Аз съм пътят и истината

Какво по-велико би могъл да стори човек, освен да превърне това свое страдание в песен и да бъде като Божията птица, проникнат от свещен героизъм? Като възпява и побеждава своето страдание, да го понася като изкупление за своите грехове, да го приема като страдание заедно със Самия Спасител на света?

Пеейки, да понася... Много ли е жестоко това? Нещо свръхчовешко ли се иска?

Страданието не е така непоносимо за човека, който създава своята обител у Бога и не остава при трагичността на своите тръни, но смело прибягва до трънения венец на Божия Син, като знае, че Христовият трънен венец чудодейно животвори всеки, възпяващ в страдания Неговото Божество.

НЕЗАЛЯЗВАЩИЯТ ДЕН

Христовата благодат -- всеобхватна

Славата Божия, това е живеещият човек.

Св. Ириней Лионски

След св. Петдесетница се появява нова действителност -- Църквата Христова, мистическото Тяло Христово. От този момент сътвореният и ограничен свят носи в себе си нова реалност, обладаваща несътворена и неограничена пълнота, която съдържа в себе си творчески и обновителни кълнове. В едното Тяло Христово -- в благодатния организъм на Църквата при въздействието на освещаващата и преобразяваща сила на богоустановените тайнства -- всички създания трябва да се съединят с Бога (Вл. Лоски).

Историята на Църквата е историята на мистичните основи на света. Цялата вселена -- включително и преобразеният човек с неизчерпаемата динамика на истинската си човечност, произтичаща от вложения в него образ Божи -- са призвани окончателно да се възсъединят обновени с Бога, да останат Църква Христова и да се превърнат във вечно Царство Божие.

Църквата е богочовешки организъм. Тя е духовно Тяло Христово, съединяващо в себе си всички изкупени и спасени човеци, свободно определили своя живот чрез главенството на Господа Иисуса в изповядването на Неговата истина. В Църквата се осъществява подготовка на човечеството за Царството Божие, в достигане от човека на мярката за "пълна възраст на Христовото съвършенство" (Еф. 4:13). В Църквата, по пътя към Царството Божие, става приобщаване на хората към Бога чрез въплътилият се Син Божи Иисус Христос, в Когото за всички човеци е даден залог за обожествяване, обнова и духовно усъвършенстване като цел на човешкото съществуване. Чрез Христовата благодат с нейните тайнства Църквата е средство за безпределен духовен възход в обновително общение със Светия Дух.

"Където е Църквата, там е и Духът Божи и където е Духът Божи, там е и Църквата и цялата благодат" -- казва св. Ириней Лионски.

Христовата Църква, основана от Господа Иисуса Христа (Мат. 17:18) е Божие спасително домостроителство (I Кор. 3:9), чийто Крайъгълен камък е Сам Христос (I Кор. 3:11). Като богочовешки организъм, тя е обновителната първооснова на историческия процес (Еф. 2:20).

Нейните основни колони са седемте тайнства (Притч. 9:1). Целта и смисълът на тайнствения живот на Църквата е доизграждането на самата Христова Църква, която е домът Божи (I Тим. 3:15), мистическият организъм, разрастващото се на Земята Тяло Христово, чиято Глава е Самият Изкупител и Спасител на целия човешки род (Еф. 1:22-23). Църквата с нейните тайнства е постоянна св. Петдесетница.

Изкупителят и Спасителят на човечеството, "като прие в Себе Си човешкото естество, направи недостъпна за греха оная плът, която и Адам имаше безгрешна, но чрез престъпление направи достъпна за греха... Тази именно плът Христос отново твори в съобразност с безгрешното естество и възстановява по първообразното устройство на Собственото естество, за да бъде Самият Той образец на безгрешност" -- изтъква св. Йоан Дамаскин.

Процесът за създаването на "новия човек", постигнат в личността на Господа Иисуса, продължава да се осъществява и развива в света, благодарение на съществуването на Църквата. В нея става съединяването на свръхестественото начало с човешкото. В нея се извършва освещаването на човешкото чрез Божественото, а греховното се обезсилва, превъзмогнато от силата на святостта (според прот. Н.Гундяев).

"Особено мощно и обновяващо въздействие на божествената благодат човек получава при тайнствата. Те са неразривно свързани с въплъщението на Сина Божи. Именно при това събитие става и съединяването на Твореца с материалната действителност. Основните тайнства, потребни за всеки християнин, тъй като за тяхната необходимост е говорил Сам Господ, също така ни се предлагат веществено (св. Кръщение, св. Миропомазване, св. Причастие)... Така любвеобилният Бог снизхожда към човека не само по пътя на духовното озаряване, но и на нивото на човешката природа" (прот. Н.Гундяев).

Посредством Кръщението и Миропомазването към Тялото на Църквата се приобщава една нова частица -- един нов човек. Посредством Покаянието и Изповедта се превъзмогва духовният смут, внесен от греха, и се търсят пътища към обнова, към вътрешно очистване, към духовна хармоничност на личността. Чрез св. Елеосвещение -- в случай на нужда -- се подпомага физическото състояние на човека. При Брака се освещава и вгражда една нова клетка в обществото и Църквата -- семейството. Посредством тайнството Свещенство се поддържат или се увеличават основните ядра в организма на Църквата -- енориите. При него се осъществява и предаването на даровете на Божията благодат, дадена от Господ Иисус Христос на Неговите ученици -- светите апостоли (срв. Йоан 20:21-23), и впоследствие препредадена от тях на техните приемници -- епископи и свещеници, чрез ръковъзлагане (срв. Деян. 6:6 и 16:23; I Тим. 4:14, 5:22 и II Тим. 1:6; Тит 1:5), защото всяко тайнство е предаване даровете на Божията благодат.

Господ Иисус е засвидетелствал ясно: "Ако някой не се роди от вода и Дух не може да влезе в царството Божие" (Йоан 3:5). Той е добавил още: "Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен и Аз ще го възкреся в последния ден" (Йоан 6:53-54). Раждането от водата е св. Кръщение (Деян. 8:12), раждането от Духа -- св. Миропомазване (Деян. 8:17; I Йоан. 2:20,27). Тялото и Кръвта Христови могат да се получат само в тайнството св. Причастие (Мат. 26:26-28; I Кор. 10:16-17 и 11:23-30). А това е възможно благодарение на тайнството Свещенство.

Силата на Божията благодат, изявявана в света посредством Църквата Христова и нейните тайнства, е всеобхватна и всеживотворяща. "Възвърната ни е благодатта и въпреки че ние я носим като в "оскъдни съсъди", като в още смъртни вместилища, в нашата неукрепналост сега се таи сила, побеждаваща смъртта" (Вл.Лоски).

В един от древнохристиянските пасхални химни, съставени от св. Иполит Римски (II-III в.), се отбелязва:

Църквата не е светът. Но светът е в Църквата, защото тя е общност от хора под невидимото главенство на Господ Иисус Христос. Тя е Богочовешки организъм чрез единството на вярата в Триединния Бог и в общение в едни тайнства под видимото водителство в Изкупителя и Спасителя на целия човешки род.

Взаимоотношенията между Църквата и света намират първоначален израз още при сътворяването на света. Според Московския митрополит Филарет Дроздов (1782-1867 г.) "със сътворяването на човека произлиза и изначалната Църква, чието начало е положено вече в самия образ и подобие Божии". Тази освещаваща и обновяваща връзка се съдържа в Христовата жертва, в благодатното въздействие на пратения от Него Утешител -- Свети Дух. Затова основната концепция в Свещеното Писание е, че Христос е обновителният завършек на цялото творение. Светът следователно потенциално вече е Църква, тъй като съществуването й без него би било безсмислено. Църквата е неговото средоточие, основна ос и истинска същност. Чрез Църквата светът върви по пътя на своя обновителен завършек.

Спасяващата Божия любов действа в този свят, лежащ в зло (I Йоан. 5:19), имайки своето основание в Боговъплъщението, Изкуплението и Възкресението на Господа Иисуса Христа. Той е Носител на обожественост и прославено обновено човешко естество, Той е Глава на Църквата, в която възниква и расте "новата твар" (Гал. 6:15; Кол. 2:19).

Целта на човешкото приобщаване към безкрайното изобилие на божествения живот е да се представим "съвършени в Христа Иисуса" (Кол. 1:28). Чрез благодатното единение във Възкръсналия Христос, в подвига на вярата и благочестието, се извършва постепенното вътрешно преобразяване на нашата природа. Заедно с това човекът със своята разумно-творческа дейност може да усъвършенства природата. Той е задължен нравствено да върши това. Както въплътилото се в Христа Предвечно Слово приобщава в св. тайнства на Църквата човека към Бога, така и християнинът трябва да осъществява по-нататък този процес -- и в своето тяло, и в обкръжаващата го неорганическа, растителна и животинска среда, за да бъде "Бог всичко във всички" (I Кор. 15:28). Човекът преобразява природата, обществото и самия себе си. В тази своя целеустременост той винаги търси все по-нови измерения на своята човечност. За вярващите в Триединния Бог тя се разкрива в истините за Боговъплъщението и Богочовечността, за основаната от Спасителя св. Църква и нейното освещаващо и обновяващо служение.

В съответствие с богооткровените истини на Свещеното Писание за сътворяването на света Боговъплътяването, Изкуплението и Спасението на човека Църквата може да бъде разбирана също като микрокосмос и макрокосмос. В нея са включени човекът и вселената. В човешката общност, събрана в името Божие, в съвместното отпразнуване на евхаристийното тайнство -- в тази малка и незначителна частица от битието -- се разгръща необратимият процес за възстановяване и преобразяване на цялото творение.

Евхаристийната обнова

Св. Литургия е принципно положително възприемане на света и творението. Всеки вярващ, който отива на богослужение, носи със себе си света в най-истинския смисъл на тази дума. Той отива на богослужба не само с телесната си същност, но и с конкретното си съществуване, заедно с неговите слабости и страсти. Той носи със себе си отношението си към творението, природата, обществото и целия свой духовен свят.

В древната първохристиянска Църква са принасяли в храма дарове от сътворения свят, като хляб, вино и елей. И тези приношения -- това е характерното в случая -- са били приобщавани към литургийния порядък и поднасяни на епископа, който тогава ги е приемал (при сегашния "Велик вход" на св. Литургия) и ги е въздавал на Бога като св. Евхаристия. Св. Литургия не изисква от вярващите -- както някои биха предположили -- че по пътя към Божия храм трябва да се пренебрегват земните нужди. Напротив, те следва да бъдат приобщавани към моленията на вярващите за богата реколта, за изобилие на плодовете на честния труд, за благоволение и мир сред всички труженици с добра воля.

Възприемането на света чрез св. Литургия показва следователно, че от богослужебна гледна точка творението никога не е преставало да бъде космос, като предмет на Божията любов и промисъл. От света обаче трябва да бъдат премахнати деструктивните фактори на греховността и тлението, като бъде възстановена истинската му същност и първосъздадена чистота и хармония.

При св. Литургия грехът не е всякога фатално опасен и неразрешим проблем -- в нея не се акцентира върху греха, който следва светът, но не се изпуска предвид и неговата наличност. Светът, навлизащ в областта на тайнствата, е също и оная действителност, в която протича противоборството между Божественото и греховното, между доброто и злото. Обаче това не е всичко. Светът не встъпва в Църквата, за да остане такъв, какъвто е бил -- непроменен. Св. Литургия, според св. Игнатий Антиохийски, затова е средство за спасение и безсмъртие, защото тя -- във възприемането си и утвърждаването на света, -- като отрича разрухата, освещава света и принася обновената част от него на Твореца: "Твоя от Твоих, Тебе приносяще о всех и за вся" (Служебник на Св.Синод).

При съзнанието, че ние носим със себе си обременеността на цялото ни човешко съществуване по пътя и към св. олтар, не бихме могли в никакъв случай да пренебрегнем факта за греховното начало както в света, така и в самите нас.

Защото именно по този път ние търсим светлите и благодатни струи на спасението. Светът и обновата обаче не е вече онова творение с първосъздадената си красота и чистота, за което свидетелства битиеписателят: "И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро" (Бит. 1:31).

Грехът, като състояние, съпътстващо човешкото битие, внася елементи на дисхармония и драматизъм в живота, което Църквата отбелязва: "Никой от свързаните с плътски похоти и страсти не е достоен да дойде или да се приближи, или да служи пред Тебе, Царю на славата" (Служебник на Св. Синод).

Св. Евхаристия не може да бъде разбирана само в нейното "вертикално измерение", т.е. единствено като лична и напълно индивидуалистична връзка на вярващия с Бога. Същността на св. Литургия е социална, защото е еклезиологична (от гръцки език: "еклисия" -- призвана общност от хора).

В св. Евхаристия индивидуалността на отделния християнин се слива с общността на църковното съзнание в неговата цялост. При извършването на тайнството престава индивидуалното разбиране за "мое" (това ще рече моя молитва, моя вяра, моя любов, мое служение на ближния и обществото). В случая става дума за общност, в която всичко е "наше" и цялостното отношение на човека към Бога намира израз в отношението и на Бога към целия Негов народ и Църква. Св. Евхаристия е не само общност на всеки един вярващ християнин в Христа. Тя е и общност на вярващите помежду им и единство в Христовата любов: "Не повече отделни тела, но едно-единно Тяло" -- пише св. Йоан Златоуст.

Именно св. Евхаристия, която е средоточие в богослужебния живот на Църквата, разкрива най-ярко обществения характер на християнското служение в противовес на някои крайни индивидуалистични разбирания по този въпрос. А и самото спасение не може да бъде разглеждано само в духовно-нравствен аспект или като индивидуалистична изява. То е освобождаване на човека от греха, духовна обнова, живот в правда и святост, в жертвена любов към Бога и човеците. Същевременно това духовно преобразяване произтича от промяната и обновата на света в Господа Иисуса Христа и би могло да се разглежда като обновително следствие на изживяванията и духовния опит от евхаристийното тайнство и св. Кръщение.

В тази светлина биха могли да се разбират и думите на св. апостол Павел: "И тъй, ако сте възкръснали заедно с Христа... умъртвете земните си членове, сиреч пороците..." (Кол. 3:15), "след като съблякохте вехтия човек заедно с делата му и се облякохте в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател" (Кол. 3:9-10). А това означава -- освещаване и обновяване на душите и телата, които трябва да бъдат принесени заедно с целия ни живот на нашия Изкупител и Спасител.

Така св. Евхаристия не предлага на света абстрактна система от морални предписания, но едно преобразено и осветено общество, което въздейства върху цялото творение не чрез принудата на нравствените закони, а чрез освещаващо присъствие. Това свидетелстващо присъствие не оковава човека във вериги, но го приканва към свободата на Божиите чеда, към общност с Бога, която води до раждане отново.

Жертвата на човека в благодарност към Бога за всичко, което той е получил от Него, придобива в Евхаристията още по-широк смисъл. Именно в Евхаристията се извършва истинското приобщаване на човека към Бога, защото светът е станал за него вече нов Божи дар, който се приема с благодарност и се опознава съкровената му глъбина. Така светът става едновременно тайна на любовта Божия и св. Евхаристия -- една всеобхватна св. Литургия. За човека са неразделни също тайноизвършителните и евхаристийните аспекти на света. Той открива смисъла и на двете. И ги възприема в живота си или ги отхвърля.

Ако човек отдава частица от света, той прибавя нещо в дар от тази действителност. Това е човешкият белег на жертвата. Тя намира израз и в литургичния жертвен Хляб. Човекът възвеличава творението -- белег на неговата разбираемост и разумна дейност. С това го очовечава и го възвръща отново в тази форма на Бога, преобразява го, устройва го и прави разбираеми следите на Божествения Логос, съдържащи се в глъбинната основа на вселената.

Парадоксът на утвърждаването и отрицанието на света при св. Литургия -- т.е. неговото преобразяване, което тя не отхвърля, но обновява -- се разкриват като тайнство Христово във времето и пространството. В нея човекът се възражда, без да се унищожава човешкото му естество, а неговата природа се възприема напълно и се променя, човекът върви по пътя на обожествяването, без да престава да бъде човек.