Август (27 г пр. Хр. 14 г сл. Хр.) и Тиберий (14 37 г.)

176 върхът на двете основни течения във философията, което обаче, не било достатъчно за развиващия се и търсещ духна човечеството. В този смисъл, за изграждащото се ново възприемане на света и за изграждащия се нов начин на мислене през ІІІ-II в. пр. Хр., голяма роля изиграват трите философски школи, които стават и изразители на настроенията и нравствените ценности на обществото - школите на епикурейците, стоиците и скептиците, където самодоволството на епикурейците, апатията на стоиците и недоверието на скептиците имали като крайна цел блаженството в личния живот. По-късно в духовното пространство на гръко-римското общество се появяват и редица други сродни или близки до тях философски учения като еклектизмът,
неопитагорейството и неоплатонизмът, които успяват да изиграят значителна роля в новооформящото се антично съзнание.
Еклектизмът. Като философско направление еклектизмът представлява сбор от ученията на всички философски школи от тогавашния свят. По принцип те отричат възможността цялата философска истина да е ограничена само в рамките на една единствена философска система. Същото важи и по отношение на религията. Една мисъл, изказана задухана това време дава най-ясна представа относно тяхното становище “Когато хората загубват доверие в знанието, те се
хвърлят в обятията на вярата.”
3
Неопитагорейство. Появилото се век преди Христа неопитагорейство имало претенциите де е наследник на древногръцкото учение на Питагор, което в новото време добило все повече формата на аскетизъм, теургия
4
и магия. Но от друга страна тъкмо това са религиозните аспекти, интересуващи обществото в състояние на разочарование от старите примитивни езически култове.
Неоплатонизмът се заражда в Александрия, един от космополитните градове на Римската империя, в който се обединявали религиите и философските учения на целия цивилизован свят. Неговият основател Амоний Сакс (175-242г.) бил възпитаник на християнската религия, но по-късно приема идеите на елинизма. Но като най-известен неоплатоник в историята остава името на неговият последовател Плотин (204-268г.), чиито възгледи може да се обобщят от заключителната фраза на неговото произведение, че животът на щастливия човек се състои в “постоянното бягство от този свят”. Това изказване, в известен смисъл, стои много близо и до християнското схващане за Спасението и Надеждата за справедливо въздеяние в отвъдния свят. И ако в този смисъл неоплатонизмът се приеме като обобщение на най-доброто от философските търсения на античността, то веднага е необходимо да се поясни, че християнството възприема значителна част от неговите постановки при оформянето на Св. Писание и Св. Предание. В този смисъл духовната традиция на Античността не се загубва, а трансформира в ново осмисляне чрез идеите обобщени в християнството. Християнството също цели блаженството, но постигнато чрез Спасението и с други средства, различни от философията на езическия свят. Коев Т, Бакалов Г, Въведение в християнството, изд. ”Булвест-2000”, С. 1992. Магьосничество, според което се смятало, че е възможно да бъдат подчинявани духове и божества, като се променя ходът на събитията (Речник на чуждите думи в българския език
(РЧДБЕ), С. г, стр. 739). Цитат от беседите на Сенека, които по-късно са записани и подредени от неговия последовател
Профирий, наречени “Енеади”.

177

Изтегляне 0.56 Mb.

Сподели с приятели: