КЪДЕТО ДОРИ И АНГЕЛИТЕ СЕ КОЛЕБАЯТ

КЪДЕТО ДОРИ И АНГЕЛИТЕ СЕ КОЛЕБАЯТ

Следващите дни бяха пълни с радост. В деня, когато давах свидетелството си пред класа, влезе Глория (така се казваше момичето с хубавите, тъмни очи, което седеше пред мен). Тя ми подаде ръка с някакво страхопочитание и каза:

- Бог да те благослови, Ники! Аз се молех за теб.

“Сигурно се молеше по-скоро да изчезна” - помислих си аз, но думите й ме зарадваха.

През следващата седмица събрах целия си кураж и я помолих да дойде с мен на едно евангелизационно събрание, което щеше да се проведе в една от близките църкви. Тя се усмихна в знак на съгласие.

В продължение на цялата учебна година ние посещавахме заедно още много богослужения. Въпреки че никога не оставахме сами, аз все пак успях да разбера нещо за нея. Тя беше родена в Аризона. Родителите й дошли от Италия. Когато била на пет години, семейството й се преселило в Окленд и открило там магазин. В последните години на гимназията тя решила да се запише в Библейско училище. С течение на времето аз получих убеждението, че дълбоко в Глория нещо не е в ред. Строгата дисциплина в училището навярно беше една от причините за това. В края на втория семестър, тя ми каза, че не може да понесе следващата учебна година и след ваканцията няма да се върне. Бях горчиво разочарован.

През това лято аз останах при един колега в Лос Анжелос. Макар че цялото семейство беше много любезно с мен, Глория ми липсваше. Когато през есента започнахме занятията, получих писмо от нея. В него ми излагаше основанията си, защо е трябвало да напусне училището: “Моите опитности са различни от твоите - пишеше тя. - Въпреки че родителите ми притежаваха бар, аз съм възпитана в добра християнска атмосфера. Когато се покаях, преживях доста крайности. Казаха ми, че е грях да подражавам на живота в света. Аз се отказах от всичко. Дори не обличах и бански костюм. Никога не носех украшения, но всичко това не ми носеше радост. Когато отидох на училище, стана по-лошо. Исках да говоря с теб за това, но ние никога не можехме да намерим дори един миг лично за нас. Мога да се надявам само, че ти ще ме разбереш, но в училище няма да се върна.”

Втората учебна година премина доста бързо. Моите бележки се подобряваха. Това забелязваха и колегите ми. Понякога и проповядвах.

През април получих писмо от Уилкерсън. Той живееше в Пенсилвания. Канеше ме да отида през лятото в Ню Йорк, за да работим между бандите там. Беше запланувал да наеме една къща на “Клинтън авеню” и ме питаше дали не бих желал да прекарам семестриалната ваканция при него.

След вечеря се обадих на Дейвид по телефона. В слушалката за дълго звучеше сигналът, докато най-сетне някой се обади.

- Ало, Дейви, аз съм Ники. Да не би да съм попречил на вечерята ти?

- Имаш ли изобщо представа колко е часът?

- Да, разбира се, осем часа вечерта!

- Ники - в гласа му звучеше нотка на разочарование, - в Калифорния сега наистина може да е осем часа, обаче при нас е два часа сутринта. Гуен и аз спим от много часове. А ти успя да събудиш дори и бебето...

- Но, Дейвид, аз исках да ти обясня... - в този миг чух бебето да плаче.

- Кое би могло да бъде толкова важно, че не можа да дочакаш до сутринта, Ники?

- Толкова дълго не можех да чакам, Дейвид! Исках да ти кажа, че през лятото ще дойда в Ню Йорк и ще работя с теб!

- Чудесно, Ники! Наистина чудесно! Страшно съм развълнуван, а така също Гуен и бебето! Лека нощ!

Цялата нощ бях буден и мислех за моето завръщане.

По време на пътуването можах да разбера колко съм се променил. Когато самолетът започна да кръжи над летището, сърцето ми се изпълни с вълнение и спомени. Открих силуетите на “Емпайерстейтс Билдинг” и Бруклинския мост. Никога досега не бях имал представа колко голям беше този град. Моето сърце гореше от любов и състрадание към милионите хора, които живееха в асфалтовата джунгла на греха и бяха пленници на разочарованието. Бях тъжен и все пак щастлив. Страхувах се, но все пак горях от желание да работя за Бога. Бях у дома. Дейвид ме очакваше на летището. Той ме прегърна и ме поведе към колата. Изслушах с внимание неговия план за “Тийн челенч”. Но почувствах, че е неспокоен. Попитах го за причината.

- Дейвид, чувал ли си нещо за Израел?

- Да, Ники, но той не е добре. В писмата си не исках да ти пиша, защото не исках да те тревожа. Той се намира в Елмира. През декември, веднага след като ти замина за Калифорния, той беше замесен в някакво убийство. От тогава е в затвора.

Почувствах как ръцете ми овлажняват. Поех дълбоко въздух.

- Кажи ми всичко, което знаеш, Дейви! Аз трябва да зная истината.

- За голямо съжаление научих това едва след като всичко бе свършено. Заминах за Ню Йорк и посетих майката на Израел. Тя с плач ми разказа, че той е имал само един шанс в живота си, но след това горчиво се е разочаровал и се върнал отново в бандата.

- Какво разочарование?

- Не знаеш ли?

- Да не би да си мислиш за желанието му да отмъсти на момчето, което ме рани тогава?

- Не! Става дума за друго нещо. Майка му ми каза всичко. В деня, в който те изписали от болницата, го посетил мистър Делгадо и го поканил да дойде заедно с теб в Елмира. Израел бил съгласен. На следващата сутрин той отишъл на уговореното място и чакал там от шест до девет часа. След това се върнал и заявил, че всички християни са банда от лицемери.

Обърнах се развълнуван към Дейвид:

- Ние го търсихме. Търсихме го навсякъде, но мистър Делгадо бързаше... Успя ли да го посетиш някога? Изобщо видял ли си го?

- Най-напред му писах, но той не може да отговаря. Разрешават му да пише само на най-близките си роднини. Дори лекциите му за задочно обучение, за които той се е записал в затвора, му се изпращат чрез затворническия свещеник. Все пак накрая получих разрешение за свиждане. Беше малко преди да го преместят в лагера “Кометек”. Можах да говоря с него само няколко минути. Трябва да лежи още три години.

След това Уилкерсън завърши с думите:

- Ние направихме за Израел всичко, което можахме, но градът е пълен с хора като него, на които все още не можем да помогнем. Готов ли си да започнеш работа?

- Да! - казах аз, но дълбоко в себе си чувствах, че работата ми никога няма да има истински успех, докато Израел не бъде свободен. - Утре ще посетя отново моите приятели от бандата.

- На твое място не бих бил толкова прибързан, Ники! Докато ти беше в Калифорния, много неща се промениха. Спомняш ли си какво стана след твоето обръщение? Те едва не те убиха тогава. Има достатъчно работа в града. Не е необходимо да отидеш веднага при “Мау-мау”. Само глупаците отиват там, където и ангелите се колебаят.

Светофарът даде зелена светлина и ние изпреварихме един автобус.

- Да! Може би съм глупак, Дейвид, но този път съм един Божий глупак. Той ще бъде с мен и ще ме защитава.

Дейвид кимна усмихнато и сви по “Клинтън авеню”. Спря пред един жилищен блок и каза:

- Бог е твоят Водач, Ники! Не аз! Ако изпълняваш онова, което Той казва, ще преживееш много победи. Ела сега! Искам да те запозная с Търман и Луиз.

Бруклин не се беше променил. Няколко стари къщи бяха разрушени, но иначе всичко си вървеше по старому, така, както го бях оставил преди две години. Промененият бях аз. Бях понапълнял и косата ми беше подстригана, но истинската промяна се криеше в сърцето ми. Аз бях един нов Ники.

Докато се разхождах из “Вашингтон парк” сърцето ми биеше до пръсване. Оглеждах се да видя някой “Мау-мау”, но не знаех как трябва да ги поздравя и какво да им кажа. Как те ще реагират, като ме видят. На излизане от парка видях една група “Мау-мау”, събрани до оградата. Думите на Дейвид прозвучаха в душата ми: “Само глупаците отиват там, където дори и ангелите се колебаят”. Обаче Бог беше с мен! На улицата стояха и разговаряха 13 момчета, между които открих Уили Кротец. Приближих се и го потупах по рамото:

- Ей, Уили, старо момче!

Той се обърна и ме погледна.

- Я, кажи, ти да не си Ники?

- Да! Аз съм, същият!

- Човече, ти приличаш на светия или на нещо подобно.

- Спокойно, момчето ми! Пристигам току-що от Калифорния. Добре съм. Християнин съм и ходя на училище.

Той ме хвана за раменете. Завъртя ме няколко пъти и любопитно заоглежда дрехите и лицето ми.

- Човече! Ники! Просто невероятно!

След тези думи той се обърна към любопитните членове на бандата и каза:

- Шапки долу! Това е Ники - нашият бивш президент! Истински убиец! Той направи история от “Мау-мау”. Беше най-дивият между нас!

Всички момчета снеха шапки. Уили Кортец беше единственият от групата, когото аз още познавах. Другите бяха слушали за мен, затова ме обградиха и всеки искаше да се ръкува с мен. Поставих ръка на рамото на Уили и се усмихнах:

- Уили, хайде да се разходим малко из парка. Искам да поговоря с теб.

Напуснахме групата и тръгнахме из “Вашингтон парк”. Уили вървеше до мен с ръце в джобовете и тътреше обувките си в асфалта.

- Уили - прекъснах мълчанието, - искам да ти разкажа какво Христос направи в моя живот.

Подробно му разказах какво бях преживял през последните две години, след като напуснах бандата. Разказах му как Христос промени сърцето ми, как ме изведе през пустинята на греха и ме постави на място, където можех да се чувствам истинска творческа, човешка личност. Уили ме прекъсна. Забелязах, че гласът му трепереше:

- Престани, Ники! Не обичам тия работи. Когато говориш, чувствам, че в мен нещо не е в ред. Какво всъщност те промени? Ти не си вече старият Ники и аз се страхувам да разговарям с теб.

- Имаш право, Уили. Аз казах, че съм християнин и зная, че Христос действително ме направи нов човек. Аз вече не се страхувам от никого и никого не мразя. Сега обичам всички хора.

За първи път в живота си аз разбрах колко важно е да разкажа на моите стари приятели за Христос. Аз можех да видя у тях лицето на самотата, която се нарича страх. Точно това, което чувствах и аз навремето. На раздяла той ми обеща, че на следващия ден ще доведе бандата при мен. Тази вечер с радостно сърце се прибрах на “Клинтън авеню”. С всеки дъх, който поемах в гърдите си, показвах своята безкрайна благодарност към Бога. Спомних си как преди години тичах по полето пред нашата къща в Порто Рико и се опитвах да литна като птица. Най-сетне аз летях. Най-сетне се бях откъснал от земята.

Остатъкът от семестриалната ваканция прекарах с бандата. Проповядвах на улицата, водех индивидуални разговори. Често прекарвах по цял ден без да ям и забелязах, че този несъзнателен пост ми помагаше изключително много в моя живот. Междувременно с Глория си пишехме редовно и с времето нашата кореспонденция придобиваше все по-интимен характер.

Малко преди да замина за Калифорния при мен дойде един от помощниците на Дейвид и за моя голяма изненада, ми даде билет за отиване и връщане до Порто Рико. Можех да се прибера у дома.

Вече се смрачаваше, когато слязох от автобуса в Лас Пиедрас и поех познатия път към нашата къща на хълма. В сърцето ми възкръснаха множество спомени. Някой извика:

- Това е Ники! Ники Круц!

Видях как един човек се втурна нагоре по хълма, за да съобщи на родителите ми, че се връщам у дома си. Няколко секунди по-късно вратата се блъсна и четирима от по-малките ми братя се спуснаха надолу по хълма, за да ме посрещнат. От пет години не бях ги виждал, но ги познах веднага. След тях, полюшвана от вятъра, се вееше престилката на майка ми. Хвърлих куфарите и се спуснах напред. Момчетата се покатериха по мен. Радвахме се и се търкаляхме с весело боричкане в свежата трева. Майка ми коленичи до мен, прегърна ме и дълго ме целува. Когато най-сетне отново се изправих на крака, видях, че двама от братята ми бяха взели куфара и го носеха към дома.

После забелязах голямата, изправена фигура на баща ми. Развълнуван, аз се приближих до него. Спрях се и го погледнах изпитателно. Той ме притисна със силните си ръце до гърдите си и ме вдигна във въздуха.

- Добре дошъл у дома, малка птичко! Добре дошъл!

Веднага се разчу, че съм се прибрал у дома и още същата вечер много вярващи дойдоха да ме поздравят. Мнозина се страхуваха да дойдат в къщата на магьосника. Те все още вярваха, че татко може да разговаря с мъртвите. Бяха решили да организират богослужение долу в селото и ме помолиха да проповядвам.

- Ще говоря с радост - отговорих аз, - но богослужението ще се състои тук.

Отначало се спогледаха нерешително и някой каза:

- Ники, много от нашите хора се страхуват от злите духове и от твоя баща.

Все пак успях да ги убедя. Когато по-късно татко научи за моето намерение, той се противопостави решително.

- Не разрешавам! - каза той. - В този дом няма да има никакви богослужения! Ти да ми развалиш бизнеса. Забранявам ти!

Тогава се намеси майка ми:

- Не забелязваш ли какво Бог е направил с твоя син? Когато го видя за последен път, той се държеше като дива котка, а сега е кротко агне. Ние ще имаме богослужение в нашия дом и ти ще присъстваш на него!

Мама рядко спореше с татко, но когато това се случеше, винаги ставаше това, което тя казваше. И този път не беше по-различно.

През първата вечер домът ни се изпълни с християни от селото, както и с вярващи от съседните села. Беше много горещо. Аз застанах пред събранието, за да дам моето свидетелство. С най-големи подробности разказвах как дяволът ръководеше живота ми и как чрез силата на Христа бях освободен от неговите връзки. Хората кимаха с разбиране, а когато говорех за моя живот в тинята, те въздишаха високо.

В края на богослужението поканих онези, които желаят да приемат Исус Христос за свой личен Спасител, да излязат напред. Затворих очи и започнах да се моля. Настъпи оживление. Няколко души излязоха напред. Бог действаше!

Някой прекъсна молитвата ми. Познах гласа и отворих учудено очи. Това беше същият глас, който някога ме беше изгонил от стаята с думите: “Мразя те!” Сега той казваше:

- Боже, прости ми, че се отказах от сина си. Прости ми, че го пропъдих от дома. Прости ми, че не съм вярвал в Тебе. Сега аз вярвам! Прости ми, Боже! Спаси ме!

Когато вдигнах глава, видях баща си - голям, изправен и облегнат на задната стена на помещението. Той се обърна рязко и излезе.

Никога не чух баща ми да даде публично свидетелство, но от този момент животът му се промени. От тази вечер в нашия дом не се извършваха вече никакви магьосничества. Два дни по-късно аз се върнах в Ню Йорк, а един пастор от околността през следващата седмица кръсти майка ми и двама от братята ми.

През последната седмица от пребиваването ми в Ню Йорк в испанската църква се проведе голямо младежко събрание. Положих много усилия да доведа моята бивша банда. Стийв, новият президент, обеща да доведе всички.

Спрях се в предверието на църквата, за да разгледам следите от куршумите, които преди две години бяха определени за мен.

Вечерта църквата беше препълнена до последното място. Накрая на богослужението пасторът ме покани да дам свидетелство. Обърнах се и видях момчетата. Помислих си, че на другия ден трябва да замина за Калифорния и може би много от тях ще бъдат убити. Може би ще попаднат в затвора. Започнах да говоря. Проповядвах като смъртен на смъртни. Без всякакво смущение изливах сърцето си. Въпреки че бяха изминали два часа от началото на богослужението, аз продължих да говоря още 45 минути. В салона никой не помръдваше. Накрая помолих момчетата да предадат живота си на Бога. Тринадесет момчета излязоха напред. “О, да беше заедно с тях и Израел!” - помислих си аз. Но между тях се намираше друг мой приятел Хоразин Хектор. Спомних си как навремето сам го подложих на изпитание при приемане в бандата. По-късно се наложи да го изключим, защото открадна веднъж часовника ми.

След богослужението тръгнах с него към Грийн Плейс. Понеже аз бях го въвел в бандата, чувствах голяма отговорност към него. Запитах го за адреса му.

- Аз живея в една изоставена дупка.

- А защо не живееш вече при родителите си?

- Защото ме изгониха. Те се срамуват от мен. Сигурно си спомняш: аз бях един от онези, които тогава в “Никълъс хол”, заедно с теб и Израел излязоха напред. Няколко седмици по-късно аз убедих родителите си да тръгнат с мен на църква. Ние станахме много активни в църквата. Но тази промяна беше за мен твърде трудна. Накрая загубих кураж.

Все същата стара история. Срещнали го “Мау-мау” и го убедили да се върне отново в бандата, както се бяха опитали да направят с мен. Те считаха християните за опашкари и страхливци, а бандата - за единственото свястно нещо. Така той се върнал отново при тях. Последвала серия от арести.

Родителите се опитали да му повлияят, обаче той останал твърд и напуснал бащиния си дом. Сега живеел в една изоставена къща.

- Понякога ми става гадно. Но по-добре да умра от глад, отколкото да се върна при старите. Те ми говорят само за греховете и Бог. И аз бях такъв по-рано, но сега съм отново тук, на своето място - при “Мау-мау”.

Междувременно стигнахме до жилището. Всички прозорци бяха заковани с дъски. Отзад имаше шахта за боклук, преградена с греда, която трябваше да се вдигне, за да се вмъкнем в къщата. Цялата мебелировка се състоеше в няколко стари чувала, върху които той спеше.

- Защо излезе напред тази вечер? - го попитах.

- Защото искам да съм в ред, Ники. Аз искам да следвам Бога, но никога не намирам правилния отговор. Винаги, когато се обръщам към Него, аз отново отпадам. Ти трябваше да останеш в бандата. Може би аз щях да остана при Христос, ако ти беше при мен.

Ние седяхме на полупразните стъпала пред къщата и дълго говорихме. Накрая аз казах:

- Хоразин, чувствам, че Бог иска от мен да ти кажа следното: ако дадеш сърцето си на Исус, Той веднага ще те приеме отново. Късно е, но не съвсем. Ти се чувстваш виновен, но Бог ще ти прости.

Хектор стисна глава между ръцете си и каза:

- И аз искам това, но зная точно: ако днес Му дам сърцето си, Той не ще ме приеме. Просто не мога.

Попитах го дали иска да се помоля за него. Той вдигна рамене.

- Нищо не може да ми помогне, Ники. Знам си аз.

Изправих се и се молих на глас Бог да докосне сърцето на Хектор, за да намери отново Христа. Когато свърших, стиснах ръката му:

- Хоразин, надявам се, че ще се видим, когато се върна. Но ако днес ти не отидеш при Христа, ние вече няма да се видим.

На следващия ден аз отлетях за Калифорния. По това време още не знаех, че моето пророчество щеше много бързо да се изпълни.