Аз съм пътят и истината

В тази взаимовръзка св. Василий Велики отбелязва в полемиката си срещу еретика Евномий: "Няма нито едно име, което, обгърнало цялото Божие естество, би било достатъчно за Неговото изразяване. Но многото и разнообразни имена, взети в тяхното собствено значение, съставят понятие, което макар и тъмно и напълно бегло в сравнение с цялостното, все пак е достъпно за нас. Едни имена, казвани за Бога, посочват онова, което е в Бога, а други, обратно -- което не се съдържа в Него. По такъв начин чрез тези два способа, т.е. с отрицанието на онова, което не е, и признанието на това, което е, в нас се образува като че ли някакъв отпечатък за Бога".

Свръхестествените истини, съдържащи се в Свещеното Писание, не са израз на абстрактно-логическо мислене. Представите за Бога в Откровението се разграничават от схващането, че Бог е чиста мисъл. Триединният Бог преди всичко е любов. Абсолютното мислене е и любов, а не логическа, лишена от емоционално-волево съотношение абстракция. Бог не е идея, която може да се приеме или отхвърли, нито е понятие или представа, които могат да отговорят на някаква обективна действителност или не, а е присъстваща действителност, непосредно усещана реалност, с която религиозният човек се намира в лично общение. Живият Бог на нашата вяра ние схващаме преди всичко в категорията съотношение, защото ние съществуваме във вярата единствено съотнесени към Бога. Чрез Него се определя и човешката ни същност, защото в Бога може да бъдем напълно познати (I Кор. 13:12). Всяко друго съотношение може да обуславя личността с оглед на полезната й функционална значимост, да я прави средство за постигане на определени цели, да ограбва нейната безусловност. Съотнесена към Бога, личността получава "безкрайната реалност на съществуването си", за което говори и Киркегор. Определенията за Бога чрез спекулативното философско мислене свеждат Абсолютното предимно до мисленето. Разумът, мисълта, идеята са божествени. Чистото мислене се възвежда до степента на самостоятелен субект, до своего рода демиург и устроител на материята. В системата на свръхестествените истини Бог е Мислене и Любов. Любовта е основното отношение на Бога към творението. Логосът на цялата вселена, творческата Първопричина и Първомисъл, е същевременно и Любов. Разгръщането на Логоса като Мисъл и Идея в сътвореното битие е творческо, защото, като Мисъл, Бог е Любов и Любовта е Мисъл. Мисълта, Любовта и Волята Божии неразделно и неразлъчно присъстват като Смисъл и Истина в динамичния ритъм на безкрайната вселена. Ето защо в религиозното мислене богооткровената истина преди всичко е христоцентрична, тъй като въплътилият се Бог Слово е началото, основата и целта на цялото творение (срв. Йоан 1:7; 1:16; 3:9) и живителен извор на нашето богопознание.

Богооткровената истина е истина на вярата -- тя е постулат, тя е истина "а приори" (т.е. преди опита), която в процеса на вярата придобива своята апостериорна (следопитна) и екзистенциална характеристика. А това ще рече, че тази истина не е самата вяра, но тя изхожда от нея, конструира се върху тази основа и е теоретически израз и резултат на отразеното от човешката личност разбиране на тази вяра. Самото богословие, като наука, облечено във формите на човешкото мислене, е именно теоретическото смислово разкритие и отражение на тази вяра. Това е човешкият стремеж в историческото развитие на Църквата Христова за формулиране в категориите на човешката познавателна и мисловна способност смисъла, същността, целта и значението на свръхестественото Откровение. В този аспект богословието е разбиращата вяра. Постигнатата по този път истина е субективна по външната си изразна форма, защото този компонент е продукт на мислещия дух. Християнските истини на Откровението, разглеждани в схемата "Бог--човек--свят", имат своето обективно съдържание в Божията природа и субективна форма в човека, който, като познаващ субект, е обусловен от своите познавателни възможности и своеобразието на съответната историческа действителност. Тази схема има чисто богословски характер и тя е качествено различна от класическото теоретико-познавателно съотношение "субект--обект", където по системата на знанието се изгражда върху сетивния опит на познаващия обективната действителност субект.

Богооткровената истина се възприема духовно. "Ние приехме не духа на този свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога;това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго, като сравняваме духовното с духовно. Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно... А ние имаме ум Христов" (I Кор. 2:12-16). В цитирания текст от св. апостол Павел е дадено с пределна яснота това разграничение между "душевния човек" (т.е. сетивната степен на познанието и изгражданата върху нея рационална постройка) и сферата на духа. В тази класификация "душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух", защото това е реалност от друга градация и порядък, от друго качество, и тя не иде от този свят, но от Духа, Който дохожда от Бога. Тази истина може да бъде разбирана, сравнявана и изследвана само духовно.

Ние възприемаме Божието Откровение във формата на слова, на исторически дела и събития, отразени в Свещеното Писание и Свещеното Предание. В този религиозен акт, чиято екзистенциална основа е вярата, търсещата Бога личност се възвисява към истинната същност на богопознанието. И ако вярата има действителното си претворяване там, където човекът среща Бога като личност, където християнинът пребивава в единение с Иисуса, това означава според определението на св. апостол Павел да бъдем в Христа, Него да следваме, в Неговия Дух да пребиваваме, Неговите мисли да имаме (срв. Фил. 2:5), от Неговото слово да живеем, в Неговата светлина да стоим. В това именно духовно състояние е възможно и истинното богопознание.

Богооткровената истина е есхатологична. Тя дава всеобемащия смисъл на всичко съществуващо и разкрива във финалните моменти от развитието на природата и обществото тържеството на Логоса -- Слънцето на правдата. Тя е истина, осмисляща не само същестуването на отделната личност, но и на целия космос.

Богооткровената истина е спасителна. Като път, очертан от християнската вяра в силата на евангелската любов, от тази истина блика неизкоренима надежда в утвърждаване на безсмъртното сияние на мислещия дух над небитието и жестоката неумолимост на тлението. Тя е истина, която носи спасението във вечния живот.

Богооткровената истина е истина от друга градация на битието, поради което тя се изразява чрез тайнственото значение на символа. "Вярата облича знанието за догматическите истини в символична дреха, в образен език, прикриващ чрез последователни противоречия висшата истинност и глъбина на съзерцанието" -- пише свещ. П.Флоренски.

За християнина, който с очите на вярата вижда Бога, идеите в божественото Откровение са истини от най-висш порядък, а реалността на Божието битие -- най-висшата действителност. Тези истини са абсолютни по своя характер тъй, както и Сам Бог е абсолютен по Своята природа. Но те не са статични и абстрактни, защото действащи екзистенциално в човека, те са живот и възходящо динамично творчество. И това не са голи абстракции, защото "трансцендентното не е една безкрайна отдалеченост", но то е непосредствено даденото -- там, където Христовата истина се превъплъщава в човешката общност и нейното конкретно битие е любовта към човека...

Богооткровените истини се съхраняват, формулират, преподават и разясняват от Църквата, явяваща се техен сакраментален носител в историческия развой на човечеството. Тази Църква, която молеща се и правилно славеща Бога, вярваща и преподаваща, ръководена от Духа Иисус-Христов (Йоан 16:13), прониква все по-дълбоко в глъбината на Словото, за да познаем и ние Неговата истина, която е нашата светлина (Йоан 1:9), нашият път и живот (Йоан 14:6).

Всеки има своята Голгота

Помисли за моето страдание.

(Плач Йер. 3:19)

В безчислени образи шества страданието по света. От неизброими човешки сърца като вопъл се отправят вечните въпроси: Защо има толкова мъки на Земята? Защо има толкова неволи в моя живот? Защо има толкова изпитания, чийто смисъл никой не може да проумее? Защо бедите връхлитат тъй често най-благородните и най-добрите?

Има хиляди и хиляди "защо". Тях човечеството изпраща в изблик на дълбока скръб от своето сърце нагоре към Бога, Който държи в ръцете Си съдбините на всички.

Ние не можем да разрешим с човешка мъдрост цялостно въпроса за страданието. То е като Божи вестител. И все пак защо Бог изпраща постоянно този вестител като горестна напитка при Своите синове и дъщери -- човеците? Никоя философия не е в състояние да даде задоволителен отговор на тоя въпрос.

Но какви познания ни дава религиозното разглеждане на страданието? Не би трябвало да се мисли, че крачката от философското към религиозното обсъждане на страданието е нещо като опит за бягство от студенината и суровостта на разумно поставения проблем към кротостта и нежното покорство на религиозното настроение, към трогателното примирение.

Ето, един баща е в Божия храм. Там се извършва опело над неговото любимо дете. Умилителни надгробни песни проникват дълбоко в сърцето му, като че ли успокояват болката му. Занасят детето в гробищата, спускат го в студения гроб; гроба обсипват с цветя и венци. Връща се опечаленият родител вкъщи, намира стаите пусти и грозни. И преживява първото самотно свечеряване. Тогава стоманени чукове сякаш започват да бият в слепоочията и кънтят: Защо?! Защо?! Защо?!...

Ние не бягаме с нашето метафизично бреме от въпроси в забуленото от кадилен дим царство на голи настроения и чувства. Напротив -- религията тъкмо повдига проблема за страданието с двойна суровост и острота.

Не само Бог, за Когото човешкият разум прави изводи от Неговите дела, но и Бог на Откровението изглежда да е равнодушен към страданието на света, на човеците. Никъде в свещените книги на Откровението не е обещано на богобоязливите и верните служители Божии, че няма да ги сполети никакво страдание. Обратно -- писано е, че "Господ наказва, когото обича" (Евр. 12:6). Въплътеният Син Божи предупреди ясно Своите ученици, че ги очакват страдания от всякакъв род. Той допусна Неговите най-близки приятели, апостолите, да загинат от мъченическа смърт. Той позволи столетия, пълни с тежки кървави преследвания срещу християните, да текат като прилив и отлив на море, когато вълната на страданието биваше постоянно застигана от нова още по-висока вълна на мъченическа смърт. Божията Майка и любимият ученик на Иисуса, Йоан, трябваше да изживеят най-горчивото от последните дни на Божия Син на земята, а именно, че Бог остави Своя собствен "възлюбен" Син да претърпи смърт, и то смърт, пълна с позор и ужас.

Предвид тези факти сигурно никой не ще може да каже, че религията разтваря суровия проблем за страданието в някакво измамно успокоение. Не! Върху височината на християнската история на спасението стои отвесно Кръстът и на него виси страдащият и умиращ Бог. Към този най-тежък Кръст, който някога човек е носил, и към Този, Който виси на него, беше отправен не само от саркастично запенени уста, но и от честно питащи устни викът: "Ако си Ти Син Божи, защо страдаш? Защо не слезеш от Твоя кръст?"

Така Подиграваният и така Питаният не слезе от Своя Кръст. Той отговори на въпроса за причината на страданието не с това, че в апогея на страданието и мъката Си да докаже, че е имал властта и волята да прекрати страданието. Напротив -- тъкмо при кулминационната точка на Своята мъка Богочовекът поиска да почувства в най-вътрешните дълбини на Своята човешка природа цялата тежест на страданието и извика: "Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" Спасителят нито напусна голготския Кръст, нито го счупи чрез Своето всемогъщество... И в това се съдържа ясно изразено учението, че Бог на Откровението, макар да се нарича винаги "благ Бог" и "Отец на човеците", не иска да махне страданието, най-малко не иска по принцип и изобщо да го свали от тези, които вярват в Него и Му служат.

Впрочем ние все още търсим отговор на въпроса: Защо има страдание?

В Евангелието на св. Йоан Богослов има разказ, който е преплетен най-тясно с проблема за страданието: "Иисус видя един човек, сляп от рождение. Учениците Му Го попитаха: Рави, кой е съгрешил, тоя ли или родителите му, за да се роди сляп? Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху него" (9:1-3). Тогава Господ Иисус Христос изцерил слепородения.

Невъзможно е да се каже нещо по-дълбоко върху проблема за страданието, отколкото е изразено във фразата, че страданието в света е за това -- да се явят делата Божии. Тук въпросът "Защо?" е разтворен в питането: "За какво?"... И човекът не може да стори нищо по-добро по отношение на страданието, освен да постави на мястото на безплодното "Защо?" неизмеримо ценното в нравствено отношение "За какво?".

С това, разбира се, не е разрешен напълно въпросът, защо има страдание. Защо страданието улучва този или онзи и защо тъкмо това или онова страдание го сполетява? Това знае само Бог. "Неговите неизследими пътища и съдби" (Римл. 11:33) едва ли ни се откриват в този живот поне отчасти, да не говорим, изцяло. Но достатъчно е да знаем за какво ни е дадено страданието: "Делата Божии трябва да се явят върху нас".

За да разберем това правилно, ние го пренасяме най-добре в действителността на съвсем конкретни житейски изпитания. Делата Божии трябва да се явят върху страдащия, което може да се разбира двояко:

Или той трябва да върви в своето страдание, и то в своето особено страдание, към нравствена зрялост и вътрешно съвършенство...

Или други трябва да вършат делата Божии при него, при страдащия, да проявяват към него божествена доброта и милост.

В много, може би в повечето случаи, това ще означава едновременно и двете.

"Защо тъкмо аз трябваше да ослепея?" -- пита някой, за когото светлината на слънцето никога вече няма да блести. Не питай, приятелю: "Защо?", а питай най-напред и веднъж завинаги: "За какво?" Сигурно мъдрият и благият Творец е пожелал твоят душевен мир да бъде твоето единствено притежание... И Той, Бог, иска да бъде в него за тебе утринна зора, ден и небосвод на твоята непрекъсната нощ или ти все повече да ставаш светлина от Неговата светлина. Искал е други, които виждат твоята сила в страданието, сами да станат по-твърди, по-силни, по-калени в тях, искал е да събуди чуждото участие, чуждото желание за помощ в твоето страдание и в хиляди други страдания.

И това, което важи за тоя пример на страдание, важи и за всички други в света. Винаги, когато някое страдание ви хване жестоко за раменете, питайте: "За какво?" И ще видите как незнайни сили една след друга укрепяват душата и се превръщат в подпорни стълбове, които носят заедно тегнещото бреме на съдбата. Защо някой е изгубил всичко? -- това може да има много причини. Следователно трябва да се зададе въпросът: "За какво?" Защото той трябва като изпитание да потърси и спечели още веднъж загубеното -- само че на по-високо равнище на търсенето и намирането.

За какво един е парализиран, полужив и не може сам да си помага в своята неволя? За да се погрижи за него жертвената помощ на други. И когато поставят най-трудния въпрос: За какво загиват толкова човеци, за какво има толкова заблудени, в които никой не иска да вярва вече и никой не иска да утеши? За какво толкова нещастни хора залитат и падат в безнадеждни пропасти? Нито за миг не бих се поколебал да отговоря, че Бог ще съди някога строго всеки, който познава начина на живот на такива разпътни синове и дъщери и нищо не прави за тях. По-нататък може да се добави, че Бог може да повдигне към Себе Си из пропастта и най-пропадналия наглед човек и не оставя неспасен никой блуден син, който иска да бъде избавен. Най-после може да се обърне внимание на обстоятелството, че тъкмо страданието на тоя свят е творчески дисонанс, който изисква хармонично изравняване между ценността и съдбата на отделната душа в отвъдния свят.

Трябва да се гледат фактите в очите: Божията величествена воля е приела веднъж страданието в Своя план за света. Като извлича поуки и от страдание, и от състрадание, човекът трябва да върви през своя живот.

Не би ли могъл Бог да създаде друг, по-щастлив свят? Няма нужда от дълго разсъждение, за да отговорим положително на тоя въпрос. Може би ще има някаква хипотетична действителност, в която нестрадащи Божии създания водят или ще водят радостен живот. Обаче върху нашата Земя Богу е било угодно да направи страданието пробен камък за благородното съдържание на човека. Бог допуска за човечеството достатъчно страдания, за да говори то за тоя свят като за "долина на плача". Но това, което Той постига чрез пълните със страдания съдби, има и положителен резултат. Всяка изплакана или храбро по християнски преглътната сълза трябва да промие ново зърно благородно злато из пясъка, който нашето същество влачи със себе си от различните житейски пластове... Всеки тежък удар на чука на Божието изпитание, под който длетото на страданието прониква дълбоко в душата, трябва да обогати образа Божи с една черта на душевна красота, дълбочина, благост, кротост, милосърдие, вътрешна свобода, т.е. с една нова черта на богоподобието.

Наслада и страдание -- това са големите полюси на нашия живот. Насладата ни привлича, страданието ни отблъсква. Обаче насладата лесно прави човека и долен, и подъл, докато страданието го облагородява. Онзи, който не е изпитал върху себе си тая житейска истина, едва ли може тя да му бъде доказана. Ала този, за когото тя е духовно-опитно, най-интимно преживяване, той не се нуждае от доказателство за нея. За него метафизичният, както и религиозният проблем за страданието се разтваря в етичния проблем, в проблема на страданието не като космическо или историческо явление, но в съвсем лично нравствено отношение към страданието.
Според отговора, който имаме на въпроса, за какво е страданието, ще се определи и нашето нравствено становище спрямо него. Ние се обръщаме веднага към религиозно ориентираното гледище за страданието, изразено в Псалом 17, ст. 30, където четем: "С моя Бог и на стена възлизам". То има своя ненадминато велик и жизненодълбок образец в начина, по който Сам Божият Син срещна страданието, за да научи всички Свои последователи и те да го понасят и побеждават. Той не остана над страданието, в олимпийски далечини, и не го отбягна. С отворени очи отиде Иисус мъжествено в Гетсимания срещу него, като знаеше предварително редицата страшни часове, които щяха да последват. Той не мина покрай страданието в позата на стоическа неподатливост, в привидна душевна нечувствителност, но в истински човешки смъртен страх, който из основи разтъри Неговата човешка природа, и извика на челото му гореща пот, която "беше като кървави капки, падащи на земята" (Лука 22:44). Синът Човечески не обяви страданието за нищожно. Плесниците по Неговото лице, бичуването, увенчаването с трънения венец, разпятието, мъчителната жажда поради бавното изгубване на кръв, видът на Неговата Майка, измъчвана от душевни болки, подигравките на враговете Му, споменът за Юдината целувка и отричането на Петър, неописуемата духовна самотност -- всичко това са били прекомерно реални неща, за да може да ги обяви за неосезаеми. И най-дълбокото, което може да се каже за страданието на Сина Човечески от етично гледище и независимо от изкупителното значение, гласи: "Той беше послушен до смърт, и то кръстна смърт" (Фил. 2:8).

Да бъдеш послушен, значи да бъдеш в пълна хармония с Божията воля. Всекиму е позволено да се моли, когато го заплашва страданието: "Отче мой, ако е възможно, нека ме отмине тая чаша". Обаче никой след това не може да прибави нещо, по-подходящо към славата Божия и към своето собствено добро, освен думите: "Но нека бъде не моята воля, а Твоята!" От съгласието между Божията и човешката воля израства онова непоклатимо спокойствие и оная сигурност, които преживява вярващият в промисъла Божи тъкмо пред лицето на страданието. Той знае, че в края на краищата всичко съдейства към добро за този, който обича Бога и доказва на дело тая любов към Него чрез безспорна доверчива преданост към Неговата воля. Защо? Защото Бог е благ, благ по Своето същество; и понеже е тъй безкрайно благ, че трябва да бъде наричан Абсолютно Благ, може ли тогава да струи от такъв Първоизвор на благостта нещо друго, освен добро, добро и винаги само добро, стига човек да разглежда нещата и събитията от вярна перспектива?

Тази вярна житейска перспектива е героичното, а не трагичното. В живота има много трагични неща. И тези постановки не са употребени, за да се прикрият пукнатините, пропастите и бездните на живота, както снегът се натрупва често пъти измамно върху опасни глетчерни цепнатини. Не, нека оставим трагизма на живота да стои застрашително пред нас като голият врат на орел-лешояд, чиято остра човка може да ни удари всеки миг в кървящата плът на сърцето! Но да се въоръжим с оня житейски героизъм, на който всъщност не могат да напакостят разкъсващите удари на съдбата и нейните лешоядови нокти, които често пъти грабят така свирепо. Това не е упоритостта на Прометей, защото в нея се проявява прекомерно безпомощно бунтуване. Не с Прометей да се мислим приковани върху съдбовната скала е най-висшето, но с Разпнатия на Кръста. Не в мъжеството на Прометей, не в стоическа апатия, не в будистко примирение, не в епикурейско благоразумно отклоняване от страданието, нито в тъй горчивата и безплодна сълза на нежната сантименталност се крие разрешението на проблема за страданието, но единствено и само в оная преданост спрямо Божията воля, която е немислима без саможертвения героизъм на една човешка душа, която е станала широка, голяма и зряла.

Онзи, който счита тази преданост за безумие, не долавя каква страшна борба на една човешка душа със себе си трябва да предшества момента, докато от нея избликне вопълът: "Нека бъде Твоята воля, а не моята!"

Онзи, който нарича тази преданост просто "затваряне на очи", "нежелание да се гледа", той смесва християнската преданост с будистката, към която тя се отнася приблизително тъй, както християнският стремеж: "Аз искам да гледам по-дълбоко", се отнася към будисткия възглед: "Аз не искам вече нищо да гледам и да чувам". Той не знае, че погледът нагоре към Кръста изисква съвсем отворени и незабулени очи, ако наистина иска да разбере и повтори думите на св. апостол Павел: "Разпнах се с Христа и възкръснах за нов живот и вече не аз живея, а Христос живее в мене" (Гал. 2:19 и сл.).

Тук може да възникне възражението:

Какво се печели с това -- да го наречем -- героично предаване на страдащия в ръцете на Божията воля? Разрешава ли се въпросът за страданието? Облекчава ли се неговото тежко бреме?

Не се облекчава и поне обективно не се намалява с нищо, обаче добива смисъл при отговора на въпроса: "За какво?".

И как гласи тоя отговор?

Той може да бъде изразен чрез стихотворението на френския поет Франсис Жам. Тази творба представлява разговор между Бога и човека.

Този диалог има за предмет и характера на страданието, тъй като душата, която страда заедно с Христа, е символично сравнявана с малката безпомощна птичка. Според древна легенда, тя се е мъчила да изтръгне с човчицата си тръните от челото на умиращия на Голгота Спасител, при което перата й се обагрили с кръвта на Богочовека. И когато усилията на птичката се оказали напразни, тя застанала на трънения венец на Господа Иисуса и изпяла за утеха на умиращия Божи Син дивна песен.