Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

683
В настоящия момент сметките на държавната съкровищница, които не се проверяваха от другиго освен мене, се водеха изцяло от Калист и неговите помощници. Но аз не желаех никой от тези отговорни лица да се възползува от положението си и да ограбва хазната — за жалост човек можеше да се доверява с по-голяма сигурност на освобожденците, отколкото на хората от благородно потекло. Затова обявих, че за поста могат да кандидатствуват само онези, които разполагат със средствата да организират обществени игри на свои разноски по времето, когато заемат този пост; богатите, разсъждавах,
ще са по-малко склонни да грабят държавното съкровище, отколкото бедните. Младите хора, които избрах, бяха задължени една година,
преди да встъпят в длъжност, да се явяват всеки ден в двореца и да изучават техниката на сметководството. При назначението си всеки от тях получаваше по един отдел от съкровищницата, ръководена от мен
— макар все още естествено да бях представляван от Калист, — с по един освобожденец, главния чиновник в отдела, за негов съветник и секретар. Планът се оказа сполучлив. Освобожденците и ръководителите се контролираха дни други. Наредих на Калист шифрованите преписки между отделите да се прекратят и да се заместят с ясен латински или гръцки краснопис: новите ръководители трябваше да разбират какво става.
Пак в същия дух се опитах да внедря високо чувство за отговорност у всички магистрати и управители. Тъй например настоявах сенаторите, избирани по жребий на Нова година, за да ръководят провинциите (имам предвид вътрешните провинции, а разлика от граничните провинции, чиито военни управители се назначаваха лично от мене в качеството ми на главнокомандуващ), да не се навъртат непрестанно в Рим, както правеха обикновено, чак до юни или юли, когато времето ставаше подходящо за морско пътуване,
а да поемат на път най-късно до средата на април.
Месалина и аз извършвахме основен преглед на списъка на гражданите, в който се бяха промъкнали голям брой недостойни личности. Оставих по-голямата част от тази работа на нея и хиляди имена бяха изличени, а на тяхно място — вписаха се нови десетки хиляди. Не се противопоставих на увеличението на списъка. Римското гражданство даваше на всеки, който го притежава, огромни предимства пред освобожденците, провинциалите и чужденците и

684
дотогава, докато не се превърнеше в някаква твърде стеснена или твърде разширена общност, а се придържаше към правилната пропорция спрямо огромната маса от населението в римските владения — да речем, по един гражданин на всеки шест или седем други, то представляваше заздравяващ фактор в световната политика.
Настоявах само новите граждани да са хора състоятелни, от почтен произход, с добро име и да могат да говорят латински, да притежават задоволително образование по римско право, религия и етика, както и да се обличат и държат по начин, достоен за тази чест. Всеки кандидат с необходимите качества, препоръчан от някой влиятелен сенатор,
биваше включван в списъка. Очаквах от него обаче да направи дарение, пропорционално на имущественото му състояние, на държавната хазна, от която отсега нататък щеше да се облагодетелствува по различни начини. Лицата, които не бяха в състояние да си намерят поръчител, се отнасяха към мен непряко, чрез секретарите ми, а сетне Месалина проучваше произхода им. Онези,
които тя препоръчваше, включвах в списъка направо. По това време не подозирах, че тя е изисквала от кандидатите огромна сума за застъпничеството си пред мене и че освобожденците, а именно Амфей и Полибий, когото временно бях прехвърлил към тази работа, също припечелвали огромни суми. Мнозина от сенаторите, които препоръчваха кандидати за гражданство, също подочули за това, та и те започнали да прибират пари изпод масата (както се казва), а някои дори обявили с помощта на свои хора, че взимат много по-малки суми за своето поръчителство, отколкото който и да било друг сенатор,
занимаващ се с подобна дейност. Самият аз обаче не знаех нищичко за това. Те са си мислили, предполагам, че и аз сам припечелвам добре от тая работа, използувайки Месалина като своя посредница, и ще си затворя очите пред техните безобразия.
Признавам си — знаех, че мнозина от моите секретари получават пари от молителите. Един ден поговорих по въпроса с тях. Казах им:
— Позволявам ви да приемате подаръци, но ви забранявам да искате подаръци. Не желая да ви обиждам, като предположа, че сте в състояние да бъдете подкупени, за да извършите някоя фалшификация или друга нередност, и не виждам защо да не бъдете възнаградени заради услугите си към хора, които крадат от вашето време и енергия,
както и, ceteris paribus, че давате предимство на тяхната работа. Ако за

685
едно и също благоволение се получат сто молби едновременно и няма друг начин да се направи предпочитание между кандидатите, а само десет от молбите могат да бъдат удовлетворени — е, тогава бих ви сметнал за глупаци, ако не изберете измежду тях ония десет, които са в състояние да се покажат най-благодарни. Моят верен приятел и съюзник цар Ирод Агрипа обича да цитира една еврейска поговорка —
или по-скоро един еврейски закон, който вече има силата на поговорка:
„Не слагай намордник на вола, който вършее житото“. Това е и правилно, и справедливо. Но не желая да чувам за неприлични пазарлъци или наддавания за благоволения и предимства: и ако някога открия, че някой от моите волове си е позволил да си натъпче стомаха,
вместо само да близва от житото, ще го изпратя от хармана направо в кланицата.
Новият префект на преторианците се наричаше Юст; обърнал се бях към офицерите от преторианската гвардия с молба да предложат един от тях за тази длъжност и макар да бих предпочел другиго, а не
Юст, приех техния избор. Юст прекалено много се интересуваше от политика, за да бъде истински войник: тъй например един ден той се яви при мене и ме уведоми, че някои от моите новоприети граждани не вземали моето име, както би трябвало да сторят в знак на верноподаничество, нито променяли завещанията си в моя полза, както би трябвало от благодарност. Носеше списък на тия неблагодарни и лоши поданици и ме запита дали желая да се повдигнат обвинения срещу им; накарах го да млъкне, като го запитах дали неговите новобранци имат навика да приемат неговото име и да променят завещанията си в негова полза. Юст си направи труда да ми съобщи това, но нито той, нито някой друг ме уведоми, че Месалина не само е продавала правото на гражданство и подтиквала и другите да го правят, но което е още по-срамно, получавала големи суми срещу влиянието, което уж ми оказвала при избора на магистрати, на управители и военни командири. В някои случаи тя не само изисквала парите, но — нека ви го кажа веднага — настоявала кандидатът да спи с нея, та да се подпечатал пазарлъкът. Ала най-срамното от всичко е, че ме набърквала и мене, без изобщо да подозирам: разправяла им, че аз съм я бил отхвърлил, презирайки хубостта й, но съм й позволявал да си избира другари по легло при условие, че ще ги увещае да заплатят високи суми за назначенията, които съм й бил дал да продава за моя

686
сметка! Както и да е, аз не знаех нищичко за това тогава и се ласкаех,
че работя упорито и със справедливите си постъпки съм спечелил обичта и благодарността на цялото население.
В моето самодоволно невежество сторих едно особено глупаво нещо: вслушах се в съвета на Месалина по въпроса за монополите. Не забравяйте, че тя беше много хитроумна, а пък аз — бавно мислещ, не забравяйте и колко много й вярвах: тя беше в състояние да ме убеди почти за всичко. Един ден ми каза:
— Клавдий, мисля си за нещо; а то е, че цялата империя ще бъде много по-добре, ако съревнованието между съперничещите си търговци се забрани със закон.
— Какво искаш да кажеш, мила моя? — запитах аз.
— Нека ти обясня с аналогичен пример. Представи си, че в нашата управленческа система не съществуват отделни служби.
Представи си, че всеки министър тук е свободен да се прехвърля от служба на служба, както на него му се харесва. Представи си, че
Калист се втурва една сутрин в работната ти стая и заявява:
„Аз пристигнах пръв, затова тази сутрин искам да върша министерската работа на Нарцис“, а сетне Нарцис, който е пристигнал минутка по-късно и е намерил стола си зает от Калист, се втурва в стаята на Феликс тъкмо навреме, за да превари Феликс, и започва да работи над някой документ от външната политика, който Феликс не е успял да завърши предишната вечер. Това ще бъде смешно, нали така?
— Много смешно наистина. Но не виждам какво общо има това с търговците.
— Ще ти покажа. Бедата с търговците е, че те не се захващат само с едно нещо, нито пък оставят конкурентите си да се държат само за едно. Никой от тях не е заинтересован да служи на обществото;
единственото, което ги интересува, е да намерят най-лесния начин за печелене на пари. Един търговец може да започне някоя наследена търговия като вносител на вино и известно време да се занимава най- старателно само с това, а сетне ненадейно си навира човката в производството на зехтин и проваля някоя стара търговска къща в близост до него; той може да доведе до закриването на тази къща или да я изкупи, а след това да се мушне в търговията със смокини или с роби и тъй — или да съсипе конкурентите си, или сам да фалира.

687
Търговията е една непрестанна борба и по-голяма част от населението страда от това, също както мирните граждани — през войната.
— Наистина ли мислиш така? Често народът успява да си купи някои неща на много евтини цени, когато някой търговец се опитва да провали своя конкурент или когато е фалирал.
— По същия начин може да се каже, че мирното население може да се облагодетелствува здравата от бойното поле — парчета метал,
кожата и подковите на убити коне, достатъчно здрави части от разбити колесници, че да си направят една цяла нова. Но тези печалби не могат да заместят изгорените им стопанства, нито погазените им ниви.
— Нима търговците са чак толкова лоши? Всякога съм ги смятал единствено за полезни слуги на обществото.
— Те биха могли и трябва да бъдат полезни. Но правят много злини, като не се споразумяват помежду си и с безсмислените си завистливи конкуренции. Пусне се дума, да речем, че на пазара липсвал цветен мрамор от Фригия или сирийска коприна, или слонова кост от Африка, или индийски пипер; и от страх да не изпуснат нито една възможност, те се сбиват за пазара като бесни кучета. Вместо да си гледат обичайните занимания в търговията, отпращат корабите си към този нов притегателен център, като нареждат на капитаните си да домъкнат колкото може повече мрамор, пипер, коприна или слонова кост, все едно на какви цени, и тогава естествено чужденците повишават цените. Двеста корабни товара с пипер или коприна се домъкват в родината на много високи цени, докато има нужда само от двадесет, а другите сто и осемдесет кораба биха могли да се използуват много по-полезно за внос на неща, които също са били нужни и за които биха могли да се вземат много по-добри цени. Очевидно е, че търговията трябва да се контролира централно по същия начин, както армиите и съдилищата, и религията, и всичко останало.
Запитах я как ще контролира търговията, ако й дам тази възможност.
— Ами че това е много просто — отвърна ми тя. — Ще раздам монополи.
— Калигула раздаде монополи — отвърнах й — и с това страшно повиши цените.
— Но той продаваше монополите на ония, които предлагаха най- висока цена, затова и цените се повишиха. А моите монополи няма да

688
струват тъй скъпо като Калигуловите. Той продаде на един човек правото за търгуване със смокини за целия свят! А аз просто ще изчисля нормалните годишни нужди за всяка дадена стока и след това свободно ще прехвърля правото за тази търговия на една или повече търговски къщи. Тъй например ще отдам правата за внос и продажба на кипърско вино на еди-коя си къща, изключителното право за внос и продажба на египетско стъкло на еди-коя си къща, балтийският кехлибар и тирската коприна и британският емайл ще се дадат на друга. Ако контролираш търговията по този начин, няма да има и съперничество, тъй че чужденецът-производител или търговецът на суровини не би могъл да повиши цените: „Ако искаш, купи, ако не щеш — недей“ — казва търговецът, който сам определя цените. Ония търговци, които не са достатъчно изтъкнати, за да получат монопол,
ще трябва или да влязат в споразумение със собствениците на монополи, ако смятат, че тази търговия надвишава техните възможности, или да открият нови производства и търговии. Ако имам възможност да приложа моята система, всичко ще върви в пълен ред,
добре ще сме снабдявани и държавата ще може да получава по-големи пристанищни такси от преди.
Признах, че планът ми се струва много разумен; една от добрите му страни бе тази, че много търговски кораби щяха да се освободят за търговията със зърнени храни. Незабавно й дадох правото да раздаде голям брой монополи, без да подозирам, че тази хитруша ме е убедила да възприема кроежите й само защото е очаквала огромни подкупи от търговците. Шест месеца по-късно премахването на конкуренцията в монополните търговии, които включваха неща от първа необходимост,
както и луксозни стоки, беше вдигнало цените почти до нелепост —
търговците си връщаха от купувачите онова, което бяха изплатили като подкупи на Месалина, — а градът стана по-неспокоен, отколкото беше по време на гладната зима. Когато минавах по улиците, тълпата непрестанно ме освиркваше и на мен не ми остана друго, освен да вдигна една трибуна на Марсово поле, от която, с помощта на един гласовит офицер от преторианците, да определя цените за следващите дванадесет месеца на стоките от първа необходимост. Определих ги според ония от предишните дванадесет месеца, доколкото бях успял да ги установя; а след това естествено всички представители на монополи се явиха в двореца да молят да смекча решението си в техните

689
конкретни случаи, защото били бедни хора и единствено просия очаквала гладуващите им семейства и всякакви глупости от този род.
Заявих им, че след като не са в състояние да сторят така, че монополите да им носят печалби при определените цени, ще трябва да се оттеглят в полза на търговци с по-добри търговски методи; а сетне ги предупредих да се пръждосват веднага, преди да съм ги обвинил в
„обявяване война на Сената“ и да ги хвърля от скалата на Капитолия.
Спряха да протестират, но се опитаха да ме сломят, като изтеглиха изобщо стоките си от пазара. Обаче щом до мен стигнаха оплаквания,
че някои стоки — например маринована риба от Македония или лекарства от Крит — не пристигат в града в достатъчни количества, аз включвах нови търговци към ония, които представляваха монопола.
Всякога съм бил много грижлив за храноснабдяването на града.
Наредих на управителя на моите италийски имения да отдели колкото е възможно повече земя в близост до града за оглеждане на зеленчуци за градския пазар, особено зеле, лук, салати, цикория, праз и други зимни зарзавати. Лекарят ми Ксенофонт ми обясни, че честите епидемии през зимата в бедните римски квартали се дължали предимно на липсата на зелени храни. Изисквах да се сеят големи количества, да се носят всеки ден на разсъмване и да се продават на най-ниските възможни цени. Освен това поощрявах отглеждането на свине, домашни птици и добитък; а година-две по-късно издействувах от Сената нарочни привилегии за градските месари и винопродавци.
Срещнах известна опозиция от страна на Сената по отношение на тези привилегии. Самите сенатори се снабдяваха от личните си селски имения и не се интересуваха от храната на народа. Азиатик каза:
— Студена вода, хляб, фасул, други варива и зеле — това им стига на работниците. Защо да ги разглезваме с вино и касапско месо?
Възмутих се от нечовечността на Азиатик и го запитах дали сам предпочита студената вода пред хиоско вино или пък зеле пред дивечово месо. Той ми отвърна, че бил израснал с богата храна и щяло да му бъде невъзможно да привикне към по-проста, ала без съмнение щял да е далеч по-здрав, ако можел, и че било погрешно да се поощряват бедняците да се хранят над възможностите си.
— Питам ви, уважаеми сенатори — викнах аз, разтреперан от яд,
— кой е този човек, който би могъл да води приличен живот, без поне от време на време да хапне мъничко месо?

690
Сенаторите приеха думите ми като нелепост. И същото стана в края на дебатите, когато повдигнах въпроса за винопродавците.
— На тях им е нужно поощрение — заявих аз. — Усеща се голямо намаляване на броя на винопродавниците през последните пет години: имам предвид почтените пивници, а не ония мръсни заведения, които накарах да затворят и където се продаваше готвено месо, както и вино — а какво вино пък! Отвратителна помия, в по- голямата си част подправена с оловни соли — че към това и публичен дом с болни жени, та и порнографски рисунки, размазани по стените.
Но да — преди пет години само в една окръжност от четвърт миля край моя дом на Палатинския хълм имаше поне петнайсет — не, какво говоря, поне двайсет и пет прилични пивници, а сега няма и четири- пет. И виното им беше хубаво. Там бяха: „Шишето“, „Бакхус“,
„Ветеранът“, „Двамината братя“, „Славата на Агрипа“, „Лебедът“
(„Лебедът“ все още работи, но другите си отидоха — а най-хубаво беше виното на „Двамината братя“), както и „Бакхус и Филемон“ — и тя изчезна, а беше приятно място. Същото, стана и с „Черницата“ —
много обичах старата „Черница“…
Ах, как ми се смяха! Всички до един бяха хора, които имаха свои лични винарски изби и вероятно не бяха и влизали въз винопродавеца да си купят капка вино. Смирих ги с гневен поглед. Казах:
— Припомнете си, че преди пет години благодарение на прищевките на моя племенник, покойния император, аз загубих цялото си имущество и бях принуден да живея от подаянията на приятели —
сред тях нямаше ни един от вас между другото, — истински приятели,
като например благодарни освобожденци, една проститутка и един- двама роби. Посещавах тези винопродавници да си купувам вино,
защото моята винарска изба бе обявена за публична продан, както и домът ми, в който имах право да заема само няколко стаи. Тъй че знам какво приказвам. И се надявам, че ако някой от вас стане прицел на прищевките на императора и обеднее, тогава ще си спомни за тези дебати и ще съжали, че не е гласувал за осигуряването на достатъчно касапско месо в града и за опазването на почтени винопродавници като
„Лебедът“, „Венчето“ и „Черното куче“, които все още работят, но няма да оцелеят за дълго, ако не сторите нещо за тях. По дяволите с вашата студена вода и варива! И ако забележа по лицата ви дори лека

691
усмивчица, сенатори, преди да съм завършил тази реч — ще приема това за лична обида!
Истински се бях разгневил, тресях се от гняв и видях как страхът от смъртта бавно пролазва по тях. Гласуваха предложението ми единодушно.
Успехът ми достави мигновено удоволствие, но после почувствувах дълбок срам и обърках нещата още повече, като им поисках извинение за раздразнението си. Те сметнаха, че проявявам слабост и плахост с тази си постъпка. А сега искам да изясня докрай,
че не съм се възползувал от императорската си власт противно на най- тачените ми принципи за равенство, справедливост и самоуважение, за да тероризирам и сплашвам сенаторите. Разгневих се просто на
Азиатик и на останалите богати и безсърдечни мъже, които се отнасяха към съгражданите си като към мърша. Не ги заплашвах, само им се противопоставях. Но тези мои думи впоследствие бяха използувани срещу мене от враговете ми въпреки извинението ми към тях и въпреки следното писмо, което съчиних и пуснах из града:
Тиберий
Клавдий
Цезар
Август
Германик,
император, върховен понтифекс, народен трибун, консул за трети път, до Сената и римския народ, поздрав.
Осъзнавам един свой недостатък, който ме тревожи дори повече, отколкото тревожи вас самите, защото човек съжалява повече за бедите, които сам е причинил,
отколкото за бедите, които произлизат от друг източник,
особено от някой властен източник, над който човек има малко или никаква власт, като например мълнията,
болестта, градушката или строгостта на съдията: имам предвид внезапните пристъпи на гняв, чиято жертва ставам все по-често, откакто поех тежестта на управлението, с което против моята воля ме натоварихте. Така например оня ден изпратих вест на гражданите на Остия, че отивам да видя как напредват изкопите за новото им пристанище и че потеглям надолу по Тибър и те могат да ме очакват към пладне и ако имат някакви жалби относно поведението на тамошната армия от работници или ако имат някакви

692
прошения, аз с радост ще ги изслушам; но като стигнах
Остия, ни една лодка не се притече да ме посрещне и никаква група от градски представители не ме очакваше на пристанището. Аз се разгневих, изпратих да повикат ръководните лица от града и началника на пристанището и се обърнах към тях с най-гневни слова, запитвайки ги дали съм станал толкова отвратителен и безполезен в техните очи, че дори един моряк не е готов да завърже кораба ми на пристана, когато пристигам, и че сега очаквам от тях да ми поискат и такса, загдето изобщо съм влязъл в пристанището им, и какви са тези неблагодарни жители на
Остия, да се ежат и хапят ръката, която ги храни, да се извръщат от нея с безразличие. Но те ми представиха едно просто обяснение: съобщението ми изобщо не пристигнало при тях. Те се извиниха, аз също се извиних и отново се сприятелихме, без лоши чувства и от двете страни. Но аз се измъчих повече от моя гняв, отколкото те самите, защото на съвестта им не тежеше никакъв зъл умисъл, докато им крещях, а пък аз останах дълбоко посрамен, защото ги обидих.
Затова нека ви призная, че съм подвластен на тези гневни пристъпи, но ви моля да ми съчувствувате заради тях. Те никога не траят дълго и са безобидни: лекарят ми
Ксенофонт твърди, че се дължали на преумора, тъй както и безсънието ми.
Напоследък не съм в състояние да спя след полунощ;
далечният тътен на селските коли, които идват в града със стоки за пазара, ме държи буден до разсъмване, когато понякога имам щастието да поспя за един час. Поради това често съм сънлив на съдебните заседания в следобедните часове.
Друг мой недостатък, който искам да си призная, е склонността ми да проявявам злопаметност: за това не бих могъл да обвинявам нито преумората, нито лошото си здраве, но смея да кажа и го заявявам, че всяка злоба, на която от време на време се поддавам, никога не е напълно безпочвена, нито се дължи на необяснима антипатия към

693
вида на някой човек, нито на държанието му, нито на завист към богатството му, нито към неговите способности.
Тя всякога се основава на предизвикана лична обида,
нанесена ми някога, за която не е било поискано извинение, нито помирение. Така например при първото ми посещение в съда — малко след възкачването ми, — за да уредя делата на хората, обвинени в предателство, аз забелязах същия безочлив съдебен служител, който веднъж бе сторил всичко по силите си, за да спечели благоволението на моя племенник, покойния император, за моя сметка, в оня случай, когато несправедливо ме бяха обвинили във фалшификация. Тогава той бе възкликнал,
сочейки към мене: „Вината е изписана на лицето му. Защо да продължаваме разискванията? Осъди го незабавно,
Цезаре!“ Нима за мен не бе съвсем естествено да запомня това? Аз викнах на тогова, когато се превиваше пред мен на входа: „По лицето ти е изписана вина! Напусни този съд и да не си посмял да се появиш в ни един римски съд!“
Всички вие знаете старата патрицианска поговорка:
„Aquila non captat muscas“ — „Орелът е благородна душа и той не ходи на лов за мухи“, което означава, че той не преследва жалки цели или не се унижава да си отмъщава на злобните хорица, които са го предизвикали. Но нека ви цитирам едно разширение, направено преди много години от моя благороден брат, Германик Цезар:
Не забравяйте това и няма да имаме недоразумения, а ще си останем свързани с взаимна обич, която тъй често сме изявявали един към друг. Сбогом.

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: