Б я г а й, м а л к и я, б я г а й !

ПЪТ ОТ ПУСТИНЯТА

Рано на другата сутрин излязох и потърсих момчетата, които вчера бяха излезли с мен напред, за да им предложа да се съберем с оръжието си във “Вашингтон парк”. Върнах се в стаята, мушнах пистолета си в колана, взех Библията и тръгнах към парка.

На улицата срещнах една стара италианка, която познавах отдавна. В последно време, когато ме срещнеше на улицата, тя винаги бягаше на отсрещния тротоар. Този път аз вдигнах високо книгата, на която с големи букви бе написано: “Светото Писание” и се приближих към нея. Тя погледна въпросително Библията:

- От къде си я откраднал?

Аз се ухилих:

- Съвсем не съм я откраднал. Вчера ми я подари един пастор.

Тя поклати глава:

- Не знаеш ли, че човек не бива да си прави шега със святи неща?!

- Аз не се шегувам. Сега отивам в полицията, за да предам пистолета си – казах и разтворих ризата. Тя видя пистолета, който беше пъхнат под колана.

Очите й безпомощно се лутаха от пистолета към Библията и обратно. В момента тя не знаеше какво да мисли за мен. Аз се изсмях и радостно затичах надолу към “Вашингтон парк”. Там се бяха събрали около 25 “Мау-мау”, които ме чакаха. Строихме се и с марш се приближихме към полицейския участък на “Сейнт Едуард стрийт”.

Изобщо не помислихме какви чувства може да предизвика у полицията нашето внезапно появяване пред участъка. Двадесет и пет от най-свирепите бандити в Бруклин маршируваха по средата на улицата и носеха целия си оръжеен арсенал. По-късно аз често благодарях на Бога, че постовият полицай пред участъка не беше алармирал, защото в такъв случай щяха да открият огън по нас без всякакво предупреждение.

Когато спряхме пред участъка, дежурният сержант отскочи назад и с бързо движение разкопча кобура на пистолета си.

- Какво има?!

- О’кей, човече! - обясни Израел. - Нямаме намерение да ви създаваме неприятности. Искаме просто да предадем оръжието си.

- Какво искате? - попита сержантът с недоверие. - Какво пак сте намислили?

Той се обърна и през рамо извика:

- Г-н лейтенант, мисля, че е по-добре сам да поговорите с тях.

Полицейският офицер застана пред вратата:

- Моля ви, ако обичате, извикайте някои от дежурните полицаи на улицата. Би било по-добре в случай на нападение.

Аз пристъпих напред:

- Вижте тук, г-н лейтенант! - казах аз и му показах своята Библия. - Снощи ми я подари пасторът. Ние не искаме повече да бъдем бандити. Ние станахме християни.

- Какъв пастор? - попита лейтенантът.

- Дейвид Уилкерсън. Ей такъв един, мършав, който винаги се върти тук, за да приказва с бандите. Ако не ни вярвате, може да го повикате по телефона.

- Сержант! Извикайте пастора и му кажете да дойде тук колкото е възможно по-бързо!

Сержантът избра номера и подаде слушалката на офицера.

- Г-н Уилкерсън, знаете ли, мисля, че ще бъде добре, ако веднага дойдете в полицейския участък на “Сейнт Едуард стрийт”. Целият участък е пълен с “Мау-мау” и аз просто не знам какво да правя с тях.

След това той се обърна към нас:

- Подредете се, момчета! Всички пистолети да се поставят на гишето, мунициите - също!

Полицаите не вярваха на очите си. Междувременно в помещението бяха влезли още четирима от тях и сега всички гледаха с изненада растящата купчина от огнестрелно и всякакъв друг вид оръжие. След това Израел помоли лейтенанта да се подпише в моята Библия. В този момент в помещението влезе Дейвид Уилкерсън. Той хвърли бърз поглед към нас и се приближи към лейтенанта, който беше извикал всички полицаи.

- Господин пастор - каза той, - искам да ви стисна ръката!

Уилкерсън се огледа въпросително, а после пое ръката на офицера и я стисна силно.

- Как успяхте да сторите това? - попита лейтенантът. - Тези момчета ни бяха обявили война и от години ни създаваха мъчнотии и грижи. И ето, изведнъж тази сутрин те се появиха тук и знаете ли какво пожелаха?

Уилкерсън поклати глава.

- Искат да напишем имената си в Библията, която сте им подарили.

Уилкерсън онемя.

- Какво сте поискали от полицията? - попита той.

Аз отворих Библията си и показах името на офицера, което беше написано на първата страница.

- Виждате ли, лейтенант - каза Уилкерсън, - тук се е намесила Божията ръка.

След това всички излязохме на улицата, като оставихме зад нас удивените полицаи, които все още гледаха купчината оръжие, оставено от нас в участъка.

Обиколихме Дейвид Уилкерсън и Израел каза:

- Дейви, почти цяла нощ четох Библията си. Намерих там моето име - Израел! Това съм аз! Та аз съм бил известен!

Няколко седмици по-късно ме посети пастор Арс - ръководител на испанската църква. По това време и Израел беше при мен. Той ни покани да отидем на другата вечер в неговата църква, за да дадем нашите свидетелства.

Това беше първото богослужение, в което вземах думата. Двамата с Израел стояхме на амвона пред претъпканата с хора църква. След проповедта пастор Арс ме замоли да разкажа за срещата ми с Исуса.

След моето свидетелство думата получи Израел. За първи път го слушах да говори открито. Със силен и твърд глас той разказваше всички събития, които го бяха довели до покаяние. Независимо от това, че през последната седмица бяхме ежедневно заедно, аз за първи път почувствах дълбочината на неговите чувства. Той се изразяваше красиво и убедително. Неговите думи ме връщаха отново към вечерта в “Сейнт Никълъс хол”, когато Израел с голяма радост слушаше Евангелието. Спомних си за моето държание към Дейвид Уилкерсън. Аз тогава го мразех. Той искаше да ми покаже Божията любов, а аз се изплюх в лицето му. Псувах го и го заплашвах с убийство.

- Аз още не бях убеден в онова, което Уилкерсън проповядваше - продължи Израел своя разказ. - Един ден той дойде при мен и ме замоли да го запозная с някои ръководители на банди. Трябваше да ги поканим на голямото събрание в “Сейнт Ник”. Вървяхме заедно през Бруклин и аз му показвах отдалеч малкия Джо-Джо - президента на “Драконите” от Кони Айследн. Предупреждавах го, че враждуваме с тях и Джо-Джо не трябва да знае, че аз съм негов приятел. Когато Уилкерсън се приближи до него, Джо-Джо наблюдава известно време пастора, а после тънко, през зъби се изплю в обувките му. Това беше израз на най-голямо презрение. После му каза:

- Затваряй си устата! Ти си богат хлапак и няма какво да търсиш тук. Ти идваш в Ню Йорк и говориш големи приказки за Бога, за хората, които трябва да се променят. Носиш лачени обувки и панталони с изгладен ръб, а ние нямаме нищо. Моят, дъртият ме изхвърли, защото живеем 10 души в една дупка и няма какво да ядем. Човече, твоята физиономия ми е противна. По-добре изчезвай, докато не съм те погъделичкал с ножа си.

Разбрах, че тези думи засегнаха сърцето на Дейвид. Аз ги чух скрит зад едно стълбище. Дейвид разбираше, че Джо-Джо казва истината. По-късно Уилкерсън ми каза, че си спомнил думите на генерал Буут (основателят на “Армията на спасението”): “Не е възможно да стоплиш сърцата на хората с Божията любов, докато в същото време пръстите на краката им замръзват!” Може би в момента не цитирам точно, но това съм запомнил. И знаете ли какво направи той? Дейвид седна на уличния тротоар, събу обувките си и ги подари на Джо-Джо. Малкият Джо-Джо погледна въпросително Уилкерсън и запита:

- Какво искате да ми докажете с това, пасторе? Че имате сърце или нещо подобно? В никакъв случай няма да обуя тези обувки!

Но Дейвид каза:

- Ти преди малко се ядосваше на моите обувки. Сега или ги обуй, или престани да упрекваш другите!

Накрая Джо-Джо обу обувките, а Дейвид тръгна към своята кола. Той трябваше да мине по чорапи цели два квартала. Хората наоколо се бутаха и смееха. След този случай разбрах, че той действително е сериозен човек.

Всичко, което Уилкерсън ми беше казал до сега, не бе докоснало сърцето ми. Но той не беше празнословец. В този момент разбрах, че няма сила, която да се противопостави на един човек, който живее по този начин.

След богослужението хората се блъскаха към предверието или стояха навън на тротоара. Аз дълго стисках ръцете на хората, които се протягаха от всички страни. Едва успях да се добера до вратата. В този миг на отсрещната страна на тротоара изскърцаха спирачките на две коли. Една жена извика. Видях как от отворените прозорци на колите са показаха дулата на автоматично оръжие. Това бяха “Епископите”. Те откриха огън по мен. Хвърлих се на земята и куршумите се забиха над главата ми в стената. Колите изчезнаха в тъмнината.

Когато възбудата поотмина, един възрастен човек се приближи до мен и постави ръка на рамото ми:

- Не загубвай кураж, сине мой! Ти трябва да се чувстваш щастлив, че сатаната те преследва. Ти ще вършиш големи дела за Бога, ако устоиш до край.

Наистина аз исках да направя нещо голямо за Бога, но не бях сигурен дали трябва да се чувствам щастлив, когато дяволът изпращаше “Епископите” да ме убият. Пастор Арс предложи да спим у дома му, но аз предпочетох да си тръгна сам. Мистър Делгалдо, един от съработниците на Уилкерсън, ми предложи да преспя у него. Той беше симпатичен, добре облечен човек и не се срамуваше от невъзможните ми маниери и не съвсем прилични дрехи. Но аз отклоних поканата му. Когато пресичах “Вандербилд авеню”, забелязах Лока, който седеше пред тяхната къща.

- Ало, Ники! Вярно ли е, че си излязъл от бандата?

Аз кимнах с глава.

- Ти ни липсваш, Ники! Всичко е по-различно, откакто не си вече с нас.

Изведнъж някой отзад ме стисна за врата.

- Ей, вие наистина искате да ме върнете при вас - казах аз, като мислех, че е някой от нашата банда. Но лицето на Лока изразяваше ужас.

Обърнах се и видях Джо - апаха, когото някога отвлякохме и наредихме добре с нашите цигари. Докато се опитвах да се измъкна от неговата хватка, видях как ножът му блесна в дясната му ръка. С лявата ръка той здраво притискаше шията ми, а с дясната се мъчеше да ме намушка в ребрата. Аз издигнах свободната си ръка високо и отблъснах с всичка сила острието на ножа. То обаче се заби между пръстите ми така, че разряза цялата ми длан. Изохках от болка.

- Този път ще те убия! - изсъска той. - Ако мислиш, че можеш да се измъкнеш и да се криеш зад църквата, жестоко се лъжеш. Аз ще доставя удоволствие на света, когато го очистя от един страхливец, който изведнъж се прави на много набожен.

- Изчезвай! Хлапакът е луд! - изкрещях на Лока. Отскочих назад и откъснах антената на една от паркиралите коли. В моята ръка антената беше също така смъртоносно оръжие, както и камата.

Започнах да обикалям момчето и размахвах металната пръчка във въздуха. Отново бях в стихията си. Антената държах в лявата ръка, а с кървящата си дясна ръка се стараех да се предпазвам от неговия нож.

- Ела, момчето ми! - извиках аз. - Опитай още веднъж! Само още един път и това ще бъде последният ти опит.

Очите на противника ми горяха от омраза. В момента мислех, че трябва да го убия, защото нищо друго не би могло да го спре. Той се нахвърли върху мен и аз едва успях да отскоча. Ножът му мина на милиметри от тялото ми. Вдигнах антената, за да го ударя по незащитеното лице. Изведнъж почувствах, че Джо не е мой враг. Той също беше човек. Съжалявах го. Той стоеше безпомощен в мрака и вулгарно ме псуваше. Лицето му бе изкривено от злоба. Можех да си представя какво бих сторил при подобно положение преди няколко седмици. В този момент притича Лока и бутна в ръцете ми бутилка от уиски.

- Удари го, Ники!

Момчето побягна.

- Хвърли я след него, Ники! Хвърли я след него!

Вдигнах ръка, но вместо да я запратя по главата на бягащия Джое, аз я разбих в съседната стена. След това превързах ръката с носната си кърпа. Тя веднага почервеня от кръв. Лока изтича до тяхната къща и ми донесе една кърпа за лице. Той искаше да ме заведе до тях, но аз не се съгласих.

На кръстовището, докато чаках да светне зелената светлина, забелязах, че очите ми се премрежват. Трябваше да пресека улицата, преди да загубя съзнание.

Промъкнах се между колите. В този момент чух вик и един “Мау-мау” скочи към мен. Това беше Тарзан, който носеше широка мексиканска шапка.

- Искаш да се самоубиеш ли, Ники? - попита той. Приятелите ми и без това ме считаха за полудял след моето обръщение.

- Ранен съм доста тежко. Заведи ме при Израел.

Той ме заведе до там и ние изкачихме петте етажа. Майка му отвори вратата, Израел излезе от другата стая, видя ни и започна да се смее:

- Какво става с теб, момче?

- Един “Апах” искаше да ме убие.

- Тъй ли? Мислех, че такова нещо изобщо не може да се случи.

Майката на Израел ни прекъсна и ме убеди, че трябва да отида в болница.

Израел и Тарзан ми помогнаха да сляза по стълбите и ме заведоха до най-близката болница. Помолих Израел да съобщи на брат ми Франк за случилото се. Почаках, докато лекарят прегледа раната ми. Няколко сухожилия бяха прерязани. Когато слизахме по стълбите надолу, забелязах, че Израел беше станал сериозен.

- Никакъв страх, Ники! Ние ще пипнем хлапака, който те нареди така.

Исках да му кажа, че вече не бива да мисли за отмъщение, обаче вратата се затвори тихо зад мен.

Рано на другата сутрин Израел беше отново при мен. В държанието му нямаше никаква промяна, но главата му беше остригана до кожата.

- Ей, какъв е тоя фар, дето си лъснал? - засмях се аз.

Израел придоби странното изражение на лицето си.

- Човече, те първо се опитаха да ни разстрелят като кучета до църквата. След това ни нападнаха с ножове. Цялата тази история няма нищо общо с Божията любов. А на Джое аз лично ще му платя!

С усилие се изправих в леглото:

- Ти не трябва да правиш нищо. Снощи можех да го очистя, обаче Бог не ми позволи. Ако ти отново излезеш на улицата, вече никога няма да се върнеш. Спомни си какво каза Дейвид: “Ръката, която се поставя на ралото, не трябва да се оттегля назад!” Израел, ти няма да започнеш отново!

Едва сега забелязах, че Лидия и Лорета бяха дошли заедно с него. Още слаб от кръвоизлива и операцията, аз паднах безпомощно на възглавницата. Дясната ми ръка беше гипсирана от пръстите до лакътя. Лорета - едно хубаво чернокосо италианско момиче, с което бях излизал няколко пъти, се обади:

- Ники, Израел има право. Тези хлапаци ще дойдат в болницата и ще те убият, ако не се върнеш в бандата. Ние всички те чакаме!

Отправих поглед към Лидия. Тя наведе глава

- Ники, аз трябва да ти кажа нещо. Срамувам се, че едва сега ти го казвам. Аз вярвам в Бога от две години.

- Какво? - погледнах я аз със съмнение. - Ти си мислиш, че си била през цялото време християнка и не си ми казала това? Как си могла да живееш така до сега?! Християните се държат по друг начин. Аз се срамувам за теб пред Бога.

Лидия прехапа долната си устна, борейки се със сълзите. После падна на колене пред леглото и продължи:

- Срамувам се, Ники! Но аз се боях да ти разкажа нещо за Исуса. Мислех, че ще ме отхвърлиш.

Израел се приближи от другата страна на леглото.

- Ники, сега не трябва да се вълнуваш! Ние ще говорим по този въпрос по-късно. Сега моята Лорета и аз мислим, че ти трябва да се върнеш отново в бандата. Помисли върху това и не си създавай грижи! Аз ще поприказвам с другите момчета и ще пипнем този хлапак.

Аз отвърнах лице от него. Лорета се наведе над мен и ме целуна по бузата. Когато и Лидия ме целуна, усетих и сълзите й върху лицето си.

- Съжалявам, Ники! Моля те, прости ми!

Когато си отидоха, почувствах присъствието на сатана почти физически. Той говореше чрез Израел и Лорета.

- Ники - шепнеше той, - ти си глупак! Върни се отново в бандата. Спомни си колко хубаво беше там! Колко доволен беше, когато можеше да си отмъстиш. Ти си оставил бандата си в нужда, Ники. Никога не е късно да се обърнеш отново към Христа. - Докато сатана така ме изкушаваше, влезе сестрата с един поднос. Аз чувах все шепота: - Снощи ти за първи път в живота си не се отбранява. Ти си станал страхливец. Ти, големият, силен Ники Круц, се остави да бъдеш бит от един “Апах”!

- Мистър Круц!

Това беше гласът на медицинската сестра, която стоеше до леглото ми. Аз вдигнах ръка и ударих подноса с таблетките, които тя ми предлагаше.

- Изчезвай веднага от тук!

Исках да кажа още нещо, обаче думите заседнаха в гърлото ми. Всички стари псувни и ругатни бяха изчезнали. Не можех да си ги спомня. Стоях с отворена уста.

- Съжалявам много! - казах аз. - Моля ви, ако обичате, извикайте пастор Арс!

Сестрата, без да промълви нито една дума, събра счупените съдове и излезе. Скоро след това пристигна пастор Арс и се моли с мен. Тогава почувствах, че целият дух, който ме беше обладал, ме напусна. Пасторът каза, че ще помоли мистър Делаго да се грижи за мен.

Вечерта, след като сестрата ми помогна да сменя пижамата си, аз коленичих пред леглото. Следобед второто легло в стаята беше заето от нов болен. Мислех, че моят съсед спи и се молих на глас, защото изобщо не знаех как да се моля. За мен молитвата беше един разговор с Бога и аз трябваше да говоря високо. Молех Бога да прости на момчето, което ме беше наранило. Да го пази от нещастие, докато познае Исуса. Молех се Той да ми прости отношенията с Лидия и за това, че бях ударил подноса с лекарствата на сестрата. Обещах Му да отида навсякъде и да върша всичко, каквото Той поиска от мен. Казах Му, че не се страхувам от смъртта, но Го моля да ме остави жив, за да мога да разкажа един ден на майка си и баща си за Исуса. Стоях дълго време на колене. После се изправих. Хвърлих се в леглото и веднага заспах.

На другата сутрин трябваше да бъда изписан. Преди да напусна стаята, моят съсед промърмори нещо и ме повика с ръка. Той беше възрастен човек. В гърлото му имаше тръба.

- Снощи аз лежах буден - каза той с усилие.

Изведнъж почувствах неудобство и се усмихнах глупаво.

- Благодаря за молитвата ти.

- Но аз не се молих за вас!

Старият човек ме хвана за ръката със студените си и влажни пръсти. Той беше много отпаднал.

- Ти се заблуждаваш. Ти се моли за мен. И аз се молих. За първи път от много години аз се молих и сега съм готов да направя онова, което Исус желае от мен. Благодаря ти!

През целия си живот до сега, аз никога не бях се опитвал да извърша нещо полезно за друг човек. Сега изпитах силно, благородно чувство, че Господ ме беше употребил като Свой инструмент. Аз бях щастлив.

Мистър Делгадо ме чакаше в залата. Той беше уредил вече моята сметка и ме отведе в колата си.

- Снощи се обадих на Дейвид Уилкерсън. Той ръководи поредица от събрания в Елмира и ме помоли утре вечер да ви отведа заедно с Израел при него.

- Израел се върна отново в бандата. Аз не вярвам, че той ще дойде с нас.

- Ние ще го посетим тази вечер. Ти трябва да останеш при мен, за да си на сигурно място.

Беше почти ирония на съдбата, че трябваше да отида при Уилкерсън в Елмира, където по-рано полицията насила искаше да ме изпрати, но по съвсем други причини...

На следващата сутрин станахме рано и потеглихме към Бруклин. Израел се беше съгласил да пътува с нас и трябваше в седем часа да се срещнем на определеното място. Когато пристигнахме, него го нямаше. Почувствах силно безпокойство. Обиколихме няколко пъти квартала, но не го открихме. Отидохме до жилището му, но той не беше там.

- Ще можем ли още веднъж да минем край блока? - попитах аз. - Може наистина да сме го пропуснали.

- Добре, Ники! - каза мистър Делгадо. - Зная, че обичаш Израел и се боиш да не се върне в бандата. И аз мисля така, но ще трябва да минем наистина само веднъж през квартала, защото Уилкерсън ни очаква точно в 14 часа, а до Елмира имаме около шест часа път.

Когато градът остана далече зад нас, аз се облегнах с въздишка на седалката. Сърцето ми беше пълно с дълбока тъга, защото бяхме изоставили Израел. Трябваше да минат цели шест години, докато ние отново се срещнем.

Вечерта Дейвид ме представи на хората от Елмира и аз дадох своето свидетелство. Той ми препоръча да разкажа историята си точно такава, каквато я бях преживял. Всички подробности не ми се отдадоха. Бях забравил някои събития, но се надявах, че това, което казах, беше задоволително. Накрая Дейвид покани онези, които желаят да предадат сърцата си на Исуса. Мнозина излязоха напред и в мен се зароди усещането, че Господ е приготвил за мен особена служба, защото чувствах как Той действа в моя живот.

През следващите дни аз имах възможността да разговарям дълго с Уилкерсън. Той ме попита дали желая да се посветя в служба на Бога. Отговорих му, че зная твърде малко за Него и говоря доста несъвършено английски език. Дейвид ми каза, че Господ е докоснал сърцето ми и ме води по този път. Той обеща да направи всичко възможно, за да ме изпрати в някое добро училище.

Училище! От три години не бях посещавал никакво училище. Навремето ме бяха изхвърлили от там.

- Дейвид! Ти няма да ме изпратиш отново на училище! Директорът ме заплаши, че ако се явя още веднъж там, ще бъда предаден на полицията.

Дейвид се засмя:

- Нямам предвид твоето старо училище, Ники. Желаеш ли да отидеш в Калифорния?

- Къде?

- В Калифорния. Тя се намира на западния бряг.

Уилкерсън се засмя високо:

- Ники, Ники! Бог ще има доста работа с теб, но аз вярвам твърдо, че Той ще успее. Чрез твоята служба Той ще извърши големи дела. Вярвам твърдо в това, моето момче!

Аз поклатих глава. Доколкото бях чувал, полицаите в Манхатън бяха също толкова лоши, както и в Бруклин. Ако той иска да ме изпрати на училище, то по-добре е да напусна Ню Йорк. Дейвид искаше да остана в Елмира, докато се получи отговор от библейското училище в Ла Пуенте, Калифорния, близо до Лос Анджелос. Въпреки че нямах диплома за завършено образование, Дейвид помоли да бъда приет в училището.

В Елмира не се чувствах много добре. Някой беше разпространил слуха, че съм все още шеф на бандити и подготвям нови набези. Дейвид се ядосваше много на тези слухове. Една вечер той ми говори за кръщение. Аз го слушах внимателно, но все пак не можах да разбера какво точно ми обяснява. Разказваше ми за покаянието на Павел. Три дни след това - за кръщение със Святия Дух и за това как Павел получил нова сила.

- И ти се нуждаеш от това, Ники! - каза Дейвид. - Бог иска да ти даде нова сила и Своите дарби за бъдещата ти служба.

- Какви дарби? - попитах аз.

Той отвори на І-во Коринтяни 12:1-10 и ми обясни деветте дарби на Святия Дух.

- Ти ще получиш някои от тях, когато Святият Дух те кръсти. Може би няма да получиш всичките, но сигурно поне няколко.

- Мислиш ли, че аз ще мога да говоря по-добре английски, без да съм ходил на училище?

Дейвид понечи да отговори, но после затвори Библията.

- Господ каза на апостолите Си, че трябва да имат търпение, докато получат сила. Аз също не искам да прибързвам. Ние ще чакаме. Бог ще те кръсти, когато дойде твоето време.

Той изключи осветлението.

- Ако Господ ми даде друг език, надявам се това да бъде италиански. Аз познавам едно мило италианско момиче, което обичам...

Уилкерсън дълбоко въздъхна.

- Спи, Ники! Вече е почти сутрин, а ние имаме още много работа в този град, който те счита все още за шеф на банда. Ако Господ ти даде друг език, Той трябва да ти помогне да обясниш на хората, че вече не си гангстер.

На следващата сутрин Дейвид ме погледна много загрижено, когато се върна от града.

- Ти не изглеждаш добре, Ники! - каза той. - Ще трябва да те изпратим някъде, но къде точно, и аз не зная.

- Вярваш ли, че Бог е послушал снощи молитвата ми? - попитах аз.

Дейвид ме погледна засегнат.

- Да, разбира се! Вярвам в това!

- Ти моли ли се Господ да ме закриля?

- Нали знаеш?!

- Защо тогава се боиш?

Дейвид ме гледа дълго и мълчаливо. После каза:

- Хайде на закуска! Гладен съм като вълк! А ти?

Няколко дни по-късно той донесе радостното известие, че в Ла Пуенте са готови да ме приемат. Аз заминах още същия ден за Ню Йорк, а от там трябваше да продължа за Калифорния. Вече не чувствах неудобство, че се връщам в Ню Йорк. Спомних си последното пътуване и бях много щастлив. Този път аз наистина излязох от моята пустиня.

На автобусната станция трябваше да чакам около пет часа, докато Дейвид ме вземе. Бях му обещал да го чакам тук, за да спестя евентуални неприятности. Но те се появяват тъкмо тогава, когато мислиш, че си ги надхитрил. Този път те дойдоха под образа на десет “Викериос”, които ме обкръжиха мълчаливо, докато седях на пейката в чакалнята и четях вестник.

- Я вижте какво красиво момченце седи тук - каза един от тях и погледна ухилено новия ми костюм и хубавата вратовръзка. - Слушай, малкия, ти да не би да не знаеш, че тук е територията на “Викериос”?

Един от тях се намеси:

- Това е момчето от “Мау-мау”, което изведнъж стана набожно.

Друг се приближи към мен и постави пръст на челото ми:

- Кажи, попе, мога ли да те пипна? Може би ще стана малко по-свят, ако се залепя за теб?

Той сви ръката си в юмрук пред лицето ми.

- Искаш ли да получиш един нож в стомаха? - отговорих му аз. - Направиш ли още веднъж това, ще бъдеш мъртъв!

- Хей! - момчето скочи изненадано назад. - Престанете! Този има вид на пастор, но говори като... - и той употреби една неприлична дума.

Преди да успее да каже още нещо, аз бях на крака и с двата си юмрука го ударих в стомаха. Той се сви и аз нанесох същия удар в тила му. В следващия миг младежът лежеше в безсъзнание на пода. Другите момчета бяха твърде изненадани, за да могат да предприемат нещо. Хората в автобусната станция се криеха зад пейките. Бързо започнах да се изтеглям с гръб към изхода.

- Ако някой от вас се опита да мръдне, ще ви избия до един! Сега ще извикам “Мау-мау” и след един час отново сме тук. Тогава ще ви стане наистина гадно.

Те знаеха, че говоря сериозно, защото бяха чували за “Мау-мау” и не искаха да имат неприятности. Бързо се измъкнах през изхода и побягнах по улицата.

- Ще се върна отново! - извиках им аз.

След това се качих на метрото и минах покрай една испанска църква. Нещо ме спря и ме върна назад. Изкачих се по стълбите нагоре. “Може би първо трябва да се помоля, преди да извикам “Мау-мау” - помислих си аз.

Когато прекрачих прага на църквата, забравих и “Мау-мау” и “Висериос”. Аз мислех за Исуса и новия живот, който лежеше пред мен. Не зная колко дълго съм се молил там, но по едно време почувствах, че някой се докосна до мен. Когато се обърнах, видях Дейвид Уилкерсън.

- Когато не те намерих на автобусната станция, помислих, че трябва да те потърся някъде наблизо - каза той.

- Разбира се! - отговорих аз. - И какво си помисли? Къде можеше да ме намериш? Може би отново при бандата?

Той се засмя и ние тръгнахме към колата.