Аз съм пътят и истината

Първо, отричането на св. апостол Петър.

Второ, гонението на Църквата Христова от Савел, впоследствие станал св. апостол Павел.

Отричането на св. апостол Петър разкрива, че и най-ревностният християнин може да изпадне в малодушие. На Тайната вечеря, когато светият апостол дава израз на увереността си, че е готов да положи живота си за Христа, той прави това напълно искрено и самоуверено. В оня момент никой няма такава решителност и дръзновение като св. апостол Петър. Но от върха на искрената си преданост той малко по-късно се сгромолясва и изпада в неподозирано малодушие и страх (срв. Лука 22:33-34; 23:55-62).

В първите дни от съществуването на св. Църква Господ Иисус Христос не е имал по-разпален и заклет враг от Савел. Но след като по пътя към Дамаск става неговото цялостно преобразяване, до последния си дъх апостолът носи факела на Христовото учение сред езическата тъма.

Бог е Оня, Който прави чудеса (срв. Пс. 71:18). Той промислително протяга спасителна десница и прави светите Петър и Павел върховни апостоли на Божия народ. Превръща ги в избран съсъд на благодатта Си, в знамение на Църквата за всички времена.

В сиянието
на светостта

(Неделя на всички български светии)

Ако коренът е свят, свети са и клоните.

(Римл. 11:16)

Празникът Неделя на всички български светии е учреден през 1953 г. от Българската православна църква и специално е посветен на родните светци. Определено е също така в богослужебния цикъл той да се чества непосредствено след Неделята на всички светии.

Началото на нашата българска святост се корени в дълбоката древност, много по-рано от официалното приемане на християнството в България през 865 година. Първи светци по нашите земи са Божиите угодници и мъченици за вярата: Боян Енравота -- син на хан Омуртаг, епископите Петър и Георгий. Към тях могат да се причислят и доростолските мъченици за Христовата вяра: Исихий, Емилиян, Юлий, Марк.

Броят на българските светии нараства особено много след покръстването ни при св. цар Борис-Михаил. Сред тях се открояват преди всичко образите на светите братя Кирил и Методий и на техните ученици св. Климент Охридски, св. Наум Охридски, св. Сава, св. Горазд и св. Ангеларий. Трябва също да си спомним имената на св. Иван Рилски -- основоположника на българското монашество и всебългарски покровител, на св. Петка Българска -- тъй много почитана като небесна застъпница на българския народ, на св. Евтимий -- последния патриарх на старопрестолния Търновград.

През време на османското владичество единствената опора за българина -- не само за религиозното му, но и за народностното му оцеляване -- е била християнската вяра. Българинът е предпочитал да умре в "българската", т.е. в християнската вяра, и е ставал неин мъченик. Така през тези съдбоносни за нацията ни времена по родните земи просияват много нови български светци като софийските новомъченици Николай и Георги, Злата Мъгленска, Димитър Сливенски, Висарион епископ Смоленски, Йоан Българин и още, и още други.

Българският светец произлиза от недрата на народа и е дълбоко привързан към своя род и родина. Голяма част от нашите светии са творци на националната култура и просвета, като същевременно мнозина от тях са жертвени борци за народни свободи и пазители на чистата вяра. През последните десетилетия Българската православна църква канонизира за светии родоначалниците на нашето Възраждане -- преп. Паисий Хилендарски и св. Софроний епископ Врачански.

Днешното време на дълбока, безмилостна и всеобхватна криза отправя своето предизвикателство към всеки човек, в който се е запазила искрата на доброто. В дни, когато се разпада човешкото благополучие, тогава отмират относителните ценности, а социално-политическите утопии разкриват илюзорния си характер. Именно в дните на изпитания -- на големи социални сътресения и злини -- човек преосмисля в нов план на битието несъответствието между прокламираните обществени идеали и действителността. Той вижда по-добре фалша на лъжебожествата и търси пътеката към Храма на спасението -- незримата с физически очи пътека, по която са вървели и неговите праотци, за да намерят брод към спасителния бряг. За нас това означава, че ние трябва да обърнем взор и към светостта, духовно съхранявана и обогатявана от родната Църква през всички векове. Тази святост е неразделна част от най-висшите постижения на духа в родната ни култура. Тя не може да бъде пренебрегната и изтръгната от народното сърце. Нация, която отсича своята духовно-културна и ценностно-нравствена приемственост заради преходни идеологии и сектантска измама, извършва непростимо престъпление спрямо себе си.

В българската духовна история светостта сияе през всички нейни периоди. Тя е залог за национално самосъхранение и за духовно-нравствено съвършенство, защото внася в живота дълбок небесен и земен смисъл.

Призвани

(Тайнство Кръщение)

Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте.

(Гал. 3:27)

Един жест или необичайно символично действие могат да окажат неотразимо влияние върху нас за много години, а понякога и за цял живот. Родителската благословия, майчината милувка, истинската приятелска прегръдка могат да ни укрепват в часове на изпитания, да ни дават могъщи духовни стимули. В тях има някаква необяснима, невидима на пръв поглед сила. Тяхната реалност е достъпна само на човешкия дух като необикновено чувство, като озарение, непонятно за разума.

Така е и с тайнствата на Църквата Христова, които са духовно-осезаеми средства по пътя към спасението и съвършенството на човешкия дух. В тях чрез видими знаци се дава невидима Божия благодат. Тя очиства от греховете, освещава психо-физическата човешка природа и я въвежда във вечния живот.

Първото от тези тайнства, което може да се нарече "врата към нов и истински живот", е светото Кръщение. Естествено е за младоженците -- след като са осветили брачния си съюз в храма Божи -- да пожелаят да потърсят окриляща животворна благодат и за своите деца. При Кръщението чрез трикратно потапяне във вода и произнасяне името на Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух вярващият се очиства от първородния и от личните си грехове, възражда се за нов живот в единение с Бога и в добродетелност при отношенията си с хората. Като тайнство, Кръщението е установено от Господ Иисус Христос -- Син на предвечния Бог, при победата Му над смъртта след Неговото Възкресение. Тогава Спасителят праща Своите ученици -- св. апостоли, на благовестие по цялата вселена, т.е. земя, и им казва: "Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа" (Мат. 28:19). Чрез Кръщението човек се въвежда в Църквата Христова и става неин член.

Смисълът на всичко това произтича от необходимостта да бъде цялостно обновена психо-физическата същност на човека, като пред духовния му взор се открие глъбинното измерение на безсмъртието и вечността. Някои мислители твърдят, че още с раждането си човек започва да се движи от битие към небитие, т.е. че в края на краищата неговата неповторима личност ще се превърне в нищо сред космическата бездна.

Чрез учението на Христовата Църква обаче ние се приобщаваме към друга истина. Неслучайно при тайнството Кръщение изповядваме вярата в Триединния Бог, като Творец и Първопричина на всичко съществуващо. Един от отците на Църквата през първите векове на християнството, св. Климент Римски, възкликва: "Възлюбени, колко чудни са Божиите дарове: живот в безсмъртие, сияние в правда, истина в свобода!"

Вселената не е гробница за мислещия дух. Тя може да бъде извор на щастие и съществуване във вечността, когато е съотнесена към неговата творческа Първопричина. А това начало се полага при тайнодействието на светото Кръщение. Нашият живот на земята е постоянна борба за безсмъртие, ако чрез нас възхождат божествените принципи на истината, доброто, красотата и хармонията на духа. От нас зависи не само настоящия, но и бъдещия облик на живота ни. Нека направим всичко възможно, за да бъде той прекрасен сега и вовеки веков.

Радостта човешка обича Бог

(Тайнство Брак)

Ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът.

(Еф. 5:31)

Първото чудо, с което започва спасителната Си мисия Иисус Христос, става на сватбата в галилейския град Кана. Не страданието и скръбта, а радостта човешка посещава Спасителят: "Имаше сватба в Кана Галилейска, и Иисусовата Майка беше там. Поканен беше на сватбата също Иисус и учениците Му" -- е засвидетелствано в Евангелието (Йоан 2:1„2).

Който обича човеците, той и радостта им обича. Истинско човешко щастие идва да донесе на света Божият Син. Затова когато по време на сватбеното веселие виното се свършва, по молба на Майка Си, Иисус превръща във вино напълнените преди това с вода делви. Така Христос разкрива високото достойнство на брачния съюз, установен от Бога още при създаването на първата човешка двойка Адам и Ева, когато Творецът е казал: "Плодете се и множете се, пълнете земята" (Бит. 1:28).

Бракът е едно от седемте тайнства на Христовата Църква, която чрез божествената благодат съдейства на младоженците да достигнат неговите цели: благословено раждане на деца, тяхното отглеждане и добро възпитание, взаимно подпомагане и възрастване в нравствено съвършенство и благополучие.

Християнският брак е благодатно осветен съюз. Св. апостол Павел в Послание до ефесяните пише: "Ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът" (Еф. 5:31).

Най-важните видими действия в тайнството Брак са: възлагането на венци върху главите на младоженците и трикратното тържествено благославяне на техния брачен съюз от свещенослужителя. Тогава той казва тайноизвършителните думи: "Господи, Боже наш, със слава и чест ги венчай". По време на тези свещенодействия Сам Бог благославя невидимо встъпващите в брак и младоженците стават едно, като се съединяват неразлъчно за цял живот. Поради това и Иисус Христос е казал: "Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва" (Мат. 19:6).

В църковния Брак има две части: обручение и венчание. При обручението се благославя доброволното взаимно съгласие и обещание на младоженците да се посветят един на друг в своя живот, а при венчанието се освещава самият им съюз с божествена благодат.

Тайнството Брак е свързано с обреди, които имат дълбоко символично значение. Запалените свещи, които младоженците държат в ръце, символизират изключителния характер на извършваното свещенодействие и духовно-благодатната светлина, идваща от Бога. Венците също са знак за висотата на това тайнство. Размяната на пръстените и вкусването на виното от една чаша показват, че от този момент съпрузите трябва заедно да делят и радости, и скърби. Да бъдат винаги един до друг в трудностите на живота. Обикалянето в средата на храма изразява тяхната духовна радост и трябва да се подразбира като стремеж за запазване целостта на брачния съюз и за спазване на обетите, дадени пред Бога, пред близки и родственици, пред цялото общество.

Бракът е нравствен подвиг и начало на неповторимо творчество. В Библията тази истина е изразена с богочовешкото й величие: "И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика" (Еф. 5:31-32).

ИСКРА БОЖИЯ

(по Мартин Лутър Кинг)

Обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят.

(Лука 6:27)

Без съмнение най-трудното от всичко е да се изпълни заповедта на Спасителя: "Обичайте враговете си!" Повечето хора искрено считат, че нейното осъществяване в живота практически е невъзможно. Защото не могат да се обичат ония, които коварно се опитват да ни унищожат, да ни отнемат залъка хляб, правото на по-добър живот, цинично да потъпчат човешкото ни достойнство. Други, подобно на философа Ницше, твърдят, че думите на Христа, да се обичат враговете, са доказателство, че християнската етика по принцип е създадена за слабите и плахите, за прекършените хора, а не за силните и за мъжествените.

Без разлика на подобен род възражения обаче, тази заповед на Иисуса е поставена пред нас с искането тя да стане основно правило в живота ни. А и много са фактите, които доказват, че оня, който върви по пътя на омразата и ненавистта, сам се обрича на самоунищожение. Затова на заповедта, да се обичат и ония, които ни мразят, е отредено първостепенно място в изпълнението на волята Божия. Любовта към нашите лични врагове е ключ към разрешаването на много проблеми. В какво се изразява тя?

Преди всичко трябва да сме способни да прощаваме. Човек, който не може да прощава, не може и да обича. Да се прости обаче не означава, че трябва да се игнорира злото. По-скоро това е съзнанието, че лошото деяние трябва да бъде отстранено без насилие като препятствие в живота на хората. Прошката създава атмосфера, необходима за по-нататъшен нормален съвместен живот. Който прощава, проявява изключителна сила на духа, поставя се над злото и то престава да бъде психологическа бариера за установяване на добри отношения. Прошката означава помирение, ново по-човешко общение. Степента, до която сме способни да прощаваме, се определя от силата на нашата любов.

На второ място, ние трябва да съзнаваме, че злото, което ни е причинил някой човек, може да не изразява в цялост неговата истинска същност. У всеки има начала на доброто, както и у всеки от нас може да се открие нещо отрицателно и склонност към греховни постъпки. "Човешката душа е арена, на която се борят Бог и дяволът" -- пише Достоевски. Не може да се отрече, че и у най-лошите хора могат да припламват искрите на доброто, както и сред добродетелните има подмолни течения на опасни душевни комплекси. Когато се изследват безпристрастно корените на злото, може у всеки да се открие определена доза доброта и да се разбере, че озлоблението и жестокостта невинаги изразяват в пълнота неговата същност. Така ние можем да видим нашия недоброжелател в нова светлина. Можем да се убедим, че неговата неприязън е породена от срах и предразсъдъци, от гордост и неправилно разбиране на сложните междуличностни отношения. С това съзнание ние можем да започнем да се отнасяме вече със съчувствие към подобен род хора, защото те не са безнадеждно лоши и са също обект на спасителната Божия любов.

На трето място, ние трябва да се стремим да не унижаваме причиняващия ни зло. По-достойно е да завоюваме неговото приятелство и разбиране. Нерядко ние имаме възможност да унизим нашия недоброжелател, да му отмъстим. Но не това е правилният път на реагиране. По-скоро всяко наше слово и дело трябва да способства за установяване на взаимно разбирателство, трябва да разкрива живия резерв на добрата воля, потисната от напора на ненавистта.

Всеки човек е уникална ценност и е обект на Божията любов в нейното безпределно всемогъщество. Затова и чрез Божия Син ние сме способни да обичаме хората, причинили ни зло. Само като вървим по пътя на искреното и сърдечно опрощение, на признаване достойнството на човешката личност, ние живеем в Бога, а така утвърждаваме и божествените принципи, и истинската човечност.

Ние трябва да обичаме враговете си и затова, защото ненавистта, като отговор на злото, увеличава още повече озлоблението и прави по-злокобен мрака на омразата. В Свещеното Писание много точно е казано: "Който мрази брата си, той се намира в тъмнината, и в тъмнина ходи, и не знае накъде отива, защото тъмнина е заслепила очите му" (I Йоан. 2:11). Ненавистта не може да премахне самата ненавист; това е в състояние да направи само любовта. Ненавистта увеличава ненавистта. Насилието поражда ново насилие. Поляризацията и бруталното нарастване на озлоблението може да доведе до катастрофално братоубийство. Затова Бог ни заповядва да обичаме дори и хората, които са злонамерени против нас, които не ни мислят доброто.

Творецът на човешкия род се обръща към всички с изключително важно предупреждение: верижната реакция на злото, в чийто ход ненавистта поражда нова още по-голяма злоба, трябва да бъде прекъсната. Вътрешната злост нанася непоправима вреда на оня, който ненавижда. Тя разяжда личността му, лишава го от елементарна обективност и изкривява разбирането за основните ценности и идеали на живота. Злобата води до деградация, а любовта по чудодеен начин пресътворява и животвори. Любовта е единствената сила, която може да превърне врага в приятел, в човек, с когото може да се живее в съдружие и възрастване в доброто.

Много нравствена сила и величие се изискват, за да се обезоръжи чрез любов противника. Любовта е най-великата и непобедима сила в света. Тази истина е засвидетелствана на всички векове чрез изкупителната Голготска жертва на Божия Син -- жертва, принесена за помирение на всички човеци. В един църковен химн се пее: "В Христос не трябва да има Изток и Запад, Север и Юг, но единно велико братство на любовта по цялата Земя". Към хармонична човешка общност, а не към самоубийствено разделение ни приканва Иисус с думите: "Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих".

Апостолът на любовта св. Йоан Богослов добавя: "Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? (I Йоан. 4:20). И още: "Ние видяхме и свидетелстваме, че Отец проводи Сина за Спасител на света... И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това. Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог -- в него" (I Йоан. 4:14,16).

ВИДЕНИЕТО НА ПРОРОК ИСАЙЯ

И ще прековат мечовете си на орала,

(Ис. 2:4)

Душите ще потръпнат.

Без лъжебожества

Не си прави кумир...

(Изх. 20:4)

Колко кумири и идоли бяха издигнати и се срутиха, Господи! И колко още остават!...

В самото начало беше Златният телец. Народът израилски го въздигна малко преди Моисей да огласи на планината Синай Десетте Божии заповеди за вечни нравствени норми. Златният телец обаче и досега остава да властва над всичко земно -- на Изток и на Запад, на Север и на Юг -- най-могъщ и жесток, нямащ равен на себе си по магнетична сила...

След това дойдоха полуделите в политическо самовластие императори, царе и диктатори. Тази лудост продължава и до днес. Съвременните идеологии в култа към конюнктурни личности неправилно възвеличават обикновени хора и ги превръщат в лъжебожества. Пред нашите очи тези кумири рухват и сега ние откриваме, че довчера възвеличаваните като богове са били жалки и подли нищожества.

Нашето всекидневие е изпълнено с преклонение пред идоли и фетиши -- продукт на съвременните стандарти на живота. Божията заповед обаче е категорична: не въздигай в кумир нищо, което е произведение на човешката дейност. В древността се покланяха на ръкотворни идоли. В наши дни вещоманията и безмерният консуматорски глад за материални блага са превърнали вилата, последния модел на леката кола, на телевизора -- и какво ли още не? -- в малки ежедневни божества. Така модерното ни общество въздигна идолите на високоразвитото индустриално производство по-високо от Бога, от хармонията на природата. Стихията на консуматорския материализъм опустошава човека, който не търси смисъла на живота, а само материалния интерес.

Най-страшното обаче е, че всички идоли са кошмарно кръвожадни. Те неизменно искат жертвоприношения. В древността в нажежената до червено желязна утроба на Ваал или на Молох са хвърляли невинни младенци. По-нататък в историята на човечеството идоложертвениците са най-различни: това са лобните места на невинно екзекутираните, затворите, концлагерите, подземията за мъчение... А колко малко си спомняме и мислим за ония, които безмилостно са принесени в жертва пред зловещите олтари на идолослужението!

Ние встъпваме в нов свят, в който трябва да осмислим отново и изцяло целия си духовен живот. Затова са необходими много човечност и изключителна духовна мощ. Когато преобразяваме и правим по-съвършен света, в който живеем и се трудим, ние усъвършенстваме и самите себе си. Там, където по пътя към истината, доброто и красотата човекът в живот с Бога открива своята истинска неподправена същност, там няма място за лъжебожества и идолопоклонство.

Искра Божия
в сърцето

Царството Божие вътре във вас е.

(Лука 17:21)

Това малко човешко сърце! В него, а не някъде другаде, там, в съкровената му глъбина, се борят и любовта, и омразата, и животът, и смъртта. И трудно ще се намери човек по света, който да не е за нещо и от някого ненавиждан, отричан или пренебрегван. Много или малко омразата се таи във всяко човешко сърце. Тя е сила, противостояща и отричаща живота. Омразата е в сърцата ни, но и любовта е там.

Ето как се моли св. Франциск Асизски:
Господи, направи ме служител на Твоя мир!
За да обичам, където има омраза,
и да прощавам, когато обиждат;
да помирявам сред раздорите;
да будя надежда сред отчаяните;
да разгарям светлина, където мракът цари;
да нося радост в човешката скръб.
Господи,
помогни на стремежа ми
да утешавам, без самият аз да бъда утешаван;
да разбирам другите, ако те не ме разбират;
да обичам, дори ако аз не съм обичан.
Защото,
който се раздава, той получава;
който забравя себе си, той намира;
който прощава, той получава прошка;
и който умира,
ще бъде пробуден за вечния живот.
Сложна е борбата, която се води в самия човек. Той воюва за щастие на земята, а сам много често не знае, че щастието не е вън от него. То не е във вещите, в парите, в стихията на секса, в привлекателната сила на развлеченията. Щастието е вътре в човека -- във вътрешната чистота и съвършенство на духа.

В един древнохристиянски паметник от II век ("Послание до Диогнет") е засвидетелствано: "Християните живеят на земята, но са и граждани на небето. Те се подчиняват на законите, но заедно с това надвишават законите със своя живот. Те обичат всички човеци..."

Любовта! Боже, каква могъща сила е тя! Възможно ли е вместо омразата у нас да блесне великата любов -- любовта дори към ония, които ни ненавиждат? Възможно ли е в сърцето човешко да припламне искра, запалена от предвечната Божествена любов, и то никога да не се върне към зловещата стихия на злобата?

Изводът се налага от само себе си. Ако това беше неосъществимо, биха били невъзможни и истинската радост, и щастието в земната ни участ.

Това малко човешко сърце! То първо долавя и вижда незалязващите зари на другия живот -- в безсмъртие и в Първоизвора на всяко битие.

Животът ни е малка свещ, която изгаря

Боже, Ти си Бог мой, Тебе търся от ранни зори.

(Пс. 62:1)

Във вечерния здрач отдавна е стихнал камбанният звън на далечния храм. А безкрайното време се влива в глъбините на сърцето...

Загледани в очите на звездната нощ, ние се питаме за смисъла, за съкровения смисъл на тоя живот. Къде отиваме? Следваме ли зова на сърцето си? Знае ли ръката ни какъв ще бъде утре нейният жест? Защо живеем? За да изчезнем в света на бягащите сенки?

В безкрайността на космоса и сред величието на творението ние се стремим да вникнем в смисъла на закономерния му ритъм и в преклонение да отгадаем с вяра великолепието на неизмеримата слава на Божествения абсолютен Дух.

Така по пътя на богопознанието стават все по-понятни словата на блажени Августин:

"С чувство на дълбока потребност да се възвърна към самия себе си аз се вглъбих в своя вътрешен свят... и видях с очите на душата си вечна и неизменна светлина. Това не бяха обикновените слънчеви лъчи, достъпни за всеки. Те бяха по-силни от сиянието на слънцето... Тази светлина беше по-висша от мен самия и аз бях по-нискостоящ от нея, защото чрез нея съм сътворен. Който знае Истината, той пребивава в тази Светлина, и който е в Светлината, той познава вечността.