Аз съм пътят и истината

Със завладяваща естественост в Евангелието се разкрива картината на празничния "вход Господен в Йерусалим". Иисус тържествено влиза в свещения град. Пътят е застлан с одежди, цветя и зеленина. Приветстват Идващия в името Господне с палмови клонки и възторжени викове: "Осана на Сина Давидов!" ("Осана" означава: "Спаси!" или "Бъди спасен!" Това е поздрав-възклицание у израилтяните. Той отговаря по смисъл на нашето: "Слава!" или "Ура!".)

Човеколюбивият поглед на Христа обгръща народното веселие, но от него се излъчва дълбока печал. Спасителят вижда не само предстоящата Си Голгота. Той скърби и за греховете на човеците, и за тълпата, която празнично заслепена Го възприема за Месия като политически водач. Малко по-късно Той казва: "Отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу" (Лука 20:25). И точно разграничава, че има царство на духа -- на вътрешната свобода, на нравственото усъвършенстване -- и царство на кесаря, подчинено на бързопреходните политически реалности и социално-икономическата необходимост.

След тържественото влизане в Йерусалим -- на Тайната вечеря -- Иисус възвестява нова заповед на света: "Обичайте се един другиго така, както Аз ви възлюбих" (срв. Йоан 15:12). Той разкрива, че смисълът на тоя живот не е в злобата на деня и във всепояждащата стихия на ненавистта, но в любовта, която възвисява и твори.

А къде сме ние сред съдбоносните кръстопътища на живота си? С ликуващия възторг на "Осана!" или с безумието на "Разпни Го!"?

На неделя Цветница ние стоим с върбови клонки в Божия храм. Христос иска да дойде и при нас, да влезе в храма на всяка вярваща душа не като земен владетел, но да я освети и укрепи в духовната борба срещу злото и греха. Нека светът да търси своите пътища в кръвопролития и заслепление. Ние не можем да останем с омразата на "Разпни Го!". Провалът на лутащите се в лабиринта на земните илюзии, на тези, които разчитат на силата на оръжието, постоянно се разиграва като драма на историческата сцена, за да ни напомня винаги, че в живота ни има само едно твърдо основание -- вярата, надеждата и любовта.

Днес ние сме свидетели на пророческата глъбина в раздвоението между "Осана!" и "Разпни Го!". Какво постигнаха богоотрицателите в борбата си срещу Иисуса? Какво донесе насилието на диктатурите, дивото суеверие на лъжепророците-сектанти?...

Църквата въвежда като обичай на днешния празник да държим зелени клонки и пролетни цветя, за да покажем със символите на възраждащия се живот, че сме готови да откликнем и приемем в сърцата си Изкупителя на цялото човечество в пресътворяващото се чудо на любовта към човека и всяко Божие създание. Христос стои пред дверите на сърцата ни и търпеливо чака да Го приемем. Наш дълг е да сме готови да Го посрещнем достойно. Празнуването на Неговото тържествено влизане в Йерусалим изисква това от нас.

Осана! Благословен е Идващият в името на Бога!

Живот, осиял целия космос

(Възкресение Христово)

Това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното -- да се облече в безсмъртие.

(I Кор. 15:53)

В сравнение с безкрайността на времето човешкият живот на земята е мигновение -- искрица, припламнала сред безмълвието на космоса. Една неповторимост на личността, която се съдържа във всеки човек, една изживяна съдба, изтъкана от горести, радости и копнежи, отминава като миг навеки и безвъзвратно от лицето на този свят, а нейната следа е тъй краткотрайна...

Има една врата, през която неизбежно минава всеки смъртен: врата, която всеки прекрачва "гол и самотен" (Бл. Паскал) и нищо не може да вземе със себе си от тая земя; врата, от която няма връщане, колкото и жадно да протяга ръце човек назад към невъзвратимото и отминалото. Това е вратата на биологическата смърт.

Тогава откъде черпим силата на неизкоренимия устрем към вечността? Откъде извира живителната енергия на стремежа към индивидуално безсмъртие? Кой е спасителният мост от сянката на смъртта към всеутвърждаващата мощ на живота, от зловещия мрак на небитието към ликуващата светлина на битието? Това е вярата ни във възкръсналия Господ Иисус Христос, Който за християнина е смисълът на света и на живота. Това е упованието в животворящата и опрощаващата любов на нашия Създател Бога, Който "толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен" (Йоан 3:16).

Пред лицето на неумолимата природна обусловеност се поражда и надеждата ни от Христовото Възкресение, която разпръсва мрака на безверието и очертава пътя на спасението. Защото не умозрително допусканата справедливост, но благодатните струи на Божията любов, обгърнала целия човешки род, животвори чрез непостижимата тайна на доброволната кръстна жертва на Божия Син. Човешкото естество на Богочовека не претърпява органическото разложение на биологическата обусловеност. "Аз съм първият и последният и живият; бях мъртъв и ето, жив съм вовеки веков, амин; и имам ключовете на ада и смъртта" (Откр. 1:17,18) -- свидетелства Сам Иисус Христос.

Самият Подател на живота чрез Възкресението Си побеждава смъртта. Тя изгаря и се унищожава в божествената Му същност, за да може чрез възкръсналото човешко естество да се постави "начало на новия човек" (срв. Еф. 4:24), а животът с несъкрушима сила да възтържествува и осияе целия космос.

Великото тайнство на Въплъщението, земния живот, кръстната жертва, Възкресението и Възнесението на Божия Син носи на света обновата на любовта и спасителния път на истината. Благодарение на любовта, изливаща се от Света Троица, Бог извиква с творческо Слово творението от небитие към битие. Благодарение на любовта се принася и кръстната жертва на въплътения Син Единороден. "Любовта е силна като смърт" (Песен на песн. 8:6) -- пише св. Библия. Защо се прави сравнение на тези две така противоположни и взаимно отблъскващи се сили? Нали любовта е вик и копнеж по вечността, нали самата тя е чудният огън в пулсиращото битие на живота? А смъртта е вледеняващата сянка на небитието? Защото ако силата на човешката любов е тъй голяма, колко по-могъща е Божията любов, властваща над смъртта и животворяща цялата вселена! Затова именно Христовото Възкресение е победа на любовта, дарувала цялата пълнота на истинското човешко съществуване. "Пасха, Господня Пасха!... Христос Бог ни преведе от смърт към живот!" (Богослужебен канон на празника Възкресение Христово, песен 3).

Спасителното въздействие на Възкресението се разпространява върху цялото човечество. Възкръснал след кръстната Си смърт в цялата пълнота на човешката Си природа, Иисус побеждава в тялото Си смъртта и тлението и въздига "падналия праотец Адам".

Възкресението на въплътилия се Бог Слово е тайна, непосилна за човешкия разум. Това е тайната за победата и тържеството на богочовешкото психо-физическо единство, това е основание за безсмъртието и на индивидуалната душа. "Защото, ако мъртви не възкръсват, и Христос не е възкръснал... тогава и ония, които са умрели в Христа, са загинали" (I Кор. 15:16,18). Христовото Възкресение обаче поставя началото на Всеобщото възкресение на мъртвите.

Незрими са очертанията на бъдещето, невнятен е пътят на човешките съдби на земята и там -- в пределите на отвъдността. Пред тайните на Божия промисъл обаче рухват крепостните стени на ограничената ежедневна логика. Тук действа безграничната мощ на чудото:

-- Господ Бог влага Своя Дух в купищата скелети и те оживяват в плът и кръв, както това е описал в боговдъхновено озарение пророк Йезекиил (Йез. 37:1-14).

-- Кръстът -- символ на позор -- чрез изкупителната жертва на Агнеца Божи се превръща в несъкрушима сила за спасение (I Кор. 1:18).

-- На Голгота -- в най-голямата богооставеност на света -- се таи потенциално най-великото утвърждаване и въздигане на падналото човечество (Марк 15:34).

-- "Сее се тление -- възкръсва в нетление; сее се в безчестие -- възкръсва в слава; сее се в немощ -- възкръсва в сила" (I Кор. 15:42-43).

В безнадеждността, в недрата на мрака се поражда искра, грандиозен пожар оживотворява изправеното пред изстиване сърце на вселената и над победената стихия на злото, смъртта и разрухата възникват "ново небе и нова земя". Не като символика, но като осъществена есхатологична реалност в тях възсиява незиблемата светлина на новия Йерусалим, където "ще отрие Бог всяка сълза от очите и смърт не ще има вече" (Откр. 21:4).

Господи, да бъде Твоята воля! Да дойде Твоето царство!...

ВЕРУЮ
Не мога да допусна никога,
че този свят, сред който аз живея,
е породен от сляпата случайност.
В стремежа си към истината вярвам,
че има целеустременост и закономерности
от висш порядък.
Съществува Тайна,
съществува Смисъл,
животворящ сърцето на вселената.
И когато ме обгърне смъртна сянка,
аз не ще изчезна като комбинация от молекули
на един абсурден космос,
но в обятията на безсмъртието
ще открия обичащ ме Баща,
положил в мен частица истина и смисъл,
възхождащи в развитието на творението.

Вярвам в единия Бог Отец, Вседържител и Творец...

Не мога да допусна никога,
че хората, с които аз живея,
се залъгват с някакви илюзии
в устрема неизкореним към вечния живот.
В стремежа си към истината изповядвам,
че Иисус Христос -- Богочовекът --
живял сред нас,
ни е показал образа на съвършения човек;
за да ни разкрие,
че любовта е смисълът на нашия живот,
че Той е светлината, която в мрака свети
и мракът необзе я.
Иисус Христос, Син Божи, живее
и Неговото слово е призив вечен
към живот, към светлина, към свобода.

Вярвам и в Господа Иисуса Христа,

Не мога да допусна никога,

Вярвам и в Духа Свети, животворящия Господ...

Духовна жажда

(Неделя на самарянката)

Твоето слово е истина.

(Йоан 17:17)

Неделя на самарянката -- така се нарича празникът в православния календар, свързан с беседата, която води Иисус Христос с една жена от областта Самария в Палестина. Край кладенец, изкопан още от древния библейски пророк Яков, Спасителят започва разговор със самарянката и й обяснява, че за разлика от водата, която задоволява телесната жажда, има и друга вода -- жива вода. Тя удовлетворява висшите потребности на духа. Иисус Христос й казва: "Който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен" (Йоан 4:14).

Тези слова от Евангелието звучат странно и неразбираемо за съвременния човек. Защото за какво всъщност жадува той? Каква е жаждата, която пламти у мнозина? Отговорът не е труден. Това са необузданите амбиции за власт. Това е нестихващият стремеж към все повече материални блага и привилегии, стремеж за охолен, комфортен и наситен с най-изтънчени удоволствия живот, при който в много случаи няма ограничения.

Христос няма предвид тази алчност на "материализирания" човек, на т. нар. консуматор. Иисус говори за копнежа на духа по висши ценности и идеали, идващи от друг порядък на битието. В човека са налице не само природно дадените инстинкти. Ако с това се изчерпваше неговата същност, той би се самоунищожил в безпощадната борба за съществуване. Или, прекланяйки се пред идолите на собствените си технологии, в своята вещомания, той сам би се обезценил напълно. Това също е равносилно на самоубийство. В човека е вкоренен като могъща жизнена сила и стремежът към доброто, истината и красотата. Човешкият дух копнее за друга по-висша реалност. Той се стреми към съвършенството на идеала и вгражда непреходни духовни и нравствени ценности в личния и обществения живот. Още в зората на славянобългарското просвещение във вдъхновен призив за ново познание епископ Константин Преславски възкликва:
Слушайте, цял словенски народе.
Слушайте словото, защото от Бога дойде.
Словото, което крепи сърцата и умовете.
Словото, което подготвя да познаем Бога!
Жаждата, избликнала заедно с порива по вечността и безсмъртието на духа, може да утоли с живата вода на Своето Божество единствено Иисус Христос. Самият Син Божи е изворът на тази жива вода. Тя може да даде крила на духовните стремежи към вечните истини и съкровения смисъл в живота. Затова и пътят към Бога е в осъществяване на божествените и истинските човешки начала, той е живот в дух и истина.

Съдбоносният кръстопът

(Притчата за богатия младеж)

Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?

(Мат. 16:26)

Млад човек с голямо състояние се доближава до Иисус Христос и Го запитва: "Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам живот вечен?" (Мат. 19:16). Въпросът не е случаен. Той разкрива, че младежът е търсел истинския път, който може да осмисли живота му по съвършено нов начин.

Христос обаче неочаквано внася поправка на това запитване. Той казва: "Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ, освен един Бог" (Мат. 19:17).

Спасителят, дълбоко вникнал в душата на този млад човек, разбира, че той не Го признава за Месия. На Иисуса не са били необходими ласкателствата на младежа. За Него е била важна вярата -- вярата в Иисус от Назарет, като Син Божи. Младежът вижда в Христа само Човека -- Героя на своите мечти, Който е в състояние да му помогне да достигне до вечен живот, като му покаже изключителни степени на духовно възвисяване. За младежа Иисус Христос е бил само своего рода велик Учител, а не Син на Предвечния Бог.

И сега има мнозина, които по този начин възприемат Иисуса Христа и считат, че Неговото учение е само кодекс от норми и указания за духовно-нравствено съвършенство.

Съдейки по словата на евангелския младеж, ние разбираме, че той е бил чист и високонравствен. Но Господ, като божествен Сърцевед, е познавал вътрешното състояние на стоящия пред Него по-добре, отколкото той самият. И за да му разкрие истината за Себе Си, Иисус му посочва някои от най-важните заповеди в практическия живот, дадени още на Мойсей в старозаветния закон: "не убивай; не прелюбодействай; не кради; не лъжесвидетелствай; почитай баща си и майка си" (Мат. 19:18-19). На тези думи богатият младеж отговаря: "Всичко това съм опазил от младини" (ст. 20).

Отговорът звучи правдиво. Казаното е било истина, това е бил подвигът на една неопетнена младост. Младежът се понравил много на Господ Иисус Христос и Той го обикнал. Същевременно Спасителят знаел кой е богатият младеж и какъв път би могъл да поеме той. (По същия начин в темпераментния и поривист Симон, сина Йонин, Иисус съзира Петър -- камъка, твърдото основание на вярата и на Христовата Църква.) В този младеж Спасителят също вижда ясно търсене на истинския смисъл в живота и зачатъци на Свой бъдещ ученик и последовател. Но тук идва решаващият момент. Дълбоко в сърцето на младежа се е таяло нещо друго и то е било определящо за крайното решение в неговия живот. Иисус му казва: "Иди, продай имота си и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене" (Мат. 19:21). При тези думи богатият младеж се смущава, обърква се и си отива натъжен, защото е имал много имот -- повествува Евангелието.

В случая две неща са от особено значение. От една страна, голямата скръб на младежа, защото той няма сили да се раздели с удобствата и богатството си; и, от друга, следването на Иисус Христос, т.е. мъчителното и себежертвено съществуване, когато трябва да се отстояват висши идеали и принципи в живота. В евангелския разказ за богатия младеж ясно е очертан съдбоносният кръстопът на избор и раздвоение, когато се налага да бъде направена коренна и цялостна ценностна преориентация, променяща изцяло жизненото направление на човека. Накъде? Какво означава богат и охолен живот, ако в него няма повече смисъл, няма истинска радост от самия живот?...

Не трябва да се забравя, че Евангелието не е само нравствен кодекс за поведение, но то преди всичко разкрива на човека пътя за спасение от световното зло. В евангелския разказ богатият младеж се оказва подчинен на материалните си интереси -- те го превръщат в пленник. Това ликвидира идеалите на личността му за сметка на вещи и привилегии, подчинява го на безлични и поради това нечовечни закони, като го лишава от възможността да придобие Царството Божие. Защото вещите, които ни принадлежат, могат да се превърнат в част от самите нас, да ни пленят и овладеят, като налагат върху нашето съществуване отпечатъка на обезчовечаването, на затъмняване на образа Божи. Желанието на човека, да утвърждава своето "аз" чрез все по-голямо притежаване на благата на този свят, го води до поробваща зависимост от самите вещи. Става така, че нещата, които притежаваме, владеят самите нас. Фактически те ни притежават заради нашата страст да ги имаме, заради поробващата зависимост от тях. Тази сложна дилема винаги е съпътствала човешкото съществуване.

Бог отправя Своя зов към всеки един от нас за осъществяване на любовта, доброто, мира и справедливостта и Той очаква отговор на тоя зов. Невъзможно е обаче да се следва идеала на съвършенството, когато душата се намира в гравитационната прегръдка на егоистичния интерес и привързаността към земните блага. Христос ни призовава да направим избор и ни приканва към нов живот: "Аз съм пътят и истината, и животът" (Йоан 14:6). Освен това Той казва, че всеки, който вярва в Него няма да погине, но ще има живот вечен (срв. Йоан 3:36).

Нека не останем като богатия младеж в плен на материалните придобивки, но да възприемем с открито и чисто сърце непреходната Христова светлина, която спасително осветява пътя към безсмъртието и вечността.

Полюси на живота

(Св. първовърховни апостоли
Петър и Павел)

Чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви.

(Еф. 3:17)

Логиката на живота има за свои граници често пъти абсурда на превратностите.

Когато още е бил рибар, св. апостол Петър се е наричал Симон, син Йонин. За пламенната му вяра в Христа -- Сина на живия Бог, Иисус му дава ново име: нарича го Петър, което значи камък.

В двора на Каиафа през зловещата нощ, когато Син Човечески е осъден, оплют и подложен на гавра преди разпятието, Петър (камъкът) се преломява. Три пъти се отрича той от своя божествен Учител и заявява: "Не познавам Човека!" (Мат. 26:74).

Тоя камък на вярата е разломен от малодушието.

По-късно, на Тивериадското езеро, пред шест най-ревностни апостоли Симон Петър е подложен на трикратно изпитание от възкръсналия Иисус.

Христос се обръща към него не с апостолското му име Петър, а с рибарското и три пъти го пита: "Симоне, сине Йонин, обичаш ли ме?"

Споменът за отричането на апостола оживява. Разтърсен от дълбоко разкаяние и душевна тъга, със слова на безкрайна любов към Сина Божи, от глъбините на сърцето си Симон Петър изповядва: "Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам" (Йоан 21:16).

* * *

Св. апостол Павел, първоначално като фарисей и ревнител за юдейския закон, е бил известен с името Савел.

Савел е бил един от най-озлобените гонители на първите християни. Младият равин е бил обхванат от безумна ярост против учението на въплътения Бог Слово. Савел става синоним на ужас и смърт. Където и да отива, той разорява Църквата Христова.

Но по пътя към Дамаск Савел, враждуващият против Църквата Божия, среща Богочовека. Тая среща е съдбовна. Жестокият гонител Савел се преобразява и става св. апостол Павел -- благовестник между юдеи и езичници на Христа Разпнатия. В него засиява светлината на новата вяра...

* * *

Светите апостоли Петър и Павел изживяват дните на живота си в благовестие на новото спасително учение. Заповедта на Спасителя: "Идете и проповядвайте Евангелието на всички народи" (Марк 15:15), ги насочва по всички пътища на земята. Двамата не дават сън на очите си от ревност да вестят за явилата се Божия благодат. Те навсякъде проповядват името на Иисуса -- Сина Божи. С непозната несъкрушима сила строят Църквата Божия и утвърждават вярата в Христа.

И двамата великани, носители на новия огнен дух в живота на народите, завършват своя труден и изпълнен с хиляди пречки, мъки и страдания апостолски път в столицата на тогавашния цивилизован свят -- Рим.

* * *
Със смъртта на св. апостол Петър е свързано събитие, описано от историка Светоний в книгата "Животът на 12-те цезари".

Нерон, римски император, мечтае да си представи загиването на легендарния град Троя. Неговото извратено въображение пожелава да види това като жива действителна картина. И той заповядва да запалят Рим.

Заповедта е изпълнена. В града избухва опустошителен пожар. Зрелището е страшно. Нерон, възхитен и упоен от насладата, стои върху терасата на своя дворец и с арфа в ръце възпява загиването уж на Енеевия град -- Троя. Населението е в паника. То е обезумяло от ужас. Страшна мъст се разгаря в гърдите му. То търси виновника за сполетялото го голямо нещастие. Възбудената маса народ вече се догажда. Тя знае -- това е Нерон.

Заедно с облаците от дим и пламъци, над императорския палат започва да витае друга злокобна заплаха -- яростната народна разплата и жажда за отмъщение.

Нерон е в смъртна опасност.

Налудничавият тиранин търси изход за спасение. Той разбира, че на развилнялото се народно негодувание трябва да посочи и да даде жертва, върху която хората да излеят безумния си гняв. И тоя изход без особено затруднение е намерен. Народът търси виновника. Нерон и неговата свита му го показват -- това са християните!

Като мълния се разнася из Рим: "Християните са подпалили града!"

Свирепата тълпа започва погромите на отприщилото се безумие: "Смърт на християните!"

Християните са търсени навсякъде. Много обществени здания са превърнати във временни затвори. Съдилищата работят трескаво. Бърза и съкратена процедура предава на смърт хиляди мирни граждани. Колизеумът денонощно дава игри и зрелища. На неговата арена се пролива кръвта на стотици християни по най-зверски начин. Виковете на упоената от димяща кръв тълпа и ревът на възбудените и нарочно ожесточени диви зверове се смесват.

Преданието ни дава сведение, че в тия страшни времена, когато оцелелите Божии чеда са се скрили, св. апостол Петър намира за благоразумно да напусне обезумелия от ярост град. Излиза тайно призори от скрит изход и поема направо през полето, без да избира път. Вън от града, той с бързи стъпки се отдалечава и, втренчил поглед напред, вижда човешка фигура, натоварена с нещо тежко, да идва срещу него. Тръпки преминават по снагата на апостола. Сърцето му тупти в уплаха.

Стъпките на св. апостол Петър стават нерешителни. А Непознатият се приближава. Когато вече са един до друг, св. апостол Петър изумен отстъпва няколко крачки.

Неговият поглед ясно разпознава в лицето на Непознатия Иисус Христос. Спасителят е с кръст на рамо и отива към Рим. Смаян, св. апостол Петър пада на колене, протяга ръце, а устата му едва мълвят: "Къде отиваш, Господи?"

И до него достига кротък и тъжен глас, който казва: "Щом ти си напуснал моя народ, Аз отивам в Рим, за да Ме разпънат отново".

Тоя божествен, кротък глас преобразява св. апостол Петър. След видението той дълго време остава неподвижен и безчувствен. Когато се опомня, слънцето е греело вече високо на ясното небе.

Светият апостол става, взема тояжката си и се връща в Рим.

* * *

Не след много време св. апостол Петър е заловен и разпънат с главата надолу. А св. апостол Павел, доведен в Рим окован във вериги, като римски гражданин според закона е посечен с меч.

* * *