Аз съм пътят и истината

Покаянието обаче е функция на свободата на духа и само като свободен акт на волята то има своята пречистваща и преобразяваща сила. По такъв начин Божият пророк обявява нравственото прераждане за път към свободата.

Сред народа, събран тогава около св. Йоан Кръстител, се появява и Иисус Христос. Той идва от Назарет Галилейски, за да се кръсти от Своя Предтеча -- повествува Евангелието (Мат. 3:13; Марк 1:9; Лука 3:21). Това събитие е свързано с тайнствена теофания, което се нарича Богоявление, защото в него се разкрива непостижимата за разума истина за троичността на единия Бог.

Личният живот на св. Йоан Кръстител обаче е покъртителна и кървава драма. Непримирим и безкомпромисен в своята критика срещу порочността, корупцията и демагогията на управляващата върхушка, той е бил обезглавен по заповед на местния галилейски тиранин Ирод Антипа.

Божиите пророци през вековете са били преследвани и избивани по най-жесток начин като жертви на насилие или на църковно-авторитарно самовластие. Пророците са преди всичко изобличители на обществените недъзи. Заедно с това в прозрения, в съзидателна проекция, те указват на бъдещето -- на пътя, по който трябва да се усъвършенства обществото в противоречивото си развитие.

"Гласът на викащия в пустинята..." (Лука 3:4).

Ще докосне ли той и нашите сърца сега, когато и ние трескаво търсим пътища към нова духовност? Ще ни накара ли да осмислим живота си в съответствие с абсолютните ценности и идеали на християнската цивилизация и да погледнем на собственото си съществуване от гледна точка на вечността?...

Среща с Бога

(Сретение Господне)

Очите ми видяха Твоето спасение.

(Лука 2:30)

Църквата Христова е отредила да се празнува Сретение Господне на 40-ия ден след Рождество Христово. Този Господски празник ни напомня за много важен епизод от ранното детство на Спасителя. Като 40-дневен Младенец Иисус Христос е бил донесен от родителите си в Йерусалимския храм, за да бъде представен пред Господа в съответствие със старозаветната обредност. Мойсеевият закон е изисквал всяко първородено дете от мъжки пол да се посвещава на Бога.

Пресвета Дева Мария и св. Йосиф Обручник занасят Богомладенеца Иисус в храма, за да изпълнят това предписание. Там ги посреща праведният старец Симеон, познал в лицето 40„дневния Отрок обещания от пророците Месия. Пред неговите очи се изпълнява дългоочакваното и най-велико Божие обещание, което става централно събитие в живота на цялото човечество.

Праведният Симеон взема Младенеца Иисус в обятията си и от устата му се отронва класическият вдъхновен химн: "Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи -- светлина за просвета на езичниците, и слава на Твоя народ Израиля!" (Лука 2:30-32).

Дълбоко развълнуваният св. Симеон Богоприимец е искал да каже: "Толкова много години се измъчвах и копнеех да видя Спасителя, да почувствам в себе си Неговото присъствие. Мир нямах в душата си. Но ето че Ти, Подателю на живота, дойде! Аз Те приех в своите обятия, за да видя Твоята светлина".

Подобна среща с Бога в живота си очакваме и ние.

Бог стои пред дверите на нашите сърца и чука на тях. Бог очаква от нас ответния жест. Бог търпеливо чака, понякога много дълго, за да Му отговорим в съкровени мигове, когато сърцето ни е открито за вечността.

Нашата среща с Бога обаче не се извършва единствено в най-интимните глъбини на нашето "Аз", като лична среща с най-висшата реалност. Бог е отвъден и същевременно Той е непосредствено в живота ни. Ние постоянно срещаме Бога по пътя си и трябва да виждаме Христовото присъствие и сред хората -- в лицето на нашите ближни, които се нуждаят от нашата човечност и доброта. Защото Сам Господ Иисус казва: "Гладен бях, и ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте" (Мат. 25:35-36).

А на друго място е писано: "Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?" (I Йоан. 4:20).

В този евангелски дух св. Климент Охридски разсъждава: "Да не пренебрегваме бедния, умиращ от студ, и налегнатите от голяма немотия; защото това, което даваме на тях, на Христа Господа го даваме".

Според евангелското повествувание за празника Сретение Господне св. Симеон Богоприимец по-нататък благословил св. Йосиф Обручник и Пресвета Дева Мария, на която казал: "Ето Тоя [Богомладенец] лежи за падане и ставане на мнозина... и за предмет на противоречия" (Лука 2:34).

В историческия си контекст тези думи са пророчески. Две хиляди години вече Иисус Христос е предмет на спорове и борби, но също и извор на вяра и спасение. Самият Син Божи оприличава Себе Си на Крайъгълен Камък, Когото зидарите са пренебрегнали и отхвърлили (Мат. 21:42). В него действително са се спъвали и падали мнозина. Вграден обаче в сградата на нашето спасение, Той става основната й опора. Нека светът да търси своите пътища в суета, лъжа и корист -- този Крайъгълен Камък остава. Той не може да бъде разклатен с нищо. Провалът на ония, които разчитат само на силата на оръжието -- блуждаещите в лабиринта на земните илюзии -- постоянно се разиграва като драма на историческата сцена, за да ни напомня, че има само едно твърдо основание в живота ни -- вярата, надеждата и любовта.

Мисията на Иисуса Христа срещна активна съпротива още в самото начало. Срещу Него се опълчи световното зло, което се опита да Го убие, да Го погребе и запечата в гроба. Но отхвърленият Камък Христос винаги ще остава в основата на човешкото общество като непомръкваща истина, като вечно добро. Историята на Църквата Христова е била винаги съпътствана от отрицанието на нейния божествен Основател. Колко пъти всемогъщият Кесар разпъваше последователите на Иисуса? Колко пъти великият Инквизитор полагаше усилия да угаси истинския дух на християнството? Всички тези опити обаче останаха напразни и безуспешни. Вълните на разрухата яростно връхлитаха и се разбиваха в свещения Камък, Който и досега "лежи за препъване на мнозина", като предмет на дълбоки противоречия, но и на спасителен изход и от най-дълбоката криза...

Днес ние сме свидетели на пророческата глъбина на тези слова. Какво постигнаха Кесарят и великият Инквизитор в борбата си срещу Евангелието на Иисуса? Какво им донесе обоготворяването на идеологическите утопии, на прогреса и науката, обоготворяването на абстрактния човек? Ние ясно виждаме как се разпада и руши сградата на всяко едно общество, отхвърлило този Крайъгълен Камък.

Сретение Господне е празник на истинска среща с Бога. Нека не вървим по пътя на богоотрицанието и богоборчеството, но достойно да приемем в себе си Иисуса -- Бога на любовта и правдата. И ако ние носим Бога у себе си, тогава и в ежедневните ни срещи с хората, сред които живеем и творим, ще бъдем в състояние да вграждаме в живота божествените начала на истината, доброто и красотата.

Великият дар
на свободата

(Неделя на блудния син)

Към свобода сте призвани.

(Гал. 5:13)

Под бащиния покрив човек живее спокойно -- в много случаи в радост и безгрижие. Родният дом го приютява, закриля го от коварството и жестокостта на живота.

Неизкореним е обаче поривът на свободата, която крие в себе си магнетичната сила на новото, на неизвестното... Пожелали да бъдат сами господари на съдбата си, мнозина напускат дом и родна стряха и често пъти в борба за оцеляване търсят осъществяването на съкровени мечти и идеали...

Така е постъпил и блудният син, чиято житейска драма е описана в евангелското четиво на Третата подготвителна неделя към Великия пост. Младежът поисква от баща си дела на своето наследство, напуска родния дом и заминава в далечна страна. Той има правото на свободен избор и решава да рискува. Търси нови пътища на себереализация в многоликия поток на живота. Но в чуждата страна блудният син пропилява всичко и се самопринизява до мизерно съществуване. В падението си той отправя взор към загубения роден край. И този момент е преломен. С дълбоко разкаяние за всичко блудният син се завръща в бащиния дом и, паднал на колене, затрогващо моли за прошка: "Татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син" (Лука 15:21).

А бащата? Той е живял със своята скръб по сина си. Обичал го е и е вярвал. Надявал се е, че все пак някога изгубеният и неблагодарен син ще се завърне. Великата любов на родителя е простила всичко.

Вечната символика в тази евангелска притча ни разкрива, че съдбата на блудния син е съдбата на всички човеци. Тя в много случаи е и наша участ, защото не е ли илюзорна оная свобода, която се осъществява в бягство от любещия отец, в отчуждение и в стремеж към по-висок жизнен стандарт с измамен външен блясък? Отдалечаването от Бога и боготърсенето съпътстват като духовна ориентация на приливи и отливи целия развой на обществото. Някои, отрекли се от вярата на своите праотци, напускат лоното на родната Църква и дълго се лутат в лабиринтите на гибелна измама -- било на някоя секта, било на богохулна идеология... За други, забравили дома на отца си, зовът на майката Родина долита като далечно чуждо ехо. И не само това. Човек може да се отрече дори от собствената си човечност, да потъне, да изчезне в лепкавата кал на долни инстинкти, да загуби действителния си образ. Това също е бягство от истинския духовен център -- в отчуждение, в сърдечна пустота и деградация.

А обратният път? Пътят на възвръщането? Той преминава преди всичко през пречистващия огън на разкаянието. Нравственото прераждане е също път към свободата. Случва се така, че човешкото сърце може да бъде притиснато от страдания и изпитания, за да се превърне в свидетелство на нещо изключително в живота. Защото живият Бог на нашата вяра винаги протяга с безкрайна любов опрощаваща и спасяваща десница към нас. Бог е до всеки един от нас и зове: "Аз не ще се отдръпна от тебе. Никога не ще те оставя сам в живота!"

Доловили този повик в съкровена сърдечна глъбина, и ние можем като блудния син да се обърнем към Небесния Отец със словата на покаянието: "Господи, съгрешихме против Тебе! Но заради безмерната Си обич, прости ни прегрешенията, когато търсим отново пътя към Тебе във великия дар на свободата и порива към съвършенство, към истинската радост и красота в живота ни!"

Огнена тайна

(Задушница)

Да знаете, че имате живот вечен, и да вярвате в името на Сина Божий.

(I Йоан. 5:13)

Залез ли е смъртта за човека, след който няма надежда за никакъв изгрев? Дали тя е край на всичко? Или има живот след смъртта, вечен живот? Тези въпроси са толкова древни, колкото и самото човечество. Проблемът за вечния живот е най-съдбоносният за човека. Той засяга толкова дълбоко човешката същност, че онзи, който е равнодушен към него, трябва да е загубил достойнството си.

Дали пред дверите на смъртта човек ще приключи със словата от Дантевия ад: "О, вий, които пристъпяте този праг, надежда всяка тука оставете!", или с думите на св. апостол Павел: "Надеждата не посрамя" (Римл. 5:5), определя основни критерии и фундаментални ценности в живота. От отговора на въпроса: "Какво ме очаква след тоя земен живот?", се определя същността на светогледа, на оценката за смисъла и крайните цели на човешкото битие. Всеки миг от живота, всеки помисъл и всяко начинание се определят от становището ни спрямо тази огнена тайна.

Въпросът за съществуването на вечен живот не е предмет на научното познание. Той е предоставен на религиозната вяра. Ако съществуването на вечен живот в близост до Бога би било научно доказана и очевидна истина, тогава човек би се съзнавал робски задължен по силата на природната детерминация да се съобразява с нея и да води живот като програмиран във всяко едно отношение робот. В този случай той би загубил своята самостоятелност, своята свободна воля -- най-ценното в него, което именно го издига над царството на необходимостта и робството. Точно тя, свободната воля, го прави творец на нравствени и духовни ценности чрез свободния полет на духа. Така всичко е предоставено на свободното решение и самоопределение. С това, дали човек ще вярва, че носи нещо безсмъртно и божествено в себе си, което съдържа началото на вечния живот, се показва нравственото величие. Този, който е човечен и добър, който обича истината и правдата и им служи, той вярва във вечния живот, защото това отговаря на копнежите на сърцето му. А този, чийто живот е изпълнен с безчестие и престъпност, не желае да вярва в никакъв вечен живот. Той се бои от неговата светлина и красота, съзнава, че не е достоен за него.

Вярата във вечния живот не е научна истина. До нея не се достига чрез разума и науката, а чрез сърцето и порива към вечността. Да се вярва в тази истина, се изисква духовен подвиг и величие.

Библейският псалмопевец св. цар Давид, преживял много превратности на съдбата и събрал богат житейски опит, възкликва към Бога: "Господи, научи ни да помним, че трябва да умрем, за да станем мъдри".

Смъртта ни учи да разбираме живота, да го ценим и да се стараем да го прекарваме смислено. Тя като че ли стои като страж над главата ни, за да ни напомня: "Не губи нито минута, нито час в безделие и излишни удоволствия. Не оставяй нито една страница от дневника на живота си без човечност, без доброта".

Смъртта е оценител на извършеното в живота. Истинската оценка не ще бъде никога погрешна, ако е от гледна точка на вечността.

Колко дребни и суетни неща са ни изглеждали важни и незаменими! Колко илюзорни успехи са ни радвали! Колко богатства са ни създавали грижи! Пред лицето на смъртта всичко това ни изглежда нищожно и малоценно. Намерилият в себе си сила, смелост и решителност да повярва във вечния живот и да живее съгласно него е проникнат от Великото Слънце на вечността и Абсолютната Правда. Такъв човек разкрива душата си за вярата в Бога и още в земното си битие влиза в непосредствен допир с истинския, пълноводния Извор на живота -- Бога, става съучастник на вечния живот, още тук, на тая Земя.

Въпросът за безсмъртието и за живота във вечността е по необходимост свързан с приемането или отхвърлянето на Бога като вечно съществуваща, всемогъща и животворяща Сила, Истина и Път в живота. Бог не е "Бог на мъртви, а Бог на живи" (Марк 12:27). Който живее в Бога, за него няма смърт, а само живот. За вярващия в Бога човек смъртта губи своя ужас, за него тя не е страшна. Защото тя не е край на всяко битие, а реален преход към нова, по-висша и по-съвършена форма на съществуване.

Иисус Христос призовава вярващи и невярващи: "Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки" (Йоан 11:25-26).

В ЗВЕЗДНИЯ ЧАС НА БЕЗМЪЛВИЕТО

Слава Тебе, Показавшему нам свет...

(Богослужебен химн)

Господи!
В устрема към истината

Всеопрощението

(Неделя Сиропустна)

Да бъде проповядвано в Негово име покаяние и прощение на греховете.

(Лука 24:47)

Православните християни честват Неделя Сиропустна като животворна входна врата към Великия пост. С нея се завършва подготвителният период към предстоящия спасителен подвиг на поста.

На сиропустната света Литургия се предлагат апостолско и евангелско четиво, в които се разкрива същността на постенето и се очертава ярко пътят, водещ от преходния живот на земята към вечния живот в Бога.

В апостолското четиво се цитира великият и славен апостол на народите Павел, който пише на християните от Рим и чрез тях говори на всички християни от всички времена и народи: "Настъпил е часът да се събудим вече от сън. Защото сега е по-близо до нас спасението, нежели когато повярвахме. Нощта се превали; а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината" (Римл. 13:11-12). А в евангелското четиво Спасителят наставлява: "Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви" (Мат. 6:14-15).

Тези две четива разкриват в детайли цялата идейна панорама на Великия пост, която се свежда до следните основни щрихи: от една страна, "сън" и "мрак", от друга -- светлина, не физическа, а духовна; и заедно с това -- прощаване съгрешенията на ближните, извисено до всеопрощение.

Пред дверите на поста спасението е вече много близко. Открива се благодатна възможност всеки християнин да се бори енергично със самия себе си и всеки да чувства как близките около него са в същото напрегнато състояние. Това е особен род борба, забележителна борба, в която всеки от вярващите участва със собствените си покайни сили и същевременно всички заедно се противопоставят срещу общото зло -- греха във всичките му разнообразни изяви на духовна и телесна развала.

Великият пост е важен момент в грижите и усилията, които отричат греховните гощавки, похотите, безразсъдното угаждане на тялото, пиянството, злоупотребата с половото влечение, блудството, разпътството.

Паралелно с това грижите за тялото при поста са в хармония с грижите за душата. Външната страна на поста е отказване за известно време от угояващи тялото храни, които, вземани без мярка, стават опасни за човешкото здраве. Вътрешната страна на поста е възможността на душата да се концентрира в себе си, да осъзнае грешките и греховете си и да се отрече от тях, за да бъде жизнеспособна и чрез нейната сила да бъде здраво и тялото.

Друго съществено условие при встъпване в поста е взаимната прошка. Прощението, на езика на Спасителя, означава път към спасение. Бог прощава и спасява този, който умее да прощава на съгрешилите по една или друга причина спрямо него. В основата на прошката е любовта. Любовта всичко извинява, всичко прощава (I Кор. 13:7). Да простиш, това ще рече да пламнеш от любов. Пост без прошка не е пост. Пост без любов към човека не е пост. Вярващите встъпват в попрището на поста с всеопрощение, с всеобхватна любов. Всеки прощава всички и всеки е опростен от всички. Това е изключителен душевен подвиг, към който трябва да се пристъпи в навечерието на Великия пост.

Взаимната прошка, която се извършва в храмовете и по домовете на християните в неделя Сиропустна, е красив и трогателен образец на всеопрощение, което Божията Църква препоръчва на всички хора и народи, за да възтържествуват завинаги сред тях мирът, благоволението и правдата.

Безсмъртната сила
на духа

(Великият пост)

Да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина.

(I Петр. 2:9)

Дните на Великия пост ни водят към критичен размисъл и опит да вникнем в глъбинната същност на нашата богосъздаденост и истинна човечност. Когато обърнем обаче поглед назад -- към наниза на отминалите векове, -- за нас понякога е много трудно да разберем незалязващите истини на Христовата Църква, разкрили в потока на преходността неумиращата сила на човешкия дух. И не само да схванем техния смисъл, но и да почувстваме животворната им сила особено сега, в нашето съвремие, в тревожния век на атома, в света на зашеметяващия блясък от материални ценности.

Какво означава да преодолееш в драматичен двубой със самия себе си силата на оная гравитация, която държи човека в смъртоносната прегръдка на греха? Какво означава да извоюваш победа, за да може духът да се устреми като освободена птица към безбрежните висини на съвършенството и безсмъртието?

Как можем ние, зажаднели за благата на света, да достигнем до душевния прелом за освобождаване от тяхното поробване? Ще бъдем ли в състояние със сърца, загрубели от дребнавите интереси на ежедневието, да чуем зова на вечността?...

Това са въпроси, които се отнасят до най-съкровените глъбини на човешкото съществуване. Те винаги са възниквали със съдбоносна настойчивост, когато човек се е опитвал да търси в потока на кратковременното, изменчивото и измамното вечната основа на собственото си битие. И не само да я потърси, но по стръмната пътека на духовното извисяване -- в покоряване на първичната сила на собствените тъмни инстинкти -- да се жертва за идеала на истинското религиозно-нравствено съвършенство. Защото самопринизил се до животинско състояние, човекът изглежда жалък, но във възхождането на духа, чрез осъществяване на висшето си предназначение, той оправдава отреденото му изключително място в йерархията на творението.

Този полет на духа обаче е най-трудният. Той е полет на възвисявания, изпитания и падения, на чиста светла радост и на тежка съкрушителна скръб. Това е най-тежката и най-трудно постижима победа в тоя свят -- победата над самия себе си, която малцина са постигнали...

Великият пост е време, когато сред хаоса на връхлитащите ни изкушения светата Църква ни зове да намерим спасителния духовен център вътре, в самите нас, да усетим пречистващата сила на Божията благодат в покаяние, в искрена молитва и в живо богообщение.

Понякога в неподозирани тайнствени пространства на сърцето се таят демонични сили, които могат да тласнат човека към ужаса на престъпленията и духовната смърт. И оня, който успее да овладее подмолните страсти в себе си -- в стремеж към чистота на дух и тяло, като постигне вътрешна свобода над тях, -- той вече е способен в непосредствен контакт със страстите в света да ги отстрани като елементарно препятствие от своя път. Тогава именно зад привидното спокойствие, чрез удивителната тайна на прозренията, човек търси спасителния брод към Бога като Истина, Добро и Красота в живота. Това са мигове, когато сърцето е открито за вечността, а умът се докосва до отблясъците на непостижимото. Това е загадката на върховната концентрация на духа.

Великият пост е път към самовглъбяване, към покаяние, към точно разграничаване на критериите за добро и зло. И именно тук възниква основният въпрос: какво отношение имат към собственото ни съществуване такива понятия като пост, аскеза или отказ от илюзорните удоволствия (станали впрочем за мнозина единствена цел и смисъл на живота)?

За нашето съвремие често пъти е напълно чужд и непонятен стремежът към превъзмогване на ненужните и прекомерните наслаждения в кратковременното ни земно щастие. Това обаче означава отричане на преходните и безсмислени удоволствия, на порочните уклони в живота, а не отрицание на самия живот. Това означава откъсване от празнословието, от суетния шум на обществото, но не е бягство от действителността. Това означава постигане на такава душевна нагласа, в която присъства целият свят.

Дори в часове на пълно уединение, в съкровен разговор със самия себе си, човек е в борба със света за преодоляване на греховното, на тъмните влечения и изкушения, присъщи за всеки един от нас. Подвигът на поста, на аскезата, ни показва, че е възможна победа над земното, защото човекът, като образ Божи, притежава безсмъртна сила да разкъса веригите на всяка привързаност към материята. (Без, разбира се, да я отрича и без да я отхвърля, но да я подчини на себе си, за да я пресъздаде в нова действителност.) Така тържеството на духа над долното, животинското и нечистото в човешката природа може да бъде пресътворено в свещена поема на човешката святост. И не като самоцел, но като дълбоко избликнал стремеж на общение с Бога -- така тази святост може да се превърне в спасителна светлина, в светилник за всички човеци.

Между "Осана!"
и "Разпни Го!"

(Неделя Цветница)

Ако ли Христос е във вас..., духът живее за правда.

(Римл. 8:10)

Цветница е празник на спонтанно избликнала духовна радост, на зелени върбови клонки и свежи цветя, с които вярващите приветстват своя Бог и Спасител.