Аз съм пътят и истината

Душата е като пленена птица. Върху нея тегнат оковите на материалното битие, на безпощадната причинна обусловеност. "Душата е божествена и неугасима светлина, заключена в пещера" -- изтъква св. Григорий Богослов. Според него тя е "обвързана с един труп", над който властва природната необходимост: "И ти, моя душа, кой те направи носителка на един труп? Кой те привърза със здрави вериги за тоя живот и те застави постоянно да се стремиш към земята? Как духът се смеси с грубото вещество и умът се впрегна заедно с плътта? Защото всичко това е противоположно и противоборства едно срещу друго..." ("За човешката природа"). Религиозно-философският дуализъм в психологически план е основна тенденция у светия отец. Бог е създал човека, като е съчетал в него психическото и физическото, разумното и неразумното естество. Затова той е "разумно животно", в което тайнствено и неизяснимо са свързани "земна пръст с ум и ум с дух". В "Слово за Рождество Христово" св. Григорий Богослов напомня, че Бог е "взел тялото на човека от създадената вече материя и вложил дух от Себе Си (което Свещ. Писание нарича разумна душа и образ Божи)". В полемиката си срещу манихеите светият отец отново подчертава: "Моята природа е двусъставна. Тялото е сътворено от земята, затова то се прекланя пред свойствената й материалност. А душата е дихание Божие".

Човекът е трупоносец според св. Григорий. Той е раздвоен и като че ли разкъсан на две враждебни части. Едната го държи в плен на земното, а другата го възвисява към общение с Твореца на света, Който е истината и смисълът на съществуването. С дълбок реализъм св. Григорий Богослов съзира огромната бездна от противоречия, от тъмни влечения и страсти, които крие в себе си стихията на плътското естество. Но той не се отнася с отрицание към телесното, биологическото начало в човека. Според него истинската духовност не се състои в отвращение от тялото, а в одухотворяване на цялостната психо-физическа природа на човека. Същевременно св. Григорий Богослов категорично отхвърля възможните пантеистически отклонения в различните учения за отделната личност в отношенията й към Триединния Бог като Свръхличност. Лишени от всякакво основание са според него и теориите за преселението на душите (т.е. за тяхното превъплъщение след смъртта в други живи същества). Съдържащият се в подобни схващания антиперсонализъм се намира в явно противоречие с християнското утвърждаване на ценността и достойнството на личността пред Бога, като любящ Отец. Също така обратната личностна връзка между действителността на собственото "аз" и общението с "истинското Ти", което е Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, е един от основните принципи на християнската антропология.

Душата не е някой от четирите съставни материални елементи (в древно-гръцката философия е бил в употреба терминът "стихии"), за които тогава се считало, че изграждат природната действителност. Душевната субстанция трябва да се различава също от виталната сила, "от кървавата струя, пробягваща по тялото" ("Слово за душата"). В религиозно-философските си поетични размишления със заглавие "Определения..." (след като се спира на Първопричината на всичко -- Бог, сътворил материята, за да се разгърне тя с различни форми на движението във времето и пространството в съответствие с вложените в нея от Твореца закономерности) св. Григорий Богослов обяснява:

-- "Аз съм човек -- Божие създание и образ;

-- тялото е вещество в пространствените изменения на природата;

-- стихиите (елементите) са първоначална част в състава на тялото;

-- душата -- това е същност, оживяваща и движеща; с душата ми са сраснати разумът (логос) и умът (нус);

-- животът е впрягане на душата с тялото; тъй, както смъртта е разделяне на душата от тялото;

-- умът -- това е вътрешно и безпределно виждане; делото на ума е мисленето и вникване в смисъла на мислимото; разумът е търсене на постигнатото от ума".

Въпреки качествените различия в йерархическата структура -- в телесно-душевно-духовното измерение на човешката природа -- отделната личност е живо единство и единна цялост. За тази неразкъсваема вътрешна общност през земното съществуване на човека свидетелства опитът на самосъзнанието, което изживява единството и тъждеството на собственото "аз" в различията на единното психо-физическо битие. Не е възможно като с меч да се разсекат отделните битийни пластове, съставящи единството на личността. Заедно с това тази изключителна сложност, тази органически свързана (индивидуална) цялост от дух и материя, от светлина и тъмнина, откроява човека като средоточие на света и жива връзка между Небето и Земята. Той е микрокосмос, малък, но безкраен в своите възможности и многообразие,той е свят, кълбо от противоречия, неизяснима загадка. Св. Григорий Богослов долавя свръхразумното, тайнствено, чудно и уникално начало, което съдържа в себе си човек сред разнообразието на останалия свят. За тази апофатична (неизяснима във формите на мисленето) страна на човешката природа съвременната антропология употребява термина "homo absconditus" като същност, от която винаги нещо неуловимо се изплъзва и надхвърля всяка дефиниция или логическа формулировка.

Мястото на човека и предназначението му в света са свързани с общата участ на творението в съответствие със замисъла и изпълнението на Божието домостроителство. Отделната личност принадлежи към общността на човешкия род. Последният обаче не е само ипостасна множественост, но и ипостасно многоединство, или с други думи "целокупният Адам". Сътворени свободни да избират между доброто и злото, прародителите преди и след грехопадението, като родоначалници на цялото човечество, са носители на общочовешкото начало. "Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят" (I Кор. 15:21-22).

Първородният грях не разрушава онтологически образа Божи в човека, но само го затъмнява. Боговъплъщението на предвечното Слово, раждането на Господа Иисуса Христа, изкупителното и спасителното Му дело обновяват и благодатно възраждат повредената от греха човешка природа, както свидетелства за това Свещ. Писание (срв. Мат. 16:28; Йоан 1:29; Евр. 9:15; Йоан 3:17; Лука 1:69; Евр. 2:14-15). Син Божи помирява човека с Бога (Римл. 5:10-11) и, бидейки истински Бог и истински Човек в една Ипостас, обожествява човешкото естество. Това разкрива пред човешкия род безпределните висоти на усъвършенстването и богообщението.

Новият човек в Христа, учи св. Григорий Богослов, "е Христово създание, Христово дихание, Христова честна част и затова -- земен и небесен... чрез Христовите страдания, вървящ към нетленна слава". Основното назначение на човека е обожествяването, възвръщането към Първоизточника, към свръхразумното основание на всяко битие, на всяко благо и свобода, на смисъла и крайната цел в сътворения свят. "От Бога всеки е произлязъл и към Него той трябва да върви..."

В драматична борба със самия себе си и със силите на злото, с неугасимия устрем към доброто, истината и красотата човекът възхожда към своя Създател, за да осъществява чрез творчество вложеното в него богоподобие.

КАК ДА СТИГНЕМ
ДО ВЯРАТА?

Псалом 19 започва с думите:

Изключително важни въпроси, които стоят пред всички хора през целия им живот. Въпроси, на които мнозина нямат удовлетворителен отговор -- затова не желаят въобще да мислят за тях. В човешкото съзнание обаче неизбежно остават те, вечните: откъде, накъде, за какво, защо?

Ние, християните, имаме отговор на тези въпроси.

Във вярата ние виждаме:

Бог ни създаде -- ние произлизаме от Бога.

Бог ни дарява бъдещето -- ние вървим в безсмъртие към Неговата вечност.

Бог ни показва пътя -- ние следваме Неговите указания в живота.

Бог ни обича -- ние сме Негови деца.

Ние знаем това от словото Божие, което ни е предадено и разяснено от Църквата. Източникът на нейната вяра са Свещеното Писание и Свещеното Предание. В тях се съдържа Божието откровение.

Не се заблуждаваме, защото знаем:

Бог -- това е тайна.

Светът, сътворен от Бога, поставя пред нас много загадки и проблеми, а животът, дарен ни от Бога, е застрашен от страдания и грях.

Хората могат да бъдат духовно слепи и да не виждат Бога, истината, доброто и правдата.

Хората могат да грешат, да се заблуждават, да следват неверни и зловещи пътища.

Ние обаче сме благодарни на Бога, че ни е дарил светлината на вярата, увереността на надеждата и силата на любовта.

Ние знаем: живеем на земята, за да имаме истинно познание за Бога, да Го обичаме, да Му служим и в бъдещето да пребиваваме вечно в Бога.

За нас, хората на земята, тази истина е най-важната.

Господи, научи ни да Те търсим и да питаме за Тебе!

Господи, научи ни да Те познаваме и обичаме!

Копнеж по вечността

Вярвам... Какво означава това?

Би могло да означава: вярвам в Бога -- абсолютно съм уверен, твърдо съм убеден, че Той съществува, че Той е Създателят, Творецът на света, на нас, хората...

Как се стига до тази вяра?

Това е твърде кратка и в същото време твърде дълга история.

Вярвам, защото майка ми или баща ми, свещеникът или някоя изключителна личност са ме запознали с вярата. Те са ме въвели в нея, а Бог е извършил духовното ми прераждане. Кръстен съм, ходя на църква, моля се, живея с Бога -- ето моята, кратката история.

А другата -- хилядолетната история -- е великата история за това, как ние въобще сме стигнали до вярата в Бога. Винаги през вековете -- доколкото можем да проследим човешкото развитие -- на хората е било известно чувството на благоговение: пред майката-земя; пред слънцето, което ни дава светлина и топлина, а чрез това -- живота; пред луната, която в постоянното си изменение е за нас мерило на времето; пред звездите, планините, дърветата, изворите, пред живите същества; пред силите на живота и пред силите на раждането.

Много хора са възприемали като божествени произведенията на човешките ръце и са ги почитали за святи. Ала е имало и такива човеци, които са чувствали: Бог е нещо безкрайно по-велико; Него не можем да видим, но Той е в основата на всичко.

По такъв начин Бог е давал възможност на човека да има усет и предчувствие за Него. Това обаче е било недостатъчно.

Бог утвърди света и човеците с творческото слово: "Да бъде светлина!"

Затова и аз казвам за себе си: "Да бъда!"

Разбира се, аз зная, че не трябва да надценявам себе си. Единствен Бог е най-висше Благо, а не аз. Само Той е изцяло изпълнен с мъдрост, праведност и любов, а не аз.

Аз обаче мога да се стремя към мъдрост, праведност и любов. И Бог ме утвърждава със словото Си, въпреки че се намирам в самото начало на този път.

Желая също и другите хора да не мислят лоши неща за мене или да ме презират. Желая и те да ме уважават.

Иисус Христос казва: "Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях" (Лука 6:31).

В това е цялата справедливост.

О, Боже, дай ми сили да уважавам хората около мене! Не мога да искам те да ме уважават и обичат, ако аз сам не ги уважавам и обичам. Всички те са Твои създания, от Тебе желани и призвани. Желая да кажа "Да" на всички хора, на тяхната човечност.

Не мога да отрека, че различни мисли и чувства ме вълнуват в сложните конфликти на живота.

Но Ти, Господи, даваш живот на всички. Твоят Син Иисус Христос дойде да изкупи всички човеци. Ти желаеш да бъдеш у всички със Светия Твой Дух и духовно да ги възродиш.

Боже, дай ми възможност от Тебе да се науча на всичко необходимо в живота!

Не бих могъл да уважавам хората, ако не изпитвам дълбока почит към Тебе, по Чиято воля слънцето изгрява за добри и лоши.

Мой велики Боже, желая честно да Те почитам и да Те славословя. Няма по-дивен от Тебе сред всичко съществуващо. От всичко, което е в тоя свят, няма нищо по-хубаво и по-добро от Тебе! Ти Си Любов. Ти Си Доброта. Ти Си Правда. Ти Си Радост. Господи!...

Гласът на тишината

Който желае да чува, той трябва да може да мълчи.

Който желае да вникне в съкровеното, той трябва да умее да пази тишина и да долавя шепота на вечността.

Който желае да стане истински човек, той трябва да може да остава насаме със себе си, без да вдига излишен шум. Необходима ни е тишина. В нея откриваме себе си и тогава намираме Бога. Бог се проявява без външна намеса на някаква сила. Въпреки това тя може да се почувства и тя е тъй непосредствено близка като полъха на вятъра.

Господи, твърде често недобре се вслушвам в това, което казват хората. Говоря също твърде много и ненужни неща. Може би прекалено много се занимавам със себе си? Глух съм за словата Ти, защото малко мълча. Не вниквам в нищо, защото нямам душевен мир. Не възприемам нищо, защото около мене има много шум и ненужни разговори, реклами и пропаганда. Господи, дай ми възможност да изпитам радостта на тишината, за да се науча да чувам гласа Ти. И ще се възрадвам, когато до мене достигнат Твоите слова.

Господи, научи ме на безмълвие, за да можеш Ти да говориш с мене. Открий ми Твоето слово и премъдрост.

Господи, научи ме да помня и да отстоявам това, което долавям от Тебе в тишината, защото желанието ми е да изпълнявам Твоята воля и да нося на хората добро и щастие.

Вечността като че ли мълчи и отекват гръмко отминалите дни. Мълчаливо преминава волята Божия през земната ни участ...

Незрима е Божията ръка, която промислително ни води към Храма на нашето спасение.

Упованието

Колко бързо отминава и колко нищожен е човешкият живот! Ето, за кратко време мъглата обгръща долини и полета. И също така бързо изчезва. Вижте, не е ли такъв и животът ни? Колко нетрайни и преходни са човешките дела! Всичко, което виждаме, се разпада и преминава. Но който се бои от Бога, пребъдва във вечността.

Такива мисли се съдържат в една църковна песен. В нея се говори също, че ние винаги и навсякъде се натъкваме на определени граници. Има предел на нашето време -- ние сме за кратко на тоя свят. Има предел за нашите сили -- много неща ние не можем да направим. Има предел за нашите желания -- много от тях остават неизпълнени. Безсилни сме да отстраним веднъж завинаги страданията и несправедливостта в живота. И въпреки това нямаме право да падаме духом и да се отчайваме.

В друга песен на Църквата Христова е отбелязано: "Родени сме за радост, а не за тъга. В скръбта загиваме, а в радостта побеждаваме".

Но къде можем да намерим извора на радостта, ако се натъкваме на толкова много граници, които не можем да прекрачим?

В едно можем да бъдем уверени:

Който знае, че е обичан, той може да се радва.

Който има съзнанието, че е необходим за другите и вижда в това смисъла на своя живот, той сам може да се отнася с любов към своите ближни.

Бог е, Който от самото начало ни обича и крепи нашия живот. Бог ни призовава да служим Нему и на човеците. Който разумно използва времето си, който употребява силите си да върши нещо хубаво и добро, който действа според възможностите си, той наистина осъзнава своите граници, но чувства също радост и вътрешен мир.

Може да се стреми към съвършенство този, който съчетава три неща:

Да бъде критичен към себе си, като се разкайва за грешките си.

Радостта му да бъде в Бога.

Да служи на ближния.

Животът ни преминава през смях и плач радост и тъга, работа и отдих, надежди и крушения. Светлината се сменя с тъмнина. Затова е така важно -- въпреки всичко! -- да сме изпълнени с доверие един към друг. Хубаво е, че живеем. Можем да сме благодарни, че съществуваме. Това доверие се основава на Бога и ние се учим на него от хората, на които се доверяваме. Затова е добре около нас да има винаги човеци, на които можем да се доверяваме. И все пак недостатъчно е да изпитваме доверие единствено към себе си или другите хора. Човешкото знание, умение и любов винаги имат своите предели. Здравата основа, върху която можем да градим живота си, е само Бог.

Житейска мъдрост гласи: "Да се доверяваме на Бога за всичко, каквото и да се е случило, и въпреки всичко, което би могло да се случи".

Господи, научи ме да Ти се доверявам!

Зная, че с това е свързано великото прошение: "Да бъде Твоята воля, а не моята!" Затова искам да Ти се доверя: води ме и ме наставлявай -- Твоите пътища са верни. Това е така, дори и в случаите, когато ми е тежко да Те следвам през мрака и страданията. Ти ме водиш към целта -- към Себе Си.

В св. Библия четем: "Възложи на Господа грижите си, и Той ще те подкрепи. Той никога не ще допусне праведник да се поклати" (Пс. 54:23).

В трудни времена Божият пророк Исайя е казал на израилския народ: "Които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят" (Ис. 40:31).

Светлината, озарила живота ни

В живота няма нищо, което да се разбира от само себе си.

Че ние се раждаме и живеем.

Че сме отгледани и сме станали човеци.

Че сме възприети в обществото и ни обичат.

Че към нас се отнасят благосклонно.

Че сме в състояние да се научим да различаваме доброто от злото.

Че познаваме света и че обичаме.

Твърде малко се учудваме как на пръв поглед всичко като че ли се разбира от само себе си.

Когато помислим какво ни е дадено, без да сме положили за него някакви особени старания, без каквато и да било наша заслуга -- тогава удивлението преминава в чувство на благодарност. Размисълът ни учи на благодарност!

Повечето от доброто, което имаме у себе си, ние дължим на баща, майка, роднини или на други хора около нас.

Но преди всичко трябва да благодарим на Бога!

Фактът, че въобще сме се появили на тоя свят, че съществуваме, че живеем -- всичко ние дължим на огромната и чудна тайна, която е Бог. Той е пожелал това. Той ни казва жизнеутвърждаващото "Да". Затова целият ни живот трябва да бъде изпълнен с благодарност към Бога. Радостта ни е голяма, защото:

Ние сме деца на Небесния Отец.

Ние сме братя и сестри на Иисуса Христа.

Ние сме храм на Светия Дух.

Господи, благодаря Ти, че аз съществувам. Благодаря Ти за слънчевата светлина и за светлината, озарила целия ми живот. Радвам се за хората, на които мога да бъда благодарен -- и това ми е дадено от Тебе. Не затварям очи пред тъмнината на тоя свят. В него има и зло, което трябва да отстранявам от пътя си, защото Ти си ми дал сили да върша добро и да превъзмогвам злото. Моля Те, запази у мене завинаги тези сили. На Тебе желая да принадлежа и да Ти благодаря в общността на всички, повярвали в Иисуса Христа, Твоя Син, нашия Брат и Господ.

Благословение за този свят

Светът, в който живеем, е удивителен. Можем да се възхищаваме на цветята, птиците, на всички живи създания. Всяка звездна нощ изпълва сърцето с възторг. Трябва само да отворим очи -- цялото творение е изумително. Св. Библия казва: "Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта" (Пс. 19:2). И още: "Славя Те, защото съм дивно устроен. Дивни са Твоите дела, и душата ми напълно съзнава това" (Пс. 138:14).

Много дела на човешките ръце и много постижения са достойни също за удивление. Ние сме в състояние да си доставяме един другиму радост и щастие и благословението да бъде за всички.

"Каза Господ на Авраама: ...и ти ще бъдеш благословен" (Бит. 12:2-3).

Господи, дай ни възможност да носим благословение за Твоя свят!

Светът, в който живеем, обаче е пълен със страдания -- болести, болки и смърт съпътстват земните ни дни. Печалното и мъчителното -- това е злото, което хората си причиняват един на друг. Враждата и раздорите стигат дори до убийства. Пред нещата, на които е способно злото, можем да изпитваме само ужас. Понякога и ние съзираме как в сърцата се пробуждат егоизмът, своенравието, злобата. Злото може и нас да завладее. Понякога ние подражаваме не само на доброто, но и на злото. А трябва да се стремим да оказваме съпротива на злото в живота. Тогава разбираме, че сами не сме достатъчно силни да направим това. Необходима ни е помощ, нуждаем се от истински човеци, на които можем да се доверим, нуждаем се от правилни указания и верни приятели.

Откъде да търсим помощ?

Вярващите в Христа свидетелстват, че страданията са също път към Бога.

Че Бог, като обичащ Баща, е наш Помощник -- радостта ни в Бога е нашата сила.

Че Иисус Христос, Синът Божи, ни помага -- Той е нашият Спасител, Той победи греха и смъртта, Той е винаги с нас и ни предвожда с примера Си.

Че Светият Дух ни помага -- чрез Него в сърцата ни живее любовта към Бога и към човеците.

Боже, Ти ни даряваш радост за всяко добро дело и ни пазиш от злото.

Боже, удивляваме се на Твоя свят, Който си сътворил. Удивляваме се и пред човека, когото Ти така чудесно си създал. Но най-голямо удивление изпитваме пред Тебе! Ти ни дари свободата да правим добро. Господи, помогни ни да вършим добро и ни избави от злото!

Вярвам в силата животворяща

Бог открива Себе Си по изключителен начин на древния библейски народ Израил, като изявява Своето невидимо с физически очи величие, Своята любов към човека, Своята сила и мощ. Бог избира тоя народ, разкрива му Своето слово. И започва с него напълно друга, самостоятелна от другите народи история.

Това е историята с древния патриарх Авраам -- за напускането на родината и бащиния дом, на сигурния пристан и обичаите. Това е историята с Моисей -- за освобождаването на богоизбрания народ от египетското робство, за получаването на Божиите заповеди и сключването на съюз-завет, за многократно дарявана прошка и за спасяване от гибел. Това е също историята на нашето спасение. За нас тя започва с Авраам -- праотец на Израил, който е и баща на нашата вяра.

Историята на израилския народ, на неговите патриарси, царе и пророци, на неговите учители в мъдростта и певци, възхваляващи Бога -- всичко това е записано в първата част на св. Библия, която се нарича Стар Завет.

Във втората част на св. Библия, в Новия Завет, ние узнаваме за Иисуса Христа, нашия Спасител и Господ, и за началното развитие на Неговата Църква по времето на светите апостоли.

Св. Библия е книга, създавана в продължение на хилядолетия. Тя всъщност е цяла библиотека, сбор от много книги, в които се съдържат предадени по обикновен, достъпен за хората начин богооткровени истини, а също и историята на израилския народ и на древната Църква. В св. Библия е дадено словото Божие, изразено на човешки език. И въпреки че този език и начин на изложение след изминалите хилядолетия в голяма степен са трудни за разбиране, в писаното Божие откровение ние вникваме чрез внимателно и правилно изясняване на текста. Св. Библия е книга на Църквата. В Църквата тя се изучава и е предмет на точно тълкуване в духа на Иисуса Христа.

В св. Библия е разкрита истината, че Бог е сътворил всичко видимо и невидимо чрез Своето действено и творческо Слово: "Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало" (Йоан 1:3).

Истините

Какъв е смисълът на естественото откровение и на онази истина, която се вижда чрез разглеждане на творението (Римл. 1:20)?

Материалната вселена, от една страна, и човекът с неговата психо-физическа структура, от друга, са емпиричен екран, на който са дадени символите на непостижимата Божия същност. Човекът се стреми да разкрие смисъла на тези символи, да разгадае тайнствения шифър -- тайнопис, вложен в битието. Той сравнява, търси нови образи и понятия. Създава символи и превежда явленията в обкръжаващата го действителност на свой език. Човекът търси сродното между две реалности: първата -- сетивната, изследвана с емпирично-експериментални методи, и втората -- трансцендентната. По този начин се извършва символизация на този свят. Или сумарно изразено, според преп. Максим Изповедник, това е символичният път на ума-логос посредством логосите-символи към Логоса-Корен на всяко битие и Смисъл на цялото творение. Богооткровената истина е посеяна във всички сфери на битието. Тя съществува като "семена на Предвечното Слово" и мислещият дух в стремежа си към Истината на всички истини събира фрагментите на общия Смисъл. В богословието този процес е свързан с опитите да се изработват върху разумна основа адекватни понятия за Бога, както и с дълбок богословски символизъм, служещ като мост между двата свята -- естествения и свръхестествения, и одухотворяващ човешката идея за Бога.