Аз съм пътят и истината

Господи, за тебе копнея ден и нощ! И когато за първи път Те познах, Ти ме прие, и аз разбрах, че съществува действителност, достъпна за духовния взор, за мене (телесно) виждащия, който без Тебе няма битие. Ти ме призова! "Аз съм вечно Съществуващият!" (Изх. 3:14). И аз почувствах, тъй както само човешкото сърце може да усети това, а в мене не остана никакво място за съмнение -- по-скоро бих се усъмнил в собственото си съществувание, -- че има истина, "която се вижда още от създание-мира, чрез разглеждане на творенията" (Римл. 1:20)".

Господи, частицата време, която Ти си ни дал на тая Земя, е дар тъй скъпоценен и тъй неудържимо преходен!... Отминаващите години, изпълнени с горести или щастие, дните отлитащи, часовете на преживяваните дни ни принадлежат и ние съществуваме във времето...

Вседържителю, дай ни сили в преходността на миговете бързотечни да намерим спасителния брод към Тебе, към Твоята любов и истина, за да дадем искрица светлина и радост на хората, които срещаме и отминаваме в земния си път!

Създателю наш, животът ни е малка свещ, която изгаря във времето... Помогни ни пламъкът й да не угасва, но да трепти на Твоя светилник и да ни приобщи към Твоето царство във вечността!

Християнската надежда

С Бога ние ще проявим сила.

(Пс. 59:14)

"Който оре, трябва да оре с надежда", четем в Първо послание на св. апостол Павел до коринтяните (гл. 9, ст. 10). Затова проблемът трябва да се постави още в самото начало.

Можем би въобще да се надяваме? И на какво? Надеждата ни не е ли само илюзорен стремеж в очакване на по-светъл и щастлив утрешен ден? Или тя е могъща движеща сила в живота ни?

Някои твърдят: "Аз нямам никаква надежда. Само заслепените могат да говорят за някакъв изход. И ако илюзиите са окончателно изразходвани, остава единствено безсмислието на земното ни битие".

Свидетели сме също как из глъбините на дълбока безнадеждност твърде често се изтръгват воплите на отчаянието и избликват безутешни сълзи. Или как в мрака на обезверяването, на скептицизма и душевното загрубяване чезне надеждата с нейната лъчезарна, спасителна усмивка. В минути на голяма горест обаче, когато животът се стоварва с цялата си тежест и жестокост върху човека, той почти винаги възкликва: "Боже мой!" И това е естествено. Човекът търси Божията помощ в своето безсилие и неизлечима мъка. И единствено Бог може да помогне на искрената и сърдечна молитва.

Но защо трябва да се обръщаме към Бога само в подобни случаи? Пътят към Храма на спасението може да бъде озарен и от друга надежда, не само на границата на безсилието и на безизходицата, но в силата, радостта и утвърждаването на живота. Надеждата съществува. Чудодейната й сила -- понякога незабележима -- ни крепи в земния ни път. Тя възвисява към небесата и води смъртните към безсмъртие, в нея се долавя зовът на вечността.

Надеждата вдъхновено пулсира в сърцето на човека-творец. Тя може да бъде разкрита във величието на неговите творения. Това е надяващата се и пречистваща ни Красота.

Надеждата е в обичта на майката. Тя се излъчва от очите й, добри и ласкави. Това е животворящата, надяващата се Любов.

Надеждата е и в пламенния взор на бореца за свобода и правда, в който тя искри като свещен протест срещу насилието и всяка диктатура. Това е надяващата се Правда.

Надеждата е също в душата на духовно възвисения, на търсещия истинския смисъл на живота в съкровеното дихание на битието. Тя е в чара на духовната и свята красота и в огъня на вярата, че хората ще бъдат единни в стремежа си към Бога на Любовта, Доброто и Истината. Това е надяващата се, спасяваща ни Вяра.

Християнската надежда -- живоносна и всепобедна, "не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца" (Римл. 5:5), ни разкрива Свещеното Писание. Тя е източник на дръзновен полет на духа, на радост и спасение. "Ето всичко ново творя" -- е засвидетелствано в книга Откровение на св. Йоан Богослов. В един преобразен от Божията сила и от надеждата нов свят можем да встъпим и ние с нашата свобода и съзидание, и с вярата ни в бъдния ден.

Гласът
на камбаната

От изгрев-слънце до запад да бъде прославяно името Господне.

(Пс. 112:3)

Сплав от метали е тя, но не е студена като тях. Видът й е на показ пред всички. Окачват я нависоко. Отдалече да се вижда, далеко да се чува.

Съвестта на селището я зоват...

В ранен утринен час, при пурпурния изгрев на слънцето, когато топлите му лъчи на сноп се изсипят върху нея, от храмовата кула се понася на вълни ясният глас на камбаната. Буди тя хората за неуморен труд, зове за утринна молитва. А когато се празнува нощем, камбаните пеят и в тишината. Песента им се носи надалеч и ехото им отеква сред бягащите сенки на нощта.

Камбаната кани и мъртвите към вечността. Тежък погребален звън отмерено се носи из ефира... Една душа човешка е напуснала "долината на скръбта". Камбаната напомня на улисани човеци за суетата на живота. Те се стъписват за миг, поослушват се, прекръстват се плахо и шепнат: "Бог да прости!"

Има и случаи, когато неочаквано и тревожно еква гласът на камбаната. На какво ще е, ако не на пожар? Някъде са лумнали пламъци. Камбаната непрекъснато бие. Мнозина са, които се стичат на помощ и нейният тревожен глас замлъква едва когато опасността премине.

А щом слънцето наклони на залез и над селището се готви да се спусне нощта, отново се чува гласът на камбаната -- все така топъл и милващ душата със своя призив. Тя звъни сега за вечерна молитва. Приканва вярващите да свърнат от житейските грижи, да благодарят на Бога за преминалия без бедствия ден.

Отзивчива е камбаната на радост и скръб, на копнеж и тревога. Една легенда разказва, че, за да звъни тя, в нея е въплътено сърцето на девойка...

Камбаната е символ на живата, събудена съвест за спасение. Нейният глас е молитвен зов да бъде съхранена човечността.

Бог бди над нас

Обърнах лице към Господа Бога с молитва и моление.

(Дан. 9:3)

На тоя свят се появих като безпомощно дете, но Твоят ангел, Господи, простря спасителни криле над мене. Запази люлката, в която израснах. И оттогава в моя жизнен път сияе любовта Ти и ме зове към вечността.

Изпълнен с благодарност, с упование в божественото Ти Предзнание, към Тебе молитвено протягам ръце ведно с ония, които Те познаха в пламъка на вярата:

Господи!

Славословя Те, защото ни яви красотата на вселената.

Славословя Те, защото Ти разкри пред нас космоса като книга на безкрайната Ти мъдрост.

Славословя Те за незалязващите зари на вечността, осияли преходността на света, в който съществуваме.

Всемогъщи Господи, в десницата Ти са и човешките съдби! Благодаря Ти за незнайните и знайните благодеяния към нас, за земния ни път, за радостта небесна в обещаното ни Царство. И моля Те, бди над всички, които Те възпяват.

Да бъде благословено името Ти сега и във вечността!

* * *

Господ Иисус Христос ни спасява за вечността. Затова вярата ни е тържество на живота, на радостта, красотата и победата над тлението в света. Злото няма измерението на вечността.

Ако живеем постоянно с Бога, ние вървим по пътя на богоуподобяването. Тогава осъществяваме и възхождащата богочовечност в живота ни.

Поискаме ли в молитва да се обърнем към Бога, ние разкриваме вече в нашето сърце свободен път към Него. Няма нищо по-добро от това, да се почувства Божието присъствие от човека в самия него като най-висша премъдрост, като най-голяма чистота на чувствата, като най-свята и направляваща воля. Нека да следваме тия три насоки на нашето съществуване.

* * *

Колко ще трае тогава страданието, ако то ни е сполетяло?

Това е в божественото Предзнание!

Колко дълго ще трябва да живеем при нашето постепенно психо-физическо угасване? Докога ще продължи странстването ни в тоя преходен свят?

Докато Той, Вседържителят, е отредил!

Мъките и страданията понякога са толкова големи и дълбоки, че за нас е много трудно да се докоснем до Божията десница от отчаяние, от безпомощност. Човешките усилия могат да бъдат напразни. Всеживотворящият обаче е до нас и ни избавя от бездната на страданието. Господ Иисус Христос -- Живият Бог -- всякога ни протяга ръката Си с безкрайна любов. Готови ли сме ние да приемем тая спасяваща десница? Това зависи и от нас. Спасението е двустранен процес. Бог е в основата при възхождането на нашата истинска човечност, защото в свободата си ние вярваме в богочовечността, дадена ни по пътя към богоподобието.

За да бъде радостно сърцето, трябва да следваме тоя път:

Издигни Спасителя като знамение в твоя живот!

Недей забравя, че Той е при тебе, за да ти помага и когато не всичко върви гладко в живота ти!

Върши онова, което е в съгласие с Божията воля!

Божиите очи съзират мъката на всеки един от нас. Вседържителят бди над нас, за да ни прави зрели и вътрешно красиви. Но се случва и така, че човешкото сърце може да бъде притиснато от страданието, за да се превърне в свидетелство на нещо изключително в живота. А когато човек се почувства изморен в борбата с греха и поиска да изостави всичко, тогава Бог зове: "Аз съм винаги до тебе, през всички дни на твоя земен живот и във вечността!"

Да се доверяваме на Бога, тъй като това, което Той изисква от нас, се съдържа в божествения Промисъл. Същественото е, ако разбираме логиката Божия и не я заместваме с логиката човешка. В такъв случай ние сме под Неговия покров. Само Той -- Триединният Бог, ни дава сигурност при всяка ситуация в живота. И е с нас до свършека на света.

БОЖЕСТВЕНО ЩАСТИЕ

В обвързаност с майка Тереза

ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКОТО БИТИЕ

Не е необходимо най-напред да търсим следите на Твореца във вселената. Преди всичко в самия себе си, в твоя малък свят, ти ще осъзнаеш премъдростта на своя Създател.

Св. Василий Велики

Св. Василий Велики обяснява човешката природа с дълбоко разбиране за голямата загадка, която представлява отделната личност сред сложните противоречия на борбата за живот. Той пише: "Ражда се човек. Появява се в живота един борец срещу скръбта и той вдишва за първи път въздух. И какво последва? Първите му звуци са плач... Новороденото се докосва до земната действителност и не се смее, но влизайки в допир с нея предусеща нейните болести и недъзи и плаче. То сякаш знае вече, че е захвърлено от бурята в морето на скръбта".

А после неспирният бяг на времето оставя съдбоносния си отпечатък върху всеки човек, като биологическо същество.

В една от беседите си ("Утешение към болния") св. Василий Велики дава конкретни примери в живота, как в железните обятия на необходимостта мнозина суетно се стремят да постигнат по-висока и господстваща позиция в обществото, да притежават повече материални блага и по-голяма власт над другите, но затова пък губят от своята истинска човечност. Заради нуждата човек продава свободата си. Но в последна сметка след неоправданите надежди "идва смъртта, надсмиваща се над смъртните".

Тогава кои са истинските ценности на човешкото битие? Къде са те? Разбира се, не в ония принципи и начин на живот -- учи св. Василий Велики, -- в които "човекът се изявява като егоистично същество с еднопосочно житейско измерение, свързано с удовлетворяване на първични инстинкти, които мимолетността отнася като пустоцвят..."

Какво е човекът в потока на времето?

Светителят, без да отвръща поглед от земната реалност, отбелязва, че човешкият живот е постоянно море, неуловимо съновидение, изтичащ поток, бягаща сянка, един миг в развълнувания океан от безкрайно прииждащи вълни. Страшно и свирепо е понякога морето на живота... "Скърбите реват тъй, както морските бури, подлеците са като подводни скали, враговете лаят подобно на псета, похитителите обкръжават като морски разбойници... А в същото време старостта идва като зима; и смъртта настъпва неизбежно като последно корабокрушение".

Тази преходност в земното съществуване на хората в беседата "В памет на св. мъченица Юлита" е свързана с измененията и развитието на материалната вселена: "Родил се е човек? -- задава въпрос св. Василий. -- Ако е човек, следователно това е смъртно същество. И какво необикновено има, ако смъртният е умрял? Не виждаш ли как слънцето изгрява и залязва. Луната изменя своя лик, земята се обкичва със зеленина, която после увяхва. Какво от обкръжаващата ни действителност е постоянно? Кое по своята същност е неподвижно и неизменно? Отправи взора си към небето, погледни и земята -- и те не са вечни".

"А и самият живот се нарича път -- разсъждава св. Василий Велики, -- защото всичко родено на тази земя се движи към последния предел на съществуването си. Както намиращите се на кораб без всяко усилие се носят със силата на вятъра към пристанището и без да усещат как корабът в плаването си ги приближава към целта, така и ние с изтичащото време на живота ни -- като в непрекъснат и непрестанно движещ се поток -- сме понесени в неусетното течение на миговете..."

Всички ние, хората, сме заети -- всеки на своето поприще и всеки от нас е устремен към своя цел. Затова всички ние сме на път. Но по какъв начин бихме могли да си създадем понятие за тоя път?

"Ти си пътник в тоя живот. Ти се движиш в действителността, която те заобикаля. Всичко остава зад тебе. По пътя си ти виждаш тучни ливади или бистри потоци, или нещо друго, което радва твоя взор. След като им се полюбуваш, ти отминаваш по-нататък. Отново те срещат канари, пропасти, голи скали, изсъхнали дървета, а понякога пред тебе се изпречват хищници, влечуги или тръни, или нещо друго, което те отблъсква. Огорчен, ти оставаш тъжен известно време и след това отминаваш и тях. Такъв е животът -- в него няма нито постоянни удоволствия, нито непрестанна скръб.

Този път обаче не е твоя собственост, както и настоящето не е твое. При пътешестващите пеша съществува такъв обичай: когато първият направи крачка напред, устремен в поход, след него непосредствено тръгва друг, последван от трети... Погледни, не е ли подобен на същото животът? Днес ти обработваш парче земя, утре това ще върши друг, а след това -- потомците. Виждаш ли тези великолепни здания? Колко пъти всяко едно от тях променя собствениците си, докато ти си все още на земята! Преди то бе притежание на някого, после бе преименувано от други, а сега преминава във владение на нов собственик..."

"Тъй и животът не е ли път, по който последователно преминават във веригата един след друг хората?" -- пита св. Василий Велики.

Но какво е човекът сред безпощадния вихър на преходността? Има ли нещо, което да го свързва с вечността, да го възвисява над постепенното му угасване като биологически вид, да разгаря в него искрата на нещо божествено-неугасимо, да го поставя на кръстопътя между безсмъртието и духовната смърт?

Основната идея в антропологията на св. Василий Велики е представата за човека като динамично същество, осъществяващо във възхождане собствената си човечност, винаги намиращо се на път. Така и той е в постоянно търсене на все по-нови измерения на своята човечност, а това означава и изработване на правилни критерии за действителните ценности, даващи истинския смисъл на човешкото битие. В това отношение св. Василий Велики поставя на първо място природнодаденото и естествено неподправеното пред вещоманията, която може да породи цивилизацията. Светителят подчертава: "Ти преди всичко, ти си човек... и си богосъздаден. Ти получи разумна душа, посредством която можеш да имаш знание за Бога и да вникваш чрез разсъдъка си в същността на съществуващото. Както обитаващите на сушата животни, кротки и свирепи, така и живеещите във водата и по въздуха са ти подчинени и ти се покоряват. Нали ти създаде жизненеобходимото за тебе и което да служи за твоя разкош? Нали ти чрез разума си покори и преброди моретата? Не служат ли земята и морето за утвърждаването на твоя живот? Атмосферата, небето, съзвездията не разкриват ли пред тебе хармоничното си устройство?

Защо тогава изпадаш в малодушие, тъй като не притежаваш кон с блестящи, сребърно-обковани доспехи? Но ти имаш слънцето, което в своя образ и лъчеструен бяг носи пред тебе животворен светилник.

Ти си лишен от блясъка на собственото злато и сребро, но над тебе е луната, която те милва със своята светлина.

Ти не се возиш в украсена с благородни метали колесница, но ти имаш своите нозе -- те са твоята собствена, дадена ни от природата колесница.

Защо е необходимо да ублажаваш хора, които са натрупали пари, но грохнали, не могат сами без чужда помощ да станат и да се придвижат от едно на друго място?

Ти не спиш на ложе, изработено от слонова кост, но ти имаш земята, която е несравнимо по-безценна от купищата слонова кост; тя е, която ти дава тихото спокойствие и бързия несмущаван сън.

Ти не лежиш в легло под златоткана завивка, но над тебе е небето с неизказаната си красота на звездите.

Всичко това обаче е от порядъка на човешките величини, а има и друго, което е много по-важно:

Заради тебе, човека, Бог се яви между нас, човеците; за тебе е раздаването на даровете на Светия Дух, победата над смъртта и надеждата във Възкресението. Божиите закони усъвършенстват твоя живот, твоето възхождане към Бога..."

Това е изразеното в синтезирана форма учение за човека на св. Василий Велики. И ние не можем да не почувстваме -- въпреки отминалите повече от 1600 години -- колко близко стои той до нас, тъй като в богоозарено прозрение се е докоснал до непреходни жизнено-трептящи истини, разкриващи в потока на преходността неумиращата сила на човешкия дух. Те са същностно свързани и с нас, хората от двадесетия век.

Св. Григорий Богослов -- тайната
на човешкото битие

Човек е тайна. Тя трябва да бъде разгадана. Дори ако трябва да я разгадаваш през целия си живот, не казвай, че си загубил времето си. Аз се занимавам с тази тайна, тъй като желая да бъда човек.

Ф.М.Достоевски
Стремежът към религиозно и философско осмисляне на съществуването и битието на човека винаги е съпътствал развитието на обществото. Човекът се стреми да определи мястото си в света и своето жизнено предназначение, да проникне в тайната на собственото си съществуване и да намери правилни критерии и принципи за своята теоретико-познавателна и практическа дейност. С основание той се пита за смисъла на живота, за смъртта и безсмъртието, за доброто и злото, за ценностите в духовната и материалната култура, за своята обществена отговорност и творчески изяви като личност в дадена обществена среда. Естествено, това са постоянни проблеми, защото те неизбежно са стояли в една или друга осъзната форма пред човечеството в историческото му развитие.

Св. Григорий Богослов обръща особено внимание на човека и неговата природа. Светият отец обяснява сложното човешко естество с дълбоко разбиране за голямата загадка, която представлява отделната личност. В Слово 10 "За човешката природа", доловил диалектиката на земната действителност, той пише:

"Кой бях аз?... Кой съм сега? И какъв ще бъда? Нито самият аз зная това, нито този, който е изпълнен с по-голяма мъдрост от мене... Аз съществувам. Кажи ми, какво означава това! Една част от мене вече е отминала, в настоящия момент съм вече друг, а в бъдещето ще се различавам от това, което съм сега. Аз не съм нещо неизменно, но съм подобен на течението на мътна река, която постоянно тече и никога не спира на едно място. С какво [от този поток на измененията] ще ме определиш? Какво най-вече според теб съставя моето "аз"? Обясни ми това, но имай предвид, че това мое естество, което стои пред тебе през изминалите мигове, може да е станало вече друго. Никога не можеш да преминеш два пъти по едно и също течение на реката. Никога не можеш да видиш човека абсолютно същия, какъвто си го видял преди..."

Неспирният бяг на времето неумолимо оставя съдбоносния си отпечатък върху всеки човек, като биологическо същество. Едва роден -- сред възторзите на младостта -- той вече върви към старост, към тление. Отлетелите години посребряват косите му и дълбаят бръчки по челото му -- следи от житейски грижи. "Този кратък и многообразен живот е като някакво колело, въртящо се на неподвижна ос -- пише св. Григорий Богослов. -- То или отива нагоре, или се движи надолу и въпреки че изглежда неподвижно, не се намира в покой на едно място... С какво обаче най-добре би могъл да се сравни животът ни, ако ли не с дим, със съновидение или с полски цвят?" ("Човешкият живот"). И след всичко идва неизбежното -- смъртта. "Накрая от всеки -- отбелязва светият отец -- ще останат чупливи, полуизтлели кости и череп..." Но същността на човека не се изчерпва само с биологическото начало в него. В човешкото тяло, съставено от елементите, съдържащи се в земната пръст, е вложен безсмъртен дух, "който е струя от невидимия Бог". Това кратко и с пределна яснота е изразил премъдрият Еклисиаст: "И ще се върне пръстта в земята, каквато си е била, а духът ще се върне при Бога, Който го е дал" (Екл. 12:7). Двусъставното психо-физическо човешко естество е посочено в Свещ. Писание още при появата на човека, при сътворението на света (Бит. 1:26-27; 2:7). Физиологическата му организация и структура се свързва с материалното начало, с органическия свят, а духовната същност -- с "дихание на Бога".

Човекът е психо-физическо единство. Тялото е смъртно и тленно, а духът -- безсмъртен и вечен. Именно това обстоятелство е причината за трагичното раздвоение на личността според св. Григорий Богослов, който пише: "Като земна пръст аз съм привързан към тоя живот, а като частица от Бога нося в гърдите си любовта към бъдещия" (Слово 7 "За душата").

Съществува диалектическо единство на противоречията във взаимоотношенията между душа и тяло. То е свързано с дълбока, вътрешна драматична борба. Затова светият отец възкликва: "Към тебе се обръщам, моя плът! Към тебе, моя лъстив враг и противник, който никога не престава с нападките си... Ти си мой враг и приятел, приятна война, неистинно благо... Плът, непрестанно вкусваща от плода на човекоубийственото дърво. Тление, нечиста верига, неукротим звяр, резултат на воюващото с мен вещество..., престани да безумстваш и да изпитваш непримирима вражда към душата ми" ("За човешката природа").

В тази взаимовръзка по-нататък той коментира: "Не разбирам как като дух съм се съединил с тялото си и как, бидейки образ Божи, съм се смесил с калта... Заедно с това аз обичам тялото си като съслужител; отвръщам се от него като от враг. Бягам от него, от веригите му, и същевременно го почитам като наследник... То е лъскав враг и коварен приятел. Чудно съединяване и раздвоение! Държа се за онова, от което се боя; и обичам това, от което изпитвам страх... Каква е тази премъдрост, която се разкрива в мене и каква е тази голяма тайна?..."

Човекът е носител на две различни начала. От една страна, това е образът Божи, чрез който в душата струи Божията светлина, озаряваща нейните творчески пориви към истината, доброто и красотата. От друга -- това е греховното начало, което носи със себе си сянката на греха и злото, на душевното и нравственото деградиране. В това диалектическо единство от светлина и тъмнина, в драматична борба със себе си и с измамните съблазни на тоя свят възхожда човекът с копнеж по духовните висоти на съвършенството или се потопява в мрака на падението, развалата и безнадеждността.