Библиографски данни за публикацията: Чавдарова – Костова, С. Основни аспекти на социалната работа с бежанци в България (1992-2004). – Годишник на су „Св. Климент Охридски”, Факултет по педагогика, Книга Социални дейности, Т

Друго “териториално поделение” на Държавната агенция за бежанците са Регистрационно-приемателните центрове, чиито функции са фиксирани в чл.47, ал.2, т.2 на Закона за убежището и бежанците: “за регистрация, настаняване, медицинско изследване, социално и медицинско подпомагане и провеждане на производство за предоставяне на статут на чужденците, търсещи закрила, до влизането в сила на решението по молбата за закрила.” Тези центрове “се откриват и закриват от Министерския съвет по предложение на председателя на Държавната агенция за бежанците” (чл.47,ал.3), като: “Дейността, структурата, организацията на работа, съставът на ДАБ и на нейните поделения се определят с устройствен правилник, приет от Министерски съвет.” (чл.47, ал.4) [7].

В Регистрационно-приемателните центрове на Държавната агенция за бежанците “се настаняват и пребивават чужденци, търсещи закрила, до влизане в сила на решение по тяхната молба”. Към Регистрационно-приемателния център в с. Баня се насочват бежанци след “провеждане на разговор и подбор с кандидатите”. Лица от т.нар. уязвими групи – непълнолетни, сами жени, майки с деца, се настаняват в Регистрационно-приемателния център – гр. София.

С оглед избягването на проблеми от различен характер са приети специални правила за настанените: “Настаняването по стаи и етажи в центъра се осъществява в съответствие с техния етнически състав, религия, пол и семейно положение. Непридружени жени, малолетни и непълнолетни се настаняват в отделни стаи на отделен етаж, който се охранява 24 часа. Денонощна е охраната и за останалите етажи в центъра, което е предпоставка за недопускане и предотвратяване на насилие и други инциденти между чужденците. Всички стаи в РПЦ – София, притежават самостоятелен санитарно-хигиенен възел и място за личен багаж, което не позволява какъвто и да е нежелан контакт между настанените. Всеки настанен получава ключ от стаята, което му дава възможност да я заключва по всяко време на денонощието. Всички общодостъпни за бежанците помещения, коридори и стълбища са осветени. В съответствие с правилника за вътрешния ред за времето от 23.00 до 06.00 часа се забранява движението на чужденци по стаи и етажи в центъра. Забранено е влизането на външни лица в центровете по какъвто и да е повод. Чужденците, които проявяват насилие, в т.ч. и сексуално или които с действията си представляват опасност за здравето и живота на околните, се изолират в специално пригодено помещение, а в случай на необходимост се уведомяват и органите на МВР.”

Съобразно Закона за убежището и бежанците и по определен ред от председателя на ДАБ в Регистрационно-приемателните центрове “могат да останат да пребивават за определен период от време бежанци, попадащи в уязвими групи, след като им е предоставен статут на бежанец или хуманитарен статут” [12, с. 75].

Бежанци от уязвими групи като хронично болни и инвалиди се настаняват в заведения за социални услуги, предвидени в Наредба за реда и условията за извършване на социални услуги /10, с. 91/.

Жилищното настаняване на бежанците е един от сериозните проблеми в социалната работа с тази категория клиенти. Практическото реализиране на гарантираното в нормативните актове право на подслон се сблъсква с редица проблеми, основните от които са:

• 
  Голяма част от бежанците “не разполагат с необходимите средства за заплащане на квартира и са принудени да живеят при приятели или близки без адресна регистрация”.
  

• 
  Очертава се един “омагьосан” кръг: “Без квартира и постоянен адрес, бежанците със статут и лицата с предоставена хуманитарна закрила не могат да получат удостоверение за самоличност; не могат да се регистрират като безработни в бюрото по труда; не могат да се регистрират в общинските служби за социално подпомагане, за да получат социални помощи; не са здравно осигурени, тъй като не се подпомагат от службите за социално подпомагане, и др.” [пак там, с. 92].
  

• 
  Тясно свързани са възможностите за осигуряване на жилища и за трудовата заетост на бежанците. От една страна, “в голяма част от населените места в страната, в които има свободни жилища, ръстът на безработица е изключително висок”. От друга, “в големите градове, в които има работни места, общините не могат да предоставят общински или държавни жилища, поради липсата на нормативна уредба, големия брой нуждаещи се граждани и ограничения брой свободни жилища” [пак там, с. 92].
  

1. Програмата за интеграция на бежанците в България, изпълнявана от Бежанско-мигрантската служба при Българския червен кръст, за 2004 г. предвижда като част от т.нар. интеграционен пакет за първия месец след получаване на статут на бежанец финансова помощ за “издаване на документи за самоличност, наем и храна” на сума 100 лв. за глава на семейство, 80 лв. за съпруга, 50 лв. за всяко придружено дете и за всяко непридружено дете, не настанено в дом на възраст 14 - 18 г. За следващите 9 месеца финансова помощ се оказва в зависимост от поредността на месеца – в първият –100%, 2 - 5 месец – 80%, 6 - 9 месец – 50%, по-конкретно: за сам човек – 40 лв., хора с 50% и над 50% намалена трудоспособност – 60 лв., семейство без деца – 72 лв., семейство с едно дете – 108 лв., за всяко следващо дете – 36 лв., хора без семейство над 65 г. – 80 лв., хора със семейство над 70 г. – 48 лв., непридружено дете, ненастанено в дом – 48 лв., непридружено дете, настанено в дом – 10 лв. Размерът на финансовата помощ е изчислен на базата на Правилника за приложение на Закона за социално подпомагане. Сред задължителните условия, на които трябва да отговарят бежанците, за да получат тази помощ, са: “Бежанецът да е регистриран като безработен в съответното Бюро по труда освен в случаите, когато това не се изисква съгласно българските закони (например – за хора в пенсионна възраст, за майки с деца до 3 г. и др.).” “Бежанецът да е подал молба за подпомагане в съответните Общински служби за социално подпомагане, ползвайки законните си права.” “Бежанецът да не е живял в България повече от 3 години.”

Процедурата за кандидатстване за социално подпомагане включва определяне на среща между бежанеца и социален работник, на която трябва да се предоставят следните документи: “лична карта на бежанец и решението на Държавната агенция за бежанците, с което му се предоставя закрила, картата за регистрация в бюрото по труда и бележка за подадена молба в съответната Общинска служба за социално подпомагане, ако е инвалид – решението на ТЕЛК или документи, че процедурата е започнала, ако притежава фирма – документ за моментното й финансово състояние, договор за наем на обитаваното от него жилище.” След съвместното обсъждане на “действията, които бежанецът трябва да предприеме с оглед на неговото успешно интегриране в българското общество, както и начина, по който ще бъде подпомогнат”, в срок от 2 седмици се подготвя писмено споразумение, подписано от бежанеца [9].

2. В края на 2004 г. по инициатива на министър Филиз Хюсменова се полага началото на създаването на Междуведомствена работна група, чиято основна цел е разработване на Национална програма за интеграция на бежанците в Република България за периода 2005 - 2007 г. Съставът на групата е определен през м. януари, 2005 г. Една от основните части на програмата е свързана именно с обезпечаването на жилищното настаняване на бежанците. Основният извод, който се прави в Проекта за програма в тази насока, е, че “въпросът с жилищното настаняване на бежанците в Република България все още не е намерил трайно решение”, което налага разработването на “жилищна стратегия, отчитаща специфичните нужди, имотно, материално и здравословно положение на бежанците”. Според Проекта за програма “усилията следва да бъдат насочени към:

• 
  законодателни промени с цел осигуряване на равнопоставеност на бежанците в процеса на кандидатстване за общински жилища;
  
• 
  осигуряване на социална помощ за настаняване за определен период от време след връчване на решението за статут;
  
• 
  изготвяне на проекти за създаване на оборотен жилищен фонд за нуждите на бежанците в България” [11, с. 61].
  

Конкретно, правата на търсещите убежище и бежанците в областта на здравното осигуряване се гарантират в Закона за здравното осигуряване (обн. ДВ, бр. 70, 19.06.1998 г., изм. бр.70, 10.08.2004 г., изм. бр.111, 21.12.2004 г.), в Раздел IV “Осигурени лица. Права и задължения”. Според чл.33 сред “задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса” са: “лицата с предоставен статут на бежанец, хуманитарен статут или с предоставено право на убежище” (т.4), като “задължението за осигуряване възниква” “от датата на откриването на производство за предоставяне статут на бежанец или право на убежище” (чл.34, ал.1, т.1). Съответно “правата на осигурените възникват” “от датата на откриване на производство за предоставяне на статут на бежанец или предоставяне на убежище” (чл.34, ал.2) [4].

В Раздел V, посветен на здравноосигурителните вноски, се отбелязва, че “лицата в производство за предоставяне на статут на бежанец или право на убежище” (чл.40,1 ал.2, т.6) се осигуряват “за сметка на републиканския бюджет, освен ако не са осигурени по реда на ал.1” [пак там].

Самото медицинско обслужване и здравно осигуряване на бежанците “трябва да бъде разглеждано като двупосочен процес – от една страна, опазване местното население от внасяне и разпространение на инфекциозни и заразни заболявания, а от друга страна, грижи за здравето на бежанците” [10, с. 122].

Задължителни медицински изследвания се правят за диагностициране на “паразитози, СПИН, сифилис, ТБЦ и други заболявания, което налага провеждането на лечебни, противоепидемични мероприятия и стационарно лечение” [пак там, с. 124]. Според действащите в Република България законодателство и нормативна уредба се изисква “изследване на всички лица, пристигащи от страни, в които са разпространени определени заразни и паразитни заболявания”, като “при откриване на заболяване или носителство лицата се лекуват своевременно”. “От противоепидемична гледна точка се изисква здравното обслужване на бежанците в Република България да включва взимане на материал за изследване, съобразно страната, от която лицето идва, изчакване на резултатите от проведеното изследване и провеждане на лечение при необходимост. Най-често срещаните трудности са свързани с вземането на материал за изследване (главно поради трудности в комуникацията поради преживяния стрес и езиковата бариера) и с провеждането на лечение при лица, често сменящи местоживеенето си.” [пак там, с. 135]

Необходимостта от осигуряване на медицинско обслужване и здравно осигуряване на бежанците се налага поради факта, че “при бежанците в процедура, и в първоначалните периоди след признаването им, възникват редица проблеми със здравното обслужване и здравното им осигуряване. Донякъде тези проблеми са специфични, но в известна степен могат да бъдат сравнявани с проблемите съществуващи при уязвимите групи в обществото [пак там, стр. 117].”

Самата помощ в тази насока може да се отдиференцира на две подгрупи:

• 
  Доболнична медицинска помощ
  

В Държавната агенция за бежанците има медицински кабинет, в който се осигуряват дейности, предвидени в Закона за убежището и бежанците. Ангажиментите на агенцията са свързани с осигуряване на помещенията и разходите по поддръжката на кабинета. В щатната численост на Регистрационно-приемателния център за бежанци има щатни бройки за лекар и медицинска сестра [пак там].

В доболничната медицинска помощ се включва и неправителствената организация Каритас – България, която предоставя на търсещи убежище и бежанци “първоначален преглед, спешна медицинска помощ, обслужване при стоматолог и гинекологични и мамографски прегледи” в Медицинския център “Йоан Павел II”, гр. София [11, с. 77].

• 
  Болнична медицинска помощ за бежанците в производство по предоставяне на статут
  

Ето някои конкретни данни в тази насока за периода 1995-2000 г.: извършени са над 10 500 медицински прегледа, като медицински прегледи и задължителни изследвания са извършени на 90% от новорегистрираните бежанци; около 5000 бежанци, в т.ч. и хронично болни, са подпомогнати с лекарствени средства [пак там, с. 122-123].

• 
  изборът на личен лекар – основното затруднение произтича от незнанието на български език и непознаването на условията в България [пак там, с. 121];
  
• 
  обслужването на бежанците – отново затруднение се оказва незнанието на български език. Например проблем при обслужването в медицинския кабинет в Държавната агенция за бежанците е езиковата бариера, затрудняваща извършването на медицинските прегледи и изследвания. Проблем е и различната принадлежност на новорегистрираните бежанци, особено когато говорят редки езици и местни наречия [пак там, с. 122];
  
• 
  голяма част от бежанците “не познават добре своите права и задължения, свързани със здравното осигуряване” [пак там];
  
• 
  понякога се случват откази от лични лекари и стоматолози за приемане на бежанците като техни пациенти поради “езиковата бариера; липсата на информация от страна на българските лекари за правата на бежанците; незнанието на самите бежанци за начина на ползване на здравно осигурителната система; недоброто социално и финансово положение на бежанците” [пак там, с. 124].
  

Както се вижда от представената информация, в България са положени основите за медицинското обслужване и здравното осигуряване на бежанците. Все още обаче има проблеми, които чакат своето решение. Като илюстрация на казаното ще бъде цитирана част от анализа, включен в проекта за Национална програма за интеграция на бежанците в България 2005 - 2007 г.: “Усилията да бъдат насочени към консултиране и информиране на бежанците какви са техните здравноосигурителни права и задължения. Необходимо е да бъдат изготвени и разпространени информационни материали за правата и задълженията на бежанците, относно здравното им осигуряване и достъпа до здравеопазване. За улесняване достъпа на бежанците до здравни грижи и услуги да бъдат разработени обучителни програми за лични лекари и служители от системата на здравеопазването, относно специфичните аспекти на работа с бежанци” [11, с. 61].

Правото на труд на бежанците е регламентирано в Закона за насърчаване на заетостта (обн. ДВ, бр. 112, 2001 г., посл. изм. бр. 52, 2004 г.).

В Раздел II – “Регистрация, права и задължения на лицата, които активно търсят работа”, в чл.18, ал.3, т.3 посоченото право се гарантира за “лицата, на които е предоставен статут на бежанец или хуманитарен статут”, като в ал.4 на чл.18 се уточнява, че “регистрацията се извършва по постоянен или настоящ адрес”.

Освен в чл.18, в чл.70 “Работа на български граждани в други държави и на чуждестранни граждани в Република България”, в ал.3 се посочва, че: “Не се изисква разрешение за работа на чужденци с постоянно пребиваване в Република България или на чужденци, на които е предоставено убежище, статут на бежанец или хуманитарен статут.” “Трудовите и осигурителните отношения на чужденци, наемани на територията на Република България от местни работодатели, се уреждат по условията на българското трудово и осигурително законодателство” (чл.73) [5].

Как на практика се осъществява трудовата заетост на бежанците в България? Докато се изчаква решението за получаване на статут на бежанец, “необходимостта от трудова реализация е силно изразена поради минималната социална осигуреност, която бежанците в процедура получават. В повечето случаи, когато лицата в процедура нямат собствени средства за покриването на разходите за живот или за допълване на тези разходи, те извършват трудова дейност”. Често “бежанците са принудени да извършват основно нелегална или полулегална трудова дейност”, конкретно за София, те работят основно на “Илиянци”, където са приети на работа от чужденци или от признати бежанци. Тези от кандидат-бежанците, които са завършили висше или средно образование в България, си намират работа благодарение на свои познати българи [10, с. 105].

Пазарните условия, в които гражданите на България търсят трудова реализация, са особено силно предизвикателство през бежанците, които дори не владеят достатъчно добре български език, за да бъдат предпочетени от съответен работодател.

Независимо от това, че бежанците със статут имат право на регистрация в Бюрата по труда, и по този начин са равнопоставени с българските граждани, в икономическите условия, характерни за България, проблемите, които бежанците изпитват, “са значително повече и е трудно да се твърди, че те са в равностойна позиция на пазара на труда, най-малкото поради няколко причини:

• 
  като чужденци те имат повече езикови проблеми (с ускоряване на процедурата за решение за статут от 3 до 6 месеца те не успяват да овладеят езика дори на битово ниво);
  
• 
  възможностите им да получат помощ от близки, познати и приятели са много по-ограничени, отколкото за българските граждани;
  
• 
  бежанците нямат натрупан трудов опит в България и при равни други условия е нормално работодателят да предпочете хора с трудов стаж и познаване на местната обстановка;
  
• 
  болшинството от бежанците не могат да представят документи за завършено образование или придобита квалификация.
  

Друго реално затруднение пред бежанците е “липсата на документи, удостоверяващи завършено ниво на образование или придобита квалификация в страната на произход”, поради което “бежанците често биват регистрирани в най-ниската категория безработни – с основно образование, без квалификация, което ги поставя в една от най-масовите и конкурентни групи на пазара на труда – общи работници”. Незнаенето добре на български език, както и липсата на документи “автоматично ги изключва от професионалните и преквалификационните курсове, провеждани от Бюрата по труда, при които се изисква доказване на завършено определено ниво на образование”. Освен това “бежанците не познават националните и местните държавни структури и функциите им”, а “липсата на трудов опит в нашата страна ги прави неконкурентоспособни за много от предлаганите работни места” [пак там, с. 107].

Една от констатациите, направени в посоченото изследване на Института за пазарна икономика, е: “Независимо от равните по закон права на признатите бежанци, реално те нямат добра позиция на пазара на труда и се нуждаят от помощ. Необходимо е да бъдат подпомагани и насърчавани чрез специални програми за трудова и социална интеграция.” Като цяло, приема се, че “познаването на тенденциите на пазара на труда” е необходимата “основа за интеграция на бежанците в българското общество” [10, с. 108].

Всичко, посочено дотук, налага организирането на специални дейности за професионално обучение и професионална квалификация на бежанци, за да могат да бъдат по-конкурентоспособни на пазара на труда.

С такъв тип дейности се ангажират както Държавната агенция за бежанците, така и Бежанско-мигрантската служба на Българския червен кръст.

През 1997 г. с финансовата подкрепа на Върховния комисариат за бежанците към ООН в гр. София се изгражда Център за интеграция на жени – бежанки - първият етап от изграждането на сега съществуващия Център за интеграция на бежанци в гр. София. Основни цели на Центъра са: “Адаптация на бежанците чрез обучение по български език. База за професионална квалификация и чиракуване на бежанците в професии, с които могат да се реализират успешно и да се издържат сами в страната. База за развитие на малък самостоятелен бизнес в областта на услугите – шев, плетиво, фризьорство, козметика и др.” [пак там, с. 108].

От своя страна, агенцията за бежанците предоставя “възможност на получили статут бежанци да извършат трудова дейност в Центъра за интеграция на жени - бежанки под формата на отговорници на професионалните кабинети в центъра, предоставила е базата на центъра за развитие на малък бизнес на завършилите професионални курсове по шев, плетиво, фризьорство и козметика” [пак там, с. 106].

В Центъра за интеграция на жени - бежанци се провеждат:

• 
  “занимания за разкриване на вътрешната мотивация за самостоятелна дейност”, като участващите в тях са насочвани “към малък бизнес в областта на търговията, използвайки знанията от професионалните курсове “Организация и управление на малката фирма” и “Счетоводство”;
  

• 
  професионални курсове по шев и дизайн на облеклото, фризьорство, козметика, електротехника, плетачество.
  

В Центъра се разкриват няколко професионални кабинета:

• 
  “Мода и дизайн на облеклото – с 10 работни места. Оборудван с професионални прави и верижни шевни машини, машина за кожа, парогенератор, гладачна преса, оверлог. Пълният завършен цикъл на малко шевно производство дава възможност за изпълнение на поръчки за детайли от облекла или цели модни конструкции.
  
• 
  Плетачен – оборудван със съвременна компютърна японска плетачна машина, с възможности за ажурени плетки, цветови и други съчетания на съвременното плетиво.
  
• 
  Козметично студио – с две работни места, оборудвано с модерна техническа апаратура. Осигурява всички услуги, свързани с дамската и мъжка козметика, моделаж, лечение на проблемна кожа. Услугите се извършват от квалифицирани бежанки, под ръководството на професионален консултант.
  
• 
  Фризьорски салон – с две работни места, снабдени с всички технически средства за професионално обучение на малки групи. Тук може да се получи всичко желано в областта на фризьорските услуги под ръководството на професионален консултант.
  
• 
  Електротехническият професионален кабинет осигурява най-належащите ремонти и съоръжения в центъра и на бежанци [пак там, с. 109].
  

През 1998 и 1999 г. дейността на Центъра е затруднена поради липсата на средства “за заплащане труда на преподавателите от професионалните кабинети. Дейността в тях се поддържа благодарение на предоставени дарения и безвъзмездния труд на преподавателите в него”. Благодарение на финансиране от немска благотворителна организация с посредничеството на Върховния комисариат за бежанците към ООН през 2000 г. Центърът отново има възможност да функционира пълноценно. Отпуснатите средства “са предназначени за разширяване на оборудването на професионалните кабинети, обучение на бежанки и издаване на учебник по български език” [пак там, с. 110].

През 2004 г. професионалното обучение във вече преименувания Интеграционен център за бежанци “е съобразено със специфичните нужди на чужденците,търсещи и получили убежище, от една страна, и от друга – с актуалното състояние на пазара на труда в нашата страна. Застъпени са професиите: шивачество, фризьорство, козметика и компютърна грамотност, за които Центърът има лиценз от НАПОО (лицензия №200412168 от 19.05.2004 г.). След завършване на обучението курсистите получават удостоверение за придобита професия”.

Извън базата на Интеграционния център за бежанци професионалното обучение за бежанци се осъществява чрез бюрата по труда.

Предвижда се през 2005 г. Интеграционният център за бежанци да участва в реализирането на вече разработената “Пилотна програма на агенцията по заетостта за ограмотяване, квалификация и заетост на чужденци, получили статут на бежанец или хуманитарен статут” [15].

Освен Държавната агенция за бежанците с дейности в областта на професионалната подготовка се ангажира и Бежанско-мигрантската служба при Българския червен кръст. Службата “организира курсове по български език за признати бежанци, разделени на курсове за начинаещи и за напреднали и изработва проекти, с които се стреми да създаде временна заетост на по-уязвимите групи сред признатите бежанци”. Пример за такъв проект е “Малък доходоносен бизнес за признати жени-бежанки, работещи в областта на шева” [10, с. 106].

Бежанско-мигрантската служба към Българския червен кръст “организира безплатно професионално обучение по компютърни умения и машинопис, готварство, сладкарство, сервитьорство, шев и кройка и аранжиране на цветя. В рамките на същия проект се предоставя възможност за оценяване на професионалната квалификация на шивачи, както и съдействие за посещаване на курс в област от индивидуален интерес – ако бежанецът е намерил работодател, желаещ да го наеме след представяне на свидетелство за умения в съответната област.” През 2003 г. в различни курсове за професионална квалификация са участвали 53 бежанци, като съотношението жени - мъже е 62% към 38%. 9 от успешно завършилите успяват да си намерят постоянна работа, а други 19 получават временна заетост [2, с. 7].

От посоченото дотук е видно, че пред социалната работа с безработни бежанци стоят за решаване редица предизвикателства, произтичащи както от характера на първоначалната професионална квалификация на бежанците (или липсата на такава), така и от спецификите на пазара на труда в България и отправяните от негова страна изисквания към работната сила. И тук в края на параграфа ще посоча част от изводите в Проекта за Националната програма за интеграция на бежанците в България 2005 - 2007 г., конкретно свързани със сферата на трудовата заетост:

“Необходимо е да бъдат насърчавани и разработвани специализирани програми за обучение и трудова заетост, както и включване на бежанците в съществуващи програми към дирекциите “Бюро по труда”.

За успешна трудова реализация на бежанците следва да бъде разработен комплексен подход, включващ обучение по български език, индивидуална оценка на професионалните знания и умения, насочване към курсове за професионална квалификация и преквалификация, оказване на съдействие за намиране на работа.

Необходимо е да бъда оказвано съдействие и помощ на бежанците при разработването и прилагането на проекти за малък бизнес.

Важно условие за успешната трудова реализация на бежанците е съвместната работа и проекти със Съюза на работодателите в България.

На основата на проучване и анализ на законодателни и практически мерки в страните от Европейския съюз е наложително да бъде разработен механизъм за признаване на трудовия стаж придобит от бежанците в страните им на произход” [11, с. 62].