Апология на християнството

II 

2. Когато други биват обвинени във всичко, в което сме обвинявани и ние, те доказват невинността си и в собствени речи, и посредством адвокати. Предоставя им се възможността да отговарят, да спорят, тъй като изобщо не е позволено да се осъждат незащитили се и неизслушани хора.

3. А единствено на християните не е разрешено да кажат нещо, за да отхвърлят обвинението, за да отстоят истината, за да попречат на съдията да бъде несправедлив. От тях се очаква само това, което е необходимо за всеобщата омраза: да признаят името си, а не да се разследва престъплението им.

4. Когато водите следствието на някой друг престъпник, вие не се задоволявате моментално с признаването на името - убиец или светотатец, или кръвосмесител, или обществен враг (да не говоря за обвиненията срещу нас), за да се произнесете, ако не разгледате обстоятелствата, характера на деянието, броя, начина, мястото, времето, съмишлениците, съучастниците му.

5. А спрямо нас не предприемате нищо подобно, макар че би трябвало по същия начин да изтръгвате с мъчения това, което лъжливо ни се приписва, а именно: с колко детеубийства е омърсен всеки, колко кръвосмешения е потулил, кои готвачи, кои кучета са присъствали. Колко ли велика щеше да е славата на председателстващия съда, ако беше открил християнин, погълнал стотина невръстни деца!

6. Но ние установихме, че е било забранено дори издирването ни. По време на провинциалното си управление Плиний Млади осъдил някои християни, а други принудил да се отрекат, но объркан все пак от големия им брой, се допитал до император Траян какво да прави по-нататък. Писал му, че с изключение на упорития им отказ да извършват жертвоприношения, не е открил в тайнствата им нищо друго, освен навика да се събират на разсъмване, за да възпяват Христос като Бог и да скрепяват с договор един ред, който забранява човекоубийството, прелюбодеянието, лъжата, вероломството и останалите злодеяния.

7. Тогава Траян му отговорил, че тези хора наистина не трябва да се издирват, но трябва да се наказват, ако бъдат доведени пред съда.

8. О, мнение, неизбежно противоречиво! То забранява да се издирват, сякаш са невинни, и повелява да се наказват, сякаш са виновни. Пощадява и свирепства, затваря си очите и ги отваря на четири. Защо само се подлагаш на сурова критика? Ако осъждаш, защо също и не издирваш? Ако не издирваш, защо също и не оправдаваш? Из всички провинции се разпращат военни патрули, за да преследват разбойниците, всеки човек воюва срещу осквернителите на императорското величие и срещу обществените врагове: издирването обхваща и съучастниците, и съмишлениците.

9. Само християнинът не е позволено да се издирва, но е позволено да се предава на съд, сякаш издирването има за цел нещо друго освен предаването на съд. И така, осъждате доведения в съда, който никой не е искал да се издирва и който според мен не е заслужил наказание не просто защото е невинен, а защото е заловен, без да е трябвало да се издирва.

10. Но дори в съда не ни третирате според процедурата за осъждане на злодеите. Спрямо другите, когато отричат, вие прилагате изтезания, за да си признаят, а единствено спрямо християните ги прилагате, за да отрекат. Ако делото ни беше лошо, ние всъщност щяхме да отричаме, а вие щяхте с изтезания да ни принуждавате да си признаем. Затова едва ли щяхте да смятате, че не се налага злодеянията ни да се разследват чрез изтезания, защото само от признаване на името сте се убедили, че те са извършени - та нали ако днес един убиец направи самопризнания, вие, макар и да сте отлично осведомени за убийството, все пак с мъчения изтръгвате от него обстоятелствата около престъплението?

11. След като от признаването на името ни вие предварително си съставяте мнение за нашите злодеяния, още по-нелепо е да мислите, че ще се отречем от признанието си поради мъченията, та като отречем името си, същевременно да отречем и злодеянията си, за който предварително сте си съставили мнение от признаването на името ни.

12. Но не, мисля си аз, вие не искате да умрем, макар че ни смятате за най-големите злодеи. Може би казвате на убиеца: "Отречи!", може би заповядвате светотатецът да бъде разкъсан, ако упорито си признава? Ако в действителност не постъпвате така с виновниците, тогава вие ни осъждате като невинни, сякаш не искате невинните да упорстват в това свое признание, което според вас трябва да накажете по необходимост, а не поради справедливост.

13. Човекът заявява: "Аз съм християнин". Казва какъв е, а вие искате да чуете какъв не е. Вие, който председателствате издирването на истината, полагате всички усилия, за да чуете лъжа единствено от нас. "Такъв съм, - казва християнинът, - какъвто ме питаш дали съм наистина. Защо ме измъчваш така нелепо? Аз си признавам, а ти ме измъчваш. Та какво щеше да правиш тогава, ако отричах?" Явно не хващате лесно вяра на другите, когато отричат, а на нас, щом отречем, веднага ни вярвате.

14. Това противоречие трябва да ви изглежда подозрително: да не би тук да се спотаява някаква скрита сила, която да ви направлява, противно на уредбата и природата на съдопроизводството, противно на самите закони. Законите, ако не се лъжа, повеляват злодеите да се разкриват, а не да се прикриват. Те предписват призналите вината си да се осъждат, а не да се оправдават. Същото формулират и сенатските решения, и императорските постановления. Властта, чиито служители сте вие, е гражданска власт - не тиранично деспотство.

15. При тираните изтезанията се прилагат като наказание, а при вас те се свеждат само до разследване. Вие спазвате закона си относно изтезанията, който са нужни само до изтръгването на признание, и ако то ги изпревари, те ще се окажат излишни - тогава се дава път на присъдата. Виновният трябва да изтърпи заслуженото наказание, а не да бъде освободен.

16. И накрая, никой не иска да освобождава призналия си престъпник, не е позволено да се иска подобно нещо. Затова никой и не помисля да отрича. Ти считаш християнина за виновен за всички престъпления, за враг на боговете, на императорите, на законите, на правите, на цялата природа и го принуждаваш да се отрече, за да освободиш този, когото не би могъл да освободиш, освен ако отрече.

17. Кривиш си душата пред законите. Искаш да отрече, че е виновен, за да го направите невинен дори и за миналите му прегрешения, макар и той да не иска. Откъде се взе това ваше безумие да не схващате дори, че трябва да се вярва по-скоро на призналия доброволно, отколкото на отричащия по принуда. А нима принуденият да се отрече, ще се отрече искрено и, вече освободен след съдебния процес, няма да се надсмее над вашата омраза, след като отново е станал християнин.

18. Понеже във всички случаи ни третирате различно от останалите престъпници, като се стремите само към едно - да загубим името "християнин" (а ние наистина го губим, ако вършим това, което вършат нехристияните), то можете да проумеете, че този процес е свързан не с някакво престъпление, а с нашето име, преследвано с една преднамерена враждебност, целяща най-вече следното: хората да не искат със сигурност да узнаят това, което със сигурност знаят, че не познават.

19. Затова и вярват в непотвърдени клевети по наш адрес и не искат да ги проучат, за да не се потвърди, че те не съвпадат с това, в което са искали да вярват, и за да осъдят това ненавистно на преднамерената им враждебност име не чрез потвърдени престъпления, а чрез своите предубеждения и чрез собственото му признание. Затова ни изтезавате, когато си признаваме, наказвате ни, когато упорстваме, и ни освобождавате, когато се отричаме, защото воювате всъщност срещу името ни.

20. Най-сетне, когато заклеймявате в съдебното си решение един човек като християнин, защо не го наречете и убиец, ако християнинът може да бъде убиец? Защо не го наречете и кръвосмесител или с някое друго от имената на престъпленията, които ни приписвате? Само срещу нас ли се червите и срамите да произнасяте названията на престъпленията? Ако името "християнин" не е название на нито едно престъпление, то твърде нелепо е престъплението да се състои единствено в името.