плен със същата спокойна увереност. Още когато го прие в кораба по време на пътуването до Крим, тя виждаше в негово лице само един победен човек. Чудно й бе, че е могла, тя, която тъй много ценеше силния характер у мъжа, да се влюби в малък градински охлюв. Дори не го съжаляваше. Презираше го. Нека дочака края на дните си в уютен плен. Уединен в Гродно с малобройна жалка свита, той не можеше да направи и две стъпки, без да се натъкне на руски пост. Вече бе преминал петдесетте, изнурен и печален, не очакваше нищо от живота и за утеха се връщаше неуморно към спомена за щастливите мигове, които бе преживял с Екатерина. "Мемоарите", които пишеше за да запълни свободното си време, бяха носталгична възхвала към императрицата, която навремето го бе обградила с обич, а днес го ненавиждаше. Неговото истинско царуване бе не времето, когато заемаше трона на Полша, а когато Екатерина го приемаше в стаята си. Екатерина увеличаваше голямата руска империя с анексии, но и същевременно усърдно се грижеше за своето семейство. Искаше да бъде сигурна, че нейният наследник няма да унищожи онова, което бе изградила. Затова все по-убедено преценяваше, че трябва да лиши от трона сина си Павел в полза на Александър. Усамотен в Гатчина, Павел с все по-голямо настървение се отдаваше на "военната си мания". Всичко около него бе занемяло, сплашено и напрегнато. Сърцето му си почиваше единствено при вида на полковете, облечени в пруска униформа, с които правеше учения по всяко време до пълно изтощение на силите им. "Няма по-грозно нещо, пише принцеса Аугуста Сакс Кобургска, от окарикатурените хубави руски войници с допотопни пруски униформи от времето на Фридрих-Вилхелм I. Русинът трябва да бъде русин, той го чувствува, харесваше повече къса рубашка и подстригани с паница коси, отколкото плитка и тясна униформа, която го прави нещастен в Гатчина .. . Тъжно ми беше да видя промяната, защото извънредно обичам руския народ"143. Приумиците на Павел обаче обезоръжаваха дори и ония, които той определяше за свои съветници като граф Ростопчин144. Той пише на руския посланик в Лондон граф Воронцов: "След опозоряването нищо не ми е по-противно от благосклонността на Павел. Главата на великия княз е пълна с привидения, заобиколен е от хора, сред които най-честният заслужава бесило без съд и присъда". Той го представя като човек, който се кара с всички, у всекиго предизвиква недружелюбност и страх заради усърдното си подражание на безумствата на Петър III. "Всичко, което върши великият княз-баща буди жал и ужас, продължава по-нататък Ростопчин. Сякаш нарочно търси начин да си навлича всеобщото отвращение и омраза. Втълпил си е, че всички го презират, че никой не му се подчинява, затова по всеки повод се кара и наказва наред… за най-малкото закъснение, за най-малкото противоречие се гневи, излиза извън себе си…". Граф Адам Чарториски допълва: "Всички се страхуват от Павел. Но затова пък още повече се възхищават от силата и високите достойнства на майка му. Тя го държи в подчинение, далеч от трона, който му принадлежи по право". А посланикът на Швеция, граф Стединг съобщава на правителството си с шифрована телеграма: "Великият княз Павел продължава да се държи много лошо и да губи уважение не само сред големците, но и сред народа." Повече от всякога Павел се чувствуваше усамотен, отблъснат, прокълнат. Той не можеше да прости на синовете си, Александър и Константин, че обожават своята баба и мразеше еднакво тримата. Сред семейните разногласия задачата на възпитателя Лаарп бе трудна. Верен на републиканския си идеал, той продължаваше да възхвалява пред учениците си предимствата на свободата и да им разяснява задълженията на владетеля към народа. Добродушният Александър се възхищаваше от неговото учение. Но Константин се бунтуваше. Той бе холеричен, буен като баща си, дори един ден безжалостно ухапа ръката на учителя. Друг път му изкрещя на ухото, че когато се възкачи на престола, ще навлезе с всичките си войски в Швейцария и ще я опустоши. Невъзмутим, Лаарп му отвърна: "В моята страна, близо до градчето Мюртен има една сграда, в която събират костите на такива посетители". Макар че силно се дразнеше от новините за френската революция, Екатерина запази дълбокото си уважение към възпитателя с твърд характер и благородни идеи. Защото правеше разлика между принципите за социална справедливост, които вдъхновяваха френската младеж — а тя желаеше Александър да се проникне от тях — и безредиците, които избухват, когато в една страна плебеите дойдат на власт. Великата княгиня в нея бе за свободата, а императрицата — за самовластието. От една страна Екатерина осъждаше парижката тълпа, която предизвикваше свирепи сътресения, от друга — с удоволствие слушаше да се говори за мъдри реформи. Пугачов трябваше да бъде обезглавен, но Лаарп трябваше да се слуша. За нея това бе едно интелектуално удоволствие, музикална наслада, така да се каже. Тя не се съмняваше, че попивайки добрите слова, Александър се подготвяше за велик свободомислещ владетел. В желанието да осигури добро бъдеще на изключителния си внук, императрицата реши да го ожени и покани в двореца двете млади и красиви принцеси на Ваден. По-голямата — Луиза, беше петнайсетгодишна. Александър бе на шестнайсет. Бъдещата му съпруга можеше да бъде само германка. Коя друга нация би предложила поздрави брачни гаранции? Руската династия имаше нужда от германска кръв, за да се заякчи. Разбира се, Екатерина скри от Александър истинските причини за гостуването на двете сестри. Щеше да му устрои сърдечна клопка. "Кроя му дяволски номер, признава тя на Грим, защото го въвеждам в изкушение." Принцесите пристигнаха една нощ, изплашени от страшната буря. Императрицата веднага ги прие. Те коленичиха пред нея и й целуваха роклята и ръцете, докато тя им помогна да станат. На другия ден, както изискваше строго установената дворцова традиция, тя им връчи ордена "Света Екатерина", накити, платове и поиска да разгледа дрехите им. "Приятелчета мои, им каза тя, когато аз пристигнах в Русия, не бях тъй богата!" Девойките, които стояха пред нея, напълно отговаряха на портретите, които Екатерина бе получила предварително. Особено привлекателна бе по-голямата. "Прекрасна фигура, отбелязва графиня Головина, пепеляворуси коси, които падат на къдрици по тила, млечнобяла кожа, розови бузи, много приятни устни". Ще бъдат хубава двойка с Александър. Когато той се появи заедно с брат си Константин, Луиза бе смаяна от хубостта му. Природата щедро бе надарила обаятелния юноша. Висок, строен, широкоплещест, с чудесна походка, благородно лице, правилно и благодушно, светлокестеняви копринени коси, дълбоки сини очи, привлекателна усмивка. Излъчваше благородство и изящество, приветливост и загадъчност. Като се раздели с девойките след първата среща Александър призна, че Луиза е прекрасна. "О! Никак! — се провикна Константин. Нито едната, нито другата; трябва да ги изпратят в Рига на принцовете на Курландия: достойни са само за тях!"145 Хвалебствените думи на Александър бяха донесени на баба му и тя се зарадва. Правилно бе преценила. Той клъвна стръвта. Когато представяха на двора чуждестранните принцеси, Луиза се препъна в стъпалото, което водеше към трона и се просна на пода с цялата си дължина. Вдигнаха я, утешиха я, Александър й се усмихна и случаят бе забравен. По-малката сестра, която Константин не хареса, бе върната с цяла кола подаръци край бреговете на Рейн.146 По-голямата започна да учи руски, покръсти се в православната вяра, и бе обявена за велика княгиня под името Елисавета Алексеевна. "Великият княз е силно влюбен в годеницата си, отбелязва Стединг. Няма втора по-хубава и по-интересна девойка." А младата Елисавета бе очарована и уплашена от първите по-дръзки жестове на Александър. Тя пише на майка си: "Когато бяхме сами в моята стая, той ме целуна, и си мисля, че отсега нататък ще го прави всеки път. Не можете да си представите колко ми се видя смешно." Русия току-що бе приключила успешно три войни и на го-дежа присъствуваше пъстро множество генерали. Имаше и много шведи, почитатели на Екатерина, "предани и покорни" полски магнати, татарски ханове, турски паши и молдавски депутати. На вечерята Екатерина седеше на трон, издигнат между трапезите. "Обсипана със злато и диаманти, с корона на главата, пише Масон, тя оглеждаше с ведър поглед голямото множество от представители на всички нации и й се струваше, че те са й в краката… Поетът би си я представил, като Юнона, седнала между боговете". Но Юнона не можеше да прогони грижите си. Събитията във Франция хвърляха мрачна сянка върху великолепния годеж на нейния внук. Отдавна бе убедена, че криза на безумие бе налегнала страната. И се страхуваше от заразата. Тя се обезкуражи, когато узна, че Луи XVI е избягал, но е арестуван във Варен. Носеше се слух, че руският посланик в Париж, Симолин, тайно участвувал в подготовката на злополучното му заминаване. Той по чудо се избавил от възмездието на революционните тълпи пред Пале роял, а после по Шан-з‘Елизе. "Искаха да ме заловят и да ме убият като съучастник в бягството на краля", пише той на Екатерина. Първите френски бежанци, които пристигнаха в Санкт-Петербург, бяха посрещнати с най-голямо внимание. Край републиканеца Лаарп се движеха хора като Сенак дьо Мейлан, Сен-Прист, Бомбел, Естерхази, Шоазьол-Гуфие. Всички те, изкоренени от отечеството си французи, бъбреха, възмущаваха се, конспирираха и се настаняваха в Русия. "Толкова много хора отиват на сбирките на госпожа Виже-Льобрьон, че тя скоро ще си помисли, че е в Париж", пише принц дьо Лин. А граф Ростопчин отбелязва горчиво: "Когато човек опознае французите, намира нещо толкова леко в тях, че се чуди как се задържат на земята. Престъпниците и глупаците останаха в родината си, а безумците я напуснаха, за да се влеят в редиците на шарлатаните на тоя свят". Френският шарже д’афер Жьоне, привърженик на разумната революция, бе силно притеснен от големия приток негови сънародници. Напразно се опитваше да поддържа, в разрез с елементарната логика, че Луи XVI се ползувал с известна свобода. Екатерина го обяви за "самозабравил се демагог" и отказа да го приема в двореца. Тя се сърдеше на Луи XVI, че бе приел Конституцията. "Ето че сир Луи XVI лепна подписа си под екстравагантната конституция и бърза да се закълне, че няма намерение да се съобразява с нея, дори нещо повече, никой не му го е искал!, пише тя на Грим. Питам се, кои безумци го карат да върши подобни безобразия?… Ако още не са обесени всички, когато се върнете в Париж, вземете една пръчка и удряйте наред по съветниците-дебютанти на френския крал!" Русите, които живееха във Франция, получиха заповед да се върнат незабавно в родината си. Руският посланик в Париж Симолин, също стегна куфарите си. Вестник "Монитьор" нарече императрицата "Северната Месалина". Тя отвърна на нападката, като забрани на русите да носят парижки връзки и като захвърли на тавана бюста на Волтер. Той бе виновникът. Сега вече бе сигурна. Доказателството? На 11 юли 1791 френските революционери тържествено пренесоха в Пантеона праха на философа. Въоръжен народ, казват, ескортирал катафалката с урната. Делегация от френски писатели, начели с Бомарше представлявали "семейството на Волтер". Тъй да бъде! Щом като прахът му ще почива в парижкия Пантеон, нека бюстът му лежи под покрива в Санкт-Петербург. Да, наистина, този път милите енциклопедисти загубиха доверието на Екатерина. След като им се бе възхищавала безгранично, сега ги виждаше като уроди на интелектуалното двуличие. Те проповядваха свобода, равенство, братство, а станаха предтечи на нетърпимостта, ненавистта, изтреблението. Утописти с окървавени ръце. Събраните им произведения послужиха за подпора на гилотината. "Предлагам всички протестантски сили да приемат гръцката вяра, за да се предпазят от безбожната, безнравствена, анархистична, престъпна и сатанинска чума — враг на бога и на троновете", пише тя. Екатерина заявява на Грим: "Твърдя че е достатъчно да се превземат само два-три укрепени пункта във Франция и всичко останало ще падне от само себе си… Двайсет хиляди казаци ще бъдат премного, за да разчистят територията от Страсбург до Париж…" Но тя не се реши да заповяда на тези двайсет хиляди казаци да започнат действия. Когато в началото на 1793 г. узна за екзекуцията на Луи XVI, Екатерина получи толкова силен шок, че лекарите се уплашиха за здравето й. В представата й монархията бе толкова възвишена институция, че тя не можеше да не бъде дълбоко разтърсена от нелепата смърт на един монарх. Сякаш тълпата оскърбяваше нея, сякаш ножът на гилотината отсичаше нейната глава. "Когато узна новината за престъпната екзекуция на френския крал, пише Храповицки, нейно величество легна болна от скръб. Благодарение на бога днес е подобре. Говори ми за варварщината на французите, за явното закононарушение при преброяването на гласовете (които са се произнесли за осъждането на краля): "Това е крещяща неправда, дори ако ставаше дума за частно лице… "Равенството" е чудовище, то иска да царува." Оттогава насетне Екатерина бе винаги хаплива. Жьоне тръпнеше от язвителните й думи. Тя наричаше Лафайет "Глупак Велики", Париж назова "свърталище на разбойници", а революционерите — "измет". "Трябва да бъде заличена дори думата французин". За Екатерина френската столица вече не бе Париж, а Кобленц, където се намираше главната квартира на емигрантите. Скъса търговския договор, който бе сключила със Сегюр по време на пътуването до Крим; прекъсна дипломатическите отношения с Франция и експулсира нежелателния Жьоне. "Разправят, пише тя на Грим, че отпътувал от Санкт-Петербург като нахлупил на главата си червена вълнена шапка. Много ме разсмя безсмислената му постъпка". Освен това Екатерина обнародва указ, който задължаваше всички французи, живеещи в Русия, да подпишат — под страх, че в противен случай ще бъдат незабавно изгонени — следния категоричен текст: "Аз, долуподписаният, се заклевам пред всемогъщия бог и в неговото свето Евангелие, че, като не съм приел нито на дело, нито по воля нечестивите и бунтовни правила, проповядвани днес във Франция, смятам правителството, което е завзело властта, за узурпаторско и напълно противозаконно, а екзекуцията на краля, добрия християнин, Луи XVI, за ужасен престъпен акт… При това положение, ползувайки се от сигурното убежище, което нейно величество, всерусийската императрица, благоволи да ми даде във владенията си, обещавам да живея, като съблюдавам рождената света религия и в дълбоко подчинение на законите, въведени от нейно императорско величество; обещавам да прекъсна всякаква кореспонденция с французите от моето отечество, които признават днешното престъпно правителство на Франция, и да я възобновя, след като бъде възвърната законната власт и получа изричното разрешение на нейно императорско величество." Защото Екатерина не се съмняваше, че след кървавите безредици и безсмислените закони, във Франция ще бъде възстановена едноличната власт. С изключителна прозорливост тя пише през 1794 година: "Ако Франция се спаси, ще бъде по-силна от всякога … Нужен й е само един величав човек, издигнат над своите съвременници, може би, изпреварил ги с един век. Родил ли се е? … Ще дойде ли? Всичко зависи от това!" "Величавият човек" вече се бе родил. В Аячо през 1769. Той бе двайсет и четири годишен и се бе прославил при обсадата на Тулон. Но французите, които живееха в Русия, ревностно положиха клетва. Те вече не бяха гости, а поданици на Екатерина, които бяха длъжни да й се подчиняват. Тя засия от радост, когато през 1793 пристигна граф д’Артоа. Бе мечтала да даде убежище на самия Луи XVI преди бягството му във Варен. "Това би било, казваше тя, най-забележителното събитие през моето царуване". Какъв реванш! Една принцеса Зербст да даде убежище и протекция на внука на заклетия си враг, Луи XVI, и на дъщерята на Мария-Терезия, които бяха проявили към нея толкова голямо презрение! Но по-високопоставени изгнаници не дойдоха и тя устрои на граф д’Артоа блестящ радушен прием. Девизът й беше: много хубави думи, но възможно най-малка помощ. Преди всичко тя държеше, от чисто женско самолюбие, Зимният дворец да съперничи по разкош на Версай. Екатерина и Платон Зубов се отнасяха към госта като към син на Франция и генерал-лейтенант на кралството. Той се прояви като кръгло политическо нищожество, но се държеше скромно, любезно и не беше "дърдорко". Въпреки усилията си не можа да получи от императрицата военната помощ, на която се надяваше. Тя му даде само един милион рубли, за да започне кампанията и му откри кредит за четири милиона към руското посолство в Лондон. Сетне, за да го насърчи в свещената му борба срещу френската революция, която тя наричаше "слободия", императрицата го благослови и му връчи скъпоценна сабя с надпис: "От бога за краля". Разочарован, граф д’Артоа пое символичното оръжие — какво ли щеше да прави с него — и поблагодари, без да може, както казва един очевидец, "да придаде съответен израз на лицето си". Екатерина пише открито на вицеканцлера Остерман: "Блъскам си главата, как да заангажирам с френските работи дворовете на Берлин и Виена… за да си развържа ръцете. Имам много незавършени начинания. Трябва Прусия и Австрия да не ми пречат". По-късно, все тъй загрижена за хода на "френските работи", тя щеше да потърси разбирателство с Великобритания. Двете страни щяха да подпишат договор за отбрана. Но Екатерина нямаше да му придаде голямо значение. На 26 април 1793 година граф д’Артоа отпътува за Англия. Сватбата на великия княз Александър бе отпразнувана на 28 септември същата година. Двойката бе тъй изящна, че я нарекоха "Амур и Психея". Екатерина се надяваше да стане скоро прабаба. Това щеше да е още една гаранция за бъдещето на страната, мислеше си тя. Щеше да гради не само в пространството, но и във времето. Най-напред трябваше да се увери какви са намеренията на Александър. Надъхан с хубавите идеи на Лаарп, той произнесе на един прием вдъхновени слова за "правата на човека", които възмутиха присъствуващите. Безотговорна младежка възторженост, помисли си Екатерина. Но когато след екзекуцията на Луи XVI бе изпълнена и потресаващата екзекуция на Мария-Антоанета, либералният швейцарец и неговият ученик загубиха охота да глаголствуват. Ужасните резултати поставяха под съмнение хубавите принципи. В монархията бе спасението. Екатерина искаше да убеди Александър в правотата на този принцип и в същото време да го запознае с плановете си за неговото бъдеще. Но още първите разговори я ужасиха. Александър не желаеше да царува. Той твърдеше, че деспотизмът, насилието, дворцовите интриги го отблъскват. Кроткият му и сговорчив характер, го подтикваше да обича спокойствието, скромния живот, здравите семейни добродетели, признаваше й той. Къща на село, топло огнище, добра жена, добри деца, семейни грижи и радости като на обикновените смъртни. Вместо бъдещият император, на който искаше да разчита, Екатерина откри в него дребен швейцарски буржоа. Тогава повика Лаарп — тя познаваше неговото влияние върху Александър — и му заповяда да го върне към съзнанието за императорския му дълг. Нужно беше младият велик княз не само да приеме своята участ, но и да заживее с мисълта, че той е прекият наследник на трона, а не баща му, комуто бе отнето това право. Последното условие разбунтува Лаарп. Той смяташе, че би станал съучастник в сериозно морално нарушение ако поощри сина да обсеби мястото, което се полага по право на бащата. Възпитателят на Александър не искаше да тласне към подобно безчестие ученика си, след като бе насаждал в душата му почит към родителите и любов към ближния. Накратко, той отказа да стане политически агент на императрицата. Тя не настоя, надявайки се да спечели на своя страна наивната съпруга на Александър. Но Лаарп влагаше силите си сега да сближава Павел с неговия син. Дори издаде пред ученика си тайната за разговора, който бе водил с императрицата. Дълбоко разстроен, Александър започна да се отнася към баща си с двойно по-голямо внимание. Не пропускаше случай да му изрази почитта си и да го поласкае. Дори без време го наричаше "ваше императорско величество"; види се, искаше да покаже, че приема установения ред за предаването на короната по наследство. Предупредена за изблика на синовна обич у Александър, Екатерина повика Лаарп и го предупреди, че го уволнява. Лаарп се върна пребледнял в учебната зала на великите князе — макар и вече женен, Александър продължаваше да се образова. Със сълзи на очи разказа за срещата си с императрицата. Александър избухна в плач и се хвърли на врата на учителя си. Когато остана сам, му написа сърцераздирателно писмо: "Сбогом, скъпи приятелю! Да знаете колко ми е тежко да ви пиша това писмо! Но не забравяйте, че тук оставяте безгранично, неизразимо предан човек, който ви дължи всичко, с изключение на рождението си … Бъдете щастлив, скъпи приятелю, това ви пожелава човекът, който ви обича нежно, който ви уважава и цени безмерно. Последно сбогом, незаменими приятелю. Не ме забравяйте! Александър." По-късно той признаваше: "Това, което станах, дължа на един швейцарец." След като Лаарп си замина, Александър, лишен от духовна подкрепа, се почувствува разколебан и безнадеждно самотен. Той се държеше почтително към баща си, но го поразяваха неговите чудатости, нелепици и дребнавост. Възхищаваше го огромната работоспособност, интелигентността, авторитета и благородството на баба му, ала го натъжаваше нейната старческа слабост пред младия й любовник Платон Зубов. "Нещастен се чувствувам в компанията на хора, които не бих искал дори да са ми прислужници", довери на приятеля си Кочубей. Но Александър бе мекушав и се огъваше пред фаворита. Нещо повече, примиряваше се с наглостта на Платон, който си позволяваше упорито да ухажва младата му съпуга. Как да прати по дяволите един толкова влиятелен мъж? И как да попречи на една жена да разпалва само с красотата си мъжките сърца? Елисавета Андреевна нямаше за какво да се упреква. Дори Платон Зубов много й досаждаше с невъздържаните си ласкателства. Всъщност здравенякът изглеждаше искрен. Императрицата го уморяваше, а великата княгиня го възпламеняваше. Какво ли не би дал само да може да утоли новата си страст. Назряваше скандал. А Александър искаше да го избегне на всяка цена. Винаги се боеше от усложнения. Беше човек на половинчатите решения. Пред своя Кочубей призна: "Жена ми е непорочна. Но признайте, че поведението, което трябва да си изработя към Зубов, е безкрайно затруднително … Ако съм любезен, ще излезе, че одобрявам постъпките му, ако съм хладен и искам да му помогна да разбере грешката си, императрицата, която не подозира нищо, може да се разсърди, че не зачитам свидния й приятел. Изключително трудно ми е да се придържам към едно средно положение, особено между хора зли и готови да вършат злини"147. Щом разбра за жалката авантюра, Екатерина мълчаливо преглътна горчивия хап. Можеше ли да упреква хубавия Платон, че от време на време обръща поглед към някоя по-свежа жена? Щом като го бе избрала толкова млад, бе поела и заплахата, че ще я мами мислено от време на време. Но що за приумица да хвърли око на великата княгиня? Русите решително щяха винаги да удивляват Екатерина; ето го и Платон Зубов: обича го безумно, възнагради го с всякакви почести, възложи му най-отговорни политически задачи, а той е готов да се откаже от всичко, за да се отдаде на едно осъдително и безплодно чувство. Ето и един друг — Александър, в жилите му тече също руска кръв, предлага му се най-блестящия трон на света, а той не иска име, иска да живее спокойно, далеч от кипежа на държавните дела. Спомни си и за Потьомкин, който пък, стигнал върха на славата, мечтаеше да се оттегли в манастир. Налагаше се славянската нелогичност да се примеси с малко германска уравновесеност. Екатерина вразумяваше и любовника и внука си. Първия убеди, че трябва да се отстрани от пътя на великата княгиня, а втория — да не се бои от мимолетното увлечение на Платон. Оставаше въпросът за наследяването на трона. Екатерина отново се зае с него. С цялата си воля и нежност тя се стараеше да повлияе на слабохарактерния Александър. Увещаваше го, че ако Павел вземе властта, сляпо щеше да се противопостави на всяка либерална реформа, а ако той, Александър, наследи короната, щеше свободно да приложи мъдрите предписания на Лаарп. И за разлика от кървавата Френска революция, щеше да докаже на какво е способен просветеният монарх в една велика страна. По рождение и образование бе предопределен да изпълни тази прекрасна цел и нямаше право да се измъква от лични съображения. Само да се съгласи, и тя щеше да доживее дните си спокойно. Александър бе раздвоен. И, както обикновено, не даде точен отговор. Но Екатерина по интуиция схващаше, че работата бе на добър път. В отношенията й с Платон настъпи разведрение след буря. Охладнял към великата княгиня, отново се зае с гръцкия проект, който Екатерина не преставаше да лелее. Като Потьомкин, той искаше да разшири империята с победоносна война, която завинаги щеше да прослави името му. Защо не към Персия? Оттам ще стигне чак до Индия. Военните действия щеше да повери на брат си Валериан Зубов, който води войната срещу Полша като обикновен лейтенант и в нея загуби единия си крак, Същевременно Суворов щеше да тръгне през Балканите към Константинопол. Руският флот щеше да влезе в Босфора и да обсади турската столица откъм морето. Екатерина лично можеше да застане начело на ескадрата, за да възпламени духа на моряците. Чувство на безнадежност заседна в душите. Всички приближени на императрицата посрещнаха плана на Зубов като опасна болезнена заблуда. Сам Александър трудно криеше неверието си. Нима баба му щеше за пореден път да благослови едно съновидение! Да, разбира се! Уморена, със забавен разсъдък, Екатерина не можеше да откаже нищо на Платон, когото обожаваше. Щом имаше желание да води война, нека я води. Тя не бе толкова жестока, за да му отнеме радостта. През последните дни на февруари 1796 година Валериан Зубов тръгна на поход с двайсет хиляди войници. Обеща да влезе през септември в Испахан. Той превзе Дербент и Баку, които не му оказаха никаква съпротива, и напредването спря. Към края на лятото шестстотин версти пустиня го отделяха от персийската столица и той не посмя да я прекоси. От Санкт-Петербург му изпратиха инженер с географски документи и наставления. Наведен над картите, той сам се убеди колко безразсъдно бе начинанието му и реши да не мърда от Баку. Мечтата на Екатерина за хегемония над Изтока отново се изпари, но не и надеждата да живее достатъчно дълго, за да види разгрома на "Византия". Беше на шейсет и седем години, силите й я напущаха, сърцето й биеше неравномерно, краката й бяха толкова подути, че с мъка изкачваше две-три стъпала. Някои царедворци правеха наклонена пътека по стълбите, когато я приемаха. Затлъстялото й лице "вехнеше и подпухваше". Но тя не искаше да се признае за стара и немощна. "Весела съм и подвижна като птичка", пише тя на Грим. Щом почувствуваше неразположение, обясняваше си го сама, и се лекуваше по свой начин. "Мисля, че болест се е свила под лъжичката ми, каза на един от приближените си. Прогонвам я с пипер и чашка малага, всеки ден." Както и в миналото, тя се подчиняваше на безмилостна дисциплина. Работеше с невероятно настървение. Но Платон Зубов бе неотлъчно до нея. Без него не вземаше никакво решение. Него заварваше нощем в спалнята си. Знаеше, че е последният й любовник. И му беше още по-признателна за старанието. Шведският посланик Стединг обяснява накратко в телеграмите си политическото им сътрудничество и интимните им връзки. "Самочувствието на фаворита, пише той, идва от това, че навярно императрицата е ришила да не го сменя … Зубов влиза при нея по всяко време. Обсъждат въпросите при него. А от нейната канцелария се разпращат решенията. Вече не свиква съвети . .. Благоволението й към Зубов расте, но в същата степен намалява уважението на околните към него." За именния ден на фаворита поетът Державин му посвети ода, в която го сравнява с Аристотел, а младите питомки на Института Смолни му подариха собственоръчна бродерия с надпис "Ваша светлост, отрада за родината, от вашето благочестие душата ни е трогната". През 1796 година в живота на Екатерина дойде едно забележително семейно събитие. През юни великата княгиня-майка Маря Фьодоровна роди деветото си дете: Николай! Трети син на щедрата й утроба. Екатерина се престори на разнежена баба. Всъщност й бе дотегнало. Това момченце идваше много късно в живота й, за да се надява, че ще може да го отгледа както Александър и Константин. Той щеше да бъде изцяло под вредното влияние на баща си. Бог знае какво пагубно предзнаменование бе за Русия да види този безумец в пруска униформа, надвесен над новата детска люлка!148 Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|