Б я г а й, м а л к и я, б я г а й !

СРЕЩАТА

Беше топъл летен следобед през юни 1958 година. Седях с Израел и Лидия на стълбите пред нашия блок, когато група деца изтичаха по улицата покрай нас.

- Ей, какво става? - извиках след тях.

- При училището има нещо интересно за гледане! - извика едно.

В Бруклин много рядко има нещо интересно. Може би това е една от причините ние непрекъснато да живеем в безпътица, всред уличните битки, наркомания и секс. Всички тези неща ни избавяха от скуката да стоим вкъщи. Подбудени от любопитството, ние тръгнахме през парка към “Сейнт Едуард”.

Когато пристигнахме, там се беше събрала голяма тълпа. С лакти си проправихме път, за да видим представлението отблизо.

Един човек сред тълпата свиреше на тромпет песента: “Ей, напред войници!” Той непрекъснато повтаряше мелодията. До него стоеше някакъв мършав, смешен човек. Над тях се вееше американското знаме.

След известно време тромпетистът престана да свири и тълпата започна да ръкопляска. Бяха се събрали около 100 момчета и момичета, които изпълваха цялата улица и тротоарите. Мършавият човек беше докарал от училището един стол за пиано. Сега той се покатери на него и отвори някаква черна книга. Ние започнахме да крещим. Той стоеше с наведена глава и аз веднага разбрах, че се бои. Шумът ставаше все по-висок. Тълпата се притискаше плътно и аз използвах случая и прегърнах Лидия. Тя се закиска.

Някак внезапно всички се успокоиха и аз изоставих Лидия, за да погледна към човека, който стоеше отпред. Той беше все още с наведена глава и държеше черната книга отворена пред себе си. Завладя ме някакво непознато чувство. Беше настъпила гробна тишина. Дори колите, които се движеха по “Парк Авеню”, като че ли пътуваха безшумно.

Обхвана ме старият страх. Това беше страхът, с който се бях борил пред съдията. Страхът, който бях изпитал в разговора с психолога. Винаги съм се борил с него и често бях успявал да се освободя, но сега той се впи в сърцето ми. Исках да се обърна и да избягам, но всички се бутаха около мен и чакаха да видят какво ще стане. Изведнъж мършавият вдигна глава и започна да чете от книгата на глас, какъвто до сега не бях чувал.

- “Защото Бог толкова възлюби света, щото даде Своя Единороден Син, за да не погинат онези, които вярват в Него, но да имат вечен живот”.

Целият треперех от страх. Този хлапак там отпред трябва да е нещо като свещеник или магьосник. Той говори за любов. По отношение на “любовта” аз бях добре информиран. Може да се каже, бях експерт. Ощипах Лидия. Тя ме погледна остро и каза:

- Престани, Ники!

Изкривих уста и обърнах поглед към мършавия. Той говореше, че ние трябва да се молим и ще стане някакво чудо. Аз не знаех какво означава това “чудо”, нито се интересувах от него, но останах, защото и другите останаха. Човекът не говореше, но стоеше все там и като че ли чакаше да стане нещо. След това каза, че иска да разговаря с президента и вицепрезидента на бандите. Неочаквано аз разбрах, че този човек е опасен. Той се вмъкваше в нашия свят, а ние не обичаме чуждите натрапници.

- Ако вие наистина сте толкова сурови и опасни, момчета, тогава вярвам, че не бихте се страхували да дойдете напред и да подадете ръка на един мършав проповедник, нали? - каза той.

Сред тълпата настъпи оживление. Някой извика отзад:

- Ей, Бъгборд, какво става? Да не те е нещо страх?

Ставаше дума за президента на “Капланите”. Видях как Бъкборд и други двама негри от неговата банда тръгнаха напред. Те се приближиха до проповедника, който междувременно беше слязъл от стола и ги очакваше.

Аз ставах все по-неспокоен. Всичко това никак не ми харесваше. Огледах се, но нямаше начин да се измъкна. Всички правеха път на Бъкборд и другарите му. Те излязоха напред и се ръкуваха с проповедника и тромпетиста, които ги поведоха към входа на училището. Там започнаха да разговарят. Аз оставих Лидия и се приближих към Израел.

- Какво правят ония там? - попитах аз.

Израел вдигна рамене. Изведнъж видях нещо интересно. Не можех да повярвам на очите си. Цялата група се молеше. Бъкборд и останалите бяха свалили шапките си и сега със скръстени ръце бяха коленичили на тротоара. След малко те се изправиха и се върнаха в тълпата. Когато Бъкборд се приближи при мен, аз му извиках:

- Ей, ти! Да не си станал нещо като светия?!

Той беше едър младеж. Тежеше не по-малко от 100 килограма. В момента, когато се обадих, той се обърна и аз видях в очите му, че нещо се е случило с него. Изведнъж някой извика:

- Ей, Ники! Нима ще оставиш негрите да те минат? Да не би да те е страх от оня хлапак отпред?

Израел ме бутна в ребрата и с движение на главата ми посочи двамата мъже отпред:

- Ела, Ники! Да вървим!

Видях, че е напълно сериозен и се опитах да се измъкна. Инстинктивно почувствах някаква опасност. Тълпата започна да свири и крещи:

- Я го вижте нашия шеф! Бои се от онзи дългоух проповедник!

Израел ме дръпна за якето:

- Хайде, Ники!

Не ми оставаше друг изход. Трябваше да тръгна с него. Израел подаде ръка на двамата. Аз все още се страхувах и стоях назад. Мършавият пристъпи към мен и подаде ръка:

- Добър ден, Ники! Казвам се Дейвид Уилкерсън. Живея в Пенсилвания и съм проповедник.

Погледнах го под очи и казах:

- Върви по дяволите, прич! (съкратено от “причард” - проповедник).

- Ти не ме обичаш, Ники - каза той, - но с мен не е така. Аз те обичам! Аз дойдох, за да ти разкажа за Исус, Който те обича!

Почувствах се като пленено животно. Зад мен стоеше тълпата, а пред мен един усмихнат човек, който говореше за любов. Мен никой не ме обича. Мен никой не ме е обичал. В този миг аз си спомних онзи ден преди четири години, когато моята майка ми каза: “Аз не те обичам, Ники!” и си помислих: “След като родната ми майка не ме обича, тогава наистина никой не ме обича. Така ще си остане и това никой не може да го измени!”

Мършавият продължаваше да стои все така усмихнат с протегната към мен ръка. Сега почувствах истински страх. Страхувах се от този човек и си мислех, че той наистина е в състояние да ме постави в някаква клетка и да ме откъсне от приятелите ми. Аз го мразех!

- Не се приближавай към мен, пасторе, иначе ще те очистя! - просъсках аз и се обърнах назад към тълпата.

Чувствах, че ме обзема паника. Аз бягах! Бягах от страх! Против този начин на нападение нямах оръжие! Ако той беше излязъл с нож против мен, щях да се бия с него. Ако той беше ме помолил и хленчил, щях да се подиграя с него и да се изплюя в лицето му. Но той се изправи пред мен и просто каза: “Аз те обичам!” Такова нещо не ми се беше случвало никога. С издигната глава и изпъчени гърди аз тръгнах през тълпата. Хванах Лидия за ръката и я помъкнах след себе си. Още няколко момчета ни последваха и ние отидохме в мазето. Пуснах грамофона и го усилих до край. Със звуците на музиката аз исках да заглуша страшните думи: “Исус те обича!” Танцувах известно време, изпих бутилка вино, пушех цигара след цигара. Лидия чувстваше, че съм неспокоен.

- Ники, може би трябваше да поприказваш с човека! Може би не е чак толкова лош, ако наистина е християнин.

Погледнах я така, че тя веднага наведе глава.

Изведнъж около вратата настъпи оживление.

Погледнах и не повярвах на очите си. Мършавият прескачаше прага на нашата маза. В тази обстановка черният му костюм и бялата риза бяха съвсем не на място. Той пресече помещението така спокойно, като че ли беше у дома си. По лицето му имаше широка усмивка. Той отново протегна ръка и каза:

- Ники, дойдох само, за да ти подам ръка...

Преди още да довърша мисълта си, аз го ударих с всичка сила по лицето.

Той успя да се задържи, но от носа му бликна кръв. Въпреки изненадата, кръвта и болката, той се опита отново да се усмихне. Преди още да се е опомнил, аз се изхрачих и го заплюх в лицето.

- Знаеш ли, Ники, по същия начин заплюваха Исус, но Той се молеше: “Татко, прости им, защото те не знаят какво правят!”

Аз закрещях:

- Изчезвайте! Изчезвайте в ада! - и го изтиках през вратата.

- Преди да си отида искам да ти кажа още нещо, Ники: Исус те обича!

- Няма ли най-сетне да изчезнете?! Вие не знаете какво говорите! Давам ви срок от 24 часа! Ако не изчезнете за това време от моята територия, утре ще ви очистя!

Преди да излезе, Уилкерсън застана до вратата, усмихна се и каза:

- Не забравяй, Ники, че Исус те обича!

Това беше повече, отколкото можех да понеса. Грабнах от пода една празна бутилка и я хвърлих по него. Излязох и аз. Изглежда всички бяха забелязали, че този тип ме изкара от кожата.

- Този идиотски поп! - казах аз на излизане. - Ако още веднъж си покаже носа тук, ще го очистя!

Блъснах вратата след себе си.

“Този отвратителен набожник!” - мислех си аз, но все пак в себе си чувствах, че в него има нещо необикновено, нещо истинско.

В билярдния салон взех серия топки и се опитах да се концентрирам в играта. Но в ушите ми непрекъснато звучаха думите на мършавия:

“Исус те обича!”

“Какво ме интересува това? - мислех си аз. - Той не можеше да ме уплаши. Никой не може да ме уплаши!”

Може би бях болен. Реших да се прибера вкъщи. Беше едва 22 часа. Обикновено се прибирах към три или четири часа сутринта. Затворих вратата след себе си. Цялото ми тяло трепереше, когато пресичах стаята, за да запаля лампата на нощното шкафче. Съблякох се и без бавене легнах в леглото. Загледах се съсредоточено в тавана. Непрекъснато чувах този Дейвид Уилкерсън да казва: “Исус те обича, Ники! Исус те обича!”

Загасих светлината, но не намерих спокойствие. Въртях се и не можех да заспя. Стана 5 часа сутринта, а аз не бях мигнал цяла нощ. Тръгнах по стълбите и хванах главата си с ръце: “Исус те обича, Исус те обича!”

Някаква кола спря пред къщата. Чух как шофьорът затвори вратата. Малко по-късно една ръка ме докосна по рамото и аз вдигнах уморено глава. Пред мен стоеше пасторът. Скочих като диво животно, което се готви за нападение. Уилкерсън ме погледна в очите и ми каза:

- Ти не можеш да ме убиеш, Ники! Ти можеш да ме разкъсаш на хиляди парчета и да ме пръснеш по цялата улица, но знай: всяко отделно парче от мен ще вика: “Исус те обича! Исус те обича!” Ти не можеш да избягаш от този глас!

Погледнах го вбесен, но той продължи спокойно:

- Аз не се боя от тебе, Ники! Ти наистина говориш много сурово, но вътрешно ти си като всички други. Ти се страхуваш. Достатъчно са твоите грехове. Ти си самотен, но знай, че Исус те обича!

Аз се вкамених. От къде знаеше той, че съм самотен? Каква представа имаше той за моите грехове? Та аз не бях никога сам! Бандата беше винаги около мен. Аз можех да притежавам всяко момиче, което пожелаех. Хората се бояха от мен. Когато ме срещаха, те отиваха от другия тротоар. Аз бях президент на банда. Как можеше някой да ме счита за самотен? Аз бях смутен.

- Вие мислите, че можете просто така да си бъбрите? - казах аз и щракнах с пръсти пред лицето му. - Да не смятате, че ще оставя бандата, ще грабна Библията и ще тръгна като проповедник и хората ще казват: “Вижте, Ники Круц, светията!”?!

Изправих се, обърнах му гръб и тръгнах обратно към стаята си. Затворих вратата след себе си. Когато погледнах през прозореца, колата му беше заминала. На изток небето се покриваше с розова дантела. Голямата сграда се извисяваше заплашително насреща ми. Изведнъж ме обхвана мисълта, че животът не се състои само от зидове, бетон и стъкло. Мислих върху думите: “Един ден ти ще престанеш да бягаш и ще се обърнеш към Него!”

Не ми беше ясно какво имаше предвид проповедникът с тези думи. Може би той беше като слънцето, което се издигаше от океана в летния ден или като зорница, която още стоеше на небосклона. Един ден?

Този ден бе по-близо до мен, отколкото предполагах.

През следващите дни се стараех да не мисля за Уилкерсън, но Израел непрекъснато ми напомняше за него.

- Престани, Израел! Няма ли да спреш с тези глупости? Ако не престанеш, ще те очистя!

Но Израел продължаваше и аз се вбесявах, когато той говореше непрекъснато за него. Разбрах, че се среща тайно с Уилкерсън. Това никак не ми харесваше, защото имах чувството, че този магьосник ще дезорганизира нашата банда. Мани не беше вече жив и аз имах само Израел. А сега той вече клонеше на другата страна. Неговото непрекъснато бърборене с Уилкерсон и неуморните му усилия да ме накара да разговарям с него ме изваждаха извън рамките на търпението. Не можех вече да издържам.

През нощта преди 4 юли - денят, в който всички банди се събираха в Кони Айсленд, Израел дойде да спи при мен. До късно през нощта той се опитваше да ме убеди да не ходим с бандата, а да се срещнем с Уилкерсън. Аз си запуших ушите. Най-сетне той се обърна и заспа. Аз обаче дълго се въртях в леглото. Щях да се успокоя едва тогава, когато запуша устата на Израел. Няма ли най-после да престане да говори за този проповедник?

Бръкнах под леглото и хванах дървената дръжка на ледокопа, който бях оставил там, за да го ползвам в случай на нужда. В леглото до мен Израел дишаше равномерно. В мен се събуждаше бесът. Не можех повече да издържам.

- Ти или ще престанеш да ме дразниш с твоя поп, или ще те очистя! - изкрещях аз и хвърлих ледокопа по Израел. Моят вик го събуди и той отскочи точно в момента, когато острието на ледокопа се заби в дъската на леглото.

Грабнах отново оръжието и замахнах да ударя втори път.

- Ще престанеш ли най-сетне с твоя Бог? Иначе ще ти запуша устата завинаги!

- Защо? Защо? - извика Израел и ме хвана.

Ние се сборичкахме и паднахме от леглото. Той легна върху гърдите ми и ме притисна с цялата тежест на тялото си.

- Защо не си държиш устата? - крещях аз.

- Какво ти става? - викаше Израел и се опитваше да ме задържи на пода. - Да не си полудял?! Не ме ли познаваш? Аз съм твоят приятел - Израел!

Изведнъж забелязах, че той плачеше.

- Ники, престани! Аз съм твоят приятел! Не ме принуждавай да те ударя. Моля те, престани! Аз съм твоят приятел! Чуваш ли? Аз те обичам!

Какво беше казал той?! Като че ли някой изля кофа с леденостудена вода върху мен. Той употреби същите думи, които ми каза Уилкерсън. В следващия миг той отпусна хватката си, измъкна от ръцете ми ледокопа и го хвърли настрана. Защо плачеше той?! Защо трепереше?! За миг си помислих, че ще ме прободе, но той скочи и се хвърли на леглото. Целият се тресеше от плач.

Напуснах стаята. Изтичах по стълбите нагоре и се изкачих на тавана. Навън беше тъмно и влажно. На покрива с опипване се добрах до мястото, където старият Гонзалес държеше своите гълъби. С един удар разбих вратичката и хванах една птица. Другите изплашени излетяха навън. Притиснах птицата до голите си гърди. Птици! Как ги мразех! Те бяха свободни.

Аз мразех всички, които бяха свободни. Уилкерсън беше свободен. Израел се приближаваше към свободата. Аз чувствах това. Тази птица беше свободна, а аз седях в моя кафез окован от омраза и страх. Пръстите ми напипаха главата на птицата. Гълъбът издаде кротък писък. Чувах как костите му бавно се чупят в ръцете ми. Загубих всякакво самообладание. Започнах бавно да въртя главичката на нещастната птица наляво и надясно, докато кожата и костите й се разделиха. Тогава започнах да късам тялото на малки парчета. Топлата кръв обливаше ръцете ми, капеше по панталоните ми и се стичаше на покрива. Хвърлих остатъците от тялото, а главата задържах в ръцете си.

- Виждаш ли? Вече не си свободна! Никой не е свободен!

Хвърлих главата й надолу към улицата. Най-сетне тази проклета птица беше мъртва. Вече никога няма няма да плаши моите сънища.

Останах на покрива. Понякога бях буден, после заспивах за кратко време. Всеки път, когато се унасях в сън, кошмарът се връщаше все по-ужасен и по-страшен, все по-непоносим. Утринното развиделяване ме върна отново в моята стая. Израел беше си отишъл. Търсих го почти през целия ден. Най-сетне го намерих. Той седеше в мазето, където се събираше бандата. Всички бяха отишли в “Кони Айленд”.

- Ей, приятелю! Съжалявам за онова през последната нощ! - започнах аз.

- О, не мисли за това! - отговори Израел и се засмя.

- Не! Наистина съжалявам. Аз наистина не мога да се позная. Нещо не съм в ред.

Израел стана и направи едно движение, като че ли искаше да ме удари с юмрук по челото.

- Сигурно, Ник. Ти си също така луд, както и аз. Ти си наистина побъркан.

Прекарахме целия следобед заедно. За първи път от три години ние не отидохме на четвърти юли в “Кони Айленд”.

През втората седмица на юли 1958 година Израел дойде при мен и ми разказа, че има младежка евангелизация, която се провежда от Уилкерсън в “Сейнт Никълъс хол”. Пасторът поканил “Мау-мау” за последното събрание. Щял да изпрати специален автобус, за да ни вземе. Поклатих глава. Изправих се и тръгнах да си ходя. С подобна глупост не исках да имам нищо общо.

- Ей, Ники! - извика Израел, като ме бутна да седна отново. - Ти май си станал страхливец.

Той улучи слабото ми място. Обърнах се.

- Слушай, аз не се боя от никого, най-малко от този щъркелоподобен пастор и неговия Бог.

Израел се изправи срещу мен. Бегла усмивка се появи на красивото му лице.

- Ти така крещиш, като че ли наистина те е страх. Кажи, защо не искаш да дойдеш?

Спомних си как Бъркборд и неговите момчета бяха коленичили на тротоара пред училището, като се молеха. Ако се случи подобно нещо и с мен...

- Кога ще пристигне автобусът? - попитах аз.

- В седем - отговори Израел. - Събранието започва в 20.30. И така идваш ли?

- Да! Цялата банда ще дойде. А след това ще обърнем побъркания му дюкян нагоре с краката.

Израел кимна и тръгна с ускорени крачки по улицата. Аз се изкачих по стълбите към моята стая. Затворих вратата след себе си и се хвърлих на леглото. Запалих цигара от марихуана. Мислите се блъскаха в главата ми като вода през отворен шлюз. Цигарата трепереше в ръцете ми. Аз се страхувах да се кача в този автобус. Мисълта, че ще напусна моя блок, ме изпълваше с ужас. В тази огромна тълпа щях да се чувствам като абсолютна нула. Трябваше да направя нещо, с което да привлека вниманието на цялата зала върху себе си!

Преди всичко се страхувах от онова, което бях видял онзи ден на улицата. Аз се страхувах от онзи Някой, Който беше по-силен от мен и Който можеше да накара хората да коленичат на улицата. От този факт аз изпитвах страхотен ужас. Не исках да покажа признаци на слабост.

Когато се качихме в автобуса, беше потискащо горещо. Няколко официално облечени мъже се стараеха да поддържат реда. Те можеха спокойно да си останат вкъщи. Шумът в автобуса беше непоносим.

Самотата в моята стая ме беше потиснала, но в автобуса се почувствах по-добре. Бяха се събрали около 50 “Мау-мау”. Те крещяха, подвикваха, отваряха прозорците, пушеха, пиеха вино, натискаха звънците и подканяха шофьора да дава повече газ.

Когато пристигнахме пред залата, отворихме аварийния изход. Някои изскочиха през прозорците. Пред входа стояха момичета с къси поли и тесни пуловери. Чуваха се високи викове като: “Хей, бейби, какво би станало между нас двамата?” или: “Хайде, малката, ела да прекараме една хубава вечер!” Някои от момичетата тръгнаха с нас и ние нахлухме във входа. Израел и аз водехме бандата. Един разпоредител се опита да ни спре, но ние го избутахме настрана и се вмъкнахме в залата. Всички се обърнаха да ни видят.

- Изчезвай, човече! Пусни ни да влезем! - извика Израел. - Ние сме “Мау-мау”. Свещеникът сам ни е поканил. За нас са запазени почетни места.

Далеч отпред ни видя един младеж от “Капланите”. Той извика високо:

- Ей, Ники! Елате тук! Това са вашите места!

Ние се юрнахме напред. Бяхме облечени с традиционните черни униформи на “Мау-мау”. Никой от нас не сне черната си шапка. Всички бяха насочили бастуните си към седящите край пътеката. Цялата зала крещеше и свиреше от възторг. Сред присъстващите открих членове на враждебни банди. Тук бяха “Епископите” и няколко от “Фантом лордовете”. Залата беше препълнена и всичко това създаваше идеална обстановка за една чудесна битка между бандите. Шумът беше невероятен.

Някъде отпред засвири орган. Един млад порториканец се изправи, скръсти ръце пред голите си гърди и изкрещя:

- О, Исусе, спаси моята грешна и черна душа!

Всред всеобщия шум и смях той падна на стола си.

Няколко момчета и момичета започнаха да танцуват в такт с музиката. Отвсякъде се чуваха аплодисменти. Контролът започна да се изплъзва от ръцете на организаторите. Това усещаха всички в залата. На трибуната до микрофона застана младо момиче. То спря нерешително и зачака шумът да престане, но той се увеличаваше.

- Хей, бейби! Искам да потанцуваш с мен! - извика някой.

Някакъв широкоплещест младеж, когото досега не бях виждал, се изправи, затвори очи, протегна ръце и извика:

- Мами!

Тълпата полудя от възторг.

Момичето свърши песента и погледна нервно около себе си. Ние ръкопляскахме, свирехме и искахме “бис”, но тя напусна трибуната и след малко там застана Уилкерсън. От нашата последна утринна среща преди няколко седмици аз не бях го виждал. Сърцето ми като че ли замря. Тъмният облак отново легна върху мен. Израел скочи и извика:

- Хелоу, Дейви! Аз съм тука! Виждаш ли ме, аз удържах на думата си! Виж кого съм ти довел! - и ме посочи с пръст.

Почувствах напрежението в залата и скочих:

- Ей, попе, какво имаш предвид? Искаш да се покаем или нещо подобно?

“Мау-мау” избухна в смях и аз, доволен седнах отново на мястото си. Приятно ми беше, че те всички ме чувстваха като свой водач, въпреки че бях предал президентството в ръцете на Израел. Те се смееха на всяка моя дума и реагираха на всеки мой вик. Аз бях отново техен бос!

Уилкерсън започна да говори:

- Това е последната вечер на нашата младежка евангелизация в този град. Днес ние ще променим малко реда. Обръщам се с молба към приятелите от “Мау-мау” да съберат дискоса.

Залата избухна в адски смях. Всички добре знаеха какво представляват “Мау-мау”. Предложението ние да съберем дискоса беше по-парадоксално от това, например Ал Капоне да стане бавач на бебета.

Аз скочих веднага, защото исках да използвам положението, за да обърна вниманието на всички върху себе си. Какво имаше предвид пасторът? Не можех да разбера, но почувствах, че трябва да последвам неговата покана.

Посочих с пръст петима, между които и Израел. Те тръгнаха след мен и всички се изправихме на трибуната. Внезапно настъпи тишина. Мъртва тишина.

Уилкерсън се наведе и даде на всеки по един голям кашон от сладолед.

- Сега вземете тези кутии - каза той - и след като съберете дискоса, елате отново на трибуната. Аз ви чакам тук.

Беше твърде хубаво, за да е вярно. Никой в залата не се съмняваше, че ще изчезнем с парите. Трябва да си глупак, за да изтървеш такава възможност.

Много от хората тръгнаха напред. Някои възрастни хвърляха банкноти в кутиите. Други пишеха чекове. Ние събирахме дискоса. Имаше и такива, които се преструваха, че пускат нещо в дискоса, а всъщност се опитваха да измъкнат някой долар от кутията. При такива случаи се хващах за джоба, като че ли исках да измъкна нож и казвах:

- Момент, малкия! Не забравяй кой се намира срещу теб!

Младежите се смееха, но аз оставах сериозен.

- Чу ли? Пасторът казва, че трябва да дадете жертва. Ще дадеш ли или моите хора ще се позанимаят с теб?

И всеки даваше по нещо.

С леко кимване на главата посочих черните завеси в дясната страна на залата и ние изчезнахме зад тях. Точно над главите ни светеше табела с черни букви “Изход”. Всички видяха как ние се скрихме зад завесите и в салона избухна гръмогласен смях. Подиграваха се на проповедника, който беше допуснал да бъде ограбен от “Мау-мау”. Събрахме се зад завесата. Момчетата ме гледаха. Те чакаха знак, за да изчезнем зад изхода. Аз обаче се колебаех. Уилкерсън ме беше избрал. Сега можех да сторя нещо, което тълпата не очакваше. Неговото доверие беше запалило в мен непозната искрица. Вместо заповед за изчезване аз поклатих глава и казах:

- Хайде да занесем тези шашми при него на трибуната!

Момчетата ме погледнаха изумено. Двама от тях тръгнаха по стълбите нагоре, но аз забелязах, че първият извади една банкнота от кашона и я мушна в джоба си.

- Хей, какво правиш? Пусни парите обратно в кутията! Не чу ли какво каза пасторът?

Той ме изгледа с невярващи очи.

- Не се ядосвай, Ники! Погледни какъв куп пари! Никой няма да забележи! Хайде, ще има достатъчно и за него, и за нас!

Измъкнах ножа си и натиснах копчето му.

- Човече, остави веднага парите обратно, защото в следващия час ще си вече на гробищата.

Той бавно постави банкнотата в кутията, но аз не се задоволих с това.

- Момент! Колко пари вдигна преди малко от там?

- Престани, Ники! - промърмори той. - Другите пари са от майка ми. Тя ми ги даде да си купя панталони.

- Колко? - попитах аз още веднъж и натиснах ножа до ребрата му. Той почервеня. Бръкна в джоба си и измъкна една десет или пет доларова банкнота.

- Хайде, бутай я вътре!

- Човече, да не си полудял? Майка ми ще ме одере. Като почне от главата, ще ми смъкне кожата през ушите заради тези пари. Разбираш ли?

Той ме погледна. Ножът ми беше достатъчно указание за него. С явно нежелание момчето пусна отново парите в кутията.

- Хайде сега да вървим! - казах аз.

Един по един се изкачихме на трибуната. Посрещнаха ни с викове на изумление. Всички в залата бяха сигурни, че ако ние наистина не сме откраднали парите, то тогава сигурно се готвим да очистим пастора.

Но всички останаха разочаровани. В момента изпитвах някакво благородно, успокояващо чувство. Чувството, че поне веднъж в живота си съм направил нещо хубаво, нещо достойно за уважение. Наистина аз за първи път в моя живот се държах достойно, защото съм желал това.

- Прич - казах аз, - това са твоите мангизи!

Когато ние се изправихме пред огромната тълпа от хора, Уилкерсън беше развълнуван. Той взе кутията и дълго ме гледа в очите.

- Благодаря, Ники! - каза той тихо. - Знаех, че ти няма да ме оставиш!

Ние се обърнахме и отидохме по местата си. В залата стана необикновено тихо. Уилкерсън започна своята проповед. Той говори около четвърт час. В момента мислех колко глупаво би било, ако изчезнехме с плячката. Чувствах задоволство и лекота. Това беше нещо ново, което никога досега не бях изпитвал. Моите мисли бяха прекъснати от настъпилото оживление около мен. Уилкерсън говореше, че трябва да се обичаме един друг порториканци и италианци, италианци и порториканци, негри и бели, бели и негри. Ние всички трябва да се обичаме. Айджи се изправи зад мен:

- Хей, пасторе! Ти да не си побъркан! Как мога да обичам тези кирливи негри? - Той измъкна пуловера си и показа голям червен белег на гърдите си. - Виж тука! Преди два месеца ми натъпкаха олово в тялото. И аз трябва да ги обичам ли? Ще ги натикам в Хъдзън, докато се издавят всичките!

Оттатък, където седяха италианците, се изправи едно момче и разкъса ризата си. Той показа един белег, който започваше от рамото и пресичаше гърдите му.

- Това направиха “Епископите” - крещеше той. - Да ги обичам ли?! Всички ще ги изпека на шиш!

След това скочи един чернокож:

- Какво ще стане, малкия, ако още сега опиташ това с шиша?

Изведнъж цялото помещение се изпълни с омраза. Един от “Капланите” грабна стол и го запрати с всичка сила към “Фантом лордовете”. Чувствах, че голямата битка виси във въздуха. Един фоторепортер с камера в ръка се вмъкна в средната редица и започна да снима.

- Дръжте го! - извика Израел.

Момчетата скочиха върху репортера и измъкнаха камерата от ръцете му. Един от тях я захвърли на пода и започна да я тъпче. Другите бяха съборили репортера на земята и го ритаха в лицето. Всички станаха на крака. Аз си пробих път към средната пътека. Хвърлих поглед към Уилкерсън. Той стоеше на трибуната с наведена глава и скръстени пред гърдите си ръце. Аз знаех, че той се моли. Нещо докосна сърцето ми. Тук, всред тая лудница имаше един единствен безстрашен човек. От къде вземаше той тази сила? Почувствах се подтиснат, виновен и засрамен. Всичко, което знаех до сега за Бога, бях чул от него. Отпуснах се на стола си. Зад мен бушуваше адът. Израел крещеше:

- Ей, тишина! Нека чуем онова, което пасторът ще ни каже!

Обаче шумът ставаше все по-силен. Приличаше на мъглата, която покрива морето. Но изведнъж залата започна да утихва. Аз бях развълнуван.

Мислех за своето детство. За майка си, която мразех, за първите си дни в Ню Йорк. Струваше ми се, че седя в кино и гледам филм - филмът на моя живот. Видях момичета, удоволствия, ножове, рани, омраза, смърт... Стана ми тежко. Филмът беше много страшен. Вече не забелязвах какво става около мен. Мислех за себе си и колкото по-ясно си припомнях живота си, толкова по-мъчително се надигаше в мен чувството за вина и срам.

Уилкерсън продължи да говори. Той обясни какво значи опрощение на греховете. Аз се намирах под влияние на неговата сила. Тя беше стотици пъти по-завладяваща от всички наркотици. Като че ли някакъв огромен поток се изливаше върху мен. Не можех да се противопоставям. Страхът ми беше изчезнал.

Слушах гласа на Уилкерсън:

- Той е тук! Той е в тази зала! Той е дошъл за вас. Ако вие желаете, Той ще промени живота ви. Това е часът на вашия шанс!

Тогава изведнъж някой извика:

- Станете! Всички, които желаят да променят живота си, които желаят да приемат Исуса Христа, чуйте ме! Станете и елате напред!

Бях вече на крака. Израел - също! Той се обърна към бандата и махна:

- Хайде! Да тръгваме!

Повече от 25 “Мау-мау” ни последваха. Зад нас се блъскаха по пътеката напред още 30 момчета. Това бяха членове на други банди. Няколко “Мау-мау”, които седяха встрани, започнаха да подвикват:

- Ей, Ники, къде отиваш? Набожен ли стана?

Вдигнах глава. Около мен танцуваше едно момиче, което си събличаше пуловера. То без всякакъв срам се разголи и каза:

- Хей, малкия! Ако отидеш напред, никога няма да видиш подобно нещо!

Аз бях твърдо решен. Моите досегашни приятели бяха ревниви. Те не искаха да делят любовта ми с Бога. Не искаха да ме оставят в Неговите ръце. Тази голота беше всичко, което те разбираха под думата “любов”.

Бутнах момичето настрана и продължих напред. Вече не мислех за нищо друго, освен за скорошната среща с Исуса Христа. Струваше ми се, че през целия си живот съм мечтал за Него. Някакъв човек разговаряше с нас за християнския живот. После дойде Уилкерсън и каза:

- Нека да коленичим!

Възпротивих се на това предложение. Никога до сега през живота си не бях заставал на колене. Но не можех да остана прав. Сякаш някаква невидима ръка ме натисна и аз паднах на колене на пода.

Този факт ме върна към Уилкерсън. Беше лято. Време на уличните битки. Аз отворих очи и се замислих. Какво търсех тука? Израел беше коленичил до мен. Почувствах, че Уилкерсън постави ръката си на рамото ми.

- Бог те обича, Ники! - каза той. - Ти можеш да кажеш всичко на Исус!

Отворих уста и думите, които потекоха от нея не мяха мои.

- О, Боже, ако Ти ме обичаш, ела в моя живот! Аз не искам вече да бягам. Ела и ме промени!

Това беше всичко. Чувствах се издигнат до небето. Марихуана! Момичета! Кръв! Всичко това изчезна изведнъж някъде далече зад гърба ми. Накрая Уилкерсън прочете един библейски текст: “Който е в Исус, той е ново създание” и още: “Старото премина, ето - всичко стана ново!” (ІІ Кор. 5:17).

Да, аз бях нов човек. Аз бях Ники и все пак не бях Ники. Аз живеех по нов начин - щастие, радост, облекчение, свобода. Чудна свобода! Моето проклятие беше заличено. Целият ми страх и ужас бяха отнети. Аз не чувствах омраза. Обичах Бога, Исус Христос и всички хора.

Израел стоеше до мен. До сега беше мой приятел. Сега беше мой брат.

- Ники и Израел - каза Уилкерсън, - искам да ви подаря по една Библия. Имам тука приготвени няколко специално за “Мау-мау”. Елате с мен!

Ние го последвахме в съседното помещение. Върху масите бяха наредени различни издания на Библии. Уилкерсън имаше предвид да ни даде по един Нов Завет в джобен формат.

- Ей, Дейви - казах аз, - какво ще кажеш за онези дебелите книги? Не можеш ли да ни дадеш от тях? Нали всеки трябва да разбере, че сме станали... че сме християни!

Уилкерсън ме погледна изненадано. “Дебелите книги” бяха наистина твърде големи, семейни Библии. Ние поискахме от тях и ги получихме.

Изкачих се по стълбите към моята стая. Беше малко сред единадесет часа. Това беше твърде рано за мен, но аз бързах да остана сам. Вече нямах нужда да бягам. Улицата не ме привличаше. Признанието сред бандите не ме блазнеше. Вече не се страхувах от нощта. Приближих се до шкафа, съблякох якето си със знака “Мау-мау” и го бутнах в една торба. Вече не се нуждаех от него. Взех пистолета и по навик го поставих на горното шкафче. В този момент се сетих, че той не ми трябва. Измъкнах патроните и го върнах отново на мястото му. Сутринта щях да го предам на полицията.

- Хей, Ники! Виж какъв си хубав! - помислих си аз, отивайки пред огледалото. - Жалко, че едва сега забелязваш това, когато изгуби всички момичета.

Засмях се на остроумието си и се почувствах безкрайно щастлив. След това коленичих на леглото и извиках:

- Исус! - нищо друго вече не ме интересуваше.- Исус!... - И ето, от устата ми потекоха думите: - Благодаря Ти, Исусе! Благодаря! Благодаря!

През тази нощ за първи път от много години, заспах веднага. Не се въртях неспокойно в леглото си. Не се събуждах от най-лекия шум. Кошмарните сънища и страхът бяха изчезнали.