Б я г а й, м а л к и я, б я г а й !

ТРУДНО УЧИЛИЩЕ

Библейският институт в Ла Пуенте не може да се нарече импозантен. Той се намира в една тясна ивица земя, близо до града. Болшинството от 70-те студенти говорят испански и почти всички идват от християнски семейства.

Стив Моралес и аз пристигнахме със самолета от Ню Йорк. Училището се различаваше коренно от онова, което бях посещавал до сега. Тук цареше строг ред и дневният режим се изпълняваше точно. Лекциите се провеждаха от вторник до събота. Болшинството от студентите живееха в бараки на територията на института.

Трябваше да минат няколко месеца, докато свикна с училището. Досега бях правил и чел само онова, което исках. Тук цареше пълен ред. От събуждането в шест часа заранта до изгасването на лампите в 21.30, всичко ставаше под звънец. Нямаше никакво свободно време. Успоредно с ежедневните шест часа лекции и подготовка за следващия ден ни очакваше работа, а така също и определено време за молитва. Най-големият ми проблем се състоеше в това, че не можех да разговарям с момичетата. Последното беше строго забранено. Ние можехме да откраднем само няколко тайни мига преди започването на лекции или при периодичното дежурство в кухнята.

Един от принципите на училището беше спазване на дисциплината и пълно подчинение. А аз се нуждаех от тази строгост. Яденето беше изобилно, но не и вкусно. Закуската ни се състоеше например от топла овесена каша и препечени хлебчета. Веднъж в седмицата ни даваха допълнително по едно яйце.

Учителите проявяваха към мен голямо търпение. Отначало не знаех как да се държа и тази несигурност ме потискаше. Опитах се да я компенсирам, като понякога бях непокорен, а друг път - снизходителен.

Спомням си как една сутрин през първите месеци на моето следване стояхме изправени докато нашият учител произнасяше безкрайна молитва. Едно хубаво, чернокосо и много симпатично мексиканско момиче стоеше пред мен. Отдавна се възхищавах от нейната външност, но никога не ми се отдаваше да насоча вниманието й към мен. По време на молитвата тихо изтеглих стола й назад. Сега тя сигурно щеше да ме забележи! О, и как ме забеляза! От неудобното си положение на пода тя ми хвърли унищожителен поглед. Когато се наведох да й помогна да се изправи, не можах да въздържа смеха си. Тя не каза нищо. Само очите й излъчваха гняв. Изведнъж почувствах, че положението не беше никак комично. Когато наместваше стола, тя го постави върху крака ми. Стори ми се, че до сега не бях изпитвал такава страшна болка. Чувствах, че кръвта ми се оттегли от лицето и се страхувах да не падна в безсъзнание. Целият клас се смееше, а тя ме погледна така, като че ли нищо не беше се случило. Все пак очите й излъчваха такава сила, която можеше да пробие танкова броня. Професорът се закашля и каза:

- Нека да започнем работа! Мистър Круц, вие сигурно сте се подготвили, нали?

Исках да отговоря нещо, но кракът ми така силно ме болеше, че не успях да кажа нито дума.

- Мистър Круц, вие знаете какво е наказанието за онези, които не се подготвят за учебните занятия. Имате езикови трудности и не сте свикнали с академичното мислене. Трябва да знаете, че всички сме много снизходителни към вас, но вие не ни помагате. Затова няма друг изход, освен да ви върнем обратно в Ню Йорк. Питам ви още веднъж, готов ли сте?

Аз кимнах и се изправих. Главата ми беше съвсем празна. Помъкнах се напред и застанах пред класа. Погледнах хубавото момиче с тъмните очи. Тя се засмя подигравателно и отвори тетрадката си така, че аз можех да чета свободно материала, по който трябваше да говоря. Погледнах учителя. Тихо се извиних и напуснах класа. Бях станал смешен. Мислех, че ще предизвикам смях и всички ще реагират, както това ставаше в бандата. Обаче тези хора бяха други. Те ме толерираха, защото им създавах трудности. Аз бях просто неудачник.

Отидох до занималнята и написах дълго писмо на Дейвид. Споделих с него колко тежко ми е тук и че е било грешка да ме изпраща на училище. Съжалявах, че трябва да го разочаровам, но по-нататъшното ми оставане тук би го разочаровало още повече. Накрая го молех да ми изпрати пари за билет до Ню Йорк. Облепих писмото с марки за “Бърза поща” и го изпратих на адреса му в Пенсилвания. Седмица по-късно пристигна отговорът на Уилкерсън. Разтреперан скъсах плика и намерих в него следната бележка:

“Мили Ники, радвам се, че работиш така добре! Съжалявам много, но в момента не разполагам с излишни средства. Ще ти пиша отново, когато се почувствам по-добре финансово. Твой приятел, Дейвид.”

Бях разочарован. Няколко часа по-късно написах писмо до мистър Делгадо. Знаех, че той има пари. Тъй като беше неудобно да му призная колко трудно беше в училището, писах му, че семейството ми в Порто Рико се нуждае от пари и поради това трябва да се върна у дома, за да се грижа за тях. Въпреки, че от една година нямах никакво известие от моите родители, тази история ми се видя единствената възможност да постигна целта си.

Скоро получих следния отговор: “Мили Ники, радвам се, че ми се обади. Изпратих пари на семейството ти, за да можеш спокойно да продължиш образованието си. Бог да те благослови!”

Тази вечер аз отидох при ректора на училището, за да споделя моите проблеми. Бунтувах се срещу всеки авторитет. Предния ден беше мой ред да мия аудиторията, но аз хвърлих парцала в ъгъла и казах, че съм дошъл в Калифорния да науча нещо, а не да работя като роб. Макар да знаех, че не трябва да мисля като стария Ники, не можех да се променя. Когато другите момчета от спалнята се опитваха да ми вдъхнат кураж, аз отклонявах въпроса и им казвах, че са твърде добри към мен. Бях и си оставах само един неудачник, един гангстер. Те ми предлагаха своето приятелство, но аз не ги допусках до сърцето си. Ректорът Лопец беше нисък човек с бронзово кафява кожа. Той ме изслуша, кимайки с глава. После протегна ръка към своята стара Библия, която беше затрупана от куп недовършени книжа.

- Ники! Ти искаш да следваш Исуса. Но никога няма да постигнеш истинска победа в своя живот, ако нямаш силата на Христа и Неговия Дух.

Аз седях и слушах как Дийн Лопец разказваше с Библия в ръка за чудната победа, която ме очаква, ако приема Неговия Дух. Слушах внимателно. Пръстите на ректора с лекота прелистваха страниците на Библията:

- “Исус взе няколко Свои ученици, за да се молят в Гетсиманската градина, но когато Той не беше близо до тях, те заспаха.”

Аз си мислех: “Това съм аз! Зная какво се очаква от мен, но нямам сили да го направя. Аз Го обичам и искам да Му служа, но съм много слаб!” Ректорът продължи да говори, като държеше ръката си върху подвързията на Библията:

- Тогава Петър излезе късно през нощта навън от двореца. Щом се отдалечи от Господа, той загуби Неговата сила. И в тази нощ една проста слугиня можа да накара Петър да се отрече от своя Бог. Да, Ники! Така е с всички нас. Колко ужасно е, че Исус през време на изпитанията трябваше да бъде Сам.

Аз желаех да бъда при Него и да умра с Него, но чувствах, че съм точно такъв, какъвто беше Петър. След това ректорът отново отвори Библията на “Деяния на апостолите” и попита:

- Спомняш ли си, Ники, какво се случи след разпятието?

Поклатих глава в знак на отрицание.

- Апостолите се отказаха. Те се върнаха към своите рибарски лодки. Но възкръсналият Исус им се яви и каза да чакат, докато получат нова сила - обещаната сила на Святия Дух. Последното обещание, което Исус даде на Своите ученици беше обещанието за тази сила. Тук, в първата глава на “Деяния на апостолите”, осми стих четем: “Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Святия Дух и ще бъдете свидетели за Мен, както в Ерусалим, така и в цяла Юдея и Самария и до края на света.” Трябва да се получи сила. И когато апостолите получиха тази сила, те станаха съвсем други. Вече можеха да бъдат свидетели. Духът беше дошъл по един чуден, категоричен начин от небето и беше изпълнил всеки един от апостолите със същата сила, която притежаваше Исус.

- Ако Господ изпраща Своя Дух - попитах аз, като се въртях неспокойно на стола си, - защо не Го изпрати и на мен?

- Той е направил вече това - успокои ме ректорът. После се изправи и започна да се разхожда зад своята писалищна маса. - Той го е направил..., но ти не си Го получил.

- Това не мога да разбера. Аз се опитвах да променя живота си, да се отрека от греховете си. Постих и се молих, но нищо не се случваше. Какво трябва още да направя?

Той се засмя:

- Ти не трябва да правиш нищо, Ники! Трябва да се молиш за това.

Той замълча известно време, а после ми каза:

- Светът се нуждае от твоя глас, Ники! Все още в Америка стотици хиляди младежи живеят в грях и престъпление. Те са в обятията на омразата, на греха и страха. Те се нуждаят от един силен глас. Глас, който познава техния път в тинята и мизерията. Един глас, който ще ги насочи към Исуса. Сухите проповеди от амвона не достигат до техните уши. Те също не се вслушват в гласа и на социалните работници, и на големите евангелизатори. Те не ходят на църква. Те се нуждаят от един човек. Ти говориш техния език. Живял си така, както те живеят. Бил си като тях. Ти си мразел така, както те мразят. Ти си имал страх, какъвто те имат. И Бог те е измъкнал от горещата лава, за да можеш да водиш другите и да им покажеш пътя към кръста. - Ректорът се засмя. - Аз съм убеден, че не е далеч времето, когато твоят живот ще се промени напълно. Аз ще се моля за теб и ти се моли за себе си.

Погледнах часовника. Той отброи два часа сутринта. Бяхме разговаряли четири часа.

След този разговор се заех много сериозно с лекциите и подготовката за изпитите си. Исках непременно да постигна контакти с класа. Нощем често отивах в църквата и молех Бога за Неговото водителство. Обаче не се случваше нищо. Като че ли църквата беше една тъмна килия, а моят глас не достигаше до Бога. “Сигурно не действам правилно - мислех си аз. - Трябва да опитам още веднъж.”

- Исусе! - виках аз. - Аз съм Ники Круц! Нали ме познаваш? Стоя тук в църквата на Ла Поенте. Благослови ме!

Чаках отговора с цялото си сърце. Но отново нищо не се случи. Абсолютно нищо. Бавно тръгнах през парка към моето спално помещение. Въздухът ухаеше на жасмин. Тревата под краката ми беше влажна от нощната роса. В храстите се чуваха гласове на самотни щурци. Далеч някъде профуча камион. Луната се скри зад един облак - като човек, който затваря вратата след себе си. Уличните лампи блестяха, а вятърът раздвижваше палмовите клони над мен.

Тихо се вмъкнах в спалнята и се мушнах в леглото. Поставих ръце под главата си и се загледах в мрака. Чувах дишането на другите младежи.

- Боже! - молех се аз. - Цяла седмица Те моля за помощ, но се чувствам изоставен. Не мога да се справя. Аз знам защо не ме слушаш. Не съм достатъчно добър. Много по-лош съм от всички. Почти не мога да чета гладко. Не мога да мисля добре, да вземам правилни решения. Аз познавам най-добре законите на бандата. Тук не съм на своето място, защото съм толкова нечист и грешен. Искам да стана добър, но не мога без Твоя Дух да сторя това. - Картината на моята стая в Грийн Плейс застана пред очите ми. - Боже, не искам да се върна назад! Но просто не ми стигат силите. Всички тези момчета и момичета са по-добри от мен. Зная, че не съм от тяхната среда. Утре се връщам в Ню Йорк.

След това се обърнах и потънах в неспокоен сън. На следващия ден отидох на лекции, а после се прибрах в спалнята и опаковах багажа си. Бях твърдо решен да поема дългия път на автостоп. Беше безсмислено да остана повече тук! Вечерта, докато седях в леглото, изведнъж мислите ми бяха прекъснати от един колега.

- Ало, Ники, цял следобед те търся.

“Само ти ми липсваш - помислих си аз.”

- Ники - продължи той и гласът му звучеше много приятелски, - тази вечер имаме библейски час в една малка мисионерска църква на булевард “Гуава”. Искам да дойдеш с мен!

- Не днес, Джен! Уморен съм и имам много работа. Иди с някой друг колега.

- Няма други! - каза той и ме удари по рамото. - А освен това имам чувството, че точно ти трябва да дойдеш с мен.

- Така ли? Твоето чувство? Виж, приятелю, моето чувство ми говори, че точно днес трябва да остана тук и да работя. Сега изчезвай и ме остави на мира!

Легнах и му обърнах гръб.

- Няма да тръгна, докато не дойдеш с мен! - заяви той заядливо. Седна на леглото до мен и кръстоса крак върху крак.

Бях разочарован. Джен нямаше такт. Не вижда ли, че нямам никакво желание да ида с него?

- Е, добре! - казах аз. - Ще дойда, но не се чуди, ако заспя по време на молитва.

Бях твърдо решен веднага след това да изчезна. Бутнах в джоба си четката за зъби и няколко необходими дреболии. Останалата част от багажа щях да оставя тук. Той и без това нямаше голяма стойност.

Към 19.30 часа ние стигнахме малката църква. Грубите дървени пейки бяха буквално натъпкани със селяни.

“Най-малкото поне съм в добро общество - помислих си аз, - но всички тези хора тук са по-добри от мен, защото са искали да дойдат, а аз бях принуден.”

Джен проповядва около 15 минути. Аз седях на последния ред до един стар човек, чийто дрехи го издаваха, че идва направо от полето. Миришеше на трева. След като Джен произнесе заключителната молитва, чух старецът да казва:

- Исусе, Исусе, Исусе! Благодаря Ти, Исусе! Да, благодаря Ти, Исусе!

- Боже! - аз стиснах зъбите и се опитвах да задържа вълнението си.

Но... бентът се отпуши. Тръгнах по средната пътека.

Забелязах, че Джен беше застанал до мен.

- Бог искаше да те доведа тук тази вечер. Той ме изпрати при теб и ми каза да те доведа.

- От къде знаеше?

- Никой не знаеше! Никой, освен Бог. Ние всички се молехме за теб, защото вярваме, че Бог е приготвил за теб голяма и важна служба.

Исках да кажа нещо, но не можех да произнеса нито дума.

- Мога ли да се моля за тебе, Ники?

Вече не чувах онова, което ми говореше Джен. Не знаех дали той наистина се е молил. Изведнъж сърцето и устата ми се отвориха и аз започнах да хваля, славя и благодаря на Бога с думи и изречения, които никога досега не бях мислил. Струваше ми се, че са минали само няколко мига, когато Джон ме удари по рамото.

- Ники, време е! Трябва да се връщаме в училището.

Бяхме останали сами в църквата...

Блъснах вратата и пеейки с висок глас, влязох в стаята.

- Ей, какво става? Нещо ти липсва! - от всички страни полетяха към мен възглавници.

Загасих светлината. В душата ми гореше нова светлина, която вече никой не можеше да угаси.